Розамънд Лъптън
После (5)

4

Големият болничен атриум бе пълен с представители на пресата. Беше ги привлякла телевизионната слава, която си беше спечелил с поредицата „Враждебна среда“. „Не слава, Грейси — беше ме поправил веднъж. — Разпознаваемост. Като консервна кутия боб.“

Появи се някакъв костюмиран мъж и бръмчащите наоколо с камери и микрофони хора се насочиха към него. Чудех се дали и Джени се чувства уязвима и изложена на показ пред цялото това човешко гъмжило, но ако беше така, тя не го показа. Винаги е имала твоя кураж.

— Ще направя кратко изявление — каза костюмираният мъж, раздразнен от тяхното присъствие. — Грейс и Дженифър Коуви бяха приети в болницата в четири часа и петнадесет минути следобед. Сериозно са пострадали. В момента ги лекуват в нашите специализирани отделения. Роуина Уайт също беше приета с незначителни изгаряния и заради вдишаното количество дим. За момента нямаме повече информация. Ще ви бъда благодарен, ако изчакате отвън, вместо да стоите вътре.

— Как е започнал пожарът? — попита един журналист.

— Този въпрос задайте на полицията, не на нас. А сега ме извинете.

Те продължиха да крещят въпросите си, но двете с Джени гледахме да те видим през стъклената стена на атриума. Търсех с поглед нашата тойота приус, но Джени те зърна първа.

— Ето го.

Слизаше от непозната кола. Сигурно те бяха докарали с някоя от служебните коли.

Понякога, когато те гледам в лицето, имам чувството, че се оглеждам в огледало — толкова ми е познато, че се е превърнало в част от мен. Но сега обичайното ти изражение беше заменено от маската на тревогата и ми изглеждаше странно. До този момент не бях осъзнавала, че почти винаги се усмихваш.

Ти влезе в болницата и на мен ми се стори съвсем нередно, че те виждам сред това оживено, плашещо, стерилно място. Мястото ти е в кухнята, за да извадиш бутилка вино от хладилника, или в градината — за нова офанзива срещу охлювите, или в колата, заедно с мен, на път за ресторанта — мърмориш заради задръстванията и хвалиш сателитните навигатори. Мястото ти е на дивана до мен, от дясната страна на леглото ни, а докато нощта преваля, бавно се преместваш все по-близо до мен. Дори когато се появяваш по телевизията в някоя джунгла в другия край на света, децата и аз те гледаме от нашия мек диван; възприемане на чуждото с помощта на познатото.

Но мястото ти не е в болницата.

Джени се спусна към теб и те прегърна, но ти не знаеше, че е там, и забързано продължи напред, почти затича към регистратурата с рязка крачка.

— Жена ми и дъщеря ми са тук, Грейс и Джени Коуви.

За момент жената на рецепцията се изненада — трябва да те беше виждала по телевизията — после те погледна съчувствено.

— Ще се свържа с доктор Гауанде и той веднага ще дойде да ви вземе.

Пръстите ти забарабаниха по плота, очите ти се стрелнаха наоколо; приклещено в ъгъла животно.

Журналистите все още не те бяха забелязали. Може би онази маска върху предишното ти лице ги беше заблудила. И тогава Тара, моята изключително неприятна колежка от „Ричмънд Поуст“, закръжи към теб. Когато те приближи, се усмихна. Усмихна се.

— Тара Конър. Познавам жена ви.

Ти я игнорира, огледа се наоколо и забеляза забързания към теб млад доктор.

— Доктор Гауанде? — попита.

— Да.

— Как са те? — Тихият ти глас сякаш крещеше.

Другите също те забелязаха и се насочиха към теб.

— Специалистите ще могат да ви дадат по-пълна картина — отвърна доктор Гауанде. — Отведоха жена ви за ядрено-магнитен резонанс, после ще я върнат в спешното неврологично отделение. Дъщеря ви е в отделението по изгаряния.

— Искам да ги видя.

— Разбира се. Първо ще ви заведа при дъщеря ви. Можете да видите жена си веднага щом приключат с резонанса, тоест след около двадесет минути.

Докато излизаше от фоайето, придружен от младия лекар, журналистите изостанаха леко назад, демонстрирайки неочаквано съчувствие. Но Тара нахално те последва.

— Какво мислите за Сайлъс Хайман? — попита те тя.

За момент ти се обърна към нея, регистрира въпроса й, после бързо се отдалечи.

 

 

Младият лекар те преведе бързо покрай клиниката за приходящи пациенти, която в момента беше празна и тъмна. Но в една от чакалните бяха забравили да изключат телевизора.

Ти се спря за момент.

