Розамънд Лъптън
После (6)

5

Всяка дума на Сара е като бръснарско ножче, което трябва да бъде преглътнато. Някой го беше направил нарочно. Мили Боже. Нарочно.

— Но защо? — попита Джени.

На четиригодишна възраст й дадохме прякора „Джени Защото“.

„Но защо луната не пада върху нас?“, „Но защо съм момиче, а не момче?“, „Но защо Маугли яде мравки?“, „Но защо дядо не може да оздравее?“ (Отговори: „Гравитация“, „Гени“, „Те са кисели и хранителни“. В края на деня, вече изтощени: „Просто така става в живота, скъпа“. Уморен отговор, но все пак — отговор.)

На „защото“ в този неин въпрос няма отговор.

— Помниш ли нещо, Джен? — попитах я.

— Не. Спомням си, че Айво ми изпрати съобщение на мобилния в два и половина. Но това е всичко. Не помня нищичко след това. Нищичко.

Сара те докосна леко по ръката; ти потръпна и се наклони към нея.

— Ще убия негодника, който го е направил.

Никога преди не те бях виждала толкова гневен — все едно се бореше за оцеляване. Но бях доволна от твоя гняв; емоция, която посрещна тази информация бурно и реагира в отговор.

— Сега трябва да видя Грейс. И после искам да ми кажеш всичко, което знаеш. След като я видя. Всичко.

 

 

Избързах към моето отделение, исках да разбера преди теб в какво състояние се намирам, сякаш можех да те подготвя за действителността по някакъв начин.

Към тялото ми вече имаше прикачени разни тръбички и монитори, но дишах без никаква апаратура и си помислих, че това може би е добър знак. Да, бях в безсъзнание, но наистина изглеждах почти незасегната, с изключение на спретнато превързаната рана на главата ми. Може би положението не беше чак толкова зле.

— Ще остана отвън — каза Джени.

Никога преди не ни беше давала възможност да се усамотим; никога не й беше хрумвало, че може да имаме нужда от подобно нещо. Адам е онзи, който изхвръква от кухнята, когато с теб се прегръщаме и целуваме. „Уф! Гадост!“ Но радарът на Джени не беше уловил никаква срамна проява на родителска любовна страст. Може би, подобно на повечето тийнейджъри, и тя си мислеше, че това нещо отдавна е изчезнало, докато тя го открива и го запазва цялото само за себе си. Затова сега се трогнах от реакцията й.

Чаках те; вслушвах се в шума от количките, пискащите машини и меките стъпки на сестрите в обувки с гумени подметки; исках да чуя твоите стъпки, твоя глас.

Секундите отлитаха и трябваше да бъда с теб. Веднага! Моля те.

И тогава ти се затича по хлъзгавия балатум към леглото ми, една сестра избута количка от пътя ти. Обви своите силни ръце около мен, притисна ме силно към себе си; мекотата на ленената ти риза за важни срещи се сблъска с моята намачкана колосана болнична нощница. За миг в стаята замириса на „Персил“ и на теб, а не на болница.

Целуна ме: една целувка по устата и после по една върху всеки от затворените ми клепачи. За момент си помислих, че твоите три целувки ще развалят злата магия и подобно на принцесата от една от старите книжки с приказки на Джени, ще почувствам устните ти, а брадата ти, вече набола по това време на деня, ще одраска кожата ми.

Но вероятно на тридесет и девет години вече съм твърде стара, за да бъда спяща красавица.

И може би е по-лесно да върнеш назад във времето зла магия, направена от вещица, отколкото удар в главата.

После си спомних — как можех да забравя, пък дори и след три целувки! — че Джени е отвън; че ме чака.

Знаех, че не бива да се събуждам, че не бива дори да се опитвам, още не, защото не можех да я оставя сама.

Разбираш го, нали? Защото, ако твоята работа като баща е да предпазваш детето си и да му помогнеш да се съвземе, когато нещо не е наред с него, моята работа като майка е да бъда до нея.

— Моята храбра жена — каза ти.

Беше ме нарекъл така и точно след като бях родила Джени. Тогава се почувствах толкова горда — все едно бях престанала да бъда обикновената „аз“ и вместо това се бях спуснала с въже от луната.

Но не го заслужавах.

— Не стигнах до нея навреме — казах ти с глас, в който високо вибрираше чувството за вина. — Трябваше по-бързо да разбера, че нещо не е наред; трябваше да стигна до там по-рано.

Но ти не можа да ме чуеш.

Мълчахме — нима някога сме мълчали, когато сме били заедно?

