Розамънд Лъптън
После (32)

31

Сара чака в кафенето и потропва с пръсти по същия начин, както правиш ти, когато си нетърпелив. Извадила е тефтера с бухалчетата и се е зачела в него. По умореното й лице съзирам нараснала енергия. Спира да почуква с пръсти, когато вижда приближаващите се Мохсин и Пени.

— Наталия Хайман е обвинена за психически тормоз и физическо нападение — казва Пени. — Призна си за всички анонимни писма и за атаката с боята.

Острите й черти са омекнали от задоволство от добре свършената работа.

— Сайлъс Хайман няма нищо общо с отвратителните отмъстителни действия на жена си — продължава Пени. — Дори не е знаел, че всичко това се случва.

— А кой си е играл с апарата на Джени? — пита Сара.

— Наталия се кълне, че не е тя. И аз й вярвам. Тя е авторката на анонимните писма, но наистина не смятам, че е била тя в интензивното отделение.

— А Доналд Уайт? — обръща се Сара към Мохсин.

— Алибито му се потвърждава — отвръща Мохсин. — В сряда следобед е пътувал със самолет на компанията Би Ем Ай и в три часа се е намирал по средата на пътя между Гетуик и Абърдийн. Но продължаваме да мислим, че си права и че пожарът е бил организиран с цел застрахователна измама. Трябва да е имал съучастник.

— Хитрият му адвокат се опитва да го отърве — казва Пени. — Но на Бейкър не му минават тия, поне за момента.

— Или пък подпалвачът е Сайлъс Хайман — отбелязва Сара.

Мохсин и Пени я гледат изненадано.

— Мисля, че брат ми е бил прав още от самото начало — продължава Сара.

Искам да млъкне, веднага. Не разполагам с емоционалния капацитет или умствената енергия за подобно нещо. Проблемът вече е решен. Всичко е приключило. Доналд Уайт е подпалил училището, за да вземе парите от застраховката. Възможно е Джени да е видяла нещо, което да го уличава, поради което може да се е опитал да я убие. Наталия Хайман си е отмъщавала на Джени по погрешка. Може би — просто една възможност — тя е била нападателят над Джени в болницата. Това е. С тези двама души се обяснява всичко. Не приятен, прилежно подреден пакет от факти, а грозно противно досие, свидетелстващо за отвратителното у хората. Но познато. И приключило.

„Не искаш ли да узнаеш истината? — скарва ми се гласът на бавачката. — Не искаш ли името на Адам да бъде на сто процента изчистено, а Джени да е в безопасност? Нали това искаш?“

Разбира се, че е това, съжалявам.

— Но нали разбрахме за измамата — напомня Мохсин на Сара. — По-точно, ти разбра.

И той ли е уморен и изнервен от всичко това?

— Открих мотив, да — отвръща Сара. — Но сега мисля, че е също толкова възможно подпалвачът да е Сайлъс Хайман.

— И целта му е била да си отмъсти заради уволнението? — вдига вежди Мохсин.

— Да.

— Никога не съм вярвала, че Сайлъс Хайман може да е подпалвачът — остро възразява Пени. — Дори в самото начало.

— Мисля, че прекалено бързо го изключваме от кръга на заподозрените — казва Сара.

— Но как ще обясниш факта, че жена му му осигури алиби? — пита Мохсин. — Тя очевидно го ненавижда, така че едва ли ще излъже заради него, нали?

— Ако го осъдят, тя ще се озове в положението на самотна майка с три деца без никакви доходи — обяснява Сара. — В неин интерес е да излъже. Във всеки случай мисля, че продължава да изпитва чувства към него, по някакъв неин странен и перверзен начин.

Съгласна съм със Сара, защото, докато седях до Наталия в колата, под изплютите й гневни думи, под страстната й жестокост, бях зърнала нещо крехко и наранено.

„Нея я чукаше, но с мен правеше любов.“

— Ще ми дадете ли десетина минути? — пита Сара и преди да са отвърнали, тя вече си е тръгнала, стиснала бележника си в ръка.

Мохсин изглежда объркан, Пени — раздразнена.

— Ще се обадя в участъка — казва Пени ядосано и също излиза.

