Розамънд Лъптън
После (15)

14

Стоиш до леглото на Джени, гледаш към мониторите около нея. Едва удостояваш Сара с поглед, когато тя влиза.

— Сега Бейкър ще хване ли онова копеле? — питаш я.

— Продължава да мисли, че е Адам.

Все едно те е зашлевила.

— Не разбирам.

— Той не проговори, Майк. Не може да говори.

— Но сигурно е кимнал или…

— Не. Нищо. И аз не можах да направя нищо. Толкова съжалявам!

— О, господи. Бедният Ади. — Изправяш се. — Как може Бейкър да вярва на лъжите на Хайман?

— Не е възможно Сайлъс Хайман да е човекът, който е казал, че е видял Адам — възразява Сара. — Не е имал никаква работа в училището.

— Вече го каза. Значи е накарал някой да излъже вместо него.

— Майк…

— И кой, по дяволите, му е дал алиби?

Сара не отговаря.

— Знаеш, нали?

Гледаш я и накрая тя среща погледа ти.

— Жена му.

— Ще се срещна с тях.

— Наистина не мисля, че…

— Не давам пукната пара кой какво мисли.

Никога преди не съм те чувала да й говориш троснато. Това я разстройва, но ти не го забелязваш.

— Ще останеш ли тук? Да я пазиш?

— Не вярвам, че ще постигнеш нещо, Майк.

Ти мълчиш.

— Един приятел докара колата ти до паркинга на болницата — казва тя. — Открития. Платил е за продължителен престой. Ето.

Подава ти билет за паркиране. Докато го гледам, зървам хора, застанали на брега на нашия предишен живот, махат ни с нови четки за зъби, жетони за паркиране и нощници за мен, и храна, оставена на прага за мама и Адам.

Сара заема мястото ти до Джени.

— Няма никаква промяна от сутринта до сега — осведомяваш я. — Казват, че засега състоянието й е стабилно.

Когато Джени ми каза, че я е заболяло, когато е излязла навън, аз се бях притеснила, че това се бе отразило на тялото й по някакъв начин, но слава богу, явно не беше така.

— Ако нещо се случи, каквото и да е, веднага ме уведоми — поръчваш.

— Разбира се.

Напускаш интензивното отделение и аз искам да ти кажа, че Сайлъс Хайман е тук, в болницата. Но може би ще е по-добре, ако видиш жена му насаме, без него. Може би така ще разбереш повече.

Сара е при Джени. Мама е с Адам. И двете ни деца са в безопасност.

* * *

Джени стои пред интензивното отделение.

— Къде отива татко?

— В къщата на Сайлъс Хайман.

Тя се извръща настрана, за да не виждам лицето й.

— Джен?

— Ако можех да си спомня повече за онзи следобед, тогава може би от полицията нямаше да обвиняват Ади; ти и татко нямаше да обвинявате Сайлъс. Но не мога. Не мога да си спомня!

— Вината не е твоя, скъпа.

Докосвам я, но тя отблъсква ръката ми, сякаш е ядосана сама на себе си, че има нужда от успокояване.

— Може да е от лекарствата, които са ти дали — подхвърлям. — Детектив Бейкър каза на леля ти Сара, че медикаментите могат да се отразят на паметта.

Онова, което в действителност беше казал, бе следното: „Единствените случаи, в които съм наблюдавал истинска амнезия, са били, когато някой е бил дрогиран до козирката…“.

— Но лекарствата не се отразяват на нищо друго — отбелязва Джени. — Сега мога да разсъждавам съвсем ясно, нали така? Мога да разговарям с теб.

— Кой знае какъв ефект могат да имат? И ако не са лекарствата, тогава може да има друга причина. Съществува така наречената ретроградна амнезия. Поне мисля, че така се нарича.

Не искам да се самообвинява; искам да има причина, която да може да разбере. Затова продължавам:

— Случва се тогава, когато мозъкът ти блокира достъпа до някой травмиращ спомен, така че да не можеш да стигнеш до него. Може да засегне времето преди и след случката.

