Розамънд Лъптън
После (10)

9

Докато чакаме детектив Бейкър до леглото на Джени, мислено се връщам към остатъка от вечерта на раздаването на наградите и завръщането ти у дома. Не мисля, че ще се сетя за нещо полезно, но имам нужда да избягам от тук и да се озова обратно в светилището на нашия предишен живот; споменът като временна почивка от случващото се.

 

 

Джени беше на компютъра на долния етаж, ровеше из Фейсбук. Беше подстригала дългата си коса по време на твоето отсъствие и тя вече не скриваше лицето й, когато се привеждаше напред.

— Роуина преговаря — казах й, докато минавах покрай нея.

— Мислех, че мястото й в Оксфорд е сигурно — отвърна Джени, без да долавя критичния ми намек.

— Въпреки всичко държи да изкара възможно най-високи оценки на изпитите. Те наистина са важни не само за университета, но и за цялата ти автобиография.

— Е, нейна работа, мамо — отвърна тя. — Лека нощ! — извика след теб, докато ти се качваше нагоре по стълбите.

— Лека нощ, сладък принце — отвърна й по същия начин, по който й отвръщаше, откакто бе навършила пет годинки. Само дето сега ти си този, който си ляга преди нея.

Дойдох при теб в стаята ни.

— Би било добре, ако знаеше откъде идва този цитат. След около седем седмици е изпитът й по английски, а тя няма ни най-малка представа.

— Мислех, че вече е минала „Отело“.

— Не е в това въпросът. Тя би трябвало да познава трагедиите си.

Ти избухна в смях.

— Просто искам да се представи добре. За да може поне да се опита да кандидатства в университет.

— Да, знам — каза разнежено ти. Целуна ме.

И общите неща помежду ни бяха повече, отколкото различията ни.

Спорът ни относно Адам все още витаеше из въздуха, така реален, както топлото му заспало телце в съседната на нашата спалня. Също както и притеснението ми за Джени се носеше из къщата, докато тя се ровеше из социалната мрежа, вместо да отвори някой учебник. Но бях толкова доволна, че си си у дома.

Ти ми разказа за пътуването си, а аз — за дребните детайли по време на отсъствието ти, като избегнах темата за господин Хайман и Адам. Просто исках да се насладя на времето, което имах насаме с теб.

Малко по-късно, докато ти си вземаше „горещ душ, който не идва от кофа“, заспалото безпокойство, витаещо из къщата, отново ме намери. Сетих се за Роуина. В „Сидли Хаус“ тя беше отличничка по всички предмети, беше включена в почти всички отбори, бе звезда на събранията, а сега щеше да замине за Оксфорд, за да изучава природни науки, докато нашата дъщеря би била голяма късметлийка, ако изкараше поне един зрелостен изпит.

Притеснението ми започна да избива на повърхността под формата на ревност. От Мейси знаех, че Доналд направо обожава семейството си. Бях сигурна, че ако Роуина беше на мястото на Адам, ако тя се беше изправила храбро в църквата, Доналд щеше да я подкрепи и да бъде горд с постъпката й. Идеалното семейство.

Свалих грима, който толкова внимателно си бях сложила по-рано. С течение на годините твоето лице е станало по-известно, докато моето единствено остарява, и аз винаги си давам сметка за това след всяко твое отсъствие, при всяка предстояща среща след раздяла.

Спомних си странното изказване на Мейси относно вида й. Вероятно защото се гледах в огледалото. Или може би защото търсех някакъв недостатък в идеалното семейство. Както и да е, по някаква причина аз отново се сетих за нейния израз „свиня булимичка“, който бях забравила, докато не го бях свързала с други очевидно безобидни инциденти — начина, по който се оглеждаше в огледалото ни в коридора на излизане, бързото отместване на погледа. „Господи, каква дърта вещица — казваше. — Дори ботоксът не би помогнал!“ Синината на лицето й от: „Блъснах се в градинската барака — така става, когато човек е с два леви крака!“. Спуканата кост на китката: „Втурнах се навън по заледения тротоар с обувки на висок ток. Вината си е изцяло моя. Направо полетях, каква тъпачка!“.

Сам по себе си никой от въпросните инциденти не ми се беше сторил притеснителен, но сега, докато стоях пред огледалото на тоалетката си и мислех за всичките тях, взети заедно, те се превърнаха в плътна мъглява мрежа от нещо зловещо. Принудих се да спра. Умишлено търсех недостатъци, но фантазията ми беше сътворила нещо далеч по-лошо. Защото това със сигурност беше просто продукт на въображението.