— Какво стана? — попита ме ти и гласът ти леко се пропука, сякаш се опитваше да се върнеш години назад, обратно към твоята тийнейджърска същност. — Какво стана, за бога?

Като че ли ако разбереше истината, нещата биха станали по-добри.

Започнах със силния топъл вятър по време на един спортен празник.

* * *

Сега очите ти са затворени. Като че ли би могъл да се присъединиш към мен, ако също затвориш очи. Разказах ти всичко, което знаех. Но ти, разбира се, не можа да ме чуеш.

„Защо тогава го правиш? — казва ми онзи глас на деспотичната бавачка. — Загуба на време! Загуба на дъх!“

Един психотерапевт би я изпратил да си стегне багажа, но аз съм свикнала с нея и освен това мисля, че за една майка е добре да има кой да я командва напред-назад, за да не забравя какво е усещането.

А и тя донякъде е права, нали?

Защо да ти говоря, след като не можеш да ме чуеш?

Защото думите са като изречен кислород помежду ни; въздухът, който диша един брак. Защото двамата с теб сме си говорили един на друг в продължение на деветнадесет години. Защото бих била изключително самотна, ако не ти говоря. Така че никой терапевт на света, каквато и логика да ми изкарва, не може да ме накара да замълча.

Към нас решително приближава една лекарка. Фактът, че е някъде около петдесетте, както и излъчващият се от нея уморен професионализъм, ми действат окуражаващо. Под прилично дългата й тъмносиня пола се виждат заострени червени обувки на висок ток. Знам, глупаво е, че го забелязвам. Ти гледаш към табелката с името и ранга й; важните неща.

„Доктор Анна-Мария Бейлстрьом. Невролог“

Дали червените обувки са израз на същността й на Анна-Мария, а не на доктор Бейлстрьом?

— Мислех, че ще изглежда по-зле — обръщаш се към доктор Бейлстрьом. Невролог. — Та тя почти не е ранена, нали?

Облекчението в гласа ти свързва думите ти в едно цяло.

— Страхувам се, че раната на главата й е изключително сериозна. Един пожарникар ни каза, че част от тавана се срутил върху нея.

Онова, което свързва думите на доктор Бейлстрьом в едно цяло, е напрежението.

— Няма еднакъв рефлекс на двете зеници и не реагира на стимулиране — продължава лекарката, а гласът й е опнат като струна. — Ядрено-магнитният резонанс, който ще повторим, показва значително мозъчно увреждане.

— Тя ще се оправи. — Гласът ти е яростен. Пръстите ти се стягат около моите. — Ще се оправиш, скъпа.

Разбира се, че ще се оправя! Мога да цитирам средновековна поезия и да ти разкажа за Фра Анджелико или за здравната реформа на Обама и за героите от поредицата „В търсене на звяра“ — колко души са в състояние да направят същото? Дори моята строга бавачка си седи кротко на мястото. Мислещата ми същност няма нищо общо с телесното ми „аз“, но аз съм тук, до теб, скъпи, умът ми е недокоснат.

— Трябва да ви предупредим, че съществува вероятност тя никога да не се върне в съзнание.

Ти се извръщаш от мен, езикът на тялото ти казва: „Глупости!“.

И аз смятам, че си прав. Напълно сигурна съм, че ако се опитам, ще мога да се върна обратно в обвивката си. И тогава — може би не веднага, но скоро — отново ще се събудя. Ще се върна в съзнание, ако трябва да се изразя на езика на доктор Бейлстрьом.

Лекарката си тръгва, покачена на високите си червени токчета, тракащи по хлъзгавия под. Вероятно ти дава малко време, за да асимилираш информацията. Татко, с неговата увереност на личен лекар, беше твърд поддръжник на идеята за необходимостта от време за възприемане на реалността.

Много приказвам. Проблемът със съществуването извън собственото ти тяло е, че нямаш нужда да си поемаш въздух за новите изречения и затова естествените физически паузи не съществуват. А ти си толкова смълчан. Мисля, че напълно си престанал да ми говориш. Толкова се страхувам, че ти крещя.

— Джени е лошо пострадала, скъпа — казваш ми. И страхът ми се изпарява, изтласкан от състраданието, което изпитвам към теб. Казваш ми, че тя ще оздравее. Казваш ми, че аз също ще се оправя. Отново ще сме свежи като репички.

Докато говориш, гледам към ръцете ти: силни ръце, които преди години пренасяха по три кашона с книги наведнъж от първия етаж на общежитието до стаята ми на последния; които във вторник пренесоха новия скрин на Джени горе, до нейната стая.

И характерът ти ли е толкова силен? Наистина ли е възможно човек да е толкова храбър, колкото си ти в момента — толкова оптимистично изпълнен с надежда?

