Розамънд Лъптън
После (30)

29

По вградения в колата й телефон Сара разказва на Мохсин за тиктакащата финансова бомба в „Сидли Хаус“. Докато тя говори, аз се сещам за разговора на Пол Презнър, журналистът от „Телеграф“, с Тара. „Фактът, че пожарът е училищен, е маловажен. Главното е, че става дума за бизнес. Бизнес за милиони. Който е изчезнал в пламъци. Ето това трябва да разследваш.“

И Джени беше стигнала до същия извод.

— Съжалявам — казва Мохсин, когато Сара завършва. — Веднага ще натоварим хора с разследването на случая. Да говорят с директорката, да се запознаят с досиетата на инвеститорите. Да разплетат цялата схема.

— Благодаря.

— Оставям те сама за час — казва той, а в гласа му се долавя топлина, — и ти създаваш напълно нова линия на разследване. Намираш нови заподозрени. Нови мотиви.

— Да.

Сега Адам е съвсем близо до това да бъде оневинен; сега вече трябва да проговори отново.

Мохсин мълчи; по усилвателя се чува как си поема дълбоко дъх.

— Бейкър е възложил на Дейвис да се свърже с теб и да те информира за срещата, на която ще се разглеждат дисциплинарните мерки срещу теб. Иска да дойдеш в участъка още днес, в три часа. Но това може да го накара да размисли.

— Някак си се съмнявам. Да ти кажа честно, не ми се ще да си загубя работата, дори да не го показвам.

— Няма да се стигне до там.

— Може да се стигне до нещо далеч по-лошо. Но имам да се притеснявам за прекалено много неща, за да започна да се тревожа и за това. Айво тръгна ли си?

— Преди около двадесет минути. Вече трябва да се е върнал.

 

 

Пристигаме в болницата, но Джени не се вижда никъде. Тръгвам със Сара към интензивното отделение.

Двамата с Айво стоите един до друг в коридора. Ти гледаш към Джени през стъклото, той — не. Забелязал ли си го?

Не, това не е критика към него, защото никой от нас не може да понесе тази гледка; но ние сме й родители, затова нямаме избор.

— Сигурна съм, че е застрахователна измама, Майк — казва ти Сара.

Ти гледаш втренчено към Джени, без да се обръщаш към сестра си.

— Знаеш ли кой го е направил?

— Още не. Проверяваме всяка възможност, за да сме сигурни, че разполагаме с нужните документи.

Не ти казва за предстоящата си среща с Бейкър, че в момента ледът се е поддал под краката й.

— Има ли значение? — обажда се Айво за първи път. — Кой го е направил или защо?

Разбирам защо за него не е важно. Нима отговорът на тези въпроси ще възстанови тялото й, ще излекува лицето й? Как е възможно нещо друго, освен това, да има значение?

Още никой не му е казал, че Адам е обвинен за пожара, че той е причината, поради която има значение.

Айво се обръща и излиза. Вратите на интензивното отделение се затръшват зад гърба му.

Къде е Джени?

Тръгвам след него и викам:

— Не. Не си тръгвай. Моля те.

Той крачи бързо, а аз вървя редом с него.

— Когато казва, че не иска да те види, тя не го мисли наистина. Просто се опитва да си внуши, че се чувства така, за да се предпази, но това няма да продължи дълго. Джени отчаяно копнее да те види. Познавам я толкова добре. И те обожава.

Той стига до ескалатора.

— Ще дойде да те намери. Скоро. Защото няма да е в състояние да удържа положението още дълго време. И ще има нужда да бъдеш до нея.

Айво бързо върви към изхода, без да ме чува.

— Трябва да бъдеш с нея.

Не се обръща.

Изкрещявам му:

— Не й причинявай това!

Той стига до стъклената стена, която граничи с градината. Спира. Там, отвън, на една пейка от ковано желязо, седи Джени. Той я гледа през стъклото, без да помръдва. Хората преминават на големи групи покрай него.

Откъде знае, че е там? Как е разбрал?

Айво се оглежда за вратата, открива я. И тъкмо се кани да излезе, когато един човек от охраната го приближава.

— Тази градина не може да се ползва. Само се гледа.

— Трябва да изляза.

От гледна точка на охранителя, Айво може би изглежда малко луд — целият се тресе, лицето му е пребледняло, очите му странно блестят.

