Розамънд Лъптън
После (29)

28

Тръгвам с теб, когато излизаш от болницата. Отчаяно искам да те видя заедно с Ади. В единствения случай, в който двамата сте били заедно, той те отблъсна от Сайлъс Хайман. Но сега, когато останете насаме, със сигурност ще бъде различно.

Колата ни е стояла прекалено дълго на напечения паркинг и въздухът в нея е натежал от жега; металните закопчалки на коланите парят. Но ти не отваряш прозорците, нито включваш климатика.

Докато караш, не си представям как двамата с теб отиваме на вечеря с приятели, а имам чувството, че сме на някое диво, невероятно горещо място далеч от цивилизацията; по-скоро приличаме на двойка лъвове в Серенгети, които защитават малките си от бракониерите, отколкото на които и да са наши съседи с техния безопасен, гладко протичащ живот.

Преди няколко седмици Адам ми каза, че заради него и Джени ние с теб всъщност сме се превърнали в кръвни роднини, защото в тях се смесва кръвта и на двама ни. Затова ли сме толкова интуитивно и силно свързани в едно цяло в момента? За да сме сигурни, че Джени ще живее. Да докажем, че нашият син е невинен.

Ти остави Сара до постелята на Джени с нейните незаконно придобити копия от свидетелски показания, с нелепия й бележник с бухалчета и с работния договор на Елизабет Фишър. Тя вече сигурно ги е прочела най-малко дузина пъти и един господ знае какви изводи ще си извади от договора на Елизабет. Да, знам. Не съм квалифициран детектив и не съм в позиция да коментирам. Пък и между другото, вярвам в Сара. Щом тя смята, че нещо си заслужава да бъде направено, значи наистина е така.

Докато приближаваме към къщи, се сещам за първото ми пътуване от болницата до дома. Адам беше на четири часа; аз лежах отпусната на една възглавница на задната седалка и не откъсвах поглед от него: толкова перфектен и крехък. Девет години по-рано, когато се прибирахме от родилното с Джени в стария мъничък апартамент, вътрешният ми глас ми беше казал, че е ужасяващо, задето току-що са ме оставили да отнеса едно бебе у дома, без да имам ни най-малка представа какво да правя. Можеше да се случи нещо ужасно. Бях твърде млада, твърде незряла, твърде глупава, за да се грижа за дете. Какво щяха да ми помогнат знанията ми за флорентинските фрески или за разликата между Колридж и Джонсън като литературни критици? И тогава се чувствах по-близка до дивите зверове и опасните места, отколкото до хората и цивилизацията. Не бях подготвена да предотвратя ужасните неща, които биха могли да се случат на бебето ми.

Но Джен ни превърна в родители. При Адам вече знаехме как да поставяме бебешката седалка за кола на обратно, за да избегнем смазване от въздушна възглавница; как да стерилизираме бутилки, за да се отървем от гадните микроби; как да приготвяме първата твърда храна на пюре, без да добавяме сол, защото тя би могла да увреди малките бъбречета; кога да слагаме очен мехлем и крем против подсичане и да даваме сироп за сваляне на температурата; защо имунизациите срещу ужасни болести бяха рутинни. Тогава поставих своя деветгодишен опит, цялата ни здравна система и бебешкия отдел на „Джон Луис“ между моето бебе и опасните диви простори на Серенгети.

Ти изнесе навън увитото ни в одеяло заспало синче, изкачи с него стъпалата пред къщата ни. Той беше в безопасност.

* * *

Паркираш колата, но не излизаш веднага. Аз обаче бързам към къщи.

В стаята на Ади мама дърпа пердетата срещу прекалено ярката слънчева светлина. Адам е в леглото. Портативният климатик е включен и белият му шум е приспивно успокояващ.

— Изтощен си, миличък — казва му мама. — Само ще дремнеш за малко. Аз ще поседя с теб.

Той вярва на думите й, че никога няма да се събудя; че все едно съм мъртва.

Фобията ми от давене не олицетворяваше само наближаващата смърт на Джени, но и мъката на Адам. И все още възприемам нещата по същия начин.