Мохсин отива до бара и си взема нов чай.

 

 

Останала сама, аз си мисля за Джени. „Прекалено голяма съм за вълшебни приказки, мамо.“

Спомням си как й четеше всяка вечер: големите ти ръце, кокалчетата на пръстите ти с тъмните косми по тях, груби и мъжествени, около лъскавата корица на някоя книжка. Любими й бяха старите приказки, онези, които започват с „Имало едно време…“ и както повелява традицията, завършват с „… И заживели щастливо“. Но това щастие беше трудно спечелено. Онези красиви принцеси, момичета с нежна бяла кожа и беззащитни дечица, се сблъскваха с невероятна жестокост. Вещица затваря деца в клетка и ги охранва, за да ги изяде; мащеха изоставя деца в гората, за да умрат там; друга настоява дървар да убие красивата й доведена дъщеря и да й донесе сърцето й за вечеря.

Сред лъскавите корици се криеше свят, в който доброто се бореше срещу лошото; снежнобялата невинност — срещу тъмната жестокост. Но въпреки лошотията децата, пострадалите красиви девойки и невинните принцеси побеждаваха. Оцеляваха — винаги! — за да има приказката щастлив край.

Сега вече вярвам във вълшебните приказки, казах ли ти го? Защото преминах през огледалото. Младата девойка ще се ожени за своя принц, децата ще се съберат със своя обичен баща, а Джен ще живее.

Тя ще живее.

Когато Сара се връща в кафенето, Мохсин допива чая си. Пени върви след нея. И отново трябва да мисля за мрачното зло — за „кой“ и „защо“ в нашата история. За разлика от онези вълшебни приказки, историята не върви по права линия, а прескача назад към Сайлъс Хайман.

— Добре тогава, нека да обмислим идеята ти, че Сайлъс Хайман е подпалвачът — казва Пени на Сара с подигравателна нотка в гласа. — Да приемем, че е искал да опожари мястото. Дори да е знаел кода на входа — дайте всъщност направо да го вкараме вътре в училището — как би могъл да премине през сградата и да стигне до втория етаж, без да бъде забелязан?

— Мислих по този въпрос — отвръща Сара спокойно. — Въпреки че по-голямата част от персонала е била на спортния празник, вътре са останали трима души и следователно е било рисковано.

— Именно. И така…

— И така, той е трябвало да си намери съучастник. Някой, който да се увери, че е чисто.

Пени изглежда още по-раздразнена и нетърпелива. Надявам се децата й да са интелигентни и бързи, иначе писането на домашни в нейната къща би било истински кошмар.

— Ами ако Роуина Уайт му е помогнала? — подхвърля Сара. — Ако тя е следяла да не се появи някой? Ако се е постарала да отвлече вниманието на секретарката, докато той е влизал вътре?

— И за какво, по дяволите, би го направила? — пита Пени.

— Защото мисля, че Сайлъс Хайман е имал любовна връзка с някой от училището. С помощник-учителка. Но не с Джени. А с Роуина.

Поразена съм. Роуина?

— Това е абсурдно — възразява Пени. — Разбирам защо не желаеш племенницата ти да е имала нещо общо с него. Но Наталия Хайман беше пределно ясна, че е била Джени. Видяла ги е заедно.

— Видяла е съпруга си да флиртува с Джени, да — кимва Сара. — Но той е флиртувал с всички. Елизабет Фишър го сравни с петел в кокошарник. Мисля, че е флиртувал и с Роуина Уайт. И че флиртът е прераснал в нещо повече.

Сега вече са стигнали до Мохсин, който напрегнато слуша.

— А какво ще кажеш за директорката и за съвета й Наталия да стегне юздите на мъжа си? — пита Пени. — Сали Хийли е знаела, че той има връзка с Дженифър.

— Само е казала, че е помощник-учителка. А Наталия си е направила своите собствени изводи. И ако сложите двете момичета едно до друго, е лесно да се види защо един мъж би предпочел Джени.

— Добре, налага се да бъда брутална — казва Пени. — Дженифър — дълги крака, дълга руса коса, красиво лице. Бих избрала нея.

Забелязва, че Сара реагира при думите „красиво лице“, а Мохсин я стрелва с предупредителен поглед.