— Ако искате да излезете навън, използвайте главния ни изход, господине, тръгнете покрай шосето и следвайте знаците за парка.

Айво не помръдва.

Охранителят изчаква един момент, после решава, че не си заслужава да се разправя, и се отдалечава. Чудя се дали няма да се обади в психиатрията, за да провери дали всичките им пациенти са налице.

Унесена в подобни мисли, не усещам емоциите на Айво, които сякаш разбиват на парчета стъклото между него и Джени. Не вълна от хормони, както някога пренебрежително бях смятала, причинена от повишена функция на тийнейджърските жлези, а нещо по-фино, по-леко и по-чисто — любов в своята зора.

Бях сгрешила по отношение и на него. И то ужасно. Не му вярвах, защото беше толкова различен от теб. И защото по-скоро бих предпочела да изпитвам недоверие и скептицизъм, отколкото разкъсваща плътта ревност.

Когато Джени ми каза, че двамата с Айво са се гледали един друг в парка в Чизик, се опитах да погреба набързо мисълта, че много ми липсва начинът, по който ти ме гледаше едно време: „с очи, нанизани на зрителните си лъчи“. Но в един момент — преди колко време? внезапно ли стана, или постепенно? — нежните зрителни лъчи, оплетени в двойна нишка, се превърнаха във въже за простиране.

На кого му е притрябвало да се вглежда в тридесет и девет годишното ми лице в продължение на цял следобед?

Сигурно дълбоко в себе си винаги съм знаела, че всичко опира до мен, не до него. Че да гледам към Айво, когато е с Джени, е все едно да гледам към онова, което съм загубила.

„О, я да вземеш да пораснеш! — скарва ми се гласът на бавачката. — Престани да цивриш! За бога, ти си на тридесет и девет години, майка на две деца, какво очакваш?“

Права е. Съжалявам.

Айво излиза в забранената градина.

Върви към Джени.

Но тя бързо се изнася.

— Джени…? — поглеждам я въпросително.

— Искам да ме остави на мира.

Поглеждам я объркано.

— Не желая да го виждам! Казах ти!

Тя се отдалечава с бърза стъпка от градината и от Айво. Той се оглежда наоколо, сякаш я търси. После също си тръгва, объркан и наранен. Сякаш разбира, че я е загубил.

А може би и аз съм я загубила, макар и в по-малка степен. Защото не я разбирам, Майк. Не я познавам, а бях сигурна в обратното.

Айво чака до градината, надява се, че Джени ще се върне. Аз също чакам. Но от нея няма и следа.

 

 

Вече не съм сигурна от колко време стоим тук, а Джени така и не се появява, но току-що зърнах Мохсин да бърза по една топла връзка над главите ни.

Когато го настигам, той вече се е срещнал със Сара.

— Опитах се да те открия на мобилния ти телефон, но е изключен — казва й той.

— Използването на телефони не е разрешено в близост до интензивното отделение.

— Работим по версията за застрахователна измама. Директорката дава показания, които потвърждават онова, което ти каза, а Дейвис проучва по-подробно инвеститорите. Преди тринадесет години тръстовата компания „Уайтхол Парк Роуд“ е вложила два милиона паунда в „Сидли Хаус“. — Той замълчава за момент. — Собственик на компанията е Доналд Уайт.

Сега престъплението си има лице; лице, което бе изглеждало топло, приятелско и после, при по-близък поглед под светлините на болничните лампи, беше станало остро и грубо.

— Съвпада с онова, което ти подозираш — продължава Мохсин. — Ако е способен да оказва домашен тормоз, тогава мисля, че е способен и да извърши умишлен палеж.

Той премята ръка през рамото на Сара.

— Бейкър „преразглежда“ свидетелското показание срещу Адам. Което е кодова дума за това, че се е издънил. Сега мисли — както и всички ние — че се касае за умишлено престъпление. И че Адам не е играл никаква роля в запалването на училището.

Облекчението ме гали като хладен ветрец, като балсам. Виждам, че и Сара изпитва същото. Иска ми се на секундата да се втурне към теб и да ти съобщи новината.

— Възможно е Доналд Уайт да е нападнал Джени през първата й нощ в болницата — казва Сара. — Когато се установи, че някой си е играл с кислородния й апарат. Дъщеря му също се намираше в отделението по изгарянията. Ако го бяха открили, никой нямаше да се запита какво прави там.

