Розамънд Лъптън
После (22)

21

Името и професията на Анет Дженкс — училищна секретарка — са на началната страница, заедно с детайли за контакт. Анет е била с Роуина, когато алармата се е включила; не може тя да е отговорна за пожара. Но е отговаряла за хората, които са влизали в сградата.

— Това е незаконно, нали? — пита Джен.

Кимвам.

Докато Сара обръща страницата, за да продължи, вътре влиза жена в униформата на чистачка.

— Ще ядете ли?

За да оправдае седенето си на масата, Сара отива да си купи сандвич, като взема показанията със себе си. Чакаме. Чистачката пръска съседната маса с някаква силно миризлива течност, после избърсва пластмасовия плот.

— Познаваше ли Анет Дженкс? — обръщам се към Джен.

— Моята сродна душа?

Никога не си срещал Анет, затова в главата ти не съществува образът на обилно гримирана двадесет и две годишна млада жена с орлови нокти, която в осем и двадесет сутринта има вид на човек, който се гласи да ходи на клуб.

— Опитвам се да я избягвам — продължава Джен. — Но тя често ме сгащва в някой ъгъл. Винаги е подготвена с някой голям драматичен номер.

Подканям я с поглед да продължи.

— О, нали се сещаш — приятелка на нейна приятелка е била убита или се омъжила за мормон със седем жени, който е забременил някоя от шаферките на собствената си сватба. Не съм сигурна това последното дали се отнасяше за мормона. Но в историите на Анет винаги има по някоя звездна роля за самата нея.

Дали не се наслаждава и на случилото се с нас, разбърквайки го, подобно на сос с черен пипер в скучния си монотонен живот?

— Помниш ли онзи мъж от Щатите, който се престори, че детето му се намира в откъсналия се въздушен балон? — казва Джени. — Ако Анет имаше дете, тя сама щеше да го сложи вътре в коша.

Усмихвам се, но се чувствам неловко.

— Опитваше се да се сближи с мен заради татко — продължава Джени. — Отчаяно копнее да се появи по телевизията. Явявала се е на всички кастинги за риалити програми.

— Мислиш ли, че тя и Сайлъс може да са имали връзка?

Джени ми отправя един от онези свои убийствени погледи.

— Анет е много… ами, предизвикателна — казвам. Изложеното й на показ дълбоко деколте беше повод за дежурна шега сред нас, закопчаните догоре майки. — А и ти сама каза, че Сайлъс бил нещастен в брака си.

— Дори да е изневерявал на жена си, предполагам, че най-малкото би потърсил някоя с наличието на няколко мозъчни клетки. Освен това той си тръгна, преди Анет да започне работа в училището.

— Да, но…

Млъквам, тъй като Сара се връща със сандвича. Тя обръща началната страница. Най-отгоре се вижда съкращението П. П. — замества детектив сержант Пени Пиърсън. Сещам се за младата жена с острите черти, която току-що бях видяла в полицейския участък. А. Дж. е съкращение на името на Анет Дженкс.

Времето на вземането на показанията е шест часът следобед, сряда.

— Вярно е, че не се суетиха много-много, преди да започнат да разпитват хората — казва Джени. — Но защо са говорили с Анет толкова скоро?

— Вероятно защото тя е човекът, който пропуска посетителите в училището.

Аз също искам да разбера кого е пуснала вътре в сряда следобед. И дали казва истината, че Джени се е разписала на излизане.

Четем документа заедно със Сара.

П. П.: Можете ли да ми разкажете накратко в какво се състоят задълженията ви в училището?

А. Дж.: Да. Секретарка съм, така че сортирам пощата, отговарям на телефонните обаждания, такива работи. Куриерите оставят пратките си в моя офис, аз се подписвам срещу тях, обичайните неща. Освен това събирам дневниците и изпращам писма от името на госпожа Хийли. И пропускам хората през главния вход, макар че сутрин там понякога застава някой учител. Целта ни е да създадем усещане за гостоприемство, което от своя страна означава, че аз няма нужда да стоя на входа, а това е голям късмет, защото именно сутрин родителите идват да питат за най-различни неща, сякаш и без това си нямам достатъчно работа.