На екрана вървяха двадесет и четири часовите новини на Би Би Си. Един журналист стоеше с микрофон в ръка пред портата на училището. Разказвах на Ади, че сградата сигурно е била крайбрежна къща, разраснала се прекалено много за морския бряг, затова е трябвало да бъде преместена навътре в сушата. Сега пастелносинята й гипсова фасада беше почерняла и овъглена; бежовите рамки на прозорците бяха изгорели, за да разкрият картината на разрухата вътре. Тази изящна стара сграда, която така осезаемо свързвах с топлата ръка на Адам, стиснала моята в началото на деня, и с изпълненото му с облекчение мъничко личице след часовете, докато тичаше към мен, беше брутално обезобразена.

Ти изглеждаше силно шокиран и аз знаех какво си мислиш, защото бях изпитала същото, докато мокетът се топеше под ръцете ми и сградата се сриваше около мен — ако огънят беше способен да причини подобно нещо на тухлите и мазилката, какви ли поражения би нанесъл на едно живо момиче?

— Как се измъкнахме оттам? — попита Джени.

— Не знам.

Един репортер изреждаше фактите по новините, но шокирана от образа на екрана, аз долових само фрагменти от речта му. Не мисля, че ти изобщо слушаше, просто гледаше втренчено в трупа на училището.

— … частно училище в Лондон… за момента причината е неизвестна. За щастие повечето деца са били на спортен празник. В противен случай нараняванията и смъртните случаи… Службите са били възпрепятствани да достигнат до местопроизшествието, тъй като отчаяни родители… Едно нещо, което предстои да бъде обяснено, е пристигането на представителите на пресата преди пожарните…

После на екрана се появи госпожа Хийли и камерата се фокусира върху нея, милосърдно блокирайки по-голямата част от гледката отзад.

— Преди час — започна репортерът — разговарях със Сали Хийли, директорката на училище „Сидли Хаус“…

Ти продължи нататък с младия доктор, но Джени и аз останахме за малко, за да чуем Сали Хийли. Беше перфектна в розовата си ленена риза и бежов панталон, лакираните й нокти от време на време влизаха в кадър. Забелязах, че гримът й е безупречен; сигурно го беше поставила наново.

— Имаше ли някакви деца в училището, когато пожарът започна? — попита репортерът.

— Да. Но нито един от учениците ни не пострада. Искам да подчертая това.

— Не мога да повярвам, че се е гримирала — каза Джени.

— Тя е като онези дами от френския парламент — отвърнах. — Нали се сещаш, които държат гланц за устни наред с държавните документи. Грим в случай на непредвидено нещастие.

Джени се усмихна; сладко, храбро момиче.

— По време на пожара в сградата на училището се намираше предучилищна група от двадесет деца — продължи Сали Хийли. — Класната им стая е на първия етаж.

Използваше гласа си за събрания — властен, но същевременно предразполагащ.

— Подобно на всички наши деца, и тези от предучилищната група са преминали през обучение как да се евакуират в случай на пожар. Бяха изведени от сградата за по-малко от три минути. За щастие, другата ни предучилищна група беше на посещение в зоологическата градина по случай края на срока.

— Но все пак има сериозно пострадали, нали така? — попита репортерът.

— Не мога да коментирам, съжалявам.

Доволна бях, че нямаше да говори за нас с Джени. Не бях сигурна дали наистина не разполагаше с информация; дали се опитваше да бъде дискретна заради нас, или просто поддържаше фасада от розов лен, с която искаше да внуши, че всичко е минало по план.

— Вече имате ли някаква представа как е започнал пожарът? — попита репортерът.

— Не, все още не. Но мога да ви уверя, че сме взели всички възможни противопожарни мерки. Нашите детектори за топлина и пушек са свързани директно с пожарната и…

Репортерът я прекъсна:

— Но пожарните коли не успяха да стигнат до училището?

— Нямам представа каква е логистиката им, само знам, че алармата веднага е иззвъняла в пожарната. Преди две седмици някои от същите тези пожарникари дойдоха да говорят пред най-малките ни ученици и им позволиха да разгледат пожарната кола. Никога не сме предполагали — никой от нас — че…

Гласът й замря. Гланцът за устни и гласът за събрания не действаха както трябва. Сали Хийли започваше да се разпада под внимателно изградената фасада. Изпитах симпатия към нея поради този факт. Докато камерата се откъсваше от нея, за да се насочи обратно към почернялото училище, за кратко се спря върху непокътнатата бронзова статуя на дете.

 

 

Двете с Джени забързахме по коридора, водещ към отделението по изгаряния. Виждах как се напрягаш, как се опитваш да се подготвиш за онова, което ти предстои, но знаех, че нищо не може да те подготви за гледката вътре. Почувствах как Джени се дръпва назад.

— Не искам да влизам.

— Разбира се.

Ти премина през летящата врата към отделението заедно с младия доктор.

— Ти би трябвало да си с татко — обърна се Джени към мен.