— Бейкър го повика на разпит — казва Мохсин. — А сега ще говоря с Мейси и Роуина Уайт. Да видим дали те ще могат да хвърлят някаква светлина върху това, което е вършило татенцето.

Сара леко целува Мохсин по бузата.

— Ще кажа на Майк.

 

 

Тръгвам заедно с Мохсин към стаята на Роуина. Мейси е с нея, вади някакви тоалетни принадлежности от един несесер на цветя.

— … и ти донесох сапуна на „Клиник“, както и онзи хубавия, за баня… — Забелязва Мохсин и млъква. Изглежда ми уплашена.

— Мейси Уайт? — Той й подава ръка и тя я поема. — Детектив сержант Фарук. — Мохсин се обръща към Роуина. — А вие сте Роуина Уайт?

— Да.

— Бих искал да задам няколко въпроса и на двете ви.

Мейси пристъпва към Роуина.

— Тя не е в състояние да…

— Именно заради това дойдох да проведем разговора тук, вместо да ви извикам да дойдете в полицейския участък.

Роуина леко отпуска превързаната си ръка върху тази на майка си.

— Мамо, добре съм. Наистина.

— Разбрах, че господин Уайт е инвеститор в „Сидли Хаус“?

— Да — отвръща Мейси. Гласът й звучи странно рязко.

— Защо е скрил името си?

— Искахме да запазим тази информация в тайна. — Мейси изглежда притеснена. — Защо питате?

— Ако може, отговаряйте на въпросите ми. Казахте, че сте искали да запазите в тайна инвестицията си?

— Да. Не искахме Роуина да се различава от останалите деца в училището. Не искахме никой да си мисли, че се отнасят с нея по специален начин или нещо подобно. И аз… ами, аз имах една или две наистина добри приятелки сред майките. Не исках те да се притесняват какво говорят пред мен за училището. Използването на името на тръста, а не нашето фамилно име, правеше така, че нещата да не са чак толкова пряко свързани с нас. И съвсем скоро ние самите започнахме да се чувстваме по същия начин. Доналд инвестира парите и после всички в известен смисъл забравихме за това.

— Забравили сте за инвестиция от два милиона паунда?

— Мама нямаше това предвид — намесва се Роуина. — По-скоро престанахме да свързваме училището с финансовата инвестиция, която татко беше направил.

Мейси се изчервява и аз си мисля, че се чувства като тъпачка! И я съжалявам, защото й вярвам. Смятам, че наистина е напъхала този факт под килима и е продължила така, сякаш е най-обикновен родител на ученичка в училището.

— Но тази инвестиция трябва да ви е носела доходи? — пита Мохсин.

— Трябваше да мине доста време. Едва наскоро започна да се възвръща.

— Всъщност това е единственият ни източник на средства — казва Роуина. — Рецесията не се отрази добре на другите бизнесначинания на татко.

— Знаехте ли, че ще загубите всичките тези пари и приходите, които те са генерирали?

— Да — незабавно отвръща Роуина. — Обсъдихме го като семейство — продължава тя. Опитва се да звучи като възрастна, зряла.

— Не беше кой знае какво — казва Мейси. — Знам, че звучи глупаво. Но парите не са всичко на този свят, нали? А и ще оцелеем. Искам да кажа, че ще се наложи да продадем къщата. Да се нанесем в по-малка или да излезем под наем. Но на фона на всичко случило се — ами, щастието не се заключава единствено в това къде живееш, нали? А Роуина вече завърши училище, така че няма да плащаме повече такси за обучение. Ако се наложеше да напусне училището си, това щеше да е единствената наистина трудна промяна.

— А какво мисли мъжът ви за случилото се?

— Разочарован е — тихо отвръща Мейси. — Искаше да осигури на Роуина всичко. Когато стане втори курс в Оксфорд, ще трябва да живее извън колежа. Доналд планираше да купи малък апартамент на нейно име. Не искахме да се нанесе в някой студентски дом на километри от колежа, където няма да е в безопасност. Но явно… ами, това вече не е възможно. Бедничката Роуина, това беше голям удар за нея.

Но аз си мисля, че зад желанието на Доналд да купи апартамент на Роуина се е криела по-зловеща причина. Дали не е искал да продължи да я контролира под прикритието на щедър баща, задоволяващ всеки каприз на дъщеря си?

