Розамънд Лъптън
После (16)

15

Болката я няма. Спря в мига, в който прекрачих прага на болницата; сякаш тази бяла сграда ми предлага собствената си кожа.

Майка ми седи до Джени. Знам, че не би оставила Адам сам; с него сигурно е някоя приятелка или сестра. Облечена в памучната си пола и блуза на цветя, мама изглежда съвсем крехка сред бляскавата твърда апаратура. Неспособна да я докосне, ръката й — както често прави и твоята — се движи над Джени.

Приближаваш към Сара, застанала малко по-встрани — дава на майка ми възможност да прекара известно време с Джени и същевременно изпълнява поетото пред теб задължение да бди над дъщеря ти. Все още не съм сигурна дали го смята за необходимо, или просто го прави, за да те накара да се почувстваш по-добре.

— Хайман не беше у тях — уведомяваш я. — А жена му ще направи всичко, което копелето й каже.

Мама те забелязва.

— Има ли новини за Грейси? — пита те тя.

— Още не. Трябваше да присъствам на една среща с лекарите малко по-рано днес, но ме извикаха. — Не уточняваш, че те извикаха, защото сърцето на Джени е спряло. Не си казал на мама за триседмичния срок.

— Казаха, че днес може да не им се отвори друга възможност — продължаваш.

— Но те със сигурност трябва да намерят време, нали? — казва мама, сякаш времето е като един от нейните гоблени — минути, пришити върху платно с разноцветни конци.

— Явно е станала някаква ужасна автобусна катастрофа, така че всички са заети.

За момент тази болница не съществува единствено заради нас. Има и други, един бог знае колко на брой; всичката агония и тревога, притисната между тухлените и стъклените стени на една-единствена сграда. Чудя се дали тези чувства излизат през прозорците и покрива; дали птиците се издигат малко по-високо, когато прелитат над нея.

Опитвам се да се концентрирам върху този образ, за да избегна грозните ужасни мисли.

Но предполагам, че ти си мислиш за същото като мен.

Дали някой от пострадалите в катастрофата с автобуса ще умре? Дали някой от тях няма да се окаже подходящ донор за Джени? Колко странно, че безкористната любов може да те превърне в морално отвратителен човек. Дори — в лош.

— Сигурен съм, че ще проведат срещата веднага щом могат — казваш.

Мама кимва.

— Адам е в стаята за роднини — казва ти тя.

— Ще отида да го видя след минута. Първо искам да постоя малко при Джен.

 

 

Отивам в стаята за роднини. Един вентилатор раздвижва горещия въздух. Ади се е притиснал силно в господин Хайман, който е преметнал ръка през рамото му и му чете някаква история.

Вледенявам се.

Джени е в другия край на стаята.

— Сайлъс видя баба Джи и Адам в кафето — спокойно ми казва тя. — Предложи да наглежда Адам, за да може баба Джи да дойде при мен.

Мама никога не би заподозряла нищо. Безброй пъти ни е чувала как двамата с Ади хвалим господин Хайман. През бръмченето на вентилатора го чувам как чете. В краката му лежи букет цветя.

— Казал на жена си, че отива да работи на някакъв строеж.

— Бедничкият! Това ли е единствената работа, която може да си намери?

— Излъгал е жена си, Джен.

— Вероятно защото е искал да се махне от нея.

Джени ме поглежда и вероятно улавя изражението на лицето ми, когато зървам раздразнението по нейното.

— Казах ти за автора на анонимните писма. За червената боя. Не може да продължаваш да мислиш, че е Сайлъс.

— Не може ли да има връзка? — питам, но по-скоро размишлявам на глас.

— Не. Няма начин той да е свързан с писмата. Като оставим настрана факта, че не е такъв човек, защо му е да се замесва в подобно нещо?

Аз също не вярвам, че Сайлъс Хайман е авторът на анонимните писма, превърнал се в преследвач. Дори да е имал причина да изпраща онези противни писма — а такава в действителност няма — един високообразован бивш студент от Оксфорд някак не се връзва с анонимни заплахи и червена боя. Просто не мога да си го представя да изрязва думи от вестници или списания и да ги лепи на бял лист хартия. Прекалено умен и интелигентен е, за да направи подобно нещо.

Но пожарът може да няма нищо общо с автора на писмата. Би могъл да е просто акт на отмъщение от страна на Сайлъс Хайман, както смяташ ти.

— Опита се да поговори с Ади — казва Джени. — Но той не се включи в разговора. Не каза нищо. Именно тогава Сайлъс започна да му чете историята за Пърси Джаксън. Идеален избор, нали?