— Извинявам се. Но защо му е да се занимава с грозната, ниска и закръглена Роуина, когато си има жена като Наталия у дома?

— Защото Наталия е от онези жени, които пъхат лайна в пощенските кутии на хората — предполага Мохсин.

— Освен това Роуина е изключително интелигентна — добавя Сара. — Приета е да следва естествени науки в Оксфорд. Може това да го привлича. Или е знаел, че може да я съблазни, защото е уязвима. Или пък самият факт, че е на седемнадесет, вече е достатъчен, за да я направи привлекателна в неговите очи. Не знам причината.

— Защото няма такава — отвръща Пени.

— Има още — казва Сара и започва да рови в чантата си. — Тук някъде са записките ми от разговора ми с Мейси Уайт.

Пени я гледа разтревожена.

— С кого, по дяволите, не си говорила? Инспектор Бейкър знае ли?

Ти пристигаш и ги прекъсваш.

— Джени сама ли е? — пита те Сара; тревогата й е очевидна.

Защото, ако Сайлъс Хайман е неизвестният нападател, както предполага тя, той е някъде там, на свобода, и представлява заплаха.

— Айво е при нея — отвръщаш. — И цял куп доктори. За Роуина Уайт. След като говорихме, си спомних нещо.

И Пени, и Мохсин се чувстват неловко в твое присъствие. Пени дори леко се изчервява. Трогателно е да си физически близо до емоционално разголен човек.

— Когато говорих с жената на Сайлъс Хайман — казваш ти, — тя ме обвини, че съм причинил уволнението на мъжа й. Че съм „искал да го изхвърлят“.

Спомням си как Наталия те последва до колата; нейната враждебност, витаеща подобно на силен евтин парфюм около нея.

— Мислех, че когато обвинява мен, има предвид, че в мое лице визира всички родители — продължаваш. — Че съм просто един от многото. Но сега смятам, че ме е обвинявала лично. Мислеше, че аз съм причината да го уволнят — вероятно защото е вярвала, че мъжът й има връзка с моята дъщеря.

Сара кимва и аз виждам силната привързаност помежду ви.

— Сбъркала е момичето, затова е обвинила и погрешния баща — завършваш.

Пени мълчи. Вероятно не е добра полицейска практика да се спори с баща, чиято дъщеря е в интензивното отделение, нито да се подхвърлят злобни забележки за морала на гореспоменатата дъщеря пред нейния разстроен родител. И сега разбирам защо си тук, защо, вместо да изчакаш Сара да дойде при теб, ти прекъсваш срещата й с нейните колеги.

Беше определил идеята за връзка между Джени и Сайлъс Хайман като „напълно абсурдна“. Не искаш по адрес на Джени да се говорят лъжи, не искаш да лепват петно върху нея — като връзката с по-възрастен женен мъж.

Когато си тръгваш, се възцарява мълчание, преди някой отново да заговори.

— Мисля, че интерпретацията на Майк е правилна — казва Сара. — В нея има логика, ако нападението с червената боя е било с цел да накаже Джени заради това, че Сайлъс е бил уволнен заради нея. Обяснява и ескалацията на жестокостта. Просто е избрала погрешното момиче.

— Каза, че си говорила с Мейси Уайт…? — напомня й Мохсин.

— Да.

Сара отваря бележника с бухалчетата. Докато го прави, се сещам за мрачното празно кафене и Сара, която си води записки; моментът, в който Мейси си беше тръгнала, за да отиде при Роуина.

— Говорих с Мейси Уайт в четвъртък, дванадесети юли, деня след пожара, в девет часа вечерта.

Сара се концентрира върху бележника си, но няма как да не усеща неодобрението на Пени.

— Тя ми каза, че е погрешно да караш някой да те обожава, когато този някой е толкова по-млад от теб и не може да разсъждава трезво.

Тогава мислех, че Мейси има предвид Адам. Но сега смятам, че е визирала подрастващата си дъщеря.

— Каза, че Сайлъс правел така, че хората да го обикнат, защото никой не разбирал що за празен и фалшив човек е. Каза, че „експлоатирал“ хората, и наблегна на тази дума.

Сега Пени мълчи; също като Мохсин слуша напрегнато.