Така че стига, заповядах си строго. Грозната ревност води до рисуването на грозни картини. Достатъчно.

 

 

Бях се надявала, че спомените ще ми послужат като малко спокойно убежище, но не беше станало така. Защото този неудобен спомен за Мейси и сега продължава да е с мен, сякаш умът ми не иска да ме остави да го сгъна прилежно и да го сложа настрана. И ме дърпа към друг спомен — спомен, който не успявах да си върна по-рано, онзи, който беше избледнял точно когато бях посегнала да го хвана.

Споменът за Мейси, когато тръгна от спортното игрище към училището, но после за момент се спря, за да погледне лицето си в джобното си огледалце. Жест, който, без да си давам сметка, бях започнала да асоциирам с нея. Жест, който ми даде да разбера колко неуверена е тя напоследък в сравнение със стилната Мейси от състезанието на майките в нейните „хич не ми пука!“ дни. Такова дребно нещо, не важният спомен, на който се надявах. Затова се чудя защо въпреки всичко не иска да ме напусне.

 

 

Детектив Бейкър пристига и трепва, щом вижда Джени. Затова ли искаше да го накараш да дойде тук? За да разбере? Ако е така, бил си прав. Аз също искам Бейкър да осъзнае защо е всичко това.

— Надявам се, че ще се успокоите, когато разберете — започва той с безизразния си дразнещ глас, — че алибито на господин Хайман бе проверено от един от моите офицери. Не би могъл да бъде в училището по времето, когато е започнал пожарът.

Надолу по врата ти плъзва гневна червенина.

— Кой му е осигурил алибито?

— Нямам право да ви кажа. Ще определя офицер, който да държи връзка с вас и да ви осведомява при всяка нова информация.

— Не ми трябва никакъв офицер — казваш. — Просто искам да бъда уведомен, когато арестувате Хайман.

Детектив Бейкър се спира за момент и се обръща с гръб към Джени.

— Ще проведем спешно разследване във връзка с анонимните писма — казва той. — И ще разглеждаме пожара като опит за убийство на дъщеря ви.

Сара слага длан на ръката ти, но ти я отблъскваш.

— Трябва да отида на една среща — казваш. Прошепваш нещо на Джени, твърде тихо, за да те чуе друг, освен тя, после излизаш от стаята.

Детектив Бейкър се обръща към Сара:

— Значи сме разпитали приятелите й, но не сме направили никакви тестове, освен ДНК тест на използвания кондом, така ли? Предполагам, че си запозната добре с делото, като се има предвид личната ти заинтересованост.

— Да. Но не открихме съответствие.

— Не са ли взети проби от гаджето или приятелите й? — пита детектив Бейкър.

— Не, нямахме…

— Сега ще го направим. Разбрахме ли от пощенските клейма откъде са изпращани писмата?

— От случайни места — отвръща Сара. — Но всички са в Лондон. Една от пощенските кутии е в обсега на улична наблюдателна камера. Има незначителен шанс подателят да е заснет, докато пуска писмото, но навремето не разполагахме с достатъчно хора, за да…

— Ще наредя на някой да се заеме с въпроса.

 

 

Намирам Джени в коридора, завърнала се е от разходката си.

— Видях Тара — информира ме тя, избирайки за момент неутрална тема на разговор. — Мотаеше се из приземния етаж.

— Това е начинът, по който един мързелив журналист провежда разследване. Чака новините да дойдат при него.

— Леля Сара вярва ли, че подпалвачът е авторът на анонимните писма? — пита ме Джени, слагайки край на изкуствено нехайния ни разговор.

— Мисля, че ще провери всяка възможност. Що се отнася до писмата, има ли нещо, което ти…

— Не, не започвай. Моля те. Достатъчно зле беше, когато двамата с татко ме подлагахте на кръстосан разпит покрай тази история.

— Просто…

— Никой от познатите ми не би ми сторил подобно нещо — казва тя. Същото беше твърдяла и на кухненската маса, по времето, когато пристигаха отвратителните писма.

— Нито за минута не намеквам, че може да е някой от приятелите ти. Наистина. Просто искам да знам има ли нещо, което не си ни казала.

Тя отмества поглед встрани и аз не мога да разчета изражението на лицето й.

— Доста ти беше писнало от факта, че искахме да знаем всяка твоя крачка — добавям.

— Вие направо ме надзиравахте като ченгета — поправя ме тя. — Татко ме следеше, за бога! Виждах го.