Разказваш ми за ваканцията, на която ще отидем, когато всичко това приключи.

— Остров Скай. И ще сме на палатки. На Адам много ще му хареса. Ще кладем огън и ще ловим риба, за да се храним. Двамата с Джени можем да изкачим хълмовете на Куилинс. Ади вече ще може да се справи с най-ниския. А ти можеш да вземеш цял куп книги и да четеш край някое езеро. Как ти се струва?

Струва ми се, че ми описваш рай на земята, за съществуването на който никога не съм подозирала.

Мисля, че докато главата ми се рее из облаците, ти си готов да изкачиш връх, за да стигнеш до тях.

Както по-рано до леглото на Джени, се хващам здраво за надеждата ти; оставям се да бъда понесена от нея.

Виждам Сара в отдалечения край на отделението; говори по телефона. Заетата, ефективна Сара. Първия път, в който ни представи една на друга, изпитах усещането, че съм на разпит, че трябва да отговарям за някаква своя грешна стъпка, която съм сторила, без да знам. Но за каква? За престъплението, че те обичам и кроя планове да те отвлека от нея? Или, по-лошо — че чувствата ми са измамни и не те обичам достатъчно? Или може би — онова, на което аз се спрях — че не съм достойна за теб; че не съм толкова интересна, красива и сто процента забележителна, колкото би трябвало да бъда, ако имам намерение да предявя претенции над любимия й брат и да стана част от вашия клан.

Но дори още преди тази наша първа среща се виждах как седя в гумена лодка и цапам в кръг из малко езерце, докато сестра ти направлява живота си бързо, възприела директен курс към ясно маркирана дестинация. И ето ме сега тук, неспособна да продумам, да гледам, да помръдна, какво остава да помогна на теб, на Джени или на Адам с наполовина обръсната глава, в нелепа болнична нощница. А Сара беше влязла, компетентна и способна, беше поела контрол над ситуацията.

Гласът на бавачката в мен би бил много по-щастлив, ако повече приличах на нея. Навремето ти ме беше уверил, затрогващо, че ме предпочиташ такава, каквато съм.

До нея стои една сестра и й прави забележка за телефона. Сара показва полицейската си карта, но сестрата очевидно е непреклонна и сестра ти отново излиза. Ти виждаш това, но оставаш с мен.

Връщаме се обратно към плановете за ваканция на палатки на остров Скай — към извитите като арка синьо-сиви небеса и неподвижната синьо-сива вода, и огромните синьо-сиви планини; техните меки цветове са толкова подобни, че почти не могат да бъдат различени един от друг. Връщаме се към Джени, и към Адам, и към теб, и към мен — нежно оцветени, неразделни. Семейство.

 

 

Излизаме от моето отделение и остров Скай и виждам, че Джени ме чака в коридора.

— Е, какво става с теб? — пита ме разтревожено тя.

— Правят ми скенери и какво ли още не — отвръщам.

Осъзнавам, че уединението, което ни беше осигурила, не беше романтично, а медицинско — същото, което й давам аз, оставяйки вън от кабинета на личния й лекар, когато я водя на преглед.

— И това е всичко? — пита.

— Засега, да.

Не ме разпитва по-подробно — мисля, че се страхува да научи повече.

— Леля Сара е в семейната стая — информира ме тя. — Говори с някакъв свой колега от полицейския участък. Смешно е, но ми се струва, че знае, че съм тук. Не спря да поглежда в моята посока. Сякаш ме е зърнала за момент.

Ще бъде голяма ирония на съдбата, ако единственият човек, който има някаква реална представа за присъствието ни с Джени наоколо, се окаже сестра ти.

 

 

Вече е късно вечерта. Някой — кой? — ти е донесъл четка за зъби и пижама и ги е поставил прилежно в единия край на единичното легло. Когато те вижда, Сара затваря телефона.

— Адам е в дома на един свой приятел от училището — информира те Сара. — Джорджина е тръгнала от Оксфорд и ще отиде да го вземе. Помислих си, че за него ще е най-добре да спи в своето легло тази вечер, а и е особено близък с майката на Грейс, нали?

В цялата тази суматоха Сара бе намерила пространство и време, за да помисли за Адам. Беше проявила добрината да се притеснява за него. Никога преди не бях изпитвала благодарност към нея.

Но ти не можеш да вземеш Адам на борда, не и след като двете с Джени вече сме те притиснали надолу с цялата си тежест.

— Говори ли с полицията? — питаш я.

Тя кимва и ти я изчакваш да ти разкаже.

