Кристин Хана
Алеята на светулките (30)

Глава 29

Тъли не трябваше да пие толкова много. Стоеше на подиума и държеше Джони за ръката, за да запази равновесие.

— Благодаря на всички — каза и се усмихна ослепително. — „Часът на момичетата“ има такъв успех благодарение на вас. — Вдигна чаша и всички й отговориха с ръкопляскания. Не знаеше дали ги заслужава, защото не помнеше какво бе казала.

Обърна се към Джони и го прегърна.

— Наш ред е да танцуваме.

Оркестърът засвири бавна и нежна мелодия. Тъли го хвана за ръката и го поведе към дансинга. Все още се смееше, когато позна песента. „Луд съм по теб“.

„Докосни ме само веднъж и ще разбереш, че е истина.“

Първата песен, на която танцуваха Джони и Кейт на сватбата си.

Тъли наклони глава и вдигна поглед към него. Със сигурност си спомняше онова, което не биваше — как бе танцувала за последен път в прегръдките му. Песента беше „Нима нямахме почти всичко?“ и когато свърши, той я целуна. Ако тогава бе направила различен избор, ако беше протегнала ръка към любовта, вместо към славата, той може би щеше да я обича и да й даде дете като Мара и дом.

На бледата златиста светлина от стария полилей той изглеждаше красив както винаги. Притежаваше мургавата красота на ирландците, която само засияваше повече с времето. Сериозният му поглед й напомняше за миналото, когато леко го бе наранила.

— Винаги си бил добър танцьор — каза и изведнъж усети, че трябва да бъде малко по-внимателна. Беше пияна, трябваше да се отдръпне, но се чувстваше така добре в ръцете му… А и нищо нямаше да се случи.

Той я завъртя с лекота и отново я дръпна към себе си.

Тълпата запляска одобрително.

— Не трябваше да пия толкова много шампанско. Не мога да те следвам.

— Никога не си можела да следваш, когото и да било. Тази не е силната ти страна.

Тези негови думи й припомниха всички подробности. Спомените заприиждаха през стените, които беше издигнала. Спря и го погледна.

— Какво се случи с нас?

— Нима някога е имало „нас“, Тъли? — запита той тихо. Каза го толкова спокойно и така бързо, че тя се запита дали и той не си задава този въпрос от години. Не можеше да каже дали в усмивката му се долавя горчивина, знаеше само, че вече не танцуват, но той не я пуска.

— Нямаше да позволя нищо да се случи.

— Кейт мисли, че никога не съм преодолял увлечението си по теб.

Тъли го знаеше през цялото време. Двете с Кейт никога не разговаряха за общото си минало с Джони, бяха го забравили в името на приятелството. И това трябваше да си остане там, в тъмното, но както винаги при Тъли, алкохолът и самотата я правеха по-слаба и тя, въпреки най-добрите си намерения, запита:

— А преодолял ли си го?

 

 

Когато Кейт се върна в залата, оркестърът свиреше. „Луд съм по теб.“ Тази песен винаги я караше да се усмихва. Спря на вратата и се огледа. Около масите имаше много свободни места, хората се трупаха край бара. Видя Мара в ъгъла да разговаря с много слабо момиче, облечено в рокля, по-малка и от носна кърпа.

— Чудесно.

Потисна гнева си и продължи да върви. Тогава зърна смарагдовозелената коприна и светът спря да се върти.

Тъли беше на дансинга, отпуснала се в ръцете на Джони. Той я държеше така интимно, сякаш бяха прекарали цял живот заедно. Не танцуваха, просто стояха — неподвижни сред вихъра на другите танцьори. Тъли го гледаше така, като че ли току-що го беше помолила да я заведе в леглото.

Кейт не можеше да си поеме дъх. За един ужасен миг помисли, че ще повърне.

„Ти винаги ще бъдеш вторият му избор.“

Тя го знаеше. Това, че през годините се беше примирила, не означаваше, че нещо се е променило.

Песента свърши и Джони отстъпи назад от Тъли. Обърна се и видя Кейт. Погледите им се срещнаха. И там, пред всички, тя се разплака. Объркана и смутена, излезе от залата.

Добре де, побягна.

Отиде до асансьорите и започна нетърпеливо да натиска бутона.