— Попитах я кога си е променила мнението за Сайлъс Хайман. Според записките ми тя не ми отговори веднага.

Спомням си как за известно време Мейси бе въртяла едно малко розово пакетче с изкуствен подсладител в ръцете си, без да отвръща на въпроса.

— После каза, че станало на раздаването на наградите — продължава Сара. — Но мисля, че се е случило преди това — когато е разбрала за Сайлъс и дъщеря си.

Спомням си бледото лице на Мейси при раздаването на наградите. Нетипичната за нея омраза към някого. Помня как каза: „Този човек никога не биваше да бъде допускан до децата ни“. Сайлъс Хайман не преподаваше в училището, докато Роуина учеше там. Но миналото лято, когато бе на шестнадесет и я бяха назначили за помощник-учителка, той вече беше там. Защо не разбрах, че Мейси е имала предвид дъщеря си? И защо не беше казала истината на мен — и на Сара?

Вероятно защото, също като теб, го смята за позорно петно върху Роуина. Мисли, че Сайлъс вече е „експлоатирал“ дъщеря й, и не иска да я наранява още повече, като направи факта публично достояние. Дори само пред приятелка. А тя е свикнала да пази тайни.

— Когато разговарях с Роуина в деня след пожара — казва Сара, — тя ми каза, че Сайлъс е жесток.

— Носиш ли бележките си и от този разговор? — пита Мохсин.

Иронизира ли я? Не. Водене на записки по време на провеждане на разпит е стандартна полицейска процедура.

Тя кимва и му подава бележника си.

Никога не съм разбирала манията на полицията за плътно следване на процедурата, записването на всяка дума и бюрократичното внимание към детайла; нещо, в което Сара винаги е била отличничка. Сега го разбирам.

— Това нещо за добрия ангел и злия дявол е интересно — отбелязва Мохсин, докато чете.

— Ако му е помогнала с пожара — казва Пени, — това обяснява защо се е втурнала вътре. Може би преди това не е знаела, че някой ще пострада.

— Нека да поговорим с нея — казва Мохсин и се изправя.

— Ще се обадя в участъка — казва Пени. — Ще им поръчам спешно да открият Сайлъс Хайман.

 

 

Тръгвам с Мохсин и Сара. Мисля си за Айво, който бе поел поста до леглото на Джени, за да дойдеш да говориш със сестра си и колегите й. Радвам се, че му вярваш достатъчно, за да му позволиш да те замести при Джени; доволна съм, че не си изпълнен с такива предразсъдъци спрямо него, както бях изпълнена аз.

 

 

Пристигаме в отделението по изгарянията и аз поглеждам през стъклената стена в стаята на Роуина. Както казах и преди, тя вече не ми изглежда безлична и грозна — как е възможно някой, чието лице е здраво, сега да ми изглежда безличен — но разбирам острата искреност на Пени, когато се изказа за нея.

Като малко момиченце Роуина беше красива. Приличаше на фея с огромните си очи, изящното си лице и копринената си коса с цвят на мед. Спомняш ли си онази бронзова статуя, която госпожа Хийли поръча, за да отбележи първата година от създаването на „Сидли Хаус“? Не трябваше да знаем кое дете е послужило за модел, но всички предположихме, че е Роуина. Но когато стана на шест години, дребните й бели идеални зъбки бяха заменени от неравни зъби с разстояние помежду им, които изглеждаха прекалено големи и безцветни в съседство с останалите й перлени млечни зъбчета. Докато лицето й порастваше, очите й сякаш се смаляваха, а лъскавата й светла коса стана мръснокафява на цвят и загуби блясъка си. Намираш, че е странно, задето съм забелязвала подобни неща? В училище виждаш как децата растат и се променят, и няма как да не забележиш промените. Съжалявах я. Сигурно беше ужасно трудно да си така впечатляващо красива, а после да загубиш красотата си. Мейси ми разказа, че когато отишли при зъболекаря, дъщеря й плакала и си искала предишните зъби, сякаш е знаела, че губи детската си красота още преди това да се е случило напълно. На моменти се чудех дали това не я беше направило толкова амбициозна; сякаш се опитваше да се докаже по други начини.

