Розамънд Лъптън
После (21)

20

Сара открива сестрата, която по-рано бе превързвала Роуина.

— Вярвате ли, че нараняванията по ръцете на Роуина Уайт са в резултат на инцидент? Искам да кажа — по-новите наранявания?

Значи се е усъмнила.

— Вие сте лелята на Джени, нали?

— Да. А също така съм и офицер от полицията.

— Имате ли идентификационна карта?

Сара бръква в чантата си и показва картата си — „Детектив сержант Макбрайд“.

— Фамилията след брака ми — обяснява.

— Добре. Не мисля, че нараняванията са случайни. Или поне не виждам как е могла да се сдобие с тях, ако наистина се е спънала.

Спомням си как Доналд брутално беше стиснал бинтованите ръце на дъщеря си. Тихият вик от болка на Роуина.

— Знаете ли кога са станали тези наранявания?

— Не. Но вчера в четири и половина мехурите не бяха спукани, защото лично смених превръзките. После, в пет часа, смяната ми свърши.

— Знаете ли кой е застъпил след вас?

— Белинда Едуардс. Ще я намеря.

Десет минути по-късно Сара е с Белинда, експедитивната компетентна сестра, която вчера беше въвела Доналд в стаята на Роуина. Тя внимателно проверява служебната карта на Сара.

— Случи се след посещението на баща й — обяснява тя.

— Сигурна ли сте?

— Не казвам, че е бил той. Но когато застъпих на смяна, говорих с нея и тя беше добре, дори весела. Малко след това баща й дойде да я види — някъде към пет и петнадесет. Не остана дълго при нея. Когато си тръгна, влязох да й дам лекарствата, както обикновено. Двете с майка й бяха разстроени. Роуина се опитваше да скрие колко много я боли, но беше очевидно, че болката се е усилила. Свалих превръзките й и видях, че мехурите и на двете длани са спукани.

— Казала ви е, че се е спънала…? — пита Сара.

— Да, и че е протегнала ръце напред, за да се подпре. Но това не обяснява нараняванията по горната част на ръцете й. Помолих лекарят да я прегледа и тя му разказа същата история.

— Разполагате ли с медицинската история на момичето?

— Все още не сме компютризирани — поне не успешно, така че ще трябва да издиря папката й сред документите на останалите пациенти.

— Можете ли да донесете и тези на Мейси Уайт и на майка й?

Погледите на Белинда и Сара се пресичат и между двете преминава неизречено единомислие.

— Ще ги издиря — отвръща.

— Благодаря.

— Притесняваме се заради риска от инфекция — добавя Белинда. — Затова ще задържим Роуина при нас още няколко дни.

* * *

Сара се кани да се върне в участъка. Двете с Джени я придружаваме до изхода на болницата. Не искам Джен да излиза навън.

— Трябва да знаем всичко, ако на нас се падне да навържем нещата — казвам й. — Можеш ли да останеш тук, в случай че Доналд се върне? Трябва да наблюдаваме и него.

Поставям й задача, както правех преди години — като например да пресява пудрата захар, за да не се сърди, че аз съм тази, която изважда формата с блата за торта от прекалено горещата за деца фурна.

— Сигурна ли си, че не те боли? — пита ме Джени.

— Почти нищо не усещам.

Тя ме поглежда подозрително.

— Като изключим предразположението ми към настинка, всъщност съм много устойчива.

— Не биваше да го казвам, съжалявам. Господи, та ти влезе в горяща сграда и…

— Няма нищо, Джен, наистина.

Тя ме поглежда. Има и нещо друго. Изчаквам.

— Колко време, според теб, трае полетът от Барбадос до тук?

— Около девет часа — отвръщам.

Тя се усмихва свенливо и щастливо, а аз се изпълвам с неприязън към Айво, задето я кара да се усмихва по този начин и заради онова, което ще се случи, когато той най-сетне се появи тук.

 

 

Излизам заедно със Сара и губя защитата на болничните стени, но за известно време, може би за около минута или малко повече, се чувствам добре. После болката ме удря. Чакълът от алеята, водеща към паркинга, се врязва в незащитените ми стъпала. Все още е рано, но яркото слънце се отразява от колите със зашеметяваща, болезнена интензивност.

В колата Сара си слага слушалките на телефона и провежда разговор с Роджър — завършва започнатия по-рано спор; остри думи, напрегнати гласове. Той я обвинява, че е забравила, че тази седмица е крайният срок за курсовата работа на „сина ти“. Тя му отвръща, че в момента брат й повече се нуждае от нея. Той й казва, че ще трябва да започне да си разпределя времето „по-внимателно“. Тя го прекъсва с думите, че някой я търси по телефона. Затваря и натиска клаксона — прекалено силно, прекалено продължително — към микробуса, препречил пътя й към една отбивка. Остатъка от маршрута изминава в мълчание.

