Розамънд Лъптън
После (14)

13

Адам излиза замаян от офиса. В коридора започва да се дави и после хуква, опитвайки се да открие тоалетна, но понеже не успява, повръща на пода. Прегръщам го, но той не ме усеща.

Мама се задава отдолу. Когато вижда Ади, намира сили да извика върху лицето си онази своя усмивка.

— Бедничкият ми той — казва тя и го прегръща.

Сара също е излязла от офиса. Изважда от джоба си кърпичка, избърсва устата му с нея, после се навежда така, че лицето й да се изравни с неговото.

— Наистина съжалявам, че инспекторът ти наговори онези неща. Някой го е излъгал и ти обещавам, че ще открием този човек. И тогава, предполагам, инспекторът ще пожелае да дойде и лично да ти се извини. Аз така бих сторила на негово място. А сега ще отида да си поговоря с него.

Мама хваща Адам за ръката.

— Хайде да излезем малко на чист въздух.

Повежда го към изхода на болницата и Джени тръгва с тях.

 

 

Докато ги гледам как се отдалечават, си спомням едно историческо предаване, което гледахме с Ади, докато теб те нямаше. (Водещият беше от онзи тип телевизионни звезди, които флиртуват с камерата и сякаш „ще се нахвърлят да я целуват!“, което не понасяш.) По време на рекламите показаха един трейлър на криминална програма. Ади така се уплаши, че след това Джени или аз трябваше да грабваме дистанционното и да превключваме на друг канал, докато не мине съответната реклама. Знам, че звучи малко налудничаво, но имам чувството, че нашият стар сигурен живот е на предишния канал, а ние сме засмукани в друг — жесток и ужасяващ, от който не можем да избягаме.

 

 

Връщам се със Сара в онзи отвратителен горещ офис.

Детектив Бейкър драска някакви бележки в един формуляр; успешно завършен формуляр, предполагам, в който се споменават Адам, отправеното му предупреждение и свършената работа.

Ядосва се, че я вижда.

— Трябва да знам кой ви е казал, че е видял Адам — казва Сара.

— Не. Не трябва. Ти не участваш в това разследване.

— Който ви го е казал, е излъгал.

— Мисля, че аз най-добре мога да преценя. Повярвай ми, не ми доставя никакво удоволствие да отправям предупреждение към дете, още по-малко, ако това дете е племенник на офицер от полицията.

— Казахте, че когато има спортен празник, рожденикът изнася тортата си заедно с кутийка кибрит на игрището, нали?

Детектив Бейкър се навежда напред; ризата му е измъкната от колана на панталоните му, по гърба му личат мокри петна от пот.

— От този разговор няма никакъв смисъл.

— Тоест, детето трябва да влезе обратно в училището, за да си вземе тортата.

— Накъде точно биеш?

— Мисля, че извършителят е искал да подпали училището именно по време на спортния празник, защото тогава училището на практика е щяло да бъде пусто. Избрал е детето, което е имало рожден ден в същия този ден, защото е знаел, че въпросното дете ще се върне обратно в сградата, за да вземе тортата и кибрита — и така би могло да се превърне в жертвен агнец.

— Тази история, която съчиняваш…

— Не е измислица. Всяка година в училището изготвят календар със снимки на децата, които имат рождени дни през съответните месеци.

Адам й подари такъв за Коледа. Всички роднини получиха по един.

— И така, този месец е със снимките на Адам и на още три деца — продължава Сара. — На вчерашната дата с големи печатни букви е написано „Спортен празник“, а с по-малки — „Адам Коуви става на осем“. Календарът виси на стената в кухнята ми. Погледнах го миналата седмица, а после забравих за него.

Инспектор Бейкър затъква ризата си обратно в панталоните.

— Всеки, който има такъв календар, може да забележи, че рожденият ден на Адам съвпада със спортния празник. Включително подпалвачът. Планирал е вината да падне върху него.