Макар да съм съвсем сигурна, че не такъв е случаят на Адам, може да се окаже, че е валидно за Джени.

— Значи нещо като защитен механизъм?

— Да.

— Но споменът продължава да е там?

— Така мисля, да.

— В такъв случай просто трябва да съм по-смела.

Спомням си тръпката на страх, която премина през нея, когато се опита да се върне към вчерашния следобед.

— Не още, скъпа, става ли? Може би леля Сара и татко ще открият какво се е случило, без да се налага да си спомняш.

Обзема я облекчение.

— Имаш ли нещо против да отида с баща ти? — питам я.

— Не, разбира се. Но няма ли да те заболи, когато излезеш навън?

— О, аз съм жилава стара птичка — отвръщам. Един от изразите на мама.

— Да бе! И това ми го казва човек, който ляга на леглото, когато хване настинка.

 

 

Излизам от болницата заедно с теб. Горещият въздух пари по кожата ми, чакълът е като парчета стъкло под нозете ми, все едно болничната сграда с нейните бели стени и хладен хлъзгав балатум ми е осигурявала защита, която сега е разкъсана.

Хващам те за ръката. Ти не усещаш присъствието ми, но все пак това действа на мен успокояващо.

Стигаме до нашата кола и забелязвам книгите на Адам, напъхани в джоба на гърба на предната седалка, едно червило на Джени се мъдри на поставката за чаши, на задната седалка лежи чифт мои ботуши, които имат нужда от смяна на капачките на токовете — археологически находки от отдавна минал живот; шокиращо затрогващи.

Отдалечаваме се от болницата. Болката ме удря, подобно на юмрук, така че трябва да се фокусирам върху нещо друго. Но какво?

В колата е тихо. В колата никога не е тихо. Или разговаряме, или слушаме музика (която е надута до дупка, ако Джени е тази, която я е пуснала). Или Радио 4, ако съм сама и съм прекарала твърде дълго време с осемгодишни момченца или тийнейджърки. Гледам те, докато караш. Хората винаги се отнасят топло с теб. Понякога ми е чудно. Нито си толкова висок, нито невероятно красив — всъщност, изобщо даже не си красив. Какво тогава е това, което предизвиква тези топли чувства? Когато съм те питала, ти ми отговаряш, че след като са те виждали по телевизията, мислят, че вече те познават. Но аз винаги съм смятала, че се дължи на харизматичната ти самоуверена натура. В края на краищата, аз не те бях виждала по телевизията, когато си паднах по теб.

Неволно протягаш лявата си ръка към съседната седалка, за да докоснеш моята, както винаги правиш, когато караш. „Едно от предимствата на автоматика.“ И за момент сякаш сме потеглили за вечеря у приятели и ти възхваляваш изобретателя на сателитния навигатор, защото благодарение на него можем да си приказваме, вместо да следим маршрута си по картата, а бутилката с вино, която сме купили, се търкаля напред-назад в багажника. После отдръпваш ръката си.

В нашата тиха кола си спомням стария ти познат глас, топъл, плътен и уверен. Гласът, който имаше до вчера сутринта.

До този момент винаги си бил щастлив — по онзи непосредствен мъжки начин; понякога — дори вбесяващо щастлив. „Всичко ще е наред, спокойно!“ — това ще е надписът на надгробния ти камък, бях ти се подиграла. Но това твое качество — да си щастлив от самия себе си и от света — е привлекателно. Да гледаш уверено навън, вместо тревожно навътре.

„Винаги е бил щастлив“ — иронизира ме гласът на бавачката, напомняйки ми, че колата на родителите ти се е разбила, когато си бил малко по-голям, отколкото е Адам в момента.

„Като малкото сираче Ани — беше се пошегувал, когато за първи път ми беше разказал за инцидента. — Само дето ми липсват къдриците.“

В миналото си преживял ужасни, ужасни неща, дори сега да не носиш белезите от тях.