— Да.

Ти пропусна по-голямата част от Пърси Джаксън-фазата на Ади; героят, за когото става дума, е ученик, способен да победи злите чудовища дори при невъзможни обстоятелства. Господин Хайман знае, че Адам обича легенди за крал Артур, но може би рицарите са твърде големи и им липсва детска уязвимост, за да се идентифицира Адам с тях в този момент. Те не биха могли да му предложат никакъв фантастичен изход от случващото се. Пърси Джаксън е по-добрият избор.

Притеснена съм от факта, че Сайлъс Хайман така добре познава Ади.

Някога физическият му контакт с учениците ми беше допадал, но сега не искам ръката му да прегръща сина ни, освен това предпочитам да го виждам в панталони и сако, а не в шорти и прилепнала тениска.

Господин Хайман. Сайлъс.

Две имена. Двама различни мъже.

 

 

Вечерта преди зрелостния й изпит по английски, двете с Джени седяхме във всекидневната. Тя беше по пижама, с все още мокра от душа коса.

— И така, знаеш ли как Драйдън е наричал Шекспир? — попитах я.

Джен поклати глава и водата покапа по листовете в ръцете ми.

— Поетът Янус — осведомих я. — Защото…?

— Е бил двуличен?

— Представял е две лица — поправих я, докато тя люлееше чехъла на единия си пръст. — Също така Янус е бил бог на вратите и портите, на началото и края. Името на месец януари идва от Янус, защото с него започва новата година.

— Наистина не е нужно да съм чак толкова информирана, мамо.

— Но е интересно, нали?

Тя ми се усмихна.

— Разбирам защо някои го намират за такова — отвърна. — А също и защо ти си следвала в Кеймбридж, а аз ще съм истинска късметлийка, ако изобщо ме приемат някъде.

* * *

Гледам янусовото лице на Сайлъс, толкова близко до това на Адам.

Отново си спомням думите на Мейси по време на раздаването на наградите: „Този човек изобщо не биваше да бъде допускан до децата ни!“.

И аз искам той да се махне от децата ми. Да се махне!

Тогава влиза мама. Отново е успяла по някакъв начин да вкара насила цвят в страните си и енергия в гласа си, а по лицето й играе онази извикана като с магия усмивка.

— Хубава ли беше историята, Ади? Благодаря ви, че ми дадохте възможност да остана за малко при внучката си — обръща се тя към Сайлъс Хайман.

— Разбира се. Беше страхотно да съм с Ади. — Той се изправя. — Сега по-добре да тръгвам.

Струва ми се, че Адам се кани да го последва.

— Татко ще е тук след минутка — казва мама. — Какво ще кажеш да го изчакаме?

Сайлъс вдига букета от пода и излиза от стаята. Тръгвам след него. Цветята са жълти рози — стегнати пъпки, които никога няма да се разтворят, увити в целофан, без никакъв мирис. Сигурно ги е купил от магазина в болницата, защото липсваха, когато по-рано двете с Джени го следяхме. Той натиска бутона на вратата на интензивното отделение.

Отваря му красива руса сестра.

Виждам, че забелязва колко е хубав. А може би просто жизнеността и здравето му изпъкват по-силно на това място.

Сестрата му обяснява, че не е разрешено да се внасят цветя поради риск от инфекция. Тонът й е леко закачлив, но флиртуването не носи риск от инфекции, нали така? Колкото и не на място да изглежда.

— Тогава са за вас — усмихва й се Хайман.

Тя поема цветята и го пуска да влезе.

Усмивка и цветя.

Толкова просто.

Влизам след него.

В интерес на истината, красивата сестра го придружава през цялото време, кара го да я изчака, докато остави цветята в стаята на сестрите, далеч от пациентите. Но всички сестри ли са толкова предпазливи?

Отвежда го до онази част от отделението, където лежи Джени. През стъклената стена те виждам седнал до нея; Сара е малко встрани.

Сайлъс Хайман не разпознава Джени. Красивата сестра трябва да му я посочи.

— Онова там е Дженифър Коуви.

Той вече не изглежда здрав и красив. Пребледнява и сякаш всеки момент ще повърне. Челото му се покрива с капчици пот. Поразен е от видяното.

Струва ми се, че го чувам как прошепва:

— О, господи.

Извръща се и поклаща глава към сестрата. Няма да приближи повече.

Или може би се преструва, че я вижда за първи път след пожара? Брилянтно изпълнение, целящо никой да не заподозре, че именно той е човекът, повредил кислородния й апарат?