Малко момченце, само в мрачен разгневен океан, където не мога да го стигна.

Копнея да отида при него, но знам, че той няма да ме усети, а не мисля, че в момента мога да го понеса. Затова наблюдавам мама. Тя сяда до сина ми в затъмнената стая. Взема ръката му в своята и лицето й омеква. Когато бях малка, седеше и с мен — беше толкова успокояващо с мама до мене, в затъмнената стая, докато навън е все още светло.

Докато ги гледам, си представям какво ще се случи с него, ако никога не се събудя. Това продължава само миг, но е достатъчно, за да избие прозорец насред моя ужас и да отвори цял хоризонт на нови мисли. Спасителните му плувки за ръце могат да бъдат надувани от дъха на мама, на Сара, на Джени. И от твоя — преди всичко от твоя. Може би обичта на другите ще го задържи на повърхността.

Чувам входната врата да се затваря, стъпките ти прозвучават в коридора. Почти те чувам да викаш: „Вкъщи съм!“ към стълбите и почти усещам как Адам скача от леглото, игнорирайки книгата, която чета, и вика: „Тате!“.

„По една страница с «Децата от гарата» всеки ден“, беше отбелязал веднъж, без дори да се опитваш да звучиш иронично.

Но после отсъствията ти бяха зачестили, проточваха се по-дълго време; а дори и когато работеше в Лондон, се прибираше късно у дома. Твоите моменти с Ади за четене на „Децата от гарата“ бяха станали все по-редки и с по-голямо разстояние помежду си.

Адам сяда в леглото, тялото му се напряга.

Мама слиза долу, за да те посрещне. Щом се озовава извън полезрението на Ади, лицето й се изкривява от ужас.

— Случило ли се е нещо? — пита тя.

— Няма промяна.

— Ади е в леглото, но е буден.

Не споменава, че му е казала, че никога няма да се събудя. Това неволен пропуск ли е, или е нарочно? Ако е пропуск, то е огромен, но пък в момента всичко е разбалансирано и непропорционално. И мама изглежда тъжна, така уязвима без маската, която си слага за пред Ади.

Стъпките ти отекват тежко по стъпалата. Почукваш на вратата на Адам. Той не отговаря.

— Ади? — казваш.

Мълчание.

Виждам, че си засегнат.

— Той ме мрази — казваш тихо и си мисля, че сигурно говориш на мама, но всъщност до теб съм само аз. Наистина ли го каза? Или просто те познавам толкова добре, че знам какво си мислиш? Не е само заради случката със Сайлъс Хайман, нали?

А и заради пожара.

Ти си мислиш, че като баща си бил длъжен да го предотвратиш. Един баща не оставя майка ти и сестра ти да бъдат смъртоносно ранени. Един баща защитава семейството ти.

Това ли е причината, поради която според теб Ади те мрази?

Поради която не ти отваря вратата?

От другата страна на затворената врата Адам лежи свит на кълбо върху леглото си, неспособен да помръдне и да продума. За бога, Майк, просто веднага влез вътре и му кажи, че знаеш, че той не е виновен за пожара.

Но ти не казваш нищо.

Мислиш, че той вече знае.

Затворената врата помежду ви, с нейната лющеща се бяла боя от едната страна и апликация на Питър Пан от другата, блокира гледката ми към надеждата.

 

 

Потегляме обратно към болницата и вече не мисля как за първи път закарахме Адам у дома, а за едно пътуване десет години по-рано, по време на което всяка контракция ме изтласкваше извън границите на нормалното, въображаемото, поносимото.

 

 

Когато се връщаме, виждам Джени сред шумната групичка пушачи пред болницата, но когато поглеждам отново, е изчезнала. Сигурно съм се объркала.

Сара стои пред интензивното отделение с телефон в ръка. Приближавам, за да чуя. Привършва разговор с Роджър, звучи троснато и разочаровано. Затваря, после веднага набира Мохсин.

— Здрасти, аз съм. Разполагам с пет минути, докато правят някакви тестове на Джени. Доктор Санду обеща, че няма да я остави сама дори за секунда.

