Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата от Алеята на светулките (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firefly Lane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Алеята на светулките

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-.17-0288-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8398

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Беше все още тъмно, когато будилникът на Кейт Малърки иззвъня. Тя нададе стон и продължи да лежи, втренчила погледа в тавана. От мисълта, че трябва да отиде на училище, й прилошаваше.

Осми клас можеше да върви по дяволите, що се отнасяше до нея, 1974 се бе оказала лоша година, катастрофа по отношение на популярността й в училище. Слава Богу, че оставаше още само месец. Не че лятото обещаваше да бъде по-добро.

В шести клас имаше две приятелки; правеха всичко заедно — посещаваха младежките клубове, караха велосипедите си дори ако трябваше да отидат само от едната къща до другата. Онова лято навършиха дванайсет и това бе краят на всичко. Приятелките й полудяха, няма друг начин да се каже това. Пушеха трева преди училище и пропускаха часове, но никога — парти. Когато тя не пожела да се присъедини към тях, я отрязаха напълно. Точка. А „добрите“ деца не искаха дори да се приближат до нея, защото все пак беше част от клуба на онези, които пушеха трева. И ето че сега книгите бяха единствените й приятели. Четеше „Властелинът на пръстените“ толкова често, че можеше да рецитира сцени наизуст.

А това не беше умение, което можеше да помогне на някого да стане популярен.

Въздъхна и стана от леглото. Влезе в малката баня, която някога беше вграден гардероб, взе набързо душ и сплете на плитки дългата си руса коса, след което си сложи очилата с рогови рамки. Вече отдавна не бяха на мода — сега популярните деца носеха кръгли стъкла без рамки — но баща й каза, че в момента не могат да си позволят да й купят нови.

Слезе долу и отиде до задната врата, нави подгъва на панталоните си до глезена и обу огромните черни гумени ботуши, които винаги стояха на бетонните стъпала. Движейки се като Нийл Армстронг, тръгна през дълбоката кал към навеса отзад. Старата кобила докуцука до оградата и изпръхтя, за да я поздрави.

— Здравей, Суийтпий — каза Кейт и хвърли наръч сено на земята, след което почеса кобилата по кадифеното ухо.

— Ти също ми липсваш — каза и това беше вярно. Преди две години бяха неразделни, Кейт беше яздила кобилата през цялото лято и спечели много панделки на панаира.

Но нещата бързо се промениха. Сега това й беше известно. Един кон можеше да остарее и да окуцее само за една нощ. И също толкова бързо приятелката ти може да се превърне в непозната.

— Довиждане. — Върна се по същата тъмна и кална пътека и остави мръсните ботуши на верандата.

Отвори задната врата и пристъпи вътре, където цареше истински хаос. Майка й беше до готварската печка, облечена в избелелия си пеньоар и обута в пухкави розови пантофи. Пушеше ментолова цигара „Ева“ и сипваше тесто в продълговата тава за печене. Дългата й до раменете кестенява коса беше сплетена на две тънки плитки, завързани с тъмнорозови панделки.

— Нареди масата, Кейти — каза, без да вдигне поглед. — Шон! Слез долу.

Кейт направи, каквото й бе казано. Още не беше приключила, и ето че майка й беше зад нея и наливаше мляко в чашите.

— Шон, закуската е готова! — извика отново майка й. — Този път добави вълшебните думи: — Налях млякото.

Само след секунди осемгодишният Шон дотича по стълбите, втурна се към масата и се изкикоти, когато се спъна в кутрето лабрадор, което отскоро беше част от семейството.

Кейт се канеше да седне на обичайното си място, когато случайно погледна към дневната. През големия прозорец над дивана се разкриваше гледка към улицата и тя видя нещо, което я изненада. В алеята на отсрещната къща тъкмо влизаше минибус.

— О! — Тя взе чинията си, прекоси кухнята и дневната и застана до прозореца, втренчила поглед в отсрещната къща. Тя беше празна, откакто се помнеше.

Чу стъпките на майка си зад себе си; шумни по линолеума, имитиращ плочки, и тихи по тъмнозеления мокет на дневната.