— Хайде… хайде… — Не искаше да я видят, че плаче. Звънчето запя и вратата се отвори. Влезе, облегна се на стената и скръсти ръце на гърди. Чака дълго, преди да се сети, че не е натиснала бутона. Вратите щяха да се затворят, когато една ръка ги спря.

— Махни се — каза тя на съпруга си.

— Танцувахме.

— Ха! — Кейт натисна бутона за техния етаж, после избърса очи.

Той влезе вътре.

— Държиш се нелепо.

Асансьорът ги отнесе до етажа им, вратите се отвориха. Тя се отдалечи от него. Намери ключа и отключи стаята. Влезе и затръшна вратата, след което се облегна на нея.

И зачака.

Чакаше.

„Може би се е върнал при Тъли…“

Не.

Не вярваше. Съпругът й може би имаше някакви чувства към Тъли, но бе почтен, а и Тъли бе най-добрата й приятелка.

Ето, това бе забравила в ревността си.

Отвори вратата и го видя да стои в коридора.

— Още си тук.

— Ключът е у теб. Надявах се, че ще се извиниш.

Тя отиде при него и каза:

— Съжалявам.

— Не мога да повярвам, че си помислила…

— Не съм.

Той я хвана за ръката.

— Танцувай с мен — каза тя, мразейки се, че леко подчерта думата „мен“.

— Няма музика.

Тя го прегърна през врата и започна да люлее бедра, като бавно се придвижваше към него, докато гърбът му не опря в стената, а тя не се оказа плътно притисната в него.

Дръпна ципа на роклята си и я остави да падне на земята.

Джони огледа коридора.

— Кейти! — Отвори чантата й, извади ключа и отключи вратата. Влязоха бързо в стаята, отпуснаха се на дивана и се зацелуваха със страст, която бе едновременно позната и нова.

— Обичам те — каза той, спускайки ръка към бикините й. — Опитай се да не го забравяш.

Тя бе останала без дъх и не можеше да отговори, затова само кимна и дръпна ципа на панталоните му. Закле се никога вече да не позволява на колебанията да я обземат, да не забравя за любовта му.

 

 

Две седмици по-късно, Тъли стоеше до прозореца на огромния си апартамент и гледаше навън. Отдавна знаеше, че нещо липсва в живота й. Беше се надявала, че връщането в Сиатъл и собственото предаване ще запълнят празнината в нея, но нямаше такъв късмет. Сега бе просто по-известна, безкрайно богата и все още недоволна.

Както винаги, когато беше нещастна, се обръщаше към кариерата си. Беше й необходимо известно време да стигне до отговора, да предприеме нещо, което да е едновременно предизвикателство и удовлетворение, но накрая все пак се бе сетила.

— Ти си луда — каза Джони. Крачеше пред прозореца, който гледаше към залива Елиът. — Форматът е царят на телевизията. Знаеш го. Само „Опра“ ни превишава по рейтинг, а миналата година бяхме номинирани за „Еми“. Това са показатели за успех.

— Знам — каза тя, разсеяла се за миг от собственото си отражение. От прозореца я гледаше слаба и изпита жена. — Но аз не следвам правилата, знаеш го. Трябва малко да пораздрусам нещата. Предаване на живо ще свърши това.

— Защо го правиш? Какво повече искаш?

Това беше въпрос, който струваше шейсет и четири хиляди долара. Защо никога нищо не й беше достатъчно? И как би могла да накара Джони да я разбере?

Кейт щеше да разбере, макар че нямаше да се съгласи, но тя бе много заета напоследък и двете не разговаряха често. Чувстваше се… далеч от Кейт. Животът им течеше толкова различно. Почти не бяха говорили от партито по случай годишнината.

— Ще трябва да ми се довериш по този въпрос, Джони.

— Всичко може да се обърне срещу нас само за секунда и рейтингът ни да се изпари. — Тръгна към нея, смръщил вежди. — Разговаряй с мен, Тъл.

— Няма да разбереш — каза тя и това бе истината.

— Пробвай.

— Трябва да оставя следа.

— Двайсет милиона зрители те гледат всеки ден. И какво е това? Нищо?

— Ти имаш Кейт и децата.

Видя, че той започна да разбира. Изгледа я така, сякаш искаше да каже: „Бедната Тъли“. Независимо колко бързо бягаше и колко високо се издигаше, този поглед като че ли я преследваше навсякъде.