„Имах Сара, така че го преодолях — беше ми обяснил, след като се бяхме опознали по-добре. — Човешката версия на швейцарското джобно ножче.“

* * *

Свиваш от главното шосе.

Болката е като силна пронизителна вибрация, разрушава бариерите около мислите, които се опитвах да държа под контрол.

Мисля си за Джени и нападението с червена боя над нея. Представям си как някакъв човек отива в хипермаркет за строителни материали няколко дни по-рано; огромно място, където никой няма да го запомни. Представям си го как върви покрай рафтовете с кутии, как подминава по-меките бои на аодна основа, докато открива полиуретановите лакове. Във въображението ми той бързо подминава изобилното количество кутии с бяла и бежова боя, за да стигне до наситените цветове; от тях няма голямо разнообразие, защото кой би искал да боядиса рамките на прозорците си в по-ярък цвят? Избира червено.

Представям си как момичето на касата не намира за странно това, че е купил червена боя и терпентин. Защото единственият начин да се махне такава боя е, като се използва терпентин — и да, количеството е голямо, но пък зад гърба му се натрупва опашка, а почивката й е само след минута…

В къщата на някоя приятелка ли е отишла Джени, за да си измие косата? Без да знае, че е невъзможно да се измие подобна боя. Дали след това е отишла при фризьор или приятелката й, а може би Айво, са отрязали с няколко клъцвания вещественото доказателство?

Дали е изтъркала палтото си, преди да го занесе на химическо чистене? Сигурно са цъкали, поклащали са глава и накрая са й казали, че не могат да й обещаят да изчистят петното напълно.

Защо не се беше обърнала към мен?

 

 

Завиваш по една улица на три пресечки от нашата. Улицата на господин Хайман.

Не знаех, че си ме чул, когато ти казах, че често изпреварваме господин Хайман на път за училище.

Спираш, без да си направиш труда да паркираш както трябва. Затръшваш вратата с такава сила, че колата се разтриса.

Мисля, че за да не се удавиш в това ужасно състрадание, предизвикано от обичта ти към Джени, ти е нужно да изпитваш уравновесяваща ярост.

Останала в колата, гледам как натискаш звънец след звънец и разпитваш на кой номер живее Сайлъс Хайман. Болката се усилва с напредването на времето, прекарано далеч от болницата. Опитвам се да я визуализирам, както бях правила по време на раждане, да я превърна в разбиващи се вълни и танцуващи светлини. Мислех, че телата са тези, които изпитват болка, но може би кожата, плътта и костите са създадени, за да защитават нещо изключително нежно под себе си.

Заставам до теб, когато натискаш звънеца на господин Хайман и задържаш плътно пръста си на бутона.

Жена му отваря. Разпознавам я и се сещам, че се казва Наталия. Запознах се с нея на едно училищно соаре преди две години (ти отказа да присъстваш на „нещо, наречено «соаре», за бога!“). Тогава приличаше на героиня, излязла от роман на Толстой, и аз се бях зачудила дали не беше сменила името си от Натали. Но сега забелязвам, че поразителната красота на Наталия едва забележимо е загрубяла; нещо — тревога? умора? — бе накарало кожата на лицето й да увисне, а зелените й котешки очи да загубят идеалната си изписана форма; предвестник на остаряването, когато котешката й красота ще изчезне без следа. Гледам към лицето й и си го представям как ще изглежда в бъдеще, защото не искам да поглеждам към твоето. Ти вече не си човек, към когото хората могат да изпитат топли чувства и симпатия.

— Къде е съпругът ви? — започваш направо.

Наталия те гледа; котешките й черти се напрягат пред осезаемата заплаха.

— А вие сте…?

— Майкъл Коуви. Бащата на Джени Коуви.

* * *

Адам бързо и с апломб смъква пластмасовия си шлем, преструвайки се, че е римски гладиатор като Ръсел Кроу.

— Името ми е Максимус Децим…

— Меридий — подсеща го Джени.

