Розамънд Лъптън
После (25)

24

Лицето на директорката, обикновено матирано с пудра, сега се поти обилно и потта блести в силно осветената стая.

— Беше твърде стара за работата. Вече го казах на полицията.

Госпожа Хийли коленичи на пода, но вече не пъха писмата в пликовете — дали защото не може да го прави и едновременно с това да лъже?

— На мен ми се стори компетентна — подхвърля Сара.

— Имаме политика за пенсиониране на всички от помощния персонал при навършване на шестдесет години.

— Но сте изчакали седем години, за да приложите това правило.

— Просто проявих добрина. Но училището не е благотворителна организация.

— Не, бизнес е, нали така?

Сали Хийли не отговаря.

— Анет Дженкс по-добра ли е? — пита Сара, на пръв поглед без да влага ирония в думите си.

— Управителният съвет и аз направихме грешна преценка при наемането на Анет Дженкс на работа.

— Управителният съвет ли се занимава с назначаването на помощния персонал?

— Да, членовете му присъстват на интервютата.

— Забелязах колко безупречни са мерките ви за противопожарна безопасност — казва Сара, отново сменяйки рязко темата. Може би го прави умишлено, с цел да обърка събеседничката си и да я накара да изплюе повече, отколкото последната възнамерява.

— Както вече казах на колегата ви, сигурността на децата е моят приоритет номер едно.

— Значи сте покрили всички законни изисквания?

— Направили сме повече от онова, което се изисква по закон. — Тя изтрива с длан потното си лице. — Но при старите сгради е невъзможно да се ограничи разпространението на вече започнал пожар. Всички го научихме за наша сметка. И как е възможно човек да се подготви за индивидуален разрушителен акт? Някой пали пожар във възможно най-лошото място в цялото училище, когато вътре на практика няма никой, който да го овладее? Как можем да се подготвим за подобно нещо?

— Кога започна? — пита Сара. Изобщо не се е трогнала. — Това правене на повече, отколкото изисква законът?

— Точно преди началото на втория срок проведохме събрание на управителния съвет. В края на май. Една от точките в дневния ред беше да проверим противопожарната безопасност и да обновим екипировката. Всички гласувахме „за“ и аз се заех с изпълнението на решението.

— Този съвет след раздаването на наградите ли се състоя?

— Да. Но няма връзка с него. Както всички училища, и ние редовно търсим начини за осъвременяване и подобряване на системите за сигурност.

— И само шест седмици по-късно следва катастрофален пожар. Изглежда така, сякаш сте го очаквали?

— Разработихме план за подобна ситуация, да. Трябва да сме подготвени за ужасни сценарии. Предварително планираме какво да правим с децата, ако Лондон стане обект на терористична атака или над града пуснат атомна бомба; планираме действията си, в случай че някой луд успее да преодолее всички предохранителни мерки и нахлуе в училището с оръжие. Планираме подобни ситуации. Трябва да го правим. Но за бога, това не означава, че сме мислели, че нещо такова наистина ще се случи.

— Има едно нещо, което намирам за леко изненадващо — казва Сара, отново останала равнодушна пред речта й. — Постарали сте се всички противопожарни мерки да бъдат спазени — сложили сте правилните надписи и пожарогасители навсякъде, в коридорите не висят леснозапалими рисунки и апликации. Взели сте всичките тези разумни предпазни мерки.

— Да.

— Защо тогава позволявате на децата да внасят кибрит в училището?

В първия момент госпожа Хийли не отвръща. После става, опитвайки се да изтупа прахта от полата си, но ръцете й са прекалено потни и прахта оставя тъмни следи по тънкия лен.

— Това е само когато има рождени дни. Освен това кибритът се предава директно на класните ръководители за съхранение.

— И те го слагат в някой шкаф?