— О!

— Трябва да опитам, Джони. Ще ми помогнеш ли?

— Кога съм те разочаровал?

— Само когато се ожени за най-добрата ми приятелка.

Той се засмя и тръгна към вратата.

— Само един опит, Тъли. После ще го оценим. Достатъчно справедливо ли е?

— Да.

През следващите седмици тя работи като маниак, отказвайки се от всякакъв обществен живот. Сега, накрая, бе дошъл моментът на истината и тя се тревожеше. Ами ако Джони се окажеше прав и брилянтната й идея бъдеше сведена до мелодрама?

На вратата на офиса й се почука.

— Влез — каза тя.

Секретарката й, Хелън, току-що завършила „Станфорд“, подаде глава през вратата.

— Доктор Тилмън е тук. В зелената стая е. Семейство Макадамс настаних в чакалнята, а Кристи е в офиса на Тед.

— Благодаря, Хелън — каза тя разсеяно и вратата се затвори.

Почти беше забравила какво е това чувство едновременно на страх и въодушевление. Изминалите години я бяха затворили в странна капсула. Сега като че ли поставяше ново начало — щеше да опита нещо, в което само тя вярваше.

Погледна се за последен път в огледалото, свали от яката си белия плат, който трябваше да предпази дрехите от грима й, и тръгна към студиото. Завари Джони да прави като че ли десет неща едновременно и да издава заповеди наляво и надясно.

— Готова ли си? — запита той.

— Честно ли? Не знам.

Той се приближи до нея, като говореше нещо в микрофона. Тя го издърпа от устата му и той каза тихо, само на нея:

— Ще бъдеш страхотна, вярвам.

— Благодаря. Имах нужда да го чуя.

— Просто бъди себе си. Всички те обичат.

При даден от него сигнал, публиката започна да влиза в студиото. Тъли остана зад кулисите и зачака. Когато светнаха червените светлини, излезе на сцената.

Както винаги, остана там за миг, усмихната, позволяваща на аплодисментите да повдигнат самочувствието й и да я изпълнят с настроение.

— Днес имаме много специално шоу за вас. Моят гост, доктор Уесли Тилмън, е виден психиатър, специализирал в терапия на пристрастености и семейни консултации…

На екрана зад нея се излъчваше клип за мъж с наднормено тегло и оредяваща коса. Той се опитваше да не заплаче, но изгуби битката.

— Съпругата ми е добра жена, Талула. Женени сме от двайсет години и имаме две красиви деца. Проблемът е… — Направи пауза и изтри очите си. — Алкохолът. Преди беше само на коктейл с приятели, но напоследък…

Клипът, чрез звук и образи, показа разпадането на семейство. Когато свърши, Тъли се обърна към публиката. Виждаше колко разчувствана е тя. Някои от жените всеки момент щяха да се разплачат.

— Мистър Макадамс е като много от нас. Живее тих живот, изпълнен с отчаяние заради пристрастеността на съпругата си. Кълне се, че е опитал всичко, за да я убеди да предприеме лечение и да се откаже от пиенето. Днес, с помощта на доктор Тилмън, ще опитаме нещо радикално. Мисис Макадамс е зад сцената, сама. Вярва, че е спечелила пътуване до Бахамските острови, и е тук, за да получи наградата си. Всъщност семейството й — с професионалната помощ на доктор Тилмън — ще й се противопостави заради алкохолизма й. Надявам се, че ще успеем да я принудим да потърси лечение.

Настъпи миг на мълчание.

Тъли сдържа дъха си. „Хайде, бъдете с мен.“

Последваха аплодисменти.

Тъли едва се сдържа да не се засмее на глас. Погледна Джони, който стоеше в сенките до първа камера. Той й се усмихна и вдигна палци.

Това също я окуражи. Щеше да помогне съвсем искрено на това семейство и Америка щеше да я обожава за доброто, което щеше да направи.

Отстъпи назад и представи гостите си и от този миг нататък предаването набра скорост като лавина. Всички в залата бяха завладени — пляскаха, надаваха стонове, окуражаваха, плачеха. А Тъли, като истински магьосник, контролираше всичко. Предаването пожъна небивал успех.