— Някой се нанася в къщата отсреща — каза Кейт.

— Така ли?

„Не, лъжа.“

— Може семейството да има момиче на твоята възраст. Ще бъде хубаво да имаш приятелка.

Кейт преглътна острия отговор, който напираше на устните й. Само майките мислеха, че е лесно да се сприятелиш с някого в гимназията.

— Както и да е. — Обърна се рязко и отнесе чинията си в коридора, където довърши закуската си спокойно под портрета на Исус.

Както очакваше, майка й я последва. Застана до стената, на която висеше гобленът „Тайната вечеря“, без да каже нищо.

— Какво? — запита Кейт, когато не можеше да издържа повече.

Майка й въздъхна тихо.

— Защо напоследък само се караме?

— Винаги ти започваш.

— Като те поздравя и те питам как си? Да, истинска вещица съм.

— Ти го каза, не аз.

— Вината не е моя, знаеш го.

— За кое?

— Че нямаш приятелки. Ако…

Кейт се отдалечи. Повръщаше й се вече от това: „Ако се стараеше малко повече.“

Слава Богу — поне веднъж — майка й не я последва. Върна се в кухнята и извика:

— Побързай, Шон. Училищният автобус на семейство Малърки тръгва след десет минути.

Брат й се изкикоти. Кейт изви поглед към тавана и се качи горе. Беше толкова тягостно. Как можеше брат й да се смее на все същата глупава шега всеки ден?

Отговорът дойде бързо — защото имаше приятели. Приятелите правеха всичко в живота по-лесно.

Скри се в спалнята си и остана там, докато не чу двигателя на стария „Форд“. Последното, което искаше, беше майка й да я закара до училището, защото тя се сбогуваше с нея шумно и ръкомахаше диво. Всички знаеха, че ако позволиш на родителите си да те карат до училището, се самоубиваш социално. Когато чу гумите да скърцат бавно по чакъла, слезе отново долу, изми чиниите, взе нещата си и излезе от къщи. Слънцето грееше, но дупките в алеята бяха запълнени от снощния дъжд. Нищо чудно, ако застаряващите клиенти на железарския магазин вече бяха започнали да говорят за наводнения. Калта залепваше за подметките й, затова вървеше бавно. Беше така заета да внимава да не изцапа чорапите си, че стигна края на алеята, преди да забележи момичето от другата страна на улицата.

Беше красавица. Висока и с едри гърди, дълга и къдрава червеникавокафява коса и лице като на принцеса Каролина от Монако — светла кожа, пълни устни и дълги мигли. А дрехите й — дънки с ниска талия, сандали с висока подметка и розова блуза, която оставяше поне четири сантиметра от корема й гол.

Кейт притисна учебниците до гърдите си и й се прииска да не беше изстисквала пъпките си снощи. Съжали и за евтините си и отдавна излезли от мода дънки.

— Здравей — каза, останала на своя тротоар. — Автобусът спира от тази страна.

Шоколадовокафявите очи, обрамчени от сини сенки и черна спирала за мигли, я гледаха безизразно.

Точно в онзи миг пристигна автобусът. Спря на пътя със силно скърцане. Момчето, което някога тайно обожаваше, подаде глава през прозореца и извика:

— Здравей, Кейти, долу има наводнение — и се засмя.

Кейт наведе глава и влезе в автобуса. Отпусна се на обичайното си място на първата редица, където седеше сама, и продължи да държи главата си сведена в очакване на новото момиче да мине покрай нея, но никой повече не се качи. Когато вратите се затвориха и автобусът потегли, тя се осмели да погледне отново към пътя.

Най-страхотното момиче на света не беше там.

 

 

Тази сутрин на Тъли й бяха необходими два часа да избере дрехите си — те бяха излезли от страниците на списание „Седемнайсет“ — а ето че изборът й бе погрешен.

Когато училищният автобус пристигна, тя взе мигновено решение. Нямаше да отиде на училище с него. Снохомиш може и да беше само на час от центъра на Сиатъл, но що се отнасяше до нея, със същия успех можеше и да е на Луната. Толкова чуждо й бе това място.