— Вземаме показания. Ще ме държат в течение. Знаят, че Джени ми е племенница. Екипът, който се занимава с разследването на пожара, в момента е на местопроизшествието.

Гласът й е глас на офицер от полицията, но виждам, че протяга ръка към теб и ти я поемаш.

— Казаха, че пожарът е започнал от кабинета по изобразително изкуство на втория етаж. Тъй като сградата е стара, в нея е имало кухини между стените, тавана и покрива — на практика тези кухини са свързвали отделните стаи и части от училището — което означава, че димът и огънят са могли да се придвижат изключително бързо. Противопожарните врати и другите предпазни средства не са били в състояние да спрат разпространението им. Което е една от причините пожарът да погълне цялата сграда с такава скорост.

— А подпалвачът? — питаш и усещам как думата сякаш се забива като острие в устата ти.

— Вероятно — дори повече от вероятно — е използван разредител, може би терпентин, при който се отделя особен пушек, разпознат от един от първите пристигнали пожарникари. Нормално е в един кабинет по изобразително изкуство да има известно количество терпентин, но експертите смятат, че става дума за повече от нормалното. Учителката по изобразително изкуство твърди, че държи разредителя заключен в един шкаф в дясната част на кабинета. Смятаме, че пожарът е започнал в лявата. Утре ще получим допълнително информация от детектора за измерване на хидрокарбоновите изпарения.

— Значи няма никакво съмнение? — питаш.

— Съжалявам, Майк.

— Какво още? — продължаваш. Трябва да разбереш всичко. Мъж, за когото е напълно необходимо да разполага с всички факти.

— Екипът, който разследва пожара, е установил, че всички прозорци на горните етажи са били широко отворени — обяснява Сара. — Което е допълнително доказателство за наличието на умисъл, защото създаденото течение е разнесло огъня още по-бързо нагоре из училището; особено при такъв силен вятър като днешния. Директорката ни каза, че прозорците никога не се оставят широко отворени, защото съществува опасност децата да паднат през тях.

— Какво още? — питаш и тя разбира, че имаш нужда да знаеш.

— Мислим, че кабинетът по изобразително изкуство е избран нарочно — продължава Сара. — Не само защото така подпалвачът е имал шанс да се измъкне — разредителят, който е използван, лесно би могъл да се замаскира сред останалите материали — но и защото това е възможно най-подходящото място за започване на пожар. Учителката по изобразително изкуство е описала всички материали, които са държани вътре. Купчините хартия и материали за ръчен труд лесно са подхванали огъня и са го разпространили наоколо. Имало е също така и различни бои и лепила, които са отровни и леснозапалими. Била донесла и мостри от стари тапети за някакъв колаж, които по всяка вероятност са били покрити със силно токсичен лак.

Докато сестра ти описва един ад от отровни пари и задушаващ пушек, аз си мисля за колажи на балони и динозаври от папиемаше, изработени от детски ръце.

Ти й кимаш да продължи и тя енергично го прави:

— В кабинета е имало и спрейове с лепило. Когато бъдат изложени на топлина, напрежението в тях се увеличава и те избухват. Изпаренията от подобни спрейове могат да изминат дълги разстояния, движейки се ниско над земята, и да достигат до източник на искра. До кабинета по изобразително изкуство е имало малък килер, в който са държали материалите за почистване. Те също може би са съдържали запалими и отровни субстанции.

Сара млъква, поглежда те; вижда колко си пребледнял.

— Ял ли си нещо?

Въпросът й те ядосва.

— Не, но…

— Нека да продължим разговора си в лавката. Не е далеч.

Тонът й не търпи възражение. И когато си бил малък ли те е подмамвала така, за да се храниш? С някое любимо телевизионно предаване, ако си доядеш пая с месо и картофи?

— За всеки случай ще ги информирам къде си — добавя тя, отнемайки ти изцяло възможността за отказ.

Доволна съм, че те кара да ядеш.

Сара се запътва да уведоми персонала в моето отделение; ти информираш лекарите в отделението по изгарянията.

Щом излизате, Джени се обръща към мен.

— Госпожа Хийли е казала истината за прозорците. Държат ги затворени. След онзи инцидент с противопожарния изход направо са обзети от параноя, че някое дете може да падне и да се нарани. Госпожа Хийли през цялото време лично обикаля да ги проверява.

Тя млъква за момент и виждам, че се чувства неловко. Дори сякаш е малко засрамена.

— Нали се сещаш, че отидох до леглото ти? Преди татко да дойде?

— Да.

— Ти изглеждаше толкова… — Гласът й замира. Но знам какво иска да ме попита. Как така моите наранявания са толкова по-малко от нейните.