— Да. Очевидно по време на спортен празник един учител би трябвало да се подсигури… — Тя намръщено поглежда към мръсните петна по полата си. — За съжаление се случват и човешки грешки. Учителката на Адам е трябвало да се погрижи кибритът да е прибран на безопасно място.

Съмнявам се, че госпожица Мадън е знаела за това свое задължение.

— Предполагам, че сградата е застрахована?

— Разбира се.

— И от застрахователната компания ще искат да се уверят, че всички мерки за противопожарна безопасност са били спазени, преди да ви обезщетят?

— Вече говорих със застрахователите за кибрита и за щастие това не обезсмисля нашите претенции за обезщетение. Беше погрешна преценка от страна на наш служител, човешка грешка. Всичките ни системи си работеха добре. И между другото, сега ми казвате, че не Адам Коуви е запалил пожара. В такъв случай допускам, че внесеният кибрит вече не е от такова огромно значение.

— Преди малко казахте, че по време на събранието на управителния съвет сте взели решение за по-стриктни противопожарни мерки?

— Да.

— Членовете на управителния съвет разполагат ли с акции от училището?

— Да, те го притежават.

— Значи в такъв случай те са едновременно и настоятели, и собственици на дялове от бизнеса?

— Да.

— И не се избират?

— Да. Системата е напълно различна от тази в едно държавно училище. Или в някое, издържано от благотворителна фондация.

— Вие също ли притежавате акции?

— Дадоха ми такива, когато постъпих на длъжността директор. Като бонус при полагането на основите на едно ново училище. Но делът ми е относително малък. Само пет процента.

— При един бизнес, чиято стойност е, да предположим, няколко милиона, това е значителна сума.

— Какво намеквате? Божичко, пострадаха хора! Ужасно пострадаха.

— Но въпреки това няма как да не изпитвате облекчение, че парите от застраховката не могат да ви бъдат оспорени, заради безупречните ви противопожарни мерки.

— Да, изпитвам облекчение, но само дотолкова, доколкото ще мога да продължа да ръководя едно отлично училище. Училище, което отглежда и подготвя деца при възможно най-висок стандарт и което едновременно с академичните постижения им внушава и чувство за висока самооценка.

Звучи разпалено и аз си я спомням като всеотдайната учителка от времето, когато записахме Джен в училището. Тя махва с ръка, докато крачи из стаята.

— Очевидно е, че това е временно и незадоволително разрешение на проблема, но през лятната ваканция ще намеря алтернативна сграда и на осми септември ще сме готови да започнем нашата нова учебна година. Изгорялото е една сграда, а не училище. Учителите, децата, фундаменталните ценности, родителите са онова, което прави едно училище и ние просто ще се прехвърлим на друго място и по възможно най-добрия начин ще започнем оттам, откъдето сме спрели. Ще го направим.

— Може ли да ми дадете имената на членовете на управителния съвет?

Забелязвам как лицето на Сали Хийли се сгърчва от подозрение.

— Вече ги казах на полицията.

Тази информация липсва в показанията й. Вероятно е станало по време на телефонен разговор, когато някой се е опитвал да навърже събитията. Ледът изтънява под краката на Сара, но тя предпочита да игнорира този факт.

— Разбира се. Ще говоря с колегите си.

— И вече ми зададоха всички възможни въпроси във връзка с това, че притежателите на акции са едновременно с това и членове на управителния съвет.

— Да — казва Сара, отправяйки се към вратата. — Благодаря ви за отделеното време.

Излиза от бараката.

Сали Хийли я наблюдава, докато се отдалечава. А ледът проскърцва под краката й.

В края на игрището, до полото на Сара, блести, подобно на гигантска лакирана хлебарка, черната спортна кола на госпожа Хийли. Жената, която срещнах преди всичките онези години, когато Джени започваше в „Сидли Хаус“, ходеше на училище с велосипед. Не можем да оставим на нашите деца една съсипана планета, нали така? — казваше, закопчала предпазната лента около крачола на панталоните си, за да не й пречи при карането.