— В момента приятелят й дава показания пред Дейвис. За бога, скъпа, защо не са казали на никого?

— Не са искали да ни тревожат. Какво става с разследването на анонимните писма?

— Случаят вече прерасна в преследване и физическо нападение, така че разследването тече на висока скорост. Пени ще разшири ДНК търсенето и кара хората да се потят като откачени над записите от охранителните камери. Вече е стеснила времевата рамка, в която вероятно е изпратено писмото, до три часа. Екипът й е изключил хората над шестдесет и под петнадесетгодишна възраст, и ще отпечата снимки на всички останали. Надява се чрез тези снимки да стигне до идентифициране на извършителя.

— Някой свързва ли този случай с пожара?

— Още не.

— А ти?

Тя се напряга, докато изчаква отговора му.

— Мисля, че фактът, че някой е следил Джени и после физически я е нападнал, променя начина, по който трябва да гледаме на пожара. Мисля, че наличието на нападател прави далеч по-вероятна версията пожарът да е насочен срещу нея. Мисля, че вече е много вероятно свидетелят — който и да е той — да лъже.

— А инцидентът в болницата?

— Просто не знам.

Сара изчаква за момент, но Мохсин не казва нищо повече.

— Мисля, че сигурно си прав за Доналд Уайт — казва накрая тя. — Трябва да е отделен случай. — Замълчава за момент. — Айво каза ли ви за липсващото съобщение?

— Лорд Байрон ли? Слава на бога, че когато бях тийнейджър, изпращането на съобщения по мобилни апарати не съществуваше.

— Ако той наистина е изпратил стихотворението си точно след три часа, пожарът вече се е бил разгорял. Джени не би губила време да трие съобщения. Могат ли момчетата от техническия отдел да проверят?

— Разбира се. Макар че не знам за какво точно да проверяваме.

— Трябва да се връщам при Джени.

 

 

Ти идваш до леглото ми, дръпваш завесите наоколо ни и двамата се оказваме заобиколени от грозни кафяви квадрати.

— Той не иска да ме види.

— Разбира се, че иска. Ади те обича. И се нуждае от теб. И…

— Не го обвинявам. Бях лош баща. И не само това. Просто… Господи. И преди бях лош баща, и преди.

— Това не е вярно.

— Нищо чудно, че се е привързал към Сайлъс Хайман. Никога не бях до него, нали?

— Ти печелеше парите, така че…

— Но дори и когато бях с него, пак не правех нещата както трябва. Той никога не е искал аз да съм до него в кризисен момент. Винаги ти. И сега…

— Аз просто бях там. Това е всичко. Освен това той никога не е изпадал в кризисни моменти, преди да се случи това; просто е падал духом. Но ако имаше моменти на криза, Ади щеше да се обърне към теб, не към мен, защото я се виж! — силен си за всички, взети заедно.

— Ти се справяш в подобни ситуации, не аз. Аз не знам как.

— Разбира се, че знаеш! Просто трябва да си с него, това е всичко. Говори с него.

Но ти не можеш да ме чуеш. Несигурността ти по отношение на Адам блокира онова, което ти казвам, със същия успех, както и липсата ми на глас.

И твоята неувереност при общуването с Ади е по моя вина. Аз винаги те поставях на място и те мъмрех, и ти посочвах какво би трябвало да правиш с Адам, никога не те оставях да действаш по своя начин, никога не ти вярвах, че като баща ти също искаш най-доброто за него. Толкова много дреболии — какъв подарък да му се купи за рождения ден; какво да напише в дневника за домашните, ако не е успял да свърши със задачите по математика, за да не си навлече неприятности. „Остави го да си навлече неприятности“ — беше казал веднъж и аз те бях помислила за жесток. Но може би, ако бях оставила Ади да си навлече неприятности, той щеше да разбере, че не е чак толкова ужасно. Може би тогава и другите деца щяха да го харесват повече. И вероятно трябваше да рискувам и някой ден да закъснея за училище с него, както предлагаше ти и заради което те бях взела за безчувствен. Тогава Адам може би щеше да види, че светът не се е сринал заради закъснението му, и тогава може би щеше да престане да се притеснява.