— Максимус Децим Меридий. Командир на армиите на Севера. Генерал на…

— И така нататък, и така нататък.

— Армиите не са „и така нататък, и така нататък“.

— По-хубавата част е следващата.

— Добре, добре. Аз съм Максимус Децим Меридий. Прескачам онази част за армиите. Баща на убит син, мъж на убита жена. Но аз ще си отмъстя — в този живот или в следващия.

— Направо ме побиват тръпки — казва Джени. — Всеки път.

Адам, придържайки шлема си, кима сериозно в знак на съгласие. Ти отчаяно се опитваш да не се изсмееш, а аз не смея да срещна погледа ти.

Още не сме му разрешили да гледа филма. В него има твърде много насилие. Но Джени го е научила на всичките най-въздействащи реплики. Да, знам, твоята ситуация съвсем не е като тази на Максимус Децим Меридий, защото детето и жена ти са все още живи.

 

 

— Моят съпруг не е тук — казва Наталия, като леко натъртва на думата „моят“; намек за лоялност.

— Къде е?

— На един строеж.

Излъгал я е. Залива ме тревога за Адам и Джени. Но Сара е с Джени. Мама е с Адам. Никоя от двете няма да изостави поста си.

— Къде се намира въпросният строеж?

— Не знам. Всеки ден е на различно място. Общите работници не се радват на лукса да имат редовна работа. — Звучи разстроена.

— Четох за жена ви и дъщеря ви — продължава тя. Чакам да изрази съчувствие, но това не се случва.

Вместо това Наталия се обръща с гръб към теб, като оставя вратата отворена, и влиза.

Следвам я в потискащо задушната къща. Вътре виждам три малки деца, мръсни и извън контрол; двете се бият. Къщата им е почти същата като нашата, намира се на две преки от нас, но една врата блокира входа към другия етаж. Всъщност, това тук е апартамент, не къща. Никога преди не съм се замисляла за финансовите различия между учителите и родителите на децата от „Сидли Хаус“.

Наталия влиза в малката кухня. Училищният календар виси на стената, върху страницата му се виждат трите снимки на рождениците за месец юли. На единадесети юли с голям шрифт е отбелязано „Спортен празник“, с малък — „Адам Коуви става на осем“. Датата е заградена с червено.

Адам беше толкова щастлив, че господин Хайман му е изпратил поздравителна картичка.

Помня думите на Сара към детектив Бейкър.

„Всеки, който има такъв календар, може да забележи, че рожденият ден на Адам съвпада със спортния празник. Включително подпалвачът. Планирал е вината да падне върху него.“

Наталия вдига един брой на „Ричмънд Поуст“. Връща се при теб с вестника в ръка. Пръстите й са върху снимката на Джени.

— Заради това ли сте тук? — пита. — Заради всичките тези проклети тъпотии?

Шокирана съм, че използва подобен език пред децата си. Знам, че е абсурдно. Ако в някой вестник бяха написали нещо подобно за теб, аз също щях да ругая.

— Лъжа̀ — казва тя. — Всичко е лъжа̀.

— Алибито, което му осигурихте — казваш й. — Какво беше?

— Какво ще кажете да ви разкажа какво знам? После ще отговоря на въпросите ви.

Изненадващо си поставен в уязвима позиция, виждам го. Ти си Максимус Децим Меридий, който търси да си отмъсти на господин Хайман. Не си сигурен какво да правиш с предложения ти дебат в стил Би Би Си, като се има предвид, че трябва да изкажеш мнението си само след минута.

— Сайлъс е най-добрият човек, когото можете да срещнете — продължава Наталия, възползвайки се от колебанието ти. — Честно казано, понякога дори се дразня, че е толкова добър. Малко дисциплина би се отразила добре на момчетата ни. Но той не би го направил. Дори не им повишава глас. Така че идеята, че той би могъл да подпали училище… ами, направо е смешна.

— А по време на раздаването на наградите? — подхвърляш. — Тогава той изобщо не можеше да се нарече „добър“. Видях го с очите си.