Тогава в училището имаше само шестдесет деца — то беше такова чудесно място, в което те да растат. Когато девет години по-късно записахме и Адам в него, не бях пожелала да видя промяната. Но Джени беше описала училището като бизнес. А ти всяка година се гневеше заради непрекъснато покачващите се такси и се кълнеше, че децата ще тръгнат на държавно училище, което не е частна собственост и което има независими настоятели, на които човек да може да се оплаче. Дори не знаехме имената на настоятелите на „Сидли Хаус“. Но имайки предвид факта, че същите тези хора бяха и инвеститори, дори и да ги знаехме, беше малко вероятно те да заемат страната на родителите и да гласуват за по-малка печалба за самите себе си.

Когато виждам грозната снобарска спортна кола, осъзнавам, че представата ми за училището е също толкова остаряла, колкото и тази за Сали Хийли с предпазна лента за крачол. Онази благотворна среда бе заменена от закостеняла учителска йерархия и правила, там вече се грижеха повече за униформите, отколкото за децата под тях, тъй като учениците се бяха превърнали в жив бизнесплан.

Извръщам се настрана от лъскавата спортна кола и всичко, което олицетворява. Азалиите покрай игрището са клюмнали от жегата, а някога ярките им цветове сега лежат покафенели на земята.

Знам, че съществува кълбо на спомените от онзи следобед и че вътре в него аз продължавам да прегръщам Адам, а значката му с надпис „Вече съм на осем!“ се впива в тялото ми; все още се оглеждам да зърна Джени; все още си мисля, че скоро тя ще излезе и ще дойде при нас. Небето е лятно синьо, азалиите са като ярки скъпоценни камъни.

 

 

Сара се отдалечава с колата си от игрището и от училището. Мълчи, вероятно прехвърля отново наум разговора си със Сали Хийли. Думите на Джени отново излизат на преден план. Тя съвсем ясно поиска от мен да гледам на нея като на голям човек. Но как бих могла? След като не ни е казала за нападението с боята, защото независимо от всичко й се е искало да продължи да излиза вечер? Твърде млада е, за да осъзнае, че нямаше да я „затворим в карцер“, а щяхме да я предпазим. Твърде млада е, за да види цялостната картина, да я разбере.

Ами Айво? Може би ще поиска да гледам и на него като на голям човек. Но той не ни каза, че са я нападнали с червена боя, нито я е убедил да отиде в полицията. Така че как бих могла да го възприемам като мъж? Като нещо по-различно от едно незряло и безотговорно момче? Пълна твоя противоположност във всяко отношение.

И не става дума само за червената боя, а и за недовършеното есе по история, защото е по-приятно да се отиде на парти, за прекалено дългото време, прекарано с приятели, вместо в преговор за изпитите. Става дума за живеенето в настоящето, без мисъл за бъдещето, и да — това е радостта от децата, защото още не са пораснали.

Знам, че не си съгласен с мен. Вземаш страната на Джени, както и аз често заемам страната на Адам. Семейството ни се разделя по познатия начин.

 

 

— Знаеш ли какво наистина може да накара света да престане да воюва? — попита Адам. Току-що беше привършил с четенето на „Дайте шанс на граха“, но не беше убеден, че повсеместното бойкотиране на зеленчуците от децата е в състояние да спре войните в глобален мащаб.

— Какво? — попитах го, докато белех картофите, надявайки се, че все пак ще бъдат изядени.

— Нашествие на извънземни. Тогава целият свят ще се обедини.

— Вярно — съгласих се.

— Но е доста драстична мярка — каза ти на влизане в кухнята.

— Породена от отлично въображение — поправих те.

Винаги ли те поправям, когато се отнася до Адам?

— Като тестудото — каза му ти.

Адам ти се усмихна, после забеляза недоумението ми.

— Римските войници издигали щитове над главите си, за да изградят защитна стена около цялата група — обясни той. — Така че никой да не бъде улучен.