П. П.: Нещо друго?

(А. Дж. поклаща глава.)

Елизабет Фишър е била освен секретарка и училищна сестра. Защо тази роля не е влизала в задълженията на Анет Дженкс? Така на Джени нямаше да й се налага да стои в онази стая за оказване на първа помощ. И нямаше да пострада.

Да, на нейно място щеше да е Анет. Да, предпочитам да е била Анет, а не Джени. Всеки друг, но не и Джени, с изключение на Адам. Майчинството не е меко, удобно и сладко, то е егоистично и брутално, с червени зъби и нокти.

П. П.: Искам да ви попитам кого пуснахте вътре по-рано днес.

А. Дж.: Мислите, че е нарочно? Искам да кажа — умишлен палеж? Малко е странно, нали? Ей така, изведнъж, от нищото, да започне пожар? Да, горещо е. Но не чак толкова, колкото в Австралия, нали така? Искам да кажа, че тук не страдаме от неконтролируеми горски пожари и такива работи. Не и в една сграда.

— Казах ти — подхвърля Джени, забелязала изражението ми. — Бас държа, че направо си е умирала от кеф, задето я разпитват от полицията.

Кралицата на драмата най-после се сдобива със своята сцена.

П. П.: Ако можем да се върнем на въпроса за хората, които сте пуснали?

А. Дж.: Просто обичайните, искам да кажа, никой, когото да не познавам.

П. П.: По-късно ще ви помоля за списък. Кой влезе днес следобед, по време на спортния празник?

А. Дж.: Две деца искаха да ползват тоалетните и госпожа Банкс, учителката на втори клас, беше с тях. В училище трябва да наричаме хората „господин“ и „госпожа“. Много е снобарско. Но те не се задържаха вътре за дълго. Имаше още двама учители, които бяха забравили да вземат по нещо. И те не се задържаха дълго. После се появиха Адам Коуви и Роуина Уайт, а после и майка й. Тя винаги е много любезна. Госпожа Уайт. Все помахва в знак на благодарност към камерата, за да я видя на екрана. Почти никой друг не го прави.

П. П.: Някой друг?

А. Дж.: Не.

П. П.: Сигурна ли сте?

А. Дж.: Да.

П. П.: Казахте, че разполагате с екран.

А. Дж.: Да, свързан е с камера на входа, за да мога да виждам кой натиска звънеца.

П. П.: Винаги ли гледате към него, преди да натиснете бутона за отваряне на вратата?

А. Дж.: Да. Няма голям смисъл от него, ако не го правя, нали така?

П. П.: Но когато сте заета, може да е голямо изкушение просто да натиснете бутона и да пуснете дошлите вътре, без да поглеждате.

А. Дж.: Разбира се, че гледам към проклетия екран. Извинете. От стреса е. Искам да кажа, просто е трагично, нали? Това, което се случи. Трагично!

— Това са пълни глупости — казва Джен. — Виждала съм я да натиска бутона и да не поглежда към екрана. Правила го е, докато е разговаряла с мен, за бога! Нима не схваща колко важно е всичко това?

И Роуина беше казала същото, но по по-мек начин.

Отново поглеждам към думата „трагично“. Сякаш Анет е мислила известно време и е открила подходящия драматичен етикет.

П. П.: А по-рано през деня?

А. Дж.: Искате да кажете, че някой е влязъл и се е скрил?

П. П.: Бихте ли ми отговорили на въпроса, моля?

А. Дж.: Не, просто обичайните хора. Които са част от училището. Един-двама доставчици, които донесоха разни неща.

П. П.: Познавате ли тези доставчици?

А. Дж.: Да, един доставчик на храна и един от фирмата за почистване. Те влизат през страничния вход на училището, сградата, искам да кажа. Всички останали трябва да влизат през главния вход.

П. П.: Мислите ли, че е възможно някой да се е промъкнал?

А. Дж.: Не знам. Но ако го е направил, не съм аз тази, която го е пуснала.