Може би усеща, че е наблюдаван.

Ти го виждаш как се обръща да си тръгне. Спускаш се бързо след него. Вратите на интензивното отделение се затварят зад гърба му, но ти го следваш.

Настигаш го в коридора, гневът ти се плъзва по лъскавия балатум и отскача от стените.

— Какво, по дяволите, правите тук?

— Видях Адам и баба му, и…

— Жена ви каза, че сте на някакъв строеж.

За момент господин Хайман загубва ума и дума; хванат е в крачка.

— Пълни глупости, нали? Също като алибито ви. Лъжливо копеле!

Сега вече крещиш. Звукът прониква през отворената врата на семейната стая, където те чака Адам.

Той и майка ми излизат навън, но ти не ги забелязваш, вниманието ти е гневно фокусирано върху Сайлъс Хайман.

— Кой натопи сина ми заради теб?

— Какво искате да кажете?

Майка ми се опитва да влезе в ролята на помирител.

— Някой е излъгал, че е видял Адам да пали училището — обяснява тя.

— Но това е нелепо — възкликва господин Хайман. — За бога, от всички хора да обвинят точно него! — Обръща се към Адам. — Знам, че ти не би направил подобно нещо, сър Коуви.

Навежда се към Адам, вероятно да го погали по косата или да го прегърне.

— Стой настрана от него! — изреваваш и пристъпваш напред с намерението да го удариш.

Но тогава Адам се изправя между двама ви и те изблъсква встрани от Сайлъс Хайман; защитава го; ядосан ти е. Докато го бута, в малките му ръчички се е събрала всичката му сила.

Забелязвам ужасната обида върху лицето ти.

Това е първият път, в който виждаш Адам от пожара насам.

Сайлъс се обръща и се отдалечава.

Мама хваща Адам за ръката.

— Ела, миличък, време е да си вървим у дома. — Отвежда го надолу по коридора.

— Върви с него! — извиквам ти. — Трябва да му кажеш, че вярваш в неговата невинност.

Сайлъс Хайман го каза, без да се замисля.

„Знам, че ти не би направил подобно нещо, сър Коуви.“

Но ти се обръщаш. Мислиш, че Адам трябва да е наясно, че го смяташ за невинен.

Моля се на бога наистина да е така.

 

 

Връщаш се при леглото на Джени. Сара няма представа за случилото се в коридора.

— Можеш ли да останеш тук? — питаш я.

Нещо в гласа ти я кара да не се съгласи автоматично.

— Защо?

— Хайман е казал на жена си, че е на някакъв строеж — обясняваш. — Но през цялото време копелето е било тук, с Адам.

— Ади добре ли е?

— Да.

Поколебаваш се за момент, но не споделяш със Сара, че Ади те е изблъскал.

— Трябва да разбера кой е човекът, когото Хайман е накарал да излъже за Адам — въздъхваш. — Трябва да го направя заради Ади.

Но онова, от което синът ни има нужда в момента, е да бъдеш с него. Да издигнеш защитна стена около него. Много ми е тъжно, че не разбираш това.

— Откриването на самоличността на въпросния свидетел, както и тази на подпалвача, би трябвало да е моя работа — възразява Сара. — Аз съм офицер от полицията; с това си изкарвам хляба.

— Мислех, че Бейкър те е накарал да излезеш в отпуск по семейни причини?

— Така е. — Тя млъква за момент. — Добре, знаем, че само двама души от персонала, с изключение на Джени, не са присъствали на спортния празник — една учителка от началния курс и една секретарка. Трябва да говорим с двете и особено със секретарката, защото работата й е да контролира достъпа до училището.

— Тръгвам — изправяш се.

Сара слага ръка върху твоята.

— Той ми е син — добавяш.

— Именно. Какво ще стане, ако тя те познае? Мислиш ли, че появата ти ще помогне, ако е забъркана във всичко това?

Мълчиш, ядосан от логиката й.

— Най-полезното, което можеш да направиш, е да останеш тук и да пазиш Джени — продължава Сара.

Не съм сигурна дали наистина мисли, че Джени има нужда от охрана с всичкия този медицински персонал наоколо, или просто осъзнава, че в момента си неконтролируем и иска да те върже до леглото й, за да не забъркаш някоя каша.

— Ето какво ще направим — казва тя, използвайки един от твоите любими изрази (а може би първо е бил неин, а ти си го усвоил, докато си растял покрай нея). — Ще ти казвам абсолютно всичко, ще те уведомявам за всяко ново нещо, което науча.