— Не съжалявам за апартамента — казва Роуина. — Наистина. Ни най-малко.

— Освен това, докато учи в университета, ще й се наложи да сключи студентски заем и да си намери работа — продължава Мейси. — А това е трудно. Едновременно да работиш и да учиш. За себе си не възразявам. Искам да кажа, че винаги съм искала да работя нещо.

— Мамо, офицерът не се интересува от всичко това.

— Мислите ли, че баща ви е бил само разочарован? — обръща се Мохсин към Роуина.

Мейси бързо отвръща вместо нея:

— Беше и разстроен, разбира се. Но никой не можеше да направи нищо по въпроса.

— Трябва да ви кажа, че съпругът ви е извикан на разпит в полицейския участък в Чизик.

— Не разбирам.

Роуина е пребледняла.

— Пожарът, мамо. Сигурно мислят, че е застрахователна измама.

— Но това е абсурдно! — възкликва Мейси. — Веднъж той се пошегува, че ще изгори проклетото място, но това беше само шега. Човек не си прави такива шеги, ако наистина има намерение да върши подобни работи, нали?

— Искам по-късно да поговорим насаме, госпожо Уайт, но засега трябва да задам няколко въпроса на Роуина.

— Тя няма нищо за казване. Нищо.

— Роуина? Искаш ли да поговорим без…

Виждам как очите на Роуина срещат тези на майка й.

— Бих искала мама да остане.

Внимателно, загрижено, Мохсин разпитва Роуина за баща й. Но всеки въпрос е париран от лоялността на Роуина. Не, Доналд никога не е избухвал. Не! Не би я наранил никога, по никакъв начин. Той е любвеобилен баща.

Докато слушам искрения глас на момичето, си мисля колко е различна от Джени. Не само заради сериозността си и заради онова, с което е трябвало да се сблъсква през живота си, но дори и по отношение на думите, които използва. Никоя от тях няма да бъде открита в онзи речник, който Джени ми направи. Чудя се колко често разговаря с връстниците си; дали изобщо има приятели.

— Грешите напълно! — избухва накрая тя. — Татко не е сторил нищо. Не би наранил никого. Грешите напълно.

Роуина започва да плаче и Мейси я прегръща закрилнически.

Двете са прикривали Доналд в продължение на години; със сигурност правят същото и сега. Според Джени съученичката й се е втурнала в горящата сграда, за да накара баща си да се гордее с нея, но дали не е било, за да го защити за пореден път, като се опита да ограничи пораженията, които е нанесъл?

Мислех, че човек трябва да е воден от любов, за да влезе в онова горящо училище. Може би Роуина е била тласкана от любовта към баща си, колкото и малко да я е заслужавал той.

Мохсин, очевидно ядосан, рязко слага край на разпита. Мейси е решила да отиде в полицията въпреки предупреждението му, че няма да й разрешат да види Доналд. Не разбирам лоялността й към него. Не и след като Роуина също е наранявана. Просто не разбирам.

Но няма значение. „Как“ и „защо“ са без значение.

Адам е оневинен.

 

 

Ти стоиш до леглото ми, мълчиш. Не съм сигурна какво съм очаквала, на какво съм се надявала сега, когато Адам е оправдан — може би не точно на усмивка върху лицето ти, по-скоро на отпускане на тялото ти. Но мускулите ти са стегнати толкова силно, че тялото ти изглежда неестествено сковано, като на марионетка.

Къде е мъжът от чайната в Кеймбридж, който се канеше да се изкачва, и да преодолява, и да гребе през белите води на живота?

Когато стигам до леглото, чувам, че ми разказваш за застрахователната измама; вече няма да обвиняват Адам за пожара.

— И крайно време беше!

За момент в гласа ти прозира енергия, но това е единственото облекчение, което си позволяваш. Защото за Джени не е намерено сърце, а аз все така съм в кома.

Веднага след това ме уверяваш, че за Джени ще се намери сърце и че аз ще се събудя. И онзи мъж е точно тук, до леглото ми. Не марионетка, а катерач. Колко абсурдно беше от моя страна да си мисля, че е възможно да се отпуснеш; колко безчувствено и глупаво. Всяка фибра от твоята сила ни е необходима, за да изкачи и двама ни до онзи връх на надеждата; тежестта ни е тежестта на твоята любов към нас; почти невъзможен товар.