 

 

Онзи ноември зимата настъпи съвсем неочаквано и обгърна острова в сива мъгла. Голите дървета трепереха на студа и последните почернели листа не искаха да паднат, сякаш така щяха да признаят поражението си. Мъглата се издигаше от залива всяка сутрин и приглушаваше звуците като в пелена. Фериботите надуваха сирената на влизане и излизане от пристанището.

Сцената би трябвало да е съвършената за написването на готически роман. Поне така мислеше Кейт, когато тайно започна да пише отново.

За нещастие, не беше така лесно, както си спомняше.

Прочете за втори път написаното, въздъхна и натисна бутона за изтриване. Загледа как буквите изчезват, и накрая остана отново само със синия екран. Опита се да измисли по-добър начин да каже замисленото, но в главата й изникнаха само още повече клишета. Курсорът сякаш й се присмиваше.

Накрая стана. Беше прекалено уморена, за да си представи думи, хора и драматични случки. И бездруго беше време да приготви вечерята.

Напоследък й се струваше, че винаги е изтощена, а когато си легнеше, рядко спеше добре.

Изгаси осветлението в офиса на Джони, затвори лаптопа си и слезе долу.

Джони вдигна поглед от „Ню Йорк таймс“.

— Заливът отново ли влияе на настроението ти?

Тя се засмя.

— Разбира се. Добри ли бяха момчетата?

Той се наведе напред и разроши косите им.

— Да. Докато гледат любимите си предавания, няма по-щастливи от тях.

Кейт не можа да сдържи усмивката си. Тази седмица любимият им филм беше „Малката русалка“. Което означаваше, че ако могат, го гледат всеки ден.

Входната врата се отвори и влезе Мара. Изглеждаше развълнувана.

— Никога няма да познаете какво ми се случи днес.

Джони остави вестника.

— Какво?

— Аз, Кристофър, Джени и Джош ще отидем на късната прожекция да гледаме „Деветинчови гвоздеи“. Можете ли да повярвате? Джош покани мен.

Кейт си пое дълбоко дъх. Беше се научила да не бърза с Мара.

— Кои са тези деца? На колко години са? — запита Джони.

— Джош и Крис са трета година в гимназията. И не се тревожи, ще си сложим коланите.

— Кога? — запита баща й.

— Във вторник.

— През седмицата? Мислиш да излезеш на среща през училищно време? — Кейт погледна Джони. — Това не е правилно.

— В колко започва прожекцията? — запита Джони.

— В девет. Ще се върнем до единайсет и половина.

Кейт не можа да сдържи смеха си. Единайсет и половина? Мара сигурно се шегуваше.

— Та ти си само на четиринайсет, Мара.

— Джени също е на четиринайсет и ще отиде. Татко? — Мара се обърна към Джони. — Трябва да ми разрешиш.

— Прекалено си малка — каза той. — Съжалявам.

— Не съм прекалено малка! На всички, освен мен, е разрешено да закъсняват.

В сърцето си Кейт съчувстваше на Мара. Помнеше как самата тя бързаше да порасне, колко остра може да е тази нужда при момичето.

— Знам, че ни мислиш за прекалено строги, Мара, но понякога животът…

— О, моля те. Не още една лекция за живота. — С ридания, тя изтича горе и затръшна вратата на спалнята си.

Кейт изпита такова силно изтощение, че едва не седна. Вместо това погледна съпруга си.

— Радвам се, че слязох долу.

Джони се усмихна. Как успяваше да остане спокоен след спречкванията с Мара? И как така тя продължаваше да го обича?

— Винаги си безупречна — каза той и я целуна. — Обичам те.

Знаеше, че думите трябваше да й помогнат, и му беше благодарна за това.

— Ще приготвя вечерята и ще се опитам да говоря с нея. Да й дадем време да се успокои.

Той седна и взе отново вестника.

— Обади се на майката на Джени и й кажи, че е идиотка.

— Ще го оставя на теб. — Отиде в кухнята и започна да приготвя вечерята. Почти час ряза зеленчуци и приготви любимия сос на Мара. В шест часа разбърка салатата, сложи бисквитите във фурната и подреди масата. Обикновено това беше задължение на Мара, но тази вечер нямаше смисъл да я моли за помощ.

— Добре — каза и се върна в дневната. Джони лежеше на пода с момчетата. Строяха нещо с „Лего“-то. — Отивам.

Джони вдигна поглед.