Не мисля, че й вярваш. Години наред ти е давала само ограничено количество информация — не повече, отколкото й е позволено да разкрива пред пресата — и само намеци за по-голямата и по-драматична картина. Такава стриктно смазваща правилата полицайка; такава изнервяща те по-голяма сестра!

— Мислиш, че подпалвачът е Сайлъс Хайман и че има съучастник, който е излъгал за Адам. Ще се върнем обратно към него, но трябва да се занимаем и с автора на анонимните писма.

Чака да възразиш. И тя като мен е чула как категорично отказа да приемеш версията на детектив Бейкър, че авторът на писмата може да е лицето, подпалило училището. И може би също като мен се досеща, че ако двамата се окажат един и същи човек, ти ще се чувстваш виновен за станалото.

Но ти не се възпротивяваш. Искаш истината да излезе наяве заради Ади, така че ще си отворен за всяка възможност; любовта ти към Ади е по-силна от ужаса ти да поемеш вината за случилото се върху себе си.

— Авторът на анонимните писма е проявявал агресия под формата на обидни нападки — продължава Сара. — И има мотив за пожара — да нарани Джени по неизвестна за нас причина.

Освен това я е залял с червена боя, добавям мълчаливо. Едва преди няколко седмици.

— Тъй като според закона изпращането на анонимни заплахи е престъпление, то може да бъде из основи разследвано от полицията.

— Не стигнаха далеч последния път — възразяваш.

— Детектив Бейкър поиска много по-сериозно разследване.

— Мислиш, че все пак ще го направи?

— Колегите ми няма да му дадат възможност за избор. Ще искат да направят нещо, за да помогнат на семейството ни, независимо дали смятат Адам за виновен, или не. В разследването ще се вложи много повече енергия и всеотдайност от последния път. Ще се прегледат записите на уличните камери; ще се направят повече ДНК тестове.

— А Хайман?

— След като разследването по пожара е приключило, полицията няма повече причини да се занимава с него.

— Но ти ще го направиш?

Тя се поколебава за момент.

— Всеки разпит, който проведа отсега нататък, ще бъде незаконен. Затова трябва много внимателно да преценим какво искаме да постигнем; ще стъпвам върху тънък лед и той ще се пропука. Въпросът е какво ще успея да разбера, преди това да се случи.

— Казваш, че няма да говориш с него?

— Не. Казвам, че трябва да съм много добре информирана, преди да го направя. Преди да говоря с когото и да било, в това число и Сайлъс Хайман, трябва да се запозная с показанията на свидетелите, с информацията, събрана от тях непосредствено след пожара. Трябва да се въоръжим с възможно най-много сведения, преди да тръгнем след който и да е заподозрян.

Удивена съм какъв огромен брой правила се кани да наруши Сара.

— Сайлъс Хайман е бил класен на Ади, нали? Двамата не са ли много близки?

— Адам не би подпалил каквото и да било, независимо колко много обича даден човек — казваш.

Чувам как думата „обича“ проплаква на излизане от устата ти.

Спомням си ужасната болка, изписана върху лицето ти, когато синът ти те отблъсна от Сайлъс Хайман, и едва сега разбирам, че ревнуваш.

Именно поради тази причина смяташе, че влиянието му върху Ади е неестествено голямо. Заради това го мразеше — дори преди пожара. Нищо чудно, че не ти харесваше да си „скъсваш задника от работа“, за да плащаш училищните такси, след като друг мъж прекарваше по цял ден със сина ти. Нищо чудно, че не беше разстроен, когато го уволниха.

Но тогава не го разбирах.

Много съжалявам.

— Влизал ли си в контакт със Сайлъс Хайман преди раздаването на наградите? — пита те Сара. — Има ли нещо друго, което те настройва така враждебно срещу него?

— Онова, което ти казах, не е ли достатъчно?

Тя не отговаря.

Бих сторила всичко, за да мога да кажа на Сара, че човекът, за когото се представя Сайлъс Хайман, е фалшив. Че човекът, когото Адам обича, ако наистина го обича, не съществува.

Отново го виждам като Янус. Не само двулик като оня бог, но и също като него — начало и край. Защото, ако Сайлъс Хайман е сложил началото на този ужас, той ще бъде там и в неговия край.

Потропване на високи токчета — звук, внасяш дисхармония в едно интензивно отделение. Обръщам се и виждам доктор Бейлстрьом с нейните червени обувки — може би ги носи, за да предупреждава пациентите и близките им за приближаването си.

След час е срещата с моите лекари.