Но дори ти да грешеше, какво право имах аз да твърдя, че знам по-добре от теб? Че познавам Адам по-добре?

И съжалявам, задето те обвиних, че не си го защитил на раздаването на наградите и че не си му показал, че се гордееш с него — сякаш винаги си се държал по този начин. Защото няколко месеца по-късно ти настоя за среща с госпожа Хийли и ти направи всичко по силите си Робърт Флеминг да не се върне през следващата учебна година. И това нямаше нищо общо с факта, че си мъж, нито с това, че статусът ти на телевизионна звезда би могъл да накара „да се развони още повече“. Мисля, че госпожа Хийли просто осъзна, че не може да ти бъде достоен опонент, когато защитаваш сина си. Спомням си, че когато те разпитвах по-късно през същата тази вечер, ти ми каза, че тя била извикала и Робърт Флеминг и родителите му, вероятно с надеждата за числено превъзходство над теб. Но вместо това ти беше доволен, че си могъл на всеослушание да заявиш, че всичко се свежда до Робърт и няма нищо общо с Адам; и си им казал, че се гордееш с Адам — такъв, какъвто е. Какво ли са си помислили за теб — този едър, корав мъж, известен като водещ на мъжкарско предаване за оцеляване при тежки условия, който се гордее с малкия си, подложен на терор син?

Но споменът избледня прекалено бързо; може би защото не поговорихме отново за случилото се. Ти не искаше Адам да разбере за срещата ти с директорката, притесняваше се да не се почувства още по-безпомощен, докато аз се тревожех, че може да си вмени вината за отстраняването на Робърт от училището.

Но мисля, че сега трябва да му кажеш, за да знае, че винаги ще се грижиш за него, ще го защитаваш. Че ще си до него, когато трябва.

Че се гордееш с него.

Продължаваш да мълчиш.

— Можеш да го направиш, Майк.

Доктор Бейлстрьом дръпва завесите.

— Важно е да можем непрекъснато да наблюдаваме съпругата ви — казва любезно тя.

— За да докажете, че сте прави и няма нищо за наблюдаване ли? — троснато й отвръщаш, докато излизаш. Аз съм единствената, която забелязва несигурния трепет в стъпката ти.

 

 

Пристигаш до леглото на Джени, където бди Сара. Отворила е договора на Елизабет.

— Можеш ли да си спомниш нещо около напускането на Елизабет Фишър? — пита те тя.

— Коя?

— Предишната училищна секретарка.

— Не — отвръщаш нетърпеливо. Улавяш изражението на сестра си. — Мисля, че Грейс организира купуването на някакви цветя. Мъжът й бил на смъртно легло. Работила е в училището от самото му отваряне.

— Всъщност мъжът й я е напуснал — казва Сара.

 

 

Излизам с нея. Все още не съм видяла Джени и ми се ще да знаех къде, по дяволите, е отишла. Чувството, че съм ядосана, е успокоително, защото е познато. Двете с нея отново сме онова странно създание на доктор Дулитъл, кръстоска между газела и еднорог с две глави в двата края на тялото, само че между майка и дъщеря — тя ме отблъсква настрани, аз я придърпвам обратно към себе си.

Когато стигаме със Сара до атриума, зървам Джен отвън, скрита зад групичка пушачи. Определено е тя. Втурвам се нататък. Тя потръпва, когато чакълът се врязва в меките й стъпала; слънцето е парещо горещо.

Притеснявам се, че чака завръщането на Айво от полицейския участък.

Вижда ме.

— Трябва да си спомня — оправдава се. — Знам, че ми каза да не го правя без тебе, но трябва да разбера причината, поради която съм влязла обратно в училището. Заради Ади. До изхода край кухнята има чакъл. И шумът от него… и усещането… Мислех, че може да помогне. — Млъква за момент разстроена. — Но нищо не става. Поне засега.