За първи път се чувствам като шпионин или клюкарка, която подслушва.

Сара паркира и двете тръгваме по нажежения тротоар към полицейския участък в Чизик. До участъка се намира екомагазинът с неговия обрасъл с трева покрив и покрити с растителност стени. Искам да спра отвън, да вдъхна свежия кислород около него и да разгледам еклектичната му витрина, както често правим с Джени. Бях убедена, че в съседната сграда Сара сигурно се чувства във вихъра си. Беше напълно подходяща, мислех си, за работа с униформи, числа и табелки с ясно изписани по тях имена и рангове. С поставен етикет на всеки и всичко; стриктни протоколи, които да се следват; правила и закони, които да се спазват и прилагат. Мислех си, че ако Сара не беше станала офицер в полицията (беше ми набила този израз в главата след първата ми злополучна грешка да я нарека „полицайка“), то със сигурност щеше да е офицер в армията на някаква организационна длъжност.

Защото не ми се искаше да я смятам за храбра, целеустремена и вършеща нещо добро и полезно.

И ми беше лесно да си вярвам, понеже до този момент полицията не ми се беше струвала важна, нито по някакъв начин е била свързана с нас. Да, държаха престъпниците далеч от улиците, но по разширените наскоро и приспособени за бебешки колички тротоари на Чизик рядко можеше да се види някакъв боклук, камо ли крадци и убийци. Най-страшното престъпление, на което сме ставали свидетели, е било разпространението на рекламни листовки за музикални фестивали и по някоя и друга обява за изгубена котка. От вестниците и телевизията си бях изградила представа, че като цяло полицаите главно разбиват врати, когато убийците и бомбаджиите вече са свършили най-лошото и са отпрашили с откраднатите коли нанякъде.

Сега обаче престъплението не е „някъде там“, а е експлодирало в семейството ми и полицията е от решаващо значение в нашия живот.

Влизаме в участъка и тръгваме по коридор с олющени стени и циментов под, който силно мирише на почистващ препарат — същият, какъвто използват в болницата; типичната миризма на обществена институция; само дето функцията на конкретно тази институция е да се занимава с престъпления, а не с болести.

Подминаваме стаи с продължително звънящи телефони и високи мъжки гласове, и листове хартия, забодени безразборно върху старите коркови дъски за съобщения. Такова разхвърляно хаотично място за Сара; далеч от подреденото организирано кътче, което си бях представяла.

Една млада жена приближава по коридора. Прегръща Сара и я разпитва за Джени и мен. После, докато минава покрай нея, някакъв по-възрастен офицер взема ръката й в своята, казва й колко много съжалява за случилото се и я пита дали може да помогне с нещо. С каквото и да е.

 

 

Влизаме в някакво помещение, което прилича на главен офис и в което вони на дезодорант и пот. Вентилаторите на тавана се въртят шумно и неефективно в опита си да се преборят с жегата. И всички идват да питат как сме двете с Джени, да предложат съчувствие, да прегърнат Сара или да задържат ръката й в своята за момент. Всички я познават. Всички са загрижени за нея. Разбирам, че тук е обичана и ценена. Била съм права, когато съм си мислела, че това е идеалното място за нея, но причините, поради които бях смятала така, са били напълно погрешни.

Сара влиза в един страничен офис и привлекателен мъж на около тридесет години с карамелен цвят на кожата на практика прелита през тясното пространство, обвива ръце около нея и силно я прегръща. Не носи униформа, сигурно е следовател. Под мишниците на бежовата му памучна риза се тъмнеят мокри петна от пот. Тук дори няма вентилатор.

— Здрасти, Мохсин — казва Сара, докато той я прегръща.

— Значи получи всичкото полагащо ти се съчувствие? — пита я.

— Нещо такова.

— Бедничката ми.

Бедничка? Сара? Зад тях млада, около двадесетгодишна жена се преструва, че гледа в монитора на компютъра си. Ъгловатото й лице е обрамчено от късо подстригана червеникавокестенява коса. Тя е единственият човек, който не е изразил съчувствие.

— Пени? — казва Сара и младата жена със строгите черти се обръща към нея. — Докъде сме стигнали с разследването на анонимните писма?