Детектив Бейкър се обръща, навъсен и обзет от неудобство.

— Нека само за момент да допуснем, че си права. Защо тогава Адам не отрича? Виновни са, когато мълчат, нали? Не го ли знаеш от личен опит?

Харесва му да я иронизира.

— „Те“ са зрели престъпници, не осемгодишни деца.

— Единственото, което племенникът ти трябваше да стори, бе да поклати глава. Дори му го предложих. Но той не го направи.

— Мисля, че е много вероятно да страда от амнезия.

— О, хайде стига.

— Това е друг типичен симптом на посттравматичния стрес.

— Очевидно си научила много по време на онази твоя служба в благотворителната фондация.

— Спомените от травмата, а често и тези малко преди или след нея, се изключват от съзнанието с цел самосъхранение.

— Значи е изтрил цялото това нещо от мозъка си, а? Колко удобно за него. — Сега наистина изпитва удоволствие от сарказма си.

— Не, споменът е там. Но самозащитните механизми са блокирали достъпа до него.

Детектив Бейкър отива до вратата, обърнал гръб на Сара.

— Това обяснява защо не отговаря на въпросите ви — продължава тя. — Не може. Защото просто не си спомня. А той е честно дете, така че не би могъл да отрече нещо, за което няма спомен. Само се надявам да не повярва в присъдата ви над него.

Детектив Бейкър се обръща.

— Единствените случаи, в които съм наблюдавал истинска амнезия, са били, когато някой е бил дрогиран до козирката или ударен по главата. Това са празни приказки и ти много добре го знаеш.

— Дисоциативната амнезия е доказано психологическо състояние.

— Глупости, запазени за хитри съдебни защитници, не за офицери от полицията.

— Нарича се ретроградна амнезия вследствие на травматично събитие.

Доколкото познавам Сара, тя вероятно е изучила всичко по въпроса. Но със сигурност е опреснила знанията си, за да са й подръка всички тези термини. Вероятно поради тази причина ровеше из мобилния си, докато чакаше пристигането на Адам. Някога се дразнех от многото време, което прекарва с това нещо в ръка. Но не мисля, че Адам страда от амнезия, точно обратното. Смятам, че не е забравил травматичното събитие; заключено е в него и именно поради този факт не може да говори.

Трябва да го намеря.

Излизам от офиса, спомняйки си, че мама беше тръгнала да го извежда на чист въздух — нейният лек за повечето болести. „Ако зависеше от теб, Джорджи — подкачаше я татко, — щяха да ми предпишат по половин километър здравословна разходка.“

 

 

Джени е в големия атриум при входа на болницата и гледа през стъклената стена.

— Той е с баба Джи и леля Сара — осведомява ме и посочва към едно малко тревисто островче в далечината, където едва ги виждам.

— Опитах се да изляза с тях — продължава тя, — но когато съм навън, ме боли. Наистина ме боли.

Копнея да отида при него, но при Джени няма никой, освен това виждам колко е нещастна.

Наблюдаваме Ади, стъклото ни разделя от него.

— Може би в крайна сметка няма да е толкова зле — казва Джени и аз се сещам как когато беше на шест и бях болна от грип, ми носеше хладък чай; сладък, безполезен жест, с който се опитваше да ме накара да се почувствам по-добре.

— И ти, и татко, и аз, и леля Сара, и баба Джи — всички ние знаем, че Адам не го е направил — продължава тя. — Щом семейството му вярва в него, значи…

— Ще трябва да расте с това клеймо — прекъсвам я, без да искам. — Той ще е момчето, което се е опитало да убие сестра си и майка си. В училище. В университета. Където и да отиде, тази информация ще го изпреварва. Това ужасно нещо, което му приписват.

Известно време Джен мълчи и наблюдава Ади.

— Има нещо, което не ти казах — признава накрая. — За автора на анонимните писма. Той изсипа кутия с боя върху мен.