Не!

По дяволите, не!

Върна се по посипаната с чакъл алея и блъсна входната врата толкова силно, че тя се удари в стената.

Беше се научила, че драматичността е като безупречната пунктуация — тя намалява точките ти.

— Сигурно си полудяла — каза на глас и едва тогава осъзна, че в дневната все още са мъжете, помагащи им при преместването.

Един от тях спря и я погледна уморено.

— А?

Тя мина покрай тях — толкова близо до гардероба, че те тихо изругаха. Не че нея я интересуваше. Не обичаше да се чувства така — изпълнена с гняв.

Нямаше да позволи на така наречената си майка да я кара да се чувства объркана и несигурна, не и след всичките пъти, когато я беше изоставяла.

Майка й седеше на пода на голямата спалня и изрязваше снимки от „Космополитън“. Както обикновено, дългата й коса беше рошава, придържана от старомодна кожена лента с мъниста. Без да вдигне поглед, тя прелисти списанието до последната страница, на която се виждаше голият и усмихнат Бърт Рейнолдс, прикрил пениса си с длан.

— Няма да ходя в това затънтено училище. Те са просто измет.

— О! — каза майка й, прелисти няколко страници, взе ножиците и започна да изрязва красивите цветя от някаква реклама. — Добре.

На Тъли й се прииска да закрещи.

— Добре? Добре? Аз съм на четиринайсет.

— Аз трябва да те обичам и подкрепям, мила, не да се меся в работите ти.

Тъли затвори очи, преброи до десет, после каза:

— Нямам приятели тук.

— Ще намериш нови. Чух, че си била много популярна в старото училище.

— Хайде, мамо, аз…

— Клод.

— Няма да те наричам Клод.

— Добре, Талула. — Мама вдигна поглед, за да е ясно становището й. Беше.

— Мястото ми не е тук.

— Трябва да знаеш, че не е така, Тъли. Ти си дете на земята и небето, мястото ти е навсякъде. В „Бхагавад Гита“ се казва…

— Стига толкова. — Тъли се отдалечи, докато майка й още говореше. Последното, което искаше да чуе, бе някой неподходящ съвет. На излизане взе от чантата на майка си пакет „Вирджиния Слимс“.

 

 

През следващата седмица Кейт наблюдаваше новото момиче от разстояние.

Тъли Харт беше смела, различна, лъчезарна и някак по-ярка и забележима от другите по коридорите, боядисани с избеляла зелена боя. За нея нямаше вечерен час и пет пари не даваше дали ще я заловят да пуши в горичката зад училище. Всички говореха за това. Кейт долавяше скритото благоговение в думите им. За децата, израснали във фермите и работническите домове в долината Снохомиш, Тъли Харт беше екзотична. Всички искаха да й бъдат приятели.

Мигновената популярност на съседката й направи изолацията на Кейт още по-непоносима. Не беше сигурна защо изпитваше толкова силна болка. Знаеше само, че всяка сутрин, докато стояха на автобусната спирка една до друга, но все пак далечни, разделени от тягостната тишина, изпитва отчаяно желание Тъли да даде знак, че забелязва присъствието й.

Не че това щеше някога да се случи.

— … преди да започне шоуто на Карол Бърнет. Готово. Кейт? Кейти?

Кейт вдигна глава от масата. Беше заспала върху разтворения учебник на кухненската маса.

— А? Какво каза? — запита и намести очилата си.

— Направих хамбургери за съседите. Искам да им ги занесеш.

— Но… — Кейт се опита да измисли някакво извинение, каквото и да е, само да се измъкне от тази ситуация. — Те са тук от седмица.

— Значи съм закъсняла. Напоследък имам много работа.

— Имам много домашни задачи. Изпрати Шон.

— Не е вероятно Шон да намери приятели там, нали?

— Аз също — каза Кейт нещастно.