— Наричали са я „тестудо“, идва от латинското название за костенурка — отвърна ти, наслаждавайки се — вбесяващо за мен! — на факта, че си проявил по-голяма ерудиция от мен.

 

 

Потокът ми от мисли за тестудо и извънземни внезапно бива пресечен, когато Сара паркира на оживена уличка в Хамърсмит; колата й е наполовина качена върху тесния тротоар.

Придружавам я до една малка редица от долепени една до друга къщи с почернели от изгорелите газове на колите тухли.

Сара натиска звънеца. Миг по-късно Елизабет Фишър се провиква иззад вратата, без да я отваря:

— Ако сте от някоя религиозна организация или електрическа компания, вече съм се отчела и на двата фронта.

Бях забравила колко забавна и същевременно язвителна може да бъде. Но също така ми прави впечатление, че е нервна, дори уплашена — щом не отваря вратата. Живее съвсем сама в квартал, който не е съвсем безопасен. За пореден път съм поразена от финансовата бездна, разделяща персонала от родителите на учениците в „Сидли Хаус“.

— Сара Коуви е. Зълвата на Грейс. Може ли да вляза?

— Един момент.

Отвътре се чува дръпване на резе и махане на верига.

Елизабет Фишър отваря вратата, облечена в елегантен панталон и изгладена риза — така се появяваше всеки ден и в „Сидли Хаус“; стойката й е вдървено изправена. Но елегантният й панталон е леко лъснал на коленете, където платът се е протрил.

— Случило ли се е нещо? — пита разтревожено тя.

— Няма никаква промяна — отвръща Сара. — Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?

— Не, разбира се. Но както ви казах и преди, не мисля, че мога да ви бъда от помощ.

Тя отвежда Сара в малката си всекидневна. Минаващият отвън трафик бумти и кара стените да се тресат.

— Можете ли да ми кажете в какво се заключаваха задълженията ви в училището?

Госпожа Фишър изглежда леко изненадана, но кимва.

— Разбира се. Вършех всичко, изискващо се от една секретарка — като вдигане на телефона, печатане на писма. Освен това отговарях за дневниците. Бях първото звено, с което се свързваха потенциалните нови кандидати, изпращах проспекти и организирах покани за отворените за посещение дни; после подготвях документите на всички новопостъпили деца. Освен това бях и училищна сестра — всъщност тази част от работата ми харесваше най-много. Просто налагах ударените места с торбички лед, понякога се налагаше да слагам и противоалергични инжекции. Настанявах пострадалото дете на дивана, завивах го хубавичко с одеяло и чаках заедно с него появата на родителите или бавачката му. Имали сме един-единствен сериозен инцидент. Онзи, за който ви разказах.

Работата й е включвала много повече отговорности от тези на Анет Дженкс. И тя я беше вършила добре. Каква тогава беше истинската причина, заради която госпожа Хийли се беше отървала от нея?

Ако Елизабет Фишър беше останала там — ако все още беше училищна сестра — всичко щеше да е различно.

— А какво ще ми кажете за входната врата?

— Да, натисках бутона, за да пускам хората вътре. Имаше интерком и винаги исках първо да се идентифицират поименно.

— Разполагахте ли с монитор?

— Мили боже, не. Просто разговарях с тях. Струваше ми се напълно достатъчно. След известно време човек свиква да разпознава гласовете по същия начин, както и лицата. Но в действителност тази защитна мярка беше доста неефективна. Половината деца и повечето родители успяваха да научат кода. Не биваше да го знаят, разбира се.

— Имате ли копие от длъжностната си характеристика?

— Да. Включена е в договора ми.

Тя рови в някакво бюро и изважда един очевидно доста често разлистван документ, пъхнат в пластмасов джоб.

— Онази част с пенсионната възраст е на четвърта страница — казва Елизабет Фишър, подавайки документа на Сара.