Радвам се, че не си е спомнила нищо, докато е била сама — слава на бога, че цигареният дим с нищо не напомня за пожар. Също така изпитвам облекчение, че не чака Айво. Един от пушачите драсва кибритена клечка, свива длан около нея, за да запали цигарата си. Струйката дим е тънка, по-слаба от тази на свещ, и не е способна да бутне вратата на спомена.

После Сара минава покрай нас на път за паркинга. Шумът от стъпките й по чакъла и светлината от слънцето над главите ни се сливат с изключително тъничките следи от пушека на кибритената клечка.

— Алармата се беше включила — казва Джени. Млъква за момент, докато споменът й се фокусира. Колко ли пъти го е правила? Колко пъти е чакала някой да запали клечка, някой да стъпи на чакъла?

— Мислех, че е грешка — продължава тя. — Или тренировка и че Анет няма да има представа какво да прави. Мислех, че ще е гадно да я оставя сама, затова оставих бутилките с водата и влязох обратно в училището. И тогава подуших дима. И разбрах, че не е тренировка. — Тя млъква раздразнена. — Това е. До тук стигам. — Разстроена е, лицето й е сгърчено от болка. — Мислех, че съм влязла, защото съм видяла нещо, нали разбираш, нещо нередно. Някой, който е вършел нещо. Подпалвачът. Но съм го направила само защото съм искала да се уверя, че Анет е добре. Нищо повече. Божичко!

Прегръщам я, за да я успокоя.

Но защо, ако е влязла само за да помогне на Анет, не е успяла отново да излезе навън? Анет е имала време да телефонира в „Ричмънд Поуст“ и в телевизията, да си сложи червило и въпреки това се е измъкнала от училището без никакъв проблем.

Ако наистина има изтрито съобщение, тогава може би съдържанието му не е целяло да я накара да влезе обратно в училището — това е сторило милото й отношение към Анет — а да я задържи вътре. И може би именно то е било причината тя да се качи на последния етаж. Защото се намираше два етажа над офиса на Анет, когато я открих.

Тя трепери, лицето й е сгърчено от болка. Не си е изградила никаква самозащита.

— Влез вътре, скъпа — настоявам и тя се подчинява.

Още не е казала нищо за Айво и аз не повдигам темата.

Настигам Сара до колата й.

 

 

Двадесет минути по-късно отново сме пред наслоената със сажди от изгорели газове къща на Елизабет Фишър; полото на Сара се качва наполовина върху тесния тротоар. Ярката слънчева светлина се отразява в локвата от разлято по шосето машинно масло и оформя черна деформирана дъга.

Елизабет изглежда се радва да види Сара отново. Гостоприемно я отвежда в малката си всекидневна.

— Чух, че родителите от „Сидли Хаус“ са ви изпратили цветя, когато сте напуснали?

— Делфиниуми и луковици на фрезии; заедно с много мило писмо. Организираха го госпожа Уайт и госпожа Коуви.

— Мислели са, че съпругът ви е на смъртно легло.

Елизабет се извръща засрамено на една страна.

— По някакъв начин са получили погрешна информация.

— Вие не им ли казахте истината?

— Как бих могла? След всичките тези красиви цветя и милото им писмо. Как бих могла да им кажа, че мъжът ми ме е напуснал и че съм била уволнена, защото съм прекалено стара?

Замърсяванията от улицата нахлуват в стаята, изгорелите газове увисват тежко в горещия въздух. Сара изважда договора на Елизабет Фишър.

— Имам един въпрос — казва тя. — В описанието на вашите задължения има параграф за новопостъпилите ученици — изпращането на проспекти и информационни пакети за добре дошли, попълване на формулярите, нали така?

Помня, че Елизабет го беше обяснила на Сара по време на предишното й посещение.

— Да. Беше доста тежка задача.

— Вашата заместничка, Анет Дженкс, не е натоварена с подобни отговорности.

Спомням си показанията на Анет Дженкс. Тогава бях забелязала единствено, че не са й възложили да изпълнява функцията на училищна сестра.

— Ами, не, предполагам, че новото момиче не би трябвало да се занимава с приемането на учениците или поне… — Тя млъква. Изведнъж изглежда по-стара и по-крехка.