— Но…

— Все в някой момент ще разбере, че си с него.

— Не искам да те оставям сама.

— Нямам нужда от детегледачка, наистина. Аз съм детегледачката напоследък, забрави ли? Освен това искам да ме информираш за прогреса ми. Или за липсата на такъв.

— Добре. Но няма да се бавя. Не отивай никъде. Не бих понесла да ми се наложи отново да я търся.

— Добре — отвърна тя. — И няма да разговарям с непознати. Обещавам.

 

 

Влязох с теб в малкия кабинет, благодарна, че всичко става стъпка по стъпка. Един лекар ти протегна ръка. Помислих си, че изглежда почти скандално здрав — кафявата му кожа блестеше на фона на белите стени на кабинета, тъмните му очи светеха.

— Казвам се доктор Санду. Аз съм специалистът, който ще се грижи за дъщеря ви.

Забелязах, че докато разтърсваше ръката ти, другата му ръка те потупваше по рамото, и разбрах, че той също е родител.

— Влезте, моля. Седнете, седнете…

Ти не седна, остана прав, както винаги, когато си напрегнат. Веднъж ми каза, че това е атавистична, животинска черта, която разкрива, че човек е готов за незабавна борба или бягство. До сега не бях разбрала какво имаш предвид. Но къде бихме могли да избягаме и с кого бихме могли да се борим? Със сигурност не с доктор Санду с неговите блестящи очи и меко авторитетен глас.

— Ще започна с положителните неща — каза той и ти кимна в знак на пълно съгласие; мъжът говореше на твоя език.

„Колкото и да е трудна за понасяне заобикалящата ви среда — казваш насред някое забравено от бога място, — винаги можете да намерите стратегии за оцеляване.“

Още не беше я видял, за разлика от мен, затова заподозрях, че „започването с положителното“ е като поставянето на няколко възглавници в основата на хълма, преди да бъдем бутнати от върха му.

— Дъщеря ви е постигнала най-трудното — продължи доктор Санду. — Измъкнала се е жива от пожар с подобен интензитет. Сигурно се отличава с огромни по сила дух и характер.

В гласа ти се прокрадна нотка на гордост:

— Така е.

— И това само по себе си вече я поставя в изгодна позиция, защото всичко ще зависи от нейната борбеност.

Отместих поглед от него към теб. Бръчиците от смях около очите ти все още бяха там; твърде дълбоко врязани от изживяното в миналото щастие, за да бъдат изтрити от случващото се в момента.

— Трябва да съм честен с вас за състоянието й. Няма да разберете цялата медицинска терминология, затова ще ви обясня с прости думи. По-късно може да поговорим отново — със сигурност ще поговорим отново.

Забелязах как кракът ти трепери; ти сякаш се бореше с инстинкта си да прекосиш стаята, да избягаш от нея. Но трябваше да чуем всичко.

— Дженифър е претърпяла значителни изгаряния по тялото и лицето. Заради изгарянията вътрешните й органи са под силен стрес. Освен това има поражения и на дихателната система. Това означава, че дихателната й тръба, както и част от белите й дробове, са обгорени и не функционират.

Значи освен това имаше и вътрешни поражения.

Освен това.

— Страхувам се, че в момента шансовете й за оцеляване са по-малко от петдесет процента.

Изкрещях към доктор Санду:

— Не!

Крясъкът ми не причини дори миниатюрно движение във въздуха.

Обгърнах ръце около тялото ти, имах нужда да се опра на теб.

За момент ти наполовина се обърна към мен, сякаш почувствал присъствието ми.

— Държим я тежко упоена, за да не изпитва никаква болка — продължи доктор Санду. — И сме я включили на командно дишане. Разполагаме с високоспециализиран екип, който ще направи всичко възможно за нея.

— Искам да я видя сега — каза ти с глас, който не познах.

* * *

Докато гледахме Джени, стоях съвсем близо до теб.

Правехме същото и когато беше малка, след прибирането й от някое детско парти. Отивахме в стаята й и я гледахме, докато спи — меките й розови стъпала стърчаха изпод памучната й нощничка, копринената й коса се стелеше по разперените ръчички, на които им трябваше още време, за да стигнат над главата. „Ние я бяхме създали“ — мислехме си. Някак си заедно бяхме създали това удивително дете.

Ти ги наричаше шоколадови моменти, компенсация за безсънните нощи, умората и битките над чинията с броколи. После всеки от нас я прегръщаше или целуваше, и с гордо самодоволство се отправяхме към нашата стая.

Заради теб бях доволна, че лицето й е покрито с превръзка. Виждаха се единствено подпухналите клепачи и обгорените устни. Изгорените й крайници бяха поставени в някаква пластмаса.