Толкова съжалявам за онова, което казах по-рано, когато говорех за Айво. Защото ние двамата с теб се обичаме, знам го. Не с онази интензивна младежка любов, която споделяхме някога, а с нещо по-силно и по-устойчиво. Любовта ни е остаряла заедно с нас; може да е станала по-малко красива, но е по-мускулеста и жива. Брачна любов, изградена така, че да издържи.

 

 

Връщам се с теб в интензивното отделение. Трябва да смениш Сара при леглото на Джени. Независимо от факта, че Доналд е в участъка, ти отказваш да престанеш да я охраняваш.

„Не и докато копелето не си признае. Не и докато не се уверим напълно.“

Може би, въпреки уликите срещу Доналд, ти е трудно да се отърсиш от подозренията си към Сайлъс Хайман. Имаш нужда от писмено признание, нещо осезаемо, преди да напуснеш поста си.

Мисля, че подобно на мен, всеки път, когато излизаш от отделението й, а после се връщаш, си позволяваш да се надяваш, че в интервала, в който си отсъствал, са й намерили сърце. И че по някакъв начин фактът, че не си бил там, засилва тази вероятност. Онова, което човек очаква с огромно нетърпение, никога не се случва, когато се отнася до живота и смъртта.

Нищо не се е променило.

 

 

Джени е пред отделението.

— Няма сърце? — пита тя и изчаква един момент. — Звучи като залагане в игра на бридж.

— Джен…

— Да. Черен хумор. Извинявай. Леля Сара се обади на Ади и на баба Джи. — Лицето й се сгърчва. — Той е оправдан, мамо.

Облекчението й намира израз в сълзите. Обичта й към Ади е константна величина.

— Джен, за Айво…

Тя рязко се отдръпва от мен.

— Откажи се от разпита. Моля те.

Бързо се отдалечава и аз я изпровождам с поглед.

Мисля, че зървам човек в синьо палто да слиза от асансьора. Забързвам натам.

Това той ли е, тази фигура, завиваща по коридора към интензивното отделение? Божичко, ще ми се ти да беше тук.

Хуквам да го догоня.

В отделението влиза група лекари, не виждам никого в синьо палто.

Може би онова там е той, бърза да се отдалечи, наполовина скрит зад фигурата на един портиер, бутащ количка с пациент.

Но няма как вече да са пуснали Доналд. Нали? Сега вече няма никой. Коридорите са пусти, само в асансьора се виждат две сестри.

Не мога да съм сигурна, че съм го видяла. Вероятно просто подскачам от сенки.

 

 

Мохсин чака Сара на паркинга.

— Наистина не е проява на добро възпитание да закъсняваш за собственото си дисциплинарно наказание — дразни я той. Но Сара не се усмихва.

— Ади още не е проговорил — казва тя.

Но нали сега, когато всички знаят, че е невинен, той би трябвало да се чувства малко по-добре? Сега поне може да обърне гръб на горящата сграда, нали?

— Току-що говорих с Джорджина. Мислех, че когато Ади разбере, че е оправдан, това ще промени нещата за него, но…

Преди винаги е говорела последователно, винаги е завършвала правилно изреченията си. В това тук няма нищо подредено.

— Дай му малко повече време — съветва я Мохсин. — Може би все още не е осмислил информацията както трябва.

Двете със Сара се хващаме за тези негови думи.

Той я кара до участъка. В колата е голяма жега, климатикът безполезно духа горещия въздух обратно навътре. Маранята над асфалта образува мираж. Известно време Сара мълчи.

— Твърдят, че Грейс няма никакви мозъчни функции — казва внезапно.

— Но ти каза, че…

— Тогава се държах като страхливка.

Искам да изкрещя, че съм тук, сякаш изведнъж ще ме открият и ще се засрамят.

— Спорих с тях. Казах им, че говорят глупости. Защото не мога да понеса факта, че Майк ще я загуби. Не мога да понеса мисълта, че той ще премине през това.

Мохсин слага длан върху нейната и с този си жест ми напомня за теб.

— Когато мама и татко починаха, му обещах, че вече никога няма да се случи нищо ужасно.

— И си била на колко? На осемнадесет?