— Бронебойната жилетка е в гардероба при палтата.

Смехът му я успокои и Кейт се качи горе. Спря пред вратата на дъщеря си с окачената табелка да не я безпокоят, после почука.

Не последва отговор.

— Мара? — извика след миг. — Знам, че си ядосана, но трябва да поговорим за това.

Изчака, почука отново, после отвори вратата.

Дрехите и книгите бяха разхвърляни навсякъде и на Кейт й бе необходим миг, преди съзнанието й да регистрира какво вижда.

Стаята беше празна.

Прозорецът беше отворен.

Само за да е сигурна, провери навсякъде — в гардероба, под леглото, зад стола. Провери също и в банята, в стаята на момчетата и дори в своята. Докато претърси целия горен етаж, сърцето й вече блъскаше силно в гърдите и й се виеше свят. Отиде до стълбището и се хвана за перилата, за да не падне.

— Няма я — каза.

Джони вдигна поглед.

— Какво?

— Няма я. Мисля, че се е спуснала по дървото до прозореца й.

Той стана за секунда.

— Господи!

И изтича навън. Кейт го последва.

Застанаха под прозореца на стаята й и видяха отпечатъците от стъпките й под дървото.

— Господи! — възкликна Джони отново. — Трябва да се обадим на всички, които познава.

 

 

Дори в студена нощ като тази, Тъли обичаше да седи на терасата. Тя беше просторна, покрита с каменни плочи, и трябваше да прилича на терасата на италианска вила. Имаше огромни саксии с разлистени дървета, по чиито клони бе закачила и малки бели крушки.

Отиде до перилата. Чуваше шумовете от градското движение долу и долавяше соления мирис на залива. В далечината, зад сивата вода, виждаше очертанията на остров Кейнбридж.

Питаше се какво ли правят семейство Райън. Дали бяха събрани около голямата и старомодна маса и не играеха на някакви игри? Или може би Мара и Кейт се бяха сгушили една до друга на дивана и разговаряха за момчета. Или може би двамата с Джони бяха откраднали миг, за да се целунат…

Звънна телефонът вътре. Което беше добре. Мислите за семейството на Кейт само я караха да се чувства по-самотна.

Влезе и затвори вратата след себе си, после вдигна слушалката.

— Ало?

— Тъли? — Беше Джони. Гласът му бе напрегнат, непознат.

Тя веднага се разтревожи.

— Какво има?

— Мара избяга. Не знаем кога точно, вероятно преди час и петнайсет минути. Чувала ли си се с нея?

— Не. Не съм. Защо избяга? — Преди Джони да е успял да отговори, чу звъна на домофона. — Секунда, Джони. Чакай. — Отиде до него и запита портиера: — Какво има, Едмънд?

— Мара Райън иска да те види.

— Изпрати я горе. — Тъли се върна на телефона. — Тя е тук, Джони.

— Слава Богу! — каза той. — Там е, скъпа. Добре е. Ще дойдем веднага. Не я пускай да си тръгне.

— Не се тревожи. — Тъли затвори и отиде до вратата. Тъй като апартаментът й бе мансарден, нейната врата бе единствената от тази страна на сградата. Отвори и се опита да си придаде изненадан вид.

— Здравей, лельо Тъли, съжалявам, че идвам толкова късно.

— Не е късно. Влез. — Отстъпи и направи място Мара да влезе първа. Както винаги, беше впечатлена от забележителната красота на кръщелницата си. Като повечето момичета на нейната възраст, тя беше прекалено слаба, но това нямаше значение. Като навършеше трийсет, щеше да бъде разкошна жена.

Тъли отиде при нея.

— Какво има?

Мара седна на дивана и въздъхна театрално.

— Поканиха ме на късна прожекция.

Тъли седна до нея.

— Аха.

— През седмицата. — Мара й хвърли кос поглед. — Момчето, което ме покани, е за трета година в гимназията.

— Какво ще рече това? Шестнайсет, седемнайсет?

— Седемнайсет.

Тъли кимна.

— И какъв е проблемът?

— Родителите ми мислят, че съм прекалено малка.

— Казали са „не“?

— Колко унизително. Всички могат да са навън от дома си толкова късно, освен мен. Мама не ми разрешава дори да се качвам в колите на момчета, които имат шофьорски книжки. Продължава всеки ден да ме взема от училище.