Докато я гледахме, изречението, произнесено от доктор Санду, се сви в душите ни като усойница. „Шансовете й за оцеляване са по-малко от петдесет процента.“

Тогава ти изправи рамене и гласът ти се засили.

— Всичко ще бъде наред, Джен. Обещавам ти. Ще се оправиш.

Обет. Защото като неин баща работата ти е да я предпазваш; и когато не си успял в това — да оправиш нещата.

После доктор Санду ти обясни за интравенозните вливания, мониторите, превръзките и въпреки че едва ли си даваше сметка, че го прави, бързо даде да се разбере, че ако състоянието на Джен се подобри, то това ще бъде благодарение на него, а не на теб.

Но ти не приемаш поражение. Не предаваш просто така властта над дъщеря си. Затова започна да задаваш въпроси. Какво точно прави тази тръба? А онази? Защо се използва това? Заучаваше термините, техниките. Сега това беше светът на дъщеря ти, следователно и твоят, и ти щеше да научиш правилата му; да се усъвършенстваш. На шестнадесетгодишна възраст беше разглобил двигател на кола и после го беше сглобил с помощта на приложеното ръководство — мъж, който иска да знае в какво точно влага доверието си.

На шестнадесет аз сигурно съм четяла Джордж Елиът — също толкова безполезно в момента, колкото и ръководството за сглобяване на двигател.

— Колко лоши ще са белезите? — попита.

И оптимизмът ти беше великолепен! Куражът ти пред лицето на цялото това нещастие — забележителен. Знаех, че не ти пука изобщо за това как ще изглежда Джени, стига да оживее. Въпросът ти целеше да изрази вярата ти, че тя ще живее. Че проблемът с белезите е реален, защото един ден дъщеря ти реално — реално — ще се изправи отново лице в лице с външния свят.

Ти винаги си бил оптимистът, а аз — песимистът (прагматикът, както често те поправях.) Но сега оптимизмът ти беше животоспасяващ и аз се вкопчих в него.

Добрият доктор Санду се направи, че не забелязва надеждата във въпроса ти.

— Претърпяла е втора степен частично дълбочинно изгаряне. Този вид изгаряния могат да бъдат или привидни, което означава, че кръвоносните съдове не са засегнати и кожата ще се излекува, или дълбоки, което означава неизбежни белези. За съжаление трябва да минат няколко дни, преди да се разбере какъв точно тип са изгарянията.

Една сестра влезе в стаята.

— Уреждаме ви семейна стая, където можете да прекарате нощта. Жена ви вече е върната в спешното неврологично отделение, което е от другата страна на коридора.

— Мога ли да видя жена си?

— Ще ви заведа при нея.

 

 

Джени ме чакаше в коридора.

— Е…?

— Ще оздравееш. Предстои ти дълга борба, но ще се оправиш.

Все още се държах здраво за твоя оптимизъм, не можех да й предам думите на доктор Санду.

— Още не знаят дали ще ти останат белези — продължих. — Дали изгарянията са от вида, който оставя белези.

— Но може и да не останат? — попита ме тя с надежда в гласа.

— Да.

— Мислех, че вече завинаги ще изглеждам така. — Звучеше почти еуфорично. — Е, може би не чак толкова зле, както сега — като някоя маска за Хелоуин — но нещо от този род. Но наистина е възможно да нямам никакви белези, така ли?

— Така каза консултантът.

Лицето й светна от облекчение; засия.

Понеже гледаше към мен, не те видя как излизаш от отделението. Ти извърна лице към стената, после удари с юмруци по нея, сякаш така можеше да накараш онова, което беше видял и чул, да си отиде. И тогава разбрах колко трудно спечелена беше твоята надежда; храбростта и усилието, което ти беше коствала. Джени нищо не видя.

Надолу по коридора се разнесоха стъпки. Сестра ти бързаше към теб. Полицейското радио на колана й съскаше.

Веднага се почувствах непълноценна. Ако кучето на Павлов беше имало зълва като Сара, това щеше да е признат емоционален рефлекс. Знам. Не съм съвсем справедлива. Но злобната емоция ме кара да се чувствам малко по-жива. Между другото, не е толкова изненадващо, нали така? Това бе най-важната жена в живота ти от десетгодишната ти възраст до срещата ти с мен; зълва/свекърва в едно; нищо чудно, че се чувствам потисната в нейно присъствие.

Гласът й звучеше задъхано.

— Бях в Барнс, помагах им да се справят с техните проблеми с наркотиците… О, за бога, няма значение къде съм била, нали? Толкова съжалявам, Майки.

Останалото от детството ти име, с което се обръща към теб. Но кога го беше използвала за последно?

Тя те прегърна силно.

Помълча за известно време. Видях как лицето й се стяга, как Сара събира смелост да ти каже онова, което имаше да ти казва.

— Било е умишлен палеж.