— Да. Но продължих да си го мисля и след това. До сряда си мислех, че понеже вече е изживял едно огромно нещастие, не може да му се случи никакво друго. Сякаш ужасните неща, като загубата на любими хора, се разпределят поравно. Господи, като офицер от полицията би трябвало да знам по-добре. И това, което се случва в момента, вече е прекалено много за него. И аз не мога да сторя нищо, за да направя нещата по-добри. Не мога да направя нещата по-добри за него.

Сега напълно осъзнавам, че тя те обича с майчина любов; така, както аз обичам Джени и Адам.

* * *

В полицейския участък якетата се свалят, коланите се разхлабват, за да се облекчат телата поне малко от жегата. Сара влиза в офиса на детектив инспектор Бейкър и затваря вратата зад гърба си. Вече няма нужда да я следвам като сянка, не и след като подпалвачът ни е известен и Адам вече не е обвиняван за пожара, но искам да съм с нея, докато я пекат на бавен огън.

Просто искам да съм с нея.

Подпухналото лице на Бейкър лъщи, прекалено тесните му дрехи са залепнали за дебелото му тяло. Неподвижният въздух лепне от миризма на пот.

Когато Сара влиза, Бейкър вдига поглед към нея, гласът му прозвучава рязко.

— Седни.

Той посочва към един пластмасов стол, но Сара продължава да стои права. Приближава към шефа си.

— Сега вече ясно ли ви е, че не се занимаваме със случай, в който някакво малко момченце си е играло с кибрит? — Гневът й изненадва както мен, така и инспектор Бейкър.

— Сержант Макбрайд, тук сте, за да…

— Дължите на Адам официално публично извинение. — Потиснатата й бясна енергия ми напомня за теб.

— Тази среща е, за да обсъдим твоето поведение. За…

— Имате ли намерение да подведете вашия предполагаем „свидетел“ под отговорност заради онова, което е причинил на Адам?

Нима Сара вече е отписала кариерата си? Затова ли влезе в стаята, извадила тежката артилерия — защото няма какво да губи?

— Тази среща няма за цел обсъждане на случая, нито на онова, което си открила с помощта на незаконните си методи. Целта не оправдава средствата, сержант. Дори преди приемането на парламентарния акт за защита на гражданските права от хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година онова, което си направила, е щяло да бъде окачествено като прехвърляне на допустимите граници. Разбирам под какво огромно емоционално напрежение си, но за подобно нещо няма извинение. В резултат на всички реформи от последните двадесет и пет години полицията се научи да разследва случаите като по учебник. И така трябва.

— Но вие просто прехвърлихте страниците, за да стигнете до края на учебника — решихте какъв ще бъде краят, без да си правите какъвто и било труд да стигнете до него. Изобщо не проведохте разследване. Заради вашия мързел и безчувствена глупост едно дете можеше да живее до края на живота си с това петно, а истинският извършител да си остане на свобода.

— Да не би да предлагаш да сключим пакт за взаимно мълчание? Струва ми се, че на практика се опитваш да ме изнудваш, сержант?

Онова, което на мен ми изглежда като реакция, провокирана от факта, че Сара няма какво да губи, в неговите очи е изнудване.

— За щастие — продължава Бейкър, а гласът му пронизва като леден полъх горещия въздух в стаята, — човекът, който подаде оплакване срещу теб, го оттегли преди малко повече от час.

Може би госпожа Хийли е изпитала състрадание към Сара, когато е разбрала, че е леля на Джени и моя зълва. Или пък е решила, че полицаите ще се отнасят по-снизходително с нея, ако прояви добрина към техен колега.

— Това обаче не намалява сериозността на твоето нарушение — продължава Бейкър, но на вратата се разнася почукване и прекъсва думите му.

В стаята влиза Пени Пиърсън с острите черти.

— Какво има? — троснато пита Бейкър.

— Сайлъс Хайман даде материал за ДНК проба в сряда вечерта, когато го разпитвахме за пожара. ДНК-то му не съвпада с нищо от онова, което сме намерили на мястото на пожара, но резултатът от теста беше вкаран в базата данни.

— Е и? — нетърпеливо я подканя Бейкър.

Пени обръща лице към Сара. Мисля, че забелязвам искрица на извинение по лицето й.

— ДНК-то на Сайлъс Хайман е същото като това на семенната течност от кондома, изпратен на Дженифър.