— Благодаря. Имате ли училищен календар?

Елизабет сяда на един стол, очевидно й е любимият. Посочва към отсрещната стена, онази, която се вижда най-добре от мястото й. На нея виси календарът на „Сидли Хаус“.

— Преди коледната ваканция раздават по един брой на всички от персонала. Доста често поглеждам към него…

Виждам колко много й липсват децата. Винаги ги беше поставяла на първо място; караше възрастните да чакат, ако в стаята й имаше дете с ожулено коляно, нуждаещо се от помощ, или дете, което искаше да й покаже някоя своя рисунка или съчинение, или наредена мозайка.

— Знаете ли какъв е кодът на главния вход?

— Когато работех там, беше седем-седем-две-три. Досега вероятно са го сменили.

Но кодът си беше останал същият. Помня, че Сали Хийли го каза на Сара.

Хрумва ми, че Сара може би подозира Елизабет Фишър. Но не е възможно тя да е виновна за пожара, нали? Самата идея е нелепа. Това сигурно са просто стандартни въпроси. Защото Елизабет може да знае кода за достъп и да има календар, в който са отбелязани рожденият ден на Адам и спортният празник, но за нищо на света не би подпалила училището.

 

 

Този път минава около час, преди болката да ме удари жестоко. Тичам обратно към болницата, а чакълът се забива в стъпалата ми. Прекалено късно; виждам, че Джени ме гледа отвътре — лицето ми вероятно е изкривено от усилието.

Тя разтревожено се спуска към мен.

— Мамо?

— Добре съм, наистина.

Не я лъжа, защото в мига, в който се озовавам вътре, белотата на стените отново успокоява опърлената ми кожа, а хладният лъснат под изцелява разранените ми стъпала.

— Съжалявам — казва Джени. — Не биваше да те карам да ходиш. И теб те болеше, нали?

— Не точно.

— Ужасна лъжкиня си.

— Добре де. Малко. Но нищо сериозно. А и вече ми мина.

— Това да не е твоят начин да се опитваш да извършиш самоубийство?

— Какво? — Нямам представа за какво говори.

— Ако изпитваш такава огромна болка достатъчно дълго време…

Прекъсвам я:

— Не. Честна дума. Твоето тяло изобщо не се промени, когато излезе навън онзи път с баба Джи и Адам, нали?

Джени кимва утвърдително.

— Пък и ние, вегетиращите, сме доста жилави.

— Мамо! — възкликва тя, шокирана, но усмихната.

 

 

Вървим след Сара към интензивното отделение.

— Е, ще ми кажеш ли какво стана? — пита Джени. — Чакай, не ми казвай, сама ще позная. Открила си, че госпожа Хийли е тази, която е имала любовна връзка със Сайлъс? — Тя забелязва изражението на лицето ми. — Пошегувах се.

Но дали това наистина е толкова комично и невъзможно? Та госпожа Хийли още няма петдесет. Възрастовата разлика между нея и Сайлъс Хайман не е по-голяма от тази между Сара и нейния красив полицай. Но Джен е права. Идеята е абсурдна. Именно госпожа Хийли е уволнила Сайлъс; госпожа Хийли е провалила кариерата му. Но дори и да не беше така, госпожа Хийли бе твърде голям професионалист, за да си позволи да се замеси в любовна афера с по-млад колега.

Да, някога си мислех същото и за Сара.

Разказвам накратко на Джен за срещата ни с госпожа Хийли. Чуй ме само — нашата среща; все едно съм била активен участник, а не невидим подслушвач. Но колкото и странно да ти прозвучи, усещам се малко като мълчалив партньор на Сара.

— Онова, което ми се струва най-странно, е обаждането на Доналд до госпожа Хийли след церемонията по раздаването на наградите — признавам. — Защо му е било да отменя искането на Мейси и да защитава Сайлъс Хайман по такъв начин?