Мили боже! Преследвал я е.

— Видя ли кой е? — питам я, опитвайки се да запазя спокойствие.

— Не. Хвърли я изотзад. Не помня нищо, което може да бъде от полза. Само, че една жена започна да пищи и не млъкна. Боята беше червена. И тя я беше взела за кръв. Изцапа целия гръб на палтото ми. И цялата ми коса.

Такова ли е било намерението на злосторника — боята да прилича на кръв? Отвратително грозно предупреждение за предстоящ акт на по-голяма жестокост?

— Случи се на десети май.

Едва преди няколко седмици. Преди няколко седмици. Тормозът изобщо не беше престанал. Беше станал по-лош. Не само й изпращаха противни писма, но и я преследваха и я заливаха с боя. Дали и сега негодникът продължава да я преследва? Да я напада наистина?

— Ако бях съобщила в полицията, можеше и да го хванат — казва тя. — Да го спрат навреме. И Ади…

Лицето й се гърчи от чувство за вина; в момента изглежда по-скоро на десет, отколкото на седемнадесет.

Слагам ръка върху нейната, но тя я отблъсква, сякаш проявеното от мен съчувствие само влошава нещата.

— Опитах се да убедя сама себе си, че човекът, подпалил училището, не е авторът на атаките срещу мен. Но сега, след като обвиниха Адам, не мога…

Признава тази ужасна възможност единствено от любов към Адам.

— Защо не ни каза, Джен?

— Защото си мислех, че така трябва — тихо отвръща тя.

Преди пожара й бях обяснила, че е правилно да бъде отговорна и да споделя с нас и с полицията. Бях се идентифицирала с моя вътрешен глас на бавачка и бях й заявила, че не става дума за това тя да е „надзиравана“ от нас, а за нейната собствена сигурност, и че ако не споделя за подобни случки с нас, се излага на риск.

— Кой друг знае? — питам я.

— Само Айво. Накарах го да ми обещае, че няма да каже на никого.

Вероятно ще си помислиш, че в момента никак не е честно да мразя Айво, но наистина смятам, че той трябваше да ни каже.

— Той кога се връща у дома? — питам.

— След десет дни. Но сигурно ще научи за случилото се и ще се прибере по-рано.

Кимам. Но се съмнявам, че ще долети обратно, за да е до нея. А ти си мислиш, че и съмненията ми в него също са нечестни.

Докато гледам през прозореца, покрай мен минава някакъв мъж.

Господин Хайман.

Направо съм потресена. Треперя. Какво прави той тук?

Облечен е в къси панталони и тениска, изглежда силно загорял от слънцето в това бяло място. В училище трябваше да носи сако и панталон и сега изложените му на показ ръце и крака ми се струват като излагане на нещо прекалено интимно. Застава пред автомата за паркинга, взема си билет. Тръгвам след него.

Той минава през една врата, която не бях забелязала преди.

— Мамо?

— Искам да разбера какво е намислил.

— Сигурна съм, че не е намислил нищо.

Но въпреки това Джени идва с мен.

Вратата отвежда към стръмни циментови стъпала. Затваря се след нас.

Съпровождаме господин Хайман до подземния паркинг. След ярката слънчева светлина в атриума това подземие ми се вижда потискащо тъмно. Горещият въздух е наситен с миризма на бензин и изгорели газове. Циментът е на петна, таванът е прекалено нисък. Автоматично се оглеждам за изходите.

Тук долу сме само ние и господин Хайман.

— Тази работа не ми харесва — казвам.

— Това е само паркинг, мамо. Взе си билет за паркиране.

„Невидима си — сгълчава ме гласът на бавачката, много по-остро от този на Джени. — А вероятно вече и наполовина мъртва. Така че какво толкова може да ти се случи?“

Господин Хайман приближава до някакъв стар жълт фиат и поставя билета за паркиране на предното стъкло. В колата са наблъскани три столчета с предпазни колани за деца.