— Ти прекара вътре много по-дълго време от мен. Освен това аз не бях толкова близо до пожара. И бях по-защитена.

Не й обяснявам, че съм била облечена в памучна риза с дълги ръкави, които съм могла да смъкна надолу, в дебели джинси, чорапи и маратонки, а не в къса прозрачна пола, прилепнал разголен топ и оскъдни сандали; но тя и без това се досеща.

— Значи съм типична жертва на модата.

— Не съм сигурна, че съм в настроение за черен хумор, Джен.

— Добре.

— Позитивен и дори тъп — става. Даже е чудесно. Мрачен хумор също мога да приема. Но когато стане черен — това е моя задача.

— Схванах намека, мамо.

Все едно седяхме край кухненската ни маса.

 

 

Тръгваме след вас към лавката с абсурдното име „Палмово кафене“; изкуствените плотове на масите отразяват светлините на неоновите лампи отгоре.

— Страхотна атмосфера — отбелязва Джени и за момент не схващам дали тази забележка е проява на вечния й наследен от теб позитивизъм, или на взетото от мен чувство за хумор. Бедната Джен, не може да е дори позитивна или забавна, без някой от двама ни да си припише заслугата за това.

Сара сяда при теб с чиния с храна, на която ти не обръщаш внимание.

— Кой го е направил? — питаш я.

— Все още не знаем, но ще разберем. Обещавам ти.

— Но някой сигурно е видял извършителя? — настояваш. — Някой трябва да го е видял.

Тя слага ръка върху твоята.

— Не може да не знаеш нещо — казваш.

— Не много.

— Знаеш ли какво правеха на Джени, когато я оставих преди малко?

— Джен, отдалечи се, моля те — казвам й, но тя не помръдва.

— Миеха очите й — миеха очите й, за бога!

Усещам как Джени се напряга. Очите на Сара се пълнят със сълзи. Никога не съм я виждала да плаче.

Още не е питала как е Джени. Виждам как събира сили. Ще ми се да не го прави.

— Казаха ли ти какви са шансовете…? — пита тя, а гласът й замира, неспособен да продължи. Животът й минава в разпити на хора, но този въпрос не може да изрече докрай.

— Шансовете й да оцелее са по-малко от петдесет процента — повтаряш думите на доктор Санду; може би така е по-лесно, вместо да ги преведеш на своя собствен език.

Виждам как Сара пребледнява, буквално става бяла като платно, и по цвета на лицето й разбирам колко много обича Джени.

— Защо не ми каза? — пита те тя и думите й сякаш са думите, които дъщеря ми отправя към мен.

— Защото тя ще се оправи — казваш с почти гневен тон. — Тя ще се оправи.

— Само още двама души от персонала, като изключим Джени, не са присъствали на спортния празник — казва Сара. — Мислим, че е малко вероятно да е някой от тях. Портата на училището е постоянно заключена и е подсигурена с код за достъп. Секретарката пропуска хората, след като се свърже с тях на входа и натисне бутона за отключване на вратата. Никой от децата или родителите не знае кода; всички те трябва да звънят, за да бъдат пуснати вътре. Някои от учителите и служителите го знаят, но всички са били на стадиона заради спортния празник. Така че извършителят вероятно е външно лице.

— Но как са успели да влязат? — Нужен ти беше виновник, но сега не ти се иска този човек да е имал достъп; сякаш, ако докажеш, че това е невъзможно, ще промениш случилото се.

— Тя или той може да са се промъкнали вътре по-рано през деня — обяснява Сара. — Вероятно след някой легитимен посетител. Може би по някакъв начин извършителят се е смесил с тълпата и не е бил забелязан, а родителите са го помислили за служител в училището и обратното. Училищата са оживени места, много хора влизат и излизат. Може подпалвачът да е видял как някой от персонала набира кода и да го е запомнил, а после, докато всички са били на спортния празник, да се е върнал.

— Не е възможно да влезеш просто ей така, нали? Със сигурност…

— Преминеш ли веднъж през главната порта, по-нататък можеш да се движиш безпрепятствено. Входната врата не се заключва, няма камери или друга охранителна апаратура. Това наистина е всичко, с което разполагаме до момента, Майк. Още не сме обявили официално, че става дума за умишлен палеж. Но разследването тече с пълна пара; към него са пренасочени толкова колеги, колкото е възможно. Случаят се ръководи от детектив Бейкър. Ще видя дали ще се съгласи да се срещне с теб, но той не е от хората, които са склонни да проявяват съчувствие.

— Просто искам полицията да открие човека, който го е направил. И после аз ще го смачкам. Ще го нараня така, както той нарани семейството ми.