С Джени се случи точно обратното: нашето тромаво патенце се превърна в красива тийнейджърка, докато Роуина пострада от проклятието за всеки подрастващ, наречено акне. Процесът на израстване трябва да е бил труден за нея дори без физическото насилие от страна на баща й. Съмнявам се, че е получавала много романтични обяснения от момчета на нейната възраст.

Дали всичко това в комплект — усещането, че си безлична, дори грозна, жестокото отношение от страна на собствения ти баща — не я е направило лесна плячка за мъже като Сайлъс Хайман?

Сара и Мохсин влизат в стаята й.

— Здравей, Роуина — поздравява я Мохсин. — Бих искал да ти задам още няколко въпроса.

Роуина кимва, но не откъсва поглед от Сара.

— Тъй като си под осемнадесет — казва Мохсин, — с теб трябва да има възрастен, който да…

— Може ли да е лелята на Джени?

— Да, щом така искаш.

Мохсин поглежда към Сара и помежду им преминава някаква безмълвна комуникация.

Сара сяда на стола до леглото на Роуина.

— Последния път, когато говорихме, ти каза, че Сайлъс Хайман е красив, нали така? — казва Сара.

Роуина се извръща засрамено настрана.

— Каза, че си го наблюдавала…?

Притеснението на момичето е толкова явно, че аз също започвам да се чувствам неудобно.

— Намираше ли го за привлекателен? — пита внимателно Сара.

Роуина мълчи.

— Роуина?

— Хлътнах по него в мига, в който го видях.

Тя се извръща така, че да не вижда Мохсин, сякаш присъствието му не й харесва, и той се оттегля към вратата.

— Знаех, че никога няма да погледне някоя като мен — продължава да говори на Сара. — Мъже като него никога не го правят. Нали разбирате, красивите мъже.

Тя млъква. Сара не нарушава мълчанието, чака я да продължи.

— Ако можех да избирам между това да съм умна и това да съм красива — казва тихо Роуина, — бих избрала второто.

— Също така ми каза, че си го смятала за жесток.

Сякаш Сара й зашлевява плесница.

— Не биваше да го казвам. Не беше редно.

— Но може би си била искрена?

— Не. Беше глупаво. Наистина изобщо не го възприемам по този начин. Искам да кажа, че просто допусках, че може да бъде жесток. Но това се отнася за всички ни, нали така? Всеки носи в себе си такава склонност, нали?

— Защо си се влюбила в него, щом си мислела, че може да бъде жесток?

Роуина не отвръща.

— Той някога държал ли се е жестоко с теб? — пита Мохсин.

— Не! Никога не ме е докосвал. Не и по този начин. Не и с лоши чувства.

— Но те е докосвал — завършва Сара.

Роуина кимва.

— Имали ли сте връзка със Сайлъс? — пита Мохсин.

Роуина поглежда разколебано към Сара.

— Аз съм офицер от полицията, който ти задава въпрос — продължава Мохсин. — И ти трябва да ми кажеш истината. Няма значение какви обещания си давала.

— Да — отвръща Роуина.

— Но ти каза, че той не те поглеждал? — внимателно й напомня Сара.

— Наистина беше така. Искам да кажа, поне в началото. Той искаше Джени. Беше запленен; през цялото време флиртуваше с нея. Тя не му отвръщаше, мисля, че дори леко се дразнеше. Но аз винаги бях там. И накрая той ме забеляза.

— Ти как се почувства от това? — пита Сара.

— Като невероятна късметлийка.

За момент изглежда щастлива и горда.

— Да се върнем назад, Роуина — казва Сара. — Ти каза, че той никога не те е докосвал с лоши чувства?

Тя кимва.

— Някога наранявал ли те е? Може би случайно? Или…?

Роуина се извръща на една страна.

— Роуина?

Никакъв отговор.

— Каза ми, че някой може да носи в себе си едновременно и ангел, и демон — успокояващо продължава Сара. — И че целта е да се освободи от дявола.

Роуина се извръща с лице към нея.

— Знам, че звучи средновековно. Може да се каже и по друг начин. Ако се върнем в двадесет и първи век, ще говорим за раздвояване на личността и така нататък, но лекарството е едно и също, според мен. Просто любов. Обичта ти към някого може да отблъсне дявола или да накара човек отново да се почувства добре в емоционално отношение. Ако го обичаш достатъчно.