— В момента преглеждам оригиналните показания. Тони и Пийт се опитват да намерят запис от охранителната камера на Общонационалната строителна компания, инсталирана миналата година близо до пощенската кутия, в която е пуснато третото писмо.

— Мисля, че е много вероятно анонимните писма да са свързани с пожара — казва Сара.

Пени и Мохсин не казват нищо.

— Добре — процежда Сара през стиснатите си устни. — Може да е някакво невероятно съвпадение, че Джени е получавала анонимни заплахи, а след това мястото, където е работела, е било подпалено и тя е единственият служител, който е лошо пострадал.

— Но злонамерената кампания срещу нея е била прекратена, нали? — пита Пени и аз се надявам, че Айво — ако изобщо си направи труда да се появи — ще им разкаже за атаката с червената боя едва отпреди няколко седмици.

— Ако се окаже, че има някаква връзка с пожара — продължава Пени. — Засега ще се наложи да я смятаме за странична следа, с която сме извадили късмет. Не може пожарът да се разглежда като част от разследването на анонимните заплахи.

— Трябва ни връзка, скъпа — казва Мохсин. — Нещо, което да свързва кампанията с анонимните писма и пожара.

— Възможно е някой да е повредил кислородния апарат на Джени — казва Сара.

Очите на Пени светкавично скачат към нейните.

— Възможно е?

— Случката е омаловажена от болницата и от Бейкър — продължава Сара. — Но аз смятам, че някой се е опитал да довърши започнатото.

— Омаловажена? — повтаря Пени и аз забелязвам раздразнението, което се изписва по лицето на Сара.

— На всички ни е известно, че Бейкър е мързелив.

— Но не е чак толкова некомпетентен — възразява Пени. Обръща се към екрана на компютъра си.

— Кой е свидетелят, за който се предполага, че е видял племенника ми? — приближава Сара до колежката си.

— Детектив инспектор Бейкър даде съвсем ясни разпореждания самоличността на свидетеля да бъде запазена в тайна.

Напомня ми за Тара с този неин рязък тон. Но при нея поне твърдостта е изписана и във външния й вид, така че предварително предупреждава.

Сара се обръща към Мохсин.

— Името на въпросния анонимен свидетел не е ли в досието?

— Не — отвръща Пени. — Детектив Бейкър се сети, че може да попиташ. Доста добре те познава.

— Но това не може да се каже за други неща — троснато отвръща Сара. — Значи го е скрил?

— Просто уважава правото на свидетеля на анонимност.

— Колко удобно, че някой се появява и свършва работата вместо него.

Мохсин отново се опитва да я прегърне, но тя се дръпва назад.

— И е скръндза. Колко извънредни работни часове е одобрил напоследък? Сумата по едно пълно разследване на умишлен пожар и опит за убийство ще бъде твърде висока за бюджета. Така че свидетелят му е направил страхотен подарък. По този начин на Бейкър няма да му се налага да харчи нито време, нито пари за подобно разследване, но затова пък нивото на разкритите престъпления в ръководения от него участък ще се повиши. Модел на полицейска работа през двадесет и първи век.

Пени се отправя към вратата.

— Ще ти кажа какво са открили Тони и Пийт, когато постигнат някакви резултати.

— Някой проверил ли е алибито на Сайлъс Хайман? — пита Сара.

— Вземи си отпуск по семейни причини — заръчва й Пени на излизане. Характерът й е също толкова ъгловат, колкото и подстрижката й — само остри ръбове.

Сара остава насаме с Мохсин.

— Господи — въздъхва тя. — Винаги ли трябва да говори така, сякаш има затъкната коркова тапа в задника?

Той се смее, а честно казано, аз съм малко шокирана. Сара не говори по този начин. И никога преди не съм я виждала да проявява такава физическа близост с някого, като изключим теб — нейното малко братче. Но не мога да повярвам, че има извънбрачна връзка, не и Сара, нали така? Та тя твърде стриктно спазва закона, за да си позволи да наруши първата брачна клетва.

— Знаеш ли кой е свидетелят?

— Не, не знам. Може да не харесваш Пени, но тя е добра в работата си.

— Значи Пени е колегата, взел свидетелските показания? Така си и мислех. Но това е законът на Мърфи, нали така? Единственият човек, който със сигурност не би ми помогнал.

— Вярно е. Но ако свидетелят е бил дори малко съмнителен, Пени щеше да го усети. Надушва като хрътка. Тази жена е кръстоска между човек и ротвайлер.

— Можеш ли да я накараш да ти каже името на свидетеля?

— Не мога да повярвам, че ме караш да направя такова нещо.