— Искаше да каже на всички, че вината не е негова — отвръща Наталия. — Можете ли да го обвините за това? Че е потърсил шанс да заяви истината? Не му дадохте такава възможност, преди да го уволните, нали?

Сега усещам враждебността й, приклекнала зад думите.

— Той се облече с костюм за случая — продължава Наталия. — Сложи си вратовръзка и сако, за да изглежда изискано, така че да накара хората да го чуят. Но не е голяма изненада, че преди това се е спрял в кръчмата, нали? Обърнал е няколко питиета, за да събере кураж. Сайлъс е емоционален. Понякога дори леко се напива, но никога не би разрушил нещо, не би подпалил нещо, камо ли да поеме риска да нарани някого.

По време на училищното соаре северняшкият й акцент едва се долавяше, но сега е подчертан. Дали го е крила преди, или сега нарочно набляга на него, за да ти покаже колко е различна от тебе — един родител на ученик от „Сидли Хаус“?

— Тук не се казва, че Сайлъс се захвана с учителската професия, за да си осигури време за написването на книга. Всичките тези ваканции, които се дават на учителите — а в частните училища те са дори по-дълги — това е причината, поради която избра да стане учител. Така щеше да има време за писане.

Опитваш се да я прекъснеш, но тя продължава:

— Не се казва, че той всъщност не написа книгата си, в което беше смисълът на цялата работа, а прекарваше свободното си време в разработването на учебни планове и в търсене на нови начини да събуди интереса на класа си към историята, английския и дори към проклетата география. Откриваше маршрути за разходки, методи на обучение и дори видове музика, които да помагат на децата да се концентрират възможно най-добре. Все още не спира да говори за всички тях. Все още ги нарича „моя“ клас.

Ръцете й се потят.

— А ето ги и нашите деца, за които е малко вероятно да стъпят в частно училище, освен ако не извадят късмета да преподават в някое, а още по-вероятно — да бъдат наети за чистачи там. Най-големият ни син тръгва на училище през септември — в местното училище с лоша репутация, където в класовете са събрани по тридесет деца. Но въпреки всичко аз се гордея със Сайлъс. За това, че беше най-добрият учител, който проклетото училище някога е имало и ще има.

Думите й тежат от гняв.

— Всичките му приятели от Оксфорд се радват на престижни, високоплатени длъжности в медиите и правото — продължава Наталия. — Докато той е — беше — начален учител. Не че е спечелил нещо от това. Става дума за частно училище, така че дори не го смятат за някой, който заслужава внимание. Мислите, че е чудно, задето се е появил на раздаването на наградите и се е изказал?

Едно от децата е при нея. Тя стиска ръката на малкото момченце.

— Срещнах го именно там. В Оксфорд. Работех като проста секретарка там. Бях толкова горда, че съм с него. Не можех да повярвам, когато избра мен; ожени се за мен; произнесе брачните клетви пред мен.

За това ли е всичко? В богатство и в бедност; да лъжем и да се прикриваме.

Такава незаслужена и несподелена лоялност.

— Той е добър човек — продължава жената на Сайлъс. — Всеотдаен. И свестен. Не са много хората, за които може да се каже същото.

Дали вярва в своята версия на съпруга? Или и тя, подобно на Мейси, представя един образ пред външния свят, независимо какво й струва това?

— Вината за случилото се с онова дете на площадката за игра не беше на Сайлъс. Беше на…

Прекъсваш я; чул си достатъчно.

— Къде беше съпругът ви вчера следобед?

— Не съм свършила с…

— Къде беше? — Гласът ти е ядосан, висок; стряска детето.

— Трябва да ви кажа истината. Трябва да я чуете.

— Просто ми отговорете.

— С мен и децата — отвръща Наталия след няколко секунди. — През целия следобед.

— Казахте, че работи по строежите. — Тонът ти намеква, че е лъжкиня.