Майка й се обърна с лице към нея. Кафявата коса, която бе навила и прибрала така грижливо сутринта, се бе освободила и разрошила през деня, а гримът й бе избледнял. Сега кръглото й лице с високи скули изглеждаше бледо и измито. Блузата на виолетови и жълти ивици — подарък от миналата Коледа — беше закопчана накриво. Втренчила поглед в Кейт, тя прекоси стаята и седна до масата.

— Мога ли да кажа нещо, без да се нахвърлиш върху мен?

— Вероятно не.

— Съжалявам за теб и Джоана.

Това бе по-невероятно от всичко, което майка й можеше да каже. Неочаквано.

— Няма значение.

— Има. Чух, че се движи в лоша компания.

Кейт искаше да каже, че не би могла да се интересува по-малко, но за неин ужас в очите й бликнаха сълзи. Спомените я завладяха — двете с Джоана на виенското колело на панаира, седнали пред конюшнята, разговарящи за това, колко забавно ще им бъде в гимназията. Сви рамене.

— Да.

— Животът е труден понякога. Особено за четиринайсетгодишните.

Кейт изви очи към тавана. Ако въобще беше сигурна в нещо, то беше, че майка й не знае нищо за това, колко е труден животът на тийнейджърите.

— Без майтап?

— Ще се престоря, че не съм чула. Ще бъде лесно, защото никога вече няма да чуя подобно нещо. Нали?

На Кейт й се искаше да е като Тъли. Тя никога нямаше да се откаже така лесно. Вероятно в такъв момент щеше да запали цигара и да предизвика майка си да каже нещо.

Майка й затършува в джобовете на полата си и намери цигарите си. Запали една и започна да изучава Кейт.

— Знаеш, че те обичам и подкрепям и че никога няма да позволя някой да те нарани. Но, Кейти, трябва да те попитам какво чакаш.

— Какво искаш да кажеш?

— Цялото си време прекарваш в четене и писане на домашни задачи. Как могат да те опознаят хората, когато се занимаваш само с това?

— Те не искат да ме познават.

Майка й я докосна нежно по ръката.

— Никога не е добре просто да седиш и да чакаш някой или нещо да промени живота ти. Затова жените като Глория Щайнем изгарят сутиените си и тръгват към Вашингтон.

— И аз мога да се сприятеля с някого?

— Трябва да знаеш, че можеш да бъдеш такава, каквато пожелаеш. Твоето поколение има такъв късмет. Можеш да бъдеш всичко, което поискаш. Но понякога трябва да поемаш рискове. Протегни ръка. Едно мога да ти кажа със сигурност — в живота съжаляваме само тогава, когато не сме направили нещо.

Кейт долови странна нотка в гласа на майка си, тъга, която обви като мъгла думата „съжаляваме“. Но какво можеше да знае майка й за битката за популярност в гимназията? Отдавна вече не беше тийнейджърка.

— Да, точно така.

— Вярно е, Катлийн. Някой ден ще разбереш колко съм мъдра. — Майка й се усмихна и я потупа по ръката. — Ако си като останалите от нас, ще се случи горе-долу по същото време, когато ме помолиш за първи път да гледам детето ти.

— За какво говориш?

Майка й се засмя на някаква шега, която Кейт дори не можеше да схване като такава.

— Радвам се, че водихме този разговор. А сега върви. Сприятели се с новата ни съседка.

„Да. Точно това ще стане.“

— Сложи ръкавиците за фурна. Блюдото е още топло — каза мама.

„Чудесно. Ръкавиците.“

Кейт отиде до барплота и загледа мрачно таблата с хамбургери. Зави я с кухненска кърпа, после сложи на ръцете си подплатените сини ръкавици, изработени от леля Джорджия. Спря до задната врата, за да обуе обувките си, и тръгна по алеята.

Отсрещната къща беше дълга и ниска, в стил ранчо и във формата на буквата „L“, скътана далеч от улицата. Покривът бе покрит с плочи, по които бе израснал тъмнозелен мъх. Тя отчаяно се нуждаеше от боядисване, водосточните й тръби бяха пълни с листа и клонки. Огромни рододендрони скриваха по-голямата част от прозорците, а хвойновите храсти образуваха зелена преграда по цялата дължина на сградата. Никой не се беше грижил за тези неща от години.