— Е, можеш ли?

— Никога не си нарушавала дори едно правило, да не говорим за закон. Какво остава пък да караш някой друг да го прави заради теб.

— Мохсин…

— Дори никога не си записвала нещо погрешно.

Тя се извръща от него.

— Знаеш, че досиетата си стоят на онези рафтове, след като бъдат попълнени — продължава той. — И хората винаги си намират нещо по-важно за правене, вместо да ги преместят там, където им е мястото? Онова помещение е ужасно по отношение на сигурността. Вероятно е в пълно противоречие с правилника за защита на данните. Сигурен съм, че показанията на анонимния свидетел не са оставени така на открито, та да може всеки да ги види. Но други копия…

— Да, благодаря. — Тя леко го целува по бузата с цвят на карамел.

— Е, как е онзи твой съпруг? — интересува се Мохсин.

Сара замълчава за момент.

— Мислиш си, че когато наистина има значение, някой може да се окаже нещо повече от онова, което е през останалото време. Някак по-добър. Надяваш се, че във важен момент този някой ще стане такъв заради теб.

— Значи ще изчакаш, докато Марк навърши осемнадесет?

— Не знам.

— Идеята беше налудничава.

— Може би. Но никой от двама ни не иска момчетата да преживяват един развод. Не и преди да са пораснали. Казах ти го.

— Ех, вие, размножаващите се. Толкова много усложнения.

— Ех, вие, перверзниците. Толкова малко отговорности.

Сара се отдалечава към вратата.

— Може ли да те помоля за една услуга?

Мохсин кимва.

— Има една печатница, „Прескос“, в която преди Коледа е бил отпечатан училищният календар на „Сидли Хаус“. Името е отпечатано на гърба на календара, но липсва телефон за контакт. Можеш ли да се свържеш по някакъв начин и да разбереш колко бройки са отпечатали?

— Няма проблем. Внимавай, чуваш ли?

— Да.

— Обади ми се. Ако имаш нужда. По всяко време.

— Благодаря.

Значи Сара има най-добър приятел, за когото не съм и подозирала и с когото разговаря на език, който никога не използва пред друг — или поне не го е използвала, когато аз съм била в нейната компания. Радвам се за нея.

Не съм сигурна дали знаеш, че бракът й с Роджър си има крайна дата. Но не мисля, че ще се изненадаш колко много мисъл е вложена в плана. Това се покрива с образа на организираната, практична жена, която познавам от толкова много години. Както и с добрата и емоционално щедра жена, с която се запознах през последните два дни.

Отиваме с нея до една стая, в която има кутии с документи. Сара изважда една папка и я пъхва скришом под сакото си. Ръцете й треперят.

Знам, че Сара е вършила множество опасни неща — преследвала е въоръжени престъпници и е залавяла жестоки тъмни субекти, много по-едри от нея самата — но си мислех, че това нейното е претенциозна проява на кураж, с цел да привлича вниманието. „Вижте ме всички!“ Не бях подозирала за тази нейна тиха смелост.

Тя отива в една стая с копирна машина и започва да преснима страница след страница. Вратата зад нея внезапно се отваря. Тя се стряска. Появява се по-възрастен мъж. От нашивките му личи, че е по-старши от нея.

— Сара? Какво, за бога, правиш тук?

Изпълнена съм с ужас заради нея.

— Не те ли пуснахме в отпуск по семейни причини? — продължава той.

— Да.

— Ами в такъв случай престани да се занимаваш с онова, с което се занимаваш, и си върви у дома. Или в болницата. Работата ще те чака и когато се върнеш. Може да си въобразяваш, че е по-добре да се заровиш в нея, но честно казано, това не е най-мъдрото нещо, което можеш да направиш.

— Прав сте. Благодаря ви.

— Съжалявам. За племенницата и снаха ти.

— Да.

— И за племенника ти. Всички съжаляваме.

Той излиза. Сара бързо напъхва копираните листове в чантата си — мачка ги, няма време да ги сгъва. Не знам дали е успяла да копира всички документи, които са й необходими.

Сгъва папката отляво под сакото си, притиска я с ръка и така я връща на мястото й. Цялата е в пот, косата й е залепнала за челото.

Когато оставя папката, тръгва бързо надолу по коридора.

Почти сме стигнали до изхода и аз изпитвам егоистично облекчение, защото болката ми е станала непоносима — все едно че съм изтъкана от нея.

— Хей, ти!

Някакъв млад мъж забързано върви към нея. Забелязвам нежните му черти, сивите му очи и младостта му; едва ли е на повече от двадесет и пет. Удивително красив е. Красив и грациозен. По някаква причина се сещам за онзи цитат, който ти държеше да прочетат на сватбата ни: „Любимата ми прилича на сърна или млада газела“ от „Песен на песните“. (Бременна в шестия месец, бях се притеснила, че публиката ще умре от смях, като го чуе.)

— Забрави нещо — казва й той.

Двамата са сами в коридора на тази обществена сграда, пропит с миризма на почистващ препарат.

Целува я страстно по устата, мощна сексуална целувка, която разтапя костите й и насища момента, защото, докато се целуват, Сара си позволява да се откъсне от реалния свят и да се потопи в този. Извръщам се настрана. Спомням си първия път, когато те целунах; устата ти покри моята и се превърна в отворена врата към различно, изключително физическо място.

Знам, че докато я целува, в продължение на тези дълги секунди, Сара забравя за Джени и за мен, за Адам и за твоята мъка. Забравя за незаконните копия, натъпкани в чантата й, и за обещанието, което е дала пред теб. Дарът на една целувка.

После Сара се отдръпва.

— Повече не можем да продължаваме с това — казва му тя. — Съжалявам.

Докато се отдалечава, виждам, че го е наранила по-остро от всякога; усещам колко силно го боли. Забелязвам, че независимо от възрастовата разлика, както и от факта, че той е красив, а тя — не, младият мъж е влюбен в нея. Чудя се дали Сара го знае.

Никога не съм се замисляла много-много какво ли трябва да й е било на Сара, когато родителите ви са умрели, а ти си бил още дете. Бях приела за даденост, че тийнейджърката Сара е била отговорна — също както зрялата Сара. Но дали не е била принудена да стане такава? Защото под подчиняващата се на правилата отговорна и чувствителна персона се крие личност, способна да рискува и да граби с пълни шепи от живота. Може би е трябвало да прехвърли четиридесетте, за да пусне на свобода своята младежка същност.

Нищо чудно, че бракът й с Роджър е приключил.

Двете излизаме от участъка и на мен ми се приисква да я бях познавала такава. Ще ми се да бяхме излизали заедно за по питие, да бяхме станали приятелки. Ти винаги си искал да прекарвам повече време насаме с нея, но подобно на своенравно дете, аз не понасях да ме карат да играя с някого, когото не мислех, че харесвам.

Истината е, че ревнувах от нея. Знам, никога не съм ти го признавала, и ти не разбираш защо. Ами отчасти защото не съм се осмелявала да го призная дори пред самата себе си — особено пред самата себе си! — само от време на време се осмелявах крадешком да хвърля по някой крив поглед.

Но сега го виждам съвсем ясно. Не се притеснявай, не става дума за теб. Не се случва нещо странно като между Антигона и непогребания й брат (знам, че знаеш за Антигона, защото аз съм тази, която те принуди да изгледаш тричасовата продукция в Барбикан. Съжалявам!). Тази ревност е породена от кариерата на Сара. Защото онова, което тя върши, си струва. Сега съм напълно наясно с този факт.

Освен това знам, че завистта е нестабилна основа, върху която да градиш мнение за някого. Нищо чудно, че се срива.

 

 

Джени чака във вестибюла аквариум.

— Добре ли си? — пита ме.

— Да.

Веднага щом се завърнах тук, болката престана. Но подът в полицейския участък сякаш беше обрасъл с шипове, а въздухът в колата изгаряше моята безплътна същност.

Разказвам й за незаконните копия.

— Видя ли го? — пита ме Джени.

— Кого?

Джени свива сконфузено рамене и аз разбирам, че има предвид грациозния любовник на Сара.

— Значи знаеш за него? — питам я.

Тя кимва.

Изненадващото е, че ревнувам от Джени. Сара никога не би споделила подобно нещо с мен.

Тръгваме след нея по коридора към кафенето.

— Защо не отива при татко? — пита Джен.

— Вероятно първо иска да го прочете насаме.

 

 

„Палмовото кафене“ е ярко осветено, но аз все още усещам в него да витае сянката от снощния разговор на Сара и Мейси за Сайлъс Хайман. „Жесток… склонен към насилие… Но кара хората да го обикнат.“

Сара изважда един лист от чантата си и се опитва да приглади гънките му. Най-отгоре се вижда черно-бялата, подобна на шахматна дъска, лента на полицията. Под нея, върху черния фон на един правоъгълник, с бели букви е написано: СЕКРЕТНО — САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА ПОЛИЦИЯТА.