П. П.: Сега бих искала да поговорим за случилото се непосредствено около времето на избухването на пожара. Къде бяхте, когато се включи противопожарната аларма?

А. Дж.: В офиса. Както обикновено.

П. П.: Сама?

А. Дж.: Не, Роуина Уайт беше с мен. Беше дошла в офиса да вземе медалите за спортния празник.

П. П.: Сигурна ли сте, че Роуина Уайт е била с вас?

А. Дж.: Да, разказвах й за проблемите на една моя приятелка, когато алармата зави. Божичко, какъв шум вдигна само!

Както и Сара по-рано, Пени вероятно зачеркваше имена от списъка със заподозрени.

П. П.: Казахте, че в служебните ви задължения се включва събирането на дневниците. Можете ли да ми обясните как става това?

А. Дж.: Ами, да. В осем и четиридесет и после пак, след обедната почивка, учителите отмятат всичките деца от класовете си в дневника на класа. Всяко отсъствие се отбелязва. Дневникът се носи при мен, в офиса — обикновено възлагат тази задача на някое дете, като награда. Както и да е, ако някой ученик пристигне, след като дневникът вече е взет, то това трябва да се впише в една друга книга, която държа на полицата в офиса. Всеки, който си тръгне преди края на учебния ден, също трябва да се впише вътре.

П. П.: Какво означава „всеки“?

А. Дж.: Ами, най-вече децата, които си тръгват по-рано, защото имат час при зъболекар или нещо от този род. Но понякога се разписват и възрастни, като например родители, които идват да четат на малките.

П. П.: И учители?

А. Дж.: Да, но това почти не се случва. Искам да кажа, те пристигат преди мен и си тръгват по-късно. Госпожа Хийли ги кара да работят като кучета. Но помощник-учителите, ами, те са друго нещо. Искам да кажа, като мен са. Работното им време е от осем и тридесет до пет и те винаги си намират оправдание да си тръгнат по-рано. Така че те също се отбелязват в книгата.

П. П.: Какво направихте, когато алармата се включи?

А. Дж.: Излязох навън.

Не е казала на Пени, че е изчакала пет минути, преди да излезе. Нито какво е правила през това време. Вероятно Пени не е знаела, затова не я е питала.

А. Дж.: Дадох на Тили Роджърс — това е учителката на предучилищната група — дневника на нейния клас, но нямаше нужда. Тя знаеше, че всички деца са там. После видях едно момченце да изпада в истерия. До онази статуя. Роуина се опитваше да го успокои, но напразно.

П. П.: Знаете ли името на детето?

А. Дж.: Сега да, искам да кажа, че сега разбирам защо е бил в такова състояние. Както и да е, Роуина ме попита дали съм видяла Джени. Отвърнах й да не се притеснява, бях сигурна, че не е вътре. Знаех, разбирате ли? Всички ме гледат по този странен начин, но аз знаех.

П. П.: Откъде знаехте?

А. Дж.: Защото се беше разписала, че излиза. В онази книга, за която ви казах. Онази, в офиса ми. Сама вижте, ако не ми вярвате.

П. П.: Мислите, че една книга може да оцелее по време на пожар?

Страниците не пресъздават тона на говорещия, но си представям, че при последната реплика този на Пени е бил пренебрежителен. Дървените рамки на прозорците, замазката по стените и мокетите не са оцелели в пожара, какво остава за хартия?

А. Дж.: Разписа се, че излиза, разбрахте ли? В книгата. Помня, че го направи.

П. П.: По кое време стана това?

А. Дж.: Предполагам, че някъде около три. Не си погледнах часовника.

П. П.: Тя не отбеляза ли времето в книгата?

А. Дж.: Видях я, че се разписва, но не проверих какво е написала. Защо ми е да го правя?

П. П.: Защо не изнесохте книгата навън?

А. Дж.: Не мислех, че е необходимо. Мислех, че само дневникът на предучилищната група е важен.

П. П.: Но сигурно самият смисъл на съществуването на онази книга е да се знае кой е бил в сградата в случай на пожар?