— След инцидента на площадката за игра — казва Сара — намаляха ли желаещите да се запишат в училището?

Елизабет кимва, гласът й е тих.

— Това не стана веднага. Случи се, след като излезе онази статия за инцидента в „Ричмънд Поуст“.

Просто не бях свързала двете. Защо, за бога, не ги бях свързала?

— Можете ли просто да ми кажете какво стана? — пита Сара.

— Спряха да ни се обаждат нови родители. Преди това всяка седмица ми звъняха по двама-трима потенциални кандидати. Някои от майките току-що бяха родили. Едно семейство дори се опита да запази място още докато майката беше бременна. Но след отпечатването на онази глупост за Сайлъс вече нямахме никакви нови запитвания. Защо да изберат „Сидли Хаус“, когато в района има още две частни училища с добри резултати, без тежки инциденти на детските им площадки?

— Колко нови деца щяха да постъпят в „Сидли Хаус“ през септември?

— Към момента, в който ме накараха да напусна, за следващата учебна година в двата предучилищни класа се бяха записали само шест деца. Повечето родители се обадиха да се откажат от запазените места. Поискаха да им върнем депозита. Останалите дори не ни позвъниха, бяха твърде богати или твърде невъзпитани, за да си направят този труд.

Когато Адам тръгваше в „Сидли Хаус“, двете предучилищни групи бяха пълни, а още петнадесет деца чакаха по списък, в случай че някое място се освободи.

— Кой знаеше за това? — пита Сара.

— Сали Хийли. И управителният съвет, предполагам. Но директорката не искаше да тревожи останалия персонал; каза, че ще успее да оправи нещата.

Раменете на Елизабет увисват.

— Благодаря ви. Много ми помогнахте.

— Повярвах й. Когато каза, че ще оправи нещата. Беше постигнала успех с вече наличните родители, беше убедила всички до един да оставят децата си при нас. Вярвах й…

За момент гласът й потрепва, после Елизабет отново възвръща самообладанието си.

— Не искаше никой да разбира — казва. — Затова ме е уволнила, нали?

 

 

Влизам в колата със Сара. Вграденият телефон иззвънява почти веднага.

— Сара?

Гласът на Мохсин звучи различно. Освен това той почти никога не я нарича Сара, винаги „скъпа“ или „миличка“.

— Канех се да ти се обадя — казва тя. — Току-що се видях със старата секретарка. Онази, която е била заместена от Анет Дженкс.

— Ти не трябва да…

— Знам. Не биваше да го правя. Но слушай. В задълженията на Анет Дженкс не е влизало приемането на документите на новите кандидати, докато в трудовата характеристика на Елизабет Фишър е отделено огромно място за това. Това е причината, поради която Сали Хийли се е отървала от Елизабет и поради която нарочно е наела такова безмозъчно същество като Анет…

— Сара, моля те. Чуй ме. Сали Хийли се е обадила на шефа, за да те провери. В момента Бейкър говори за дисциплинарно наказание.

— Така ли? Ами, в такъв случай по-добре да не те хващат, че подкрепяш врага.

— Скъпа…

Сара затваря. Телефонът иззвънява отново, но тя не вдига слушалката.

 

 

След тридневната жега тревата е суха и оредяла; цветовете на азалиите, някога разцъфнали чак до гърдите на човек, сега лежат сгърчени на земята.

Вратата на бараката на Сали Хийли е отворена. Лицето на директорката лъщи от пот, косата й е залепнала за скалпа. Сара почуква на отворената врата. Очевидно е, че Сали Хийли е изненадана да я види.

— Знам, че сте се оплакали от мен. И ви разбирам. Няма проблем. Но сега съм тук като леля на Джени и зълва на Грейс.

Сали Хийли изглежда шокирана.

— Не знаех.

— Ако искате да си тръгна, просто кажете.

Сали Хийли мълчи и почти не помръдва. Горещият влажен въздух сякаш притиска всички ни към пода на това тясно място.

— Да се поразходим ли, докато си говорим? — предлага Сара, излизайки от бараката.