— Може би защото е бил там, мамо, също като теб, и изобщо не е сметнал Сайлъс за опасен. Също както и ти. Не и преди всичко това да се случи и да започне издирването на виновник.

Намирам, че нейната наивна убеденост в невинността на Сайлъс Хайман, мъж, по-голям от нея с повече от десет години, е още една причина, поради която да не мога да я приема за съвсем пораснала.

— Може госпожа Хийли да не се е притеснявала, че ще избухне пожар — продължава Джени. — Може сама да го е планирала и да е искала да бъде сигурна, че всички мерки за безопасност са спазени, за да си получи застраховката. Още същата вечер, когато стана пожарът, тя не спря да говори за проклетите й противопожарни мерки по телевизията. Искаше всички да разберат за тях.

Спомням си розовата ленена риза на госпожа Хийли и официалния й глас.

„Мога да ви уверя, че сме спазили всички изисквания за противопожарна безопасност.“

— Знаела е, че от тези мерки няма да има никаква полза — продължава Джени, — тъй като сградата е стара, а пожарът — прекалено интензивен.

Трябва да е мислила по този въпрос; стигнала е до тези заключения.

— Но госпожа Хийли беше на спортния празник — казвам. — Хората щяха да забележат, ако беше изчезнала.

— Тя е минидиктатор. Почти всички учители са наети на краткосрочни договори, които тя може да предпочете да не подновява. А дори да ги изхвърли, те пак са зависими от нея, тъй като имат нужда от препоръка, за да започнат работа на друго място. Може да е изнудила някого.

Джени отчаяно иска това да е сценарият; нейните ужасни наранявания да са били в резултат на нещастен инцидент, а не умишлено причинени.

От самото начало беше мислила — беше се надявала — че случилото се е свързано с училището като бизнеспредприятие. Затова залагаше на застрахователната измама.

— Би избрала именно спортния празник — продължава Джени, — защото на практика вътре е нямало да има никой, който да се опита да загаси пожара. Искам да кажа, че Анет е повече от безполезна, аз нямаше да съм по-добра от нея. Остава само Тили, която обаче е щяла да бъде толкова заета с евакуацията на децата, че не би могла да стори нищо, за да спре разпространението на огъня.

Съгласна съм с нея, че изборът на датата на спортния празник е умишлен. Това също така означава, че сградата е щяла да бъде празна и никой нямало да види как извършителят отваря широко прозорците; как излива терпентина.

— Но каква полза има тя от това? — питам внимателно.

— Тя е съсобственик, нали така? Ще получи своя дял от парите по застраховката.

— Но защо ще й е да изгаря до основи един успешен бизнес? Вече се опитва да намери нова сграда и да възобнови дейността на училището. Няма да има никаква финансова облага. Просто ще използва парите от застраховката, за да строи наново.

Все още не мога да възприема Джени като голям човек, но се опитвам да бъда по-директна с нея.

Прехвърляме се на Елизабет Фишър, която Джени винаги е харесвала. И тя като мен знае, че Елизабет не би могла да има нещо общо с пожара.

 

 

Все още не сме разговаряли за трите седмици без един ден, които й остават. Оптимизмът ти не ме е заразил дотолкова, че да се изправя с изречени на глас думи срещу тиктакащия часовник и летящата с пълна скорост кола. И смятам, че Джени също нарочно им обръща гръб. Сякаш, ако погледнем на този проблем сериозно, ще се вкаменим от ужас и ще онемеем. Но фактът си е факт, огромен и чудовищен. И ние си играем на надлъгване с горгоната.

 

 

Когато пристигаме в интензивното отделение, ти забелязваш Сара. И хукваш към нея. Наистина хукваш. От нетърпеливо напрегнатото ти тяло разбирам, че имаш да й казваш „голяма новина“. Сигурно са намерили сърце! Чудовищният факт се разбива на парченца.

И тогава зървам лицето ти.