— Сайлъс идвал ли е да те види тук? — пита Мохсин.

— Не. Между нас всичко приключи. Преди доста време, между другото. Но дори все още да бяхме заедно, той не би искал мама да го вижда с мен.

— Майка ти не го харесва? — пита Сара.

— Не. Тя искаше да скъсам с него.

— И ти направи ли го?

— Да. Не исках да разстройвам мама прекалено много. Не мисля обаче, че той ме разбра.

— Твоите родители ли се обадиха в „Ричмънд Поуст“, за да съобщят за инцидента на площадката за игра и за вината на Сайлъс? — пита Мохсин.

— Само мама. Татко каза, че не е честно, защото това може да доведе до уволнението му. Не и по лични причини. Каза, че не било редно. Но мама мрази Сайлъс. Затова се обади във вестника.

Браво на Мейси. Когато опре до важни неща, старата ми приятелка от едно време си остава себе си. Може да не беше напуснала Доналд, но в случая със Сайлъс се беше изправила в защита на дъщеря си. Не съм сигурна, че е осъзнавала, че въпросното телефонно обаждане ще доведе до банкрута на семейството й. Но смятам, че дори да го е знаела, това не би я спряло.

— На колко години беше миналото лято, когато започна връзката ви? — пита Сара.

— На шестнадесет. Но рожденият ми ден е през август, така че бях почти на седемнадесет.

— Сигурно ти е липсвал след скъсването ви?

Роуина кимва разстроено.

— Той опита ли се да се свърже с теб?

Тя отново кимва, а от очите й рукват сълзи.

— Някога молил ли те е да направиш нещо за него? Нещо, за което си знаела, че е нередно?

— Не, разбира се. Сайлъс не би ми причинил подобно нещо. Винаги се е отнасял добре с мен.

Ужасно неумела лъжкиня е.

Влиза една сестра.

— Трябва да й сменя превръзките и да й дам антибиотика.

Мохсин става.

— Ще се видим след малко, Роуина.

* * *

Мохсин и Сара излизат.

— Значи случаят е точно като по учебник — жертвата на родителски тормоз си избира същия тип партньор? — вдига вежди Мохсин.

— Може да използваме този случай, когато подготвяме презентация за следващия семинар за домашното насилие — отвръща Сара. — Според някои експерти това се случва, защото насилваното момиче се надява, че може да накара партньора насилник да го обича и да се държи добре с него. И това ще е някаква компенсация за държанието на бащата. Ще получи бащината си любов чрез заместител.

— На мен ми звучи като пълни глупости — признава Мохсин. — Ще се обадя в участъка и ще извикам някой със записващо устройство. Ще направим всичко според проклетия учебник на Бейкър.

Сара кимва.

— Мислиш ли, че Сайлъс Хайман я е накарал да запали училището? — пита Мохсин.

— Не знам. Възможно е, но мисля, че е по-вероятно да му е помогнала той да го осъществи. Очевидно е, че Роуина има голяма слабост към него, и според мен той не би се посвенил да се възползва от това. Но същото се отнася и за баща й. Мисля, че и Сайлъс Хайман, и Доналд Уайт биха използвали Роуина, за да постигнат целите си.

Пени приближава забързано към тях.

— Доналд Уайт е освободен, без да му бъде повдигнато обвинение — осведомява ги тя. Забелязва изражението на Сара. — Има алиби, както и добър адвокат. Не можехме да направим нищо, за да го задържим законно дори минути повече.

— Знаеш ли къде е отишъл? — пита Сара.

— Не.

— А Сайлъс Хайман?

— Проверяваме из строежите. Все още не сме го открили.

Значи и Доналд Уайт, и Сайлъс Хайман можеха да са в болницата.

* * *

Тръгвам след Сара по една остъклена топла връзка, водеща към интензивното отделение. Когато поглеждам надолу към изсъхналата градина отдолу, виждам русата глава на Джени, а до нея — Айво. Забелязвам как той бавно се придвижва по-плътно към нея. Тя навежда тяло към неговото.