Сали Хийли изчаква един момент, после излиза при Сара. Навън се усеща лек ветрец, който донася ехо от свирки и детски гласове. Двете тръгват покрай голямото игрище.

— Казахте ми, че училището е било пълно — казва Сара. — И колко упорито сте работили, за да постигнете това.

— Да, и ще започнем отново; точно както казах. През лятото ще оглеждам нови сгради; ще успеем да започнем отново на осми септември, както е отбелязано в училищния календар и…

— Но през септември в предучилищните ви групи ще влязат само шепа нови деца, нали? А през следващата или по-следващата година вероятно николко?

— Мога да върна децата в училището. Мога да направя така, че да се запишат нови ученици. Имам намерение да предложа стипендии и нови схеми. Да се насоча към семейства, които обикновено не биха изпратили децата си в частно училище.

Но докато говори, гласът й е несигурен, в него липсва енергията, необходима за подобен оптимизъм.

— Останалите инвеститори споделят ли вашия ентусиазъм? — пита Сара.

Сали Хийли мълчи.

— Предполагам — продължава Сара, — че са знаели, че училището е изправено пред финансов колапс. Което ще стане ясно на всички през септември. Вероятно онова, което е останало от училището, също ще започне да се разпада. Никой не иска детето му да учи в училище, което върви към провал. Вие ли решихте да се отървете от служителката, отговаряща за приема на нови ученици? За да потулите нещата.

— Тя беше прекалено стара за тази работа. Казах ви вече.

— Това са празни приказки, нали така?

Крачката на Сали Хийли става неравна. Тя не отговаря на въпроса.

— Вие ли измислихте историята за тежко болния съпруг на Елизабет Фишър?

Госпожа Хийли не казва нищо. Сега Сара я повежда към края на игрището.

— За да подейства замисълът ви, трябва да сте знаели, че мъжът й я е напуснал.

— Чух, че я е оставил, да.

— Мислех, че не давате ухо на клюките?

— Когато разбра, че ще пенсионирам госпожа Фишър, една наша учителка, Тили Роджърс, ми го каза, с надеждата да променя решението си.

— Но вместо това вие сте използвали тази лична уязвяваща информация срещу нея.

Госпожа Хийли не поглежда към Сара.

— Не исках тя да се свърже с родителите и да им каже за липсата на нови кандидати за записване в нашето училище.

— И сте се постарали да я накарате да се почувства прекалено засрамена, за да направи подобно нещо.

— Просто не можехме да си позволим повече негативи. Не се гордея с постъпката си. Но беше необходима.

— След това сте я заменили с една ниско интелигентна млада секретарка, за която сте били сигурна, че няма да забележи липсата на новопостъпващи ученици.

— Не беше така.

— Аз пък мисля, че е било.

Вече сме в края на игрището. През клоните на конските кестени, опасващи автомобилната алея, прозира черният труп на училището.

— А това? — Сара се обръща към директорката. Очите й мятат мълнии. — Чия идея беше това?

— Аз нямам нищо общо — отвръща Сали Хийли. — Нищо! Прекарала съм години от живота си в изграждането на училище, с което да се гордея.

— В такъв случай човекът, който е имал интерес от пожара, инвеститор ли е бил?

— Никой не е искал пожар. Никой!

— Не е ли тази причината, поради която сте се постарали всички мерки за противопожарна безопасност да бъдат спазени — за да ви изплатят застраховката?

— Не!

— На никой не му пука за Джени и Грейс. Само за проклетите пари.

Тя е тук в качеството си на твоя сестра и може да ругае, ако иска.

Госпожа Хийли просто гледа втренчено към останките на училището.

— Чух, че някои от децата имат места в други училища — казва много тихо тя. — И кой ще ме наеме на работа? След като съм позволила моето собствено училище да изгори, след като една от помощник-учителките ни е в критично състояние?

— Мой колега ще ви разпита официално — казва грубо Сара.

Сълзите се сливат с потта по страните на госпожа Хийли.

— Никога нямаше да можем да се оправим след всичко, което се случи, нали? Каквото и да сторех.