А. Дж.: Вижте, аз съм нова, разбирате ли? Работя в училището само от един срок. Преди няколко седмици имаха тренировка за това как да се реагира по време на пожар, но аз отсъствах по болест. Дори да бях изнесла присъствената книга навън, нямаше да помогне кой знае колко, нали така? Вътре щяхте да прочетете, че Джени е излязла от сградата. Подписано лично с нейния проклет подпис. Което щеше да докаже, че това, което ви казвам сега, е вярно. Че се е разписала, че излиза.

Хвърлям поглед към Джен, достатъчен, за да разбера, че все още не може да си спомни и че това я измъчва.

— Може би просто не иска всички да си мислят, че вината е нейна — казвам.

Защото защо, за бога, Джени би се върнала отново вътре?

П. П.: Кога разбрахте, че Дженифър Коуви все още е в сградата?

А. Дж.: Видях майка й да се втурва вътре, крещейки името й. И после онази тъпа крава също влезе.

П. П.: Роуина Уайт ли имате предвид?

А. Дж.: Да. По това време пожарните вече се задаваха по шосето. Трябваше да остави спасителните дейности на тях, а не само да им усложнява още повече работата. Накрая трябваше и нея да спасяват. Не съм сигурна какво се е опитвала да докаже. Сигурно е искала да бъде в центъра на вниманието.

Долавям завистта на Анет Дженкс, без дори да се налага да слушам гласа й. Защото в крайна сметка кралицата на драмата е пропуснала шанса си да направи нещо, с което дори слабо да привлече внимание. Почти усещам горчивия вкус в думите й. Сигурно в момента кипи от гняв заради краткото споменаване на името на Роуина на страниците на „Ричмънд Поуст“.

(Детектив сержант Бейкър вика П. П. да излезе от стаята. П. П. се връща след три минути.)

П.П.: Познавате ли Сайлъс Хайман?

Помня как Сара ти каза, че „първото нещо“, което директорката или някой член на управителния съвет биха направили, е да дадат информация на полицията за всеки, който може да храни лоши чувства към училището. Така че някой, вероятно Сали Хийли, е разказала на полицията за Сайлъс Хайман.

Перфектна мисъл и логика, а мен смятат за вегетиращо създание!

А. Дж.: Нямам представа кой е Сайлъс Хайман. Пък и що за име е това Сайлъс?

П. П.: Бил е учител в училището, напуснал през април.

А. Дж.: Тогава няма как да го познавам, нали така? Аз започнах през май.

П. П.: Никога ли не сте чували за него?

А. Дж.: Както казах, започнах работа през май.

П. П.: И никой не ви е казал някоя клюка по негов адрес?

А. Дж.: Не.

П. П.: Един учител е уволнен само две-три седмици по-рано и не е имало клюки?

(А. Дж. поклаща глава.)

П. П.: Трябва да призная, че ми е трудно да повярвам.

Респектът ми към П. П. със строгото лице леко нараства.

— Виждаш ли — казва Джени. — Сайлъс и Анет дори не са се познавали. Какво остава да са били любовници.

Сара изважда друг смачкан документ от чантата си. Телефонът й иззвънява и тя трепва, сякаш някой я е хванал на местопрестъплението. Приближавам и чувам гласа на Мохсин от другата страна.

— В „Прескос“, печатницата, са отпечатали триста копия от календара на „Сидли Хаус“. Това помага ли ти?

— Триста души са знаели, че в сряда е рожденият ден на Адам. А също и че е ден за спортен празник, което означава, че училището на практика е щяло да бъде празно. А какво става със свидетеля?

— Съжалявам, скъпа, но Пени не се поддава на натиск, пък и никой друг не ми казва нищо. Вероятно ми нямат доверие. Един бог знае защо.

Сара му благодари и затваря. После приглажда с ръка следващия смачкан лист.

Този път съкращението е С. Х. — Сали Хийли. Разпитът се води от А. Б. — детектив инспектор Бейкър. Часът, посочен за начало, е 17:55. Двата разпита са проведени почти едновременно.