— Какво прави той тук?

— Най-вероятно е дошъл да си разчисти сметките с Тара — отвръща Джени. — Тя си го заслужава.

— Но откъде знае, че тя се навърта наоколо?

— Може да е добър в логическите заключения. Не знам. Или просто се опитва да се отърве от жена си. Преструваше се, че ръководи кръжока по изработване на албуми след часовете, за да си осигури повече време далеч от нея.

Джени се усмихва, сякаш това й се струва забавно, но аз оставам сериозна.

— Човек не може да го обвинява, наистина. Тя се държи ужасно с него — продължава тя. — Казала му, че е некадърен нещастник, и то още докато имаше работа. Че се срамува от него. Но не искала да се развежда. Твърдяла, че ако я напусне, никога няма да му позволи да види децата.

Поглеждам към трите седалки в колата, към едно захвърлено мече и към комикса за Пощальона Пат.

— Казал ти е всичко това?

— Е, и?

Е, и! Миналото лято си била на шестнадесет, а той — на тридесет, искам да й отвърна, но не го правя.

— Може да е дошъл да види някоя от нас — продължава Джени. — Да донесе цветя или нещо подобно. Не забравяй, че е наистина мил човек, мамо. Не си го забравила, нали?

Предизвикателство беше да си го спомня такъв, за какъвто го мислех навремето.

Изкачваме заедно с него циментовите стъпала. Не откъсвам очи от гърба му, сякаш мога да проникна през тялото му и да видя какво представлява човекът отвътре. На господин Хайман му е горещо, поти се. Тениската е залепнала за тялото му и виждам колко мускулесто е то.

Изпитвам облекчение, когато се озоваваме обратно в атриума с неговата дневна светлина, хора и шум.

Забелязвам Адам да приближава към нас с мама и Сара. Докато го гледам, загубвам от поглед господин Хайман.

Майка ми е преметнала ръка през рамото на Адам.

— На мама й предстои да й направят още някакви там работи — казва му тя, свеждайки ядрено-магнитния резонанс и компютърната томография до израза „някакви там работи“, и на мен ми иде да я разцелувам. — Така че да отскочим да си вземем нещо за пиене, за да успокоим стомаха ти, и после можем да отидем да я видим.

Когато татко почина, разбрах, че родителите ми са били покривът, който ме е защитавал. През мястото, което някога беше топло и сигурно, проникнаха ледени ветрове; ужасът проправи с нокти път навътре. Сега мама издига палатка над Адам и аз високо оценявам силата й, докато се опитва да защити сина ми.

Приближавам към Сара, отчаяно искам да я заговоря. Защото разполагам с информация, която със сигурност ще оневини Ади. Сега знам, че авторът на анонимните писма е нападнал Джени с червена боя. Тормозът не бе престанал през февруари, както всички смятахме, последният случай е бил през май, само преди няколко седмици. И може би негодникът я напада и сега, но не символично, с кутия червена боя, а наистина — като се опитва да я убие.

Защото знам, че някой умишлено е повредил кислородния апарат на Джени — видях го с очите си.

Но също така си мисля, че имаш право да подозираш Сайлъс Хайман, защото за какъв дявол му е на един тридесетгодишен мъж да плюе жена си пред едно шестнадесетгодишно момиче? И какво прави тук? Сега!

Освен това видях колко жестоко се отнесе Доналд с Роуина и мисля, че вероятно се е държал така и с дъщеря си, и с Мейси в продължение на години. И двете бяха в училището по време на пожара. Но след като до този момент не бяха казали на никого за постоянния тормоз, на който бяха подложени, едва ли някога щяха да го направят.

Имам чувството, че съм станала пазителка на ключовете и че един от тях със сигурност ще отвори вратата към истината.

Сега моята работа е да разбера каквото мога.

После ще направя всичко, за да оневинят Адам.

Трябва.

До това се свежда всичко, наистина.