— Той просто искаше да се увери, че си в безопасност. Това е всичко. И когато отказа на предложението му да те закара до…

— На седемнадесет съм.

Да, само на седемнадесет. И толкова хубава. И толкова наивна.

— После… партито на Мария. Не ме пуснахте да отида — продължава Джени. — Защото не започвало преди девет. Девет. Всички останали бяха там, но вие ме наказахте да си остана у дома заради нещо, което дори не бях направила. Карцирахте ме.

Преди две години Джени на майтап ми беше съставила речник, за да разбирам какво ми говори. (Трябваше да обещая, че самата аз всъщност няма да използвам думите и изразите от него.)

„Карцирам“ беше дума, която вече знаех.

Но все пак тя е права. Не беше честно, нали? Не беше сторила нищо, за да заслужи онова, което в нейните очи беше наказание, а в нашите — мярка за сигурност. Нашата нарастваща нужда да я предпазваме просто беше подсилила желанието й да се откъсне от нас. Сега като си мисля, „писма на омразата“ е правилният термин, не само заради съдържанието на бележките и ужасните неща, които й изпращаха, но и поради факта че докато всичко това се случваше, то изсмукваше толкова много от щастието в нашето семейство.

— Отидох на партито на Мария — признава Джени. — То се състоя същата вечер, в която бях останала да преспя в къщата на Одри след състезанието по скуош. Тя също беше поканена.

Защо си го признаваше точно сега?

Да не би да се беше случило нещо на онова парти? Изчаквам, но тя не казва нищо повече.

— Има ли нещо, каквото и да е, което не си ни казвала във връзка с писмата? — питам отново. — За да не засилим още повече „полицейските“ си мерки?

Тя леко се извръща от мен.

— Понякога отново съм там, в училището — тихо казва. — Не мога да избягам. Не мога да изляза навън. Нищо не виждам. Искам да кажа, че не е като спомен. Не. Представям си само болката. И страха.

Джени се свива в себе си, става възможно най-малка.

Прегръщам я.

— Хей, това е приключило. Приключило е напълно.

Трябва да има нещо, което да не ни е казала. Защото, когато я попитах, тя се върна към пожара, почувства го отново, все едно че беше направила връзка между двете неща. Но сега трепери и не мога да я попитам пак. Не мога. Не още.

Но си мисля, че ще ми каже. След време.

Когато беше малка и я прибирах от училище, Джени имаше обичай да ми казва — също както прави Адам сега — „беше добре, мамо“. Но често тревогите й бяха скрити в някой джоб на униформата, страховете й — пъхнати под пуловера. Трябваше да се чака търпеливо, докато джобът се изпразни по пътя към дома; някой смачкан проблем излизаше на бял свят при писането на домашното; страхът най-сетне изскачаше изпод пуловера на дивана, докато гледахме телевизия. Трябваше да чакам до къпането, за да разбера дали имаше нещо наистина важно. Предполагам, че въпросното нещо вече нямаше как да бъде крито.

Джени махва към отделението по изгарянията.

— Е, как съм?

Бях си подготвила отговора.

— Не те видях добре. Но сестрата казва, че правиш всичко, което очакват от теб. Трябва да минат няколко дни, за да се разбере за белезите.

Това поне е вярно.

— Татко там ли е?

— Не, трябваше да отиде на среща с лекарите.

Срещата е с моите лекари, за мен. Вече разполагат с резултатите от скенера на мозъка ми. Решавам отново да прибягна към фалшиво-небрежния тон.

— Да отидем ли да видим какво прави Тара? — предлагам.

— Не трябва ли да сме с татко?

— Ще се оправи и сам за малко.

Не искам Джени да чуе какво ще ти кажат докторите. Аз не искам да чуя.

Още не.

Още не.

— Помниш ли, когато получих кучешките изпражнения? — пита ме тя.

— Бяха в кутия, от онези, в които се изпращат книги — отвръщам, изненадана, че иска да мисли за това.

— Помниш ли какво каза Ади?

— Мисля, че е лайно от териер — каза той, надничайки в кутията.

Бях ужасена, че е видял.

— Адам, наистина не мисля, че ти…

— Искам да кажа, че ако погледнеш размера му, трябва да е излязло от дупето на малко куче.

Джени започна да се усмихва.

— Може би от йоркширски териер? — продължи да разсъждава той.

— Или от шотландски? — добави Джени, а усмивката й стана по-широка.

— Не, знам! — извика Адам. — Това е лайно от пудел!

В продължение на няколко минути кискането им изпълваше цялата къща.