— Е, шестнайсетгодишните момчета са известни като лоши шофьори, а понякога не е… да бъдеш сама с тях. — Замисли се за онази нощ в гората преди толкова много години. — Майка ти просто те предпазва.

— Но ние ще бъдем цяла група.

— Група. Това е различно. Нищо не може да ви се случи, докато сте заедно.

— Знам. Мисля, че мама се тревожи за това, как шофират.

— О! Е, мога да ви заведа с лимузина.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се. И се решават всички проблеми. Ще ви придружа. Ще шофирам. И ще се погрижа никой да не пострада.

Мара въздъхна.

— Няма да се получи.

— Защо?

— Защото майка ми е кучка и я мразя.

Думите й свариха Тъли неподготвена и я шокираха толкова много, че не можеше да се сети какво да отговори.

— Мара…

— Наистина. Отнася се с мен, сякаш съм дете. Не уважава правото ми на лично пространство. Опитва се да избира приятелите ми и да ми казва какво да правя. Никакъв грим, никакви прашки, никаква обеца на корема, да не закъснявам след девет и половина, никакви татуировки. Нямам търпение да се махна от нея. Повярвай ми, щом веднъж завърша, ще се сбогувам с нея. Ще отида право в Холивуд и ще бъда звезда като теб.

Последните й думи така поласкаха Тъли, че едва не забрави какво ги предшестваше. Трябваше с усилие да се върне на темата.

— Не си справедлива с майка си. Момичетата на твоята възраст са по-уязвими, отколкото мислиш. Много отдавна, когато бях на твоята възраст и мислех, че съм…

— Ти щеше да ми позволиш да отида, ако беше моя майка.

— Да, но…

— Иска ми се ти да ми беше майка.

Тъли беше изненадана колко я разчувстваха тези думи. Попаднаха в някакво нейно слабо местенце.

— Вие двете ще преодолеете това, Мара. Ще видиш.

— Не, няма.

През следващия час Тъли се опитваше да пробие гнева на Мара, но той бе образувал трайна обвивка и бе невъзможно да стигне до нея. Беше изненадана колко лесно Мара заявява, че мрази Кейт, и се страхуваше, че майка и дъщеря никога няма да успеят да възстановят нормалните си отношения. А Тъли знаеше колко е трудно, когато си лишен от майчина любов.

Накрая домофонът звънна и чуха гласа на Едмънд.

— Семейство Райън, мис Харт.

— Те знаят, че съм тук? — запита Мара и скочи на крака.

— Не им е било трудно да се досетят — каза Тъли и отиде до домофона. — Пусни ги, Едмънд. Благодаря.

— Ще ме убият — каза Мара, закрачи из стаята и започна да кърши ръце. И изведнъж отново беше дете, слабо, високо и великолепно красиво, но все пак дете, уплашено, че ще има проблеми с родителите си.

Джони влезе първи през отворената врата.

— По дяволите, Мара — каза, — ужасно ни изплаши. Не знаехме дали си отвлечена, или си избягала… — Млъкна като че ли се страхуваше да каже нещо повече.

Кейт беше плътно зад него.

Тъли бе изумена от вида на приятелката си. Изглеждаше уморена, болна и някак си смалена — сякаш току-що я бяха пребили от бой.

— Кейти? — каза Тъли, разтревожена.

— Благодаря, Тъли — отговори тя и й се усмихна леко.

— Леля Тъли каза, че може да ни заведе на кино с лимузина — каза Мара. — И да ни придружи.

— Леля ти Тъли е слабоумна — сряза я Джони. — Като била дете, майка й я изтървала и тя паднала върху главата си. А сега си вземи нещата. Отиваме си у дома.

— Но…

— Без „но“, Мара. — Вземи си нещата.

Мара направи истинско шоу — въздишаше, тропаше с крака, мърмореше, хленчеше. После прегърна силно Тъли и прошепна:

— Благодаря, че опита — и излезе заедно с Джони.

Тъли чакаше Кейт да каже нещо.

— Не й обещавай нищо, без да си го обсъдила с нас, о’кей? — каза Кейт. Гласът й бе равен, дори не беше ядосана. — Това само прави всичко по-трудно. — Обърна се да си върви.

— Кейти, чакай…

— Не тази вечер, Тъл. Изтощена съм.