— Когато има работа, да. Но вчера нямаха нужда от него. Така че си направихме пикник в парка. Каза, че след като не ходи на работа, можем поне да се възползваме да прекараме повече време с него. А вътре беше толкова горещо. Излязохме от тук заедно към единадесет часа и се прибрахме към пет.

— Доста време. — Недоверието ти е явно.

— Нямаше за какво да бързаме да се прибираме. А и Сайлъс обича да се забавлява с децата навън, носи ги на конче, играе на футбол с тях, привързан е към тях.

Джени каза, че се е преструвал, че ръководи кръжок след часовете, за да отложи прибирането си у дома. Този образ на семеен мъж, който рисува Наталия, не съществува в действителност.

— Той ли ви помоли да го кажете, или сама си го измислихте? — питаш и аз си отдъхвам, че я предизвикваш.

— Толкова ли ви е трудно да повярвате, че семейство като нашето може да прекара един следобед заедно?

Мисля, че под „семейство като нашето“ разбира семейство, което живее в апартамент, а не в къща; семейство без пари, в което бащата работи по строежите. И не, разбира се, съвсем не е трудно да си представи човек, че подобно семейство може да прекара един приятен следобед в парка. Но тя премълчава нещо. Сигурна съм. Още от мига, в който ти отвори вратата.

— Някой видял ли ви е в парка? — питаш я.

— Много хора, беше претъпкано.

— Някой, който би могъл да си спомни?

— Имаше каравана, в която продаваха сладолед. Може онзи човек да се сети за нас.

Горещ юлски следобед в парка. Колко ли семейства с малки деца е видял сладоледаджията вчера? Каква е вероятността да си спомни?

— Кого накара съпругът ви да излъже заради него? — питаш. — Да каже, че е видял Адам?

— Сър Коуви?

Това обръщение те вбесява, но на мен ми се струва, че изненадата й е искрена.

— Кого е накарал да хвърли обвинения върху сина ми? — Гневът ти запраща с все сила думите към нея.

— Нямам представа за какво говорите.

— Кажете му, че искам да говоря с него. — Обръщаш се да си вървиш.

— Чакайте. Не съм свършила! Казах ви, че трябва да чуете истината.

— Трябва да се върна при дъщеря си.

Ти потегляш, но Наталия те следва по петите.

— Нещастната случка на детската площадка беше по вина на Робърт Флеминг. Нямаше нищо общо със Сайлъс.

Ти бързаш, без да я слушаш. Но аз за момент си представям осемгодишния Робърт Флеминг, който така ужасно тормозеше Адам.

Отваряш вратата на колата и един от пластмасовите рицари на Адам се изплъзва от страничния джоб.

— Децата наистина могат да бъдат малки копеленца — казва тя, настигайки те. — Злобни. — Задържа вратата на колата, за да не я затвориш. — Вие накарахте госпожа Хийли да уволни Сайлъс, задето не е наглеждал площадката както трябва, нали? Вие искахте той да бъде отстранен.

— Нямам време за това. Нападайте други родители, ако искате, но не и мен. Не сега.

Подушвам враждебността й. Витае около нея подобно на силен евтин парфюм.

— Вие уредихте в „Ричмънд Поуст“ да отпечатат тези глупости за него, за да сте сигурен, че ще бъде изхвърлен.

Издърпваш вратата от хватката й и я затръшваш с все сила. Потегляш, а Наталия тича след колата. Удря с юмрук по багажника, после двамата с тебе излизаме от улицата.

Може би тя би трябвало да ми изглежда по-скоро като жертва. В края на краищата, в отговор на нейната любов и вярност, Сайлъс я лъже и я оплюва пред разни тийнейджърки. Но остротата и агресията й ми подсказват, че не може да бъде категоризирана като такава толкова лесно. Дали гневът й е поради факта, че искрено вярва в несправедливостта спрямо Сайлъс? Или е по-скоро гняв на жена, която знае, че е направила ужасна грешка в преценката си за мъжа, за когото се е омъжила?