Кейт спря пред входната врата и си пое дълбоко дъх.

Поставила таблата върху едната си длан, тя издърпа ръкавицата и почука.

„Моля те, нека няма никой у дома.“

Почти веднага отвътре долетя шум от стъпки.

Вратата се отвори и се появи висока жена, облечена в халат. Кожена лента с мъниста прихващаше косата й. На ушите й висяха две различни обеци. Погледът й беше странен — сякаш имаше нужда от очила, а не ги беше сложила — но въпреки това беше красива.

— Да?

Странна, пулсираща музика долиташе като че ли от няколко места едновременно, осветлението беше изгасено, но горяха няколко нощни лампи, които хвърляха странна зеленикава светлина.

— З-здравейте — заекна Кейт. — Майка ви приготви това блюдо.

— Влез — каза жената, отстъпи, препъвайки се, и едва не падна.

И изведнъж се показа Тъли, движеща се с грация и гъвкавост, характерни за филмовите звезди, а не за тийнейджърите. Облечена в яркосиня къса рокля и бели ботуши, изглеждаше достатъчно възрастна да притежава шофьорска книжка. Без да каже нищо, тя сграбчи Кейт за ръката, дръпна я вътре и я заведе в кухнята, в която всичко беше розово — стените, шкафчетата, завесите, плотовете, масата. Тъли я погледна и на Кейт се стори, че долови смущение в тъмните й очи.

— Това майка ти ли беше? — запита Кейт, несигурна какво да каже.

— Тя има рак.

— О! — Кейт не знаеше какво да каже, освен: — Съжалявам. — В стаята се възцари тишина. Вместо да погледне Тъли, Кейт изучаваше масата. Никога през живота си не беше виждала толкова много пакетирана храна на едно място. — О! Бих искала майка ми да позволява да ям такива неща. — И веднага й се прииска да беше държала устата си затворена. Това бе доста грубо. За да е заета с нещо — и да има къде да гледа, освен в неразгадаемото лице на Тъли — тя остави таблата на масата. — Все още е горещо — каза, което беше глупаво, като се имаха предвид ръкавиците.

Тъли запали цигара и се облегна на розовата стена, след което я погледна.

Кейт хвърли поглед към вратата на дневната.

— Тя разрешава ли ти да пушиш?

— Прекалено е болна, за да дава пет пари.

— О!

— Искаш ли да си дръпнеш?

— Ъ-ъ… не. Благодаря.

— Да. И аз така си помислих. Е, вероятно трябва да се прибереш у дома си за вечеря — каза Тъли.

— О! — възкликна отново Кейт, което прозвуча по-глупаво и отпреди. — Точно така.

Тъли я поведе обратно през дневната, където майка й лежеше на дивана.

— Довиждане, момиче от другата страна на улицата с приятни съседски обноски.

Тъли отвори вратата. През нея се разкри пурпурният правоъгълник на спускащата се нощ и цветът бе някак си прекалено ярък, за да бъде истински.

— Благодаря за храната — каза тя. — Аз не мога да готвя, а Клод дори не се сеща.

— Клод?

— Това е сегашното име на майка ми.

— О!

— Щеше да е страхотно, ако можех да готвя. Или ако имахме готвач. Заради заболяването на мама и всичко останало. — Тъли я погледна.

„Кажи й, че ще я научиш.“

„Поеми риск.“

Но не можеше да го направи. Вероятността да бъде унижена бе прекалено висока.

— Е… чао.

— Ще се видим утре.

Кейт мина покрай нея и излезе в нощта.

Беше преполовила алеята, когато Тъли извика след нея:

— Хей, чакай.

Кейт се обърна бавно.

— Как се казваш?

Изпита надежда.

— Кейт. Кейт Малърки.

Тъли се засмя.

— Малърки? Що за име?

Вече не й беше забавно. Въздъхна и се обърна.

— Не се присмивам — каза Тъли, но продължи да се смее.

— Да. Както и да е.

— Чудесно. Не ти ли се иска да бъдеш кучка?

Кейт продължи да върви.