Розамънд Лъптън
После (37)

36

Поредният горещ като пещ ден; небето е садистично безоблачно синьо. Връщам се в моето отделение.

Прозорците са отворени, но няма никакъв вятър, през тях нахлува само жегата. Сестрите се потят, кичурите коса залепват за челата им.

Няма и следа от тракащите червени токчета на доктор Бейлстрьом и аз съм благодарна, че няма да се отвличам с мисли за модата в този предполагаемо сериозен и ключов момент.

Поглеждам за последен път към лъскавия балатум, гадните метални шкафчета и грозните завеси. Ние, които живеем в двадесет и първи век, наистина изобщо не знаем как да умираме. Спомням си финала на филма за Дж. М. Бари, когато писателят избутва умиращата си любима с количката навън и я пренася сред магическите декори на „Питър Пан“, които тайно е построил в градината. Никакви кафяви завеси с геометрични форми. Но и те трябва да свършат работа.

С мъка прониквам обратно в тялото си, през слоевете плът, мускули и кости. Най-накрая съм вътре. Отново съм хваната в капан, затисната под корпуса на огромен, потънал на дъното на океана кораб. Клепачите ми са заварени, тъпанчетата ми — спукани, гласните ми струни — скъсани.

Тук е тъмно като в рог, тихо и много тежко, над мен се простира цяла миля черна вода.

Единственото, което съм в състояние да правя, е да дишам.

Спомням си, че латинските думи за дишане и дух имат един и същ корен.

 

 

Задържам дъха си.

 

 

Когато Джени се изправи лице в лице със смъртта в онзи параклис и потърси отвъдното, аз сторих същото. Както трябва. Изцяло. Тогава ти казах, че няма да я оставя да умре.

Знаех, че животът на детето ми е по-важен от всичко. От мъката на Адам. И от твоята. От моя страх. От всичко.

 

 

Не бива да дишам.

 

 

Но въпреки това продължавах да се надявам, че ще е някой друг. Нечия друга майка, дъщеря и съпруга. Нечий друг живот.

Надеждата ми беше отчаяна, грозна и обречена. Защото всъщност никога нямаше да е някой друг. И може би така е честно. Запазваме детето си, губим мен. Баланс.

 

 

Не бива да дишам.

 

 

Но тя е вече голяма, не е дете, и сега го знам със сигурност, научила съм урока си.

Мисля, че дълбоко в себе си вече съм го знаела. Просто се страхувах, че когато порасне, ще престане да има нужда от мен.

Страхувах се, че вече няма да ме обича толкова. Без да осъзнавам, че тя вече беше пораснала. Че продължава да ме обича по същия начин.

Не трябва да дишам.

Инстинктивно се съпротивлявам — лека вълничка от егоистично желание за живот срещу всяка пулсираща частица енергия в мен. Но през последните няколко дни съм станала далеч по-силна. И въпреки че не по тази причина бях напускала защитната кожа на болницата, това означава, че притежавам силата да направя онова, което трябва.

 

 

Не бива да дишам.

 

 

През двадесетата седмица от бременността ми с Джени бях научила, че яйчниците й са напълно оформени. Вътре в нашата неродена дъщеря се намираха потенциалните ни внуци (или поне онази част от нас, която щеше да се превърне в част от тях). Почувствах бъдещето, свито на кълбо в мен, тялото ми приличаше на матрьошка.

 

 

Не трябва да дишам.

 

 

Мисля си за Адам, който е високо над мен, на повърхността, в своята надуваема спасителна лодка, поддържана от дъха на другите.

Мисля си за Джени, стигнала до брега на зрелостта.

Мисля, че страхът ми, че децата ми могат да се удавят, ми е показал как да направя това.

 

 

В дробовете ми е останал съвсем мъничко въздух.

 

 

Ще четеш ли на Ади „Малката русалка“? В „Приказки за шестгодишни“ е, на най-долната лавица на етажерката му. Той ще ти каже, че не е чел тези приказки от години, тате, и във всеки случай тази специално е за момичета, но ти ще настояваш.

Ще преметнеш ръка през рамото му, а той ще обръща страниците вместо теб.

Ще му четеш за болката, която малката русалка е изпитвала, когато е излязла от водата — все едно че стъпва по ножове — защото толкова силно е обичала принца си. Защото искам той да знае, че когато съм оставила тялото си в болницата, когато съм се отдалечавала достатъчно, за да не могат скенерите им да ме уловят, аз също съм стъпвала по остриета, защото не можех да понеса мисълта, че той ще бъде обвинен за онова ужасно престъпление. Защото вярвах в него. Защото го обичам. Кажи му, че най-трудното нещо на този свят е да го напусна.

 

 

Вече не се налага да се опитвам да задържам дъха си.

 

 

Изплъзвам се от разбитата коруба на моето тяло в дълбокия цяла миля тъмен океан.

Веднъж ми каза, че последното от осезанията, които ни напускат, е слухът. Но грешиш. Последна си отива любовта.

 

 

Плувам към повърхността, изплъзнала се от тялото си без никакво усилие.

 

 

Някаква аларма се включва, раздира въздуха. Един лекар се спуска към мен.

По балатума бързо избутват количка, натоварена с апаратура — сякаш е на кънки. Най-отпред тича уплашена сестра.

Сърцето ми е спряло.

Чувам потракването на червени токчета.

Доктор Бейлстрьом казва, че разполагат с разрешение за даряване на органи. Говорят за трансплантация.

Ще поддържат функциите на тялото ми, докато сърцето ми бъде дадено на Джени.

Гледам към апаратурата, докато изкуствено вкарват кислород в тялото ми. Бързо те отвеждат в една стая, за да подпишеш формуляр за съгласие.

Сигурна съм, че не би трябвало да съм тук, да се мотая така наоколо. Не трябва ли вече да се отправя към следващото място? Приличам на гостенка, която продължава да седи на масата, докато домакините са се оттеглили в кухнята да мият чиниите.

И продължавам да ти говоря!

Миналата неделя, в нашия предишен живот, седях на масата в кухнята и четях статия за „лепкавия въздух“ във вестника. Някакъв футуролог предсказваше, че след години хората ще бъдат в състояние да си оставят бележки един на друг в етера. Така че човек никога не знае — може един ден да чуеш онова, което съм ти казвала през всичкото това време. Защото съм сигурна, че докато ти говорех, въздушните молекули около мен се променяха, въздухът се зареждаше с думи.

А може би ще си тръгна, когато извадят сърцето ми и изключат апаратите.

Спомням си, че накрая малката русалка не получава принц, а душа.

 

 

Прехвърлям се в интензивното отделение, където подготвят Джени за трансплантацията. Тя наблюдава себе си. Сара стои приведена над тялото й. Някога ревнувах от близостта на Сара и Джени, но сега съм ужасно благодарна.

Джени ме вижда и аз вземам ръката й в моята.

— Няма начин да станеш независима от мен — казвам й. — Сега завинаги ще съм с теб.

— Мамо, това е ужасяващо.

— Ще продължа да тупкам.

— Моля те!

— Сериозно — казвам й, — това е само една помпа.

— Твоята помпа.

— На теб ще ти е много по-потребна.

Не знаем какво да кажем. Никоя от нас не се е чудила на глас дали един ден тя ще си спомни всичко това. Дали ще си спомни мен.

— Ще оздравееш — казва Сара на Джени, изпълвайки мълчанието. — И ще се справиш страхотно с грижите за Адам. Но други хора също ще се грижат за него.

Зървам те да излизаш от лекарския кабинет.

— Затова бъди момиче, Джен, не се превръщай в жена прекалено рано — продължава Сара.

— Направо си страхотна! — казвам на зълва си, която, разбира се, не може да ме чуе, но Джени се усмихва.

Вече е време Джени да се върне в тялото си.

Тя ме прегръща и на мен ми се ще да я подържа в прегръдката си още малко, да се опра на нея, но си налагам да се отдръпна.

— Айво, татко ти, леля ти Сара и Адам те чакат — казвам й и дъщеря ми се плъзва обратно в тялото си.

Сигурно ще се извие драматична буря, наситената жега от последните четири дни ще се излее в гръмотевичен проливен дъжд.

През прозореца на отделението небето си остава неизменно синьо, гореща мъгла леко обгаря краищата му, но на мен ми е хладно.

Виждам как приближаваш към леглото на Джени.

Спомням си как я влачех надолу по стълбите и си мислех, че любовта е бяла, тиха и студена.

Поглеждаш към мен. И в този момент ме виждаш.

Ето така изглежда любовта безброй думи по-късно.

Идвам при теб и целувам лицето ти.

 

 

Гледам как вървиш с Джени, докато я откарват към операционния блок. Мисля си за ангели. Но този път не за гневните силни ангели от Стария завет, а аз ангелите на Фра Анджелико, с техните искрящи роби в цветовете на скъпоценни камъни и с дълги криле на гърба; за ангелите на Джото, носещи се над земята подобно на чучулиги, с блестящи златни аури, излъчващи снопчета светлина; за синия ангел на Шагал с тъжното бледо лице. Мисля си за ангелите на Рафаело и Микеланджело, за ангелите на Йеронимус Бош и Паул Клее.

Мисля, че зад всеки ангел — точно до ръба на всяка картина — се намират неговите деца, които е бил принуден да остави.

Но божественият отвъден живот не е там, където съм аз, още не.

Седя на най-долното стъпало на нашето стълбище и пъхам в раницата на Адам униформата му, в която ще трябва да се преоблече след часа по физическо. Връзвам вратовръзката му, за да може направо да я пъхне през главата си и да дръпне по-тясната част надолу, защото все още не се е научил как се връзва вратовръзка; надявам се, че и ти ще правиш това за него.

После влизам в дневната, търся елементите от конструктора му зад дивана, а ти приближаваш зад мен и ме прегръщаш.

„Красивата ми жена“ — казваш.

Горе чувам как Джени говори с Айво по телефона, а Адам чете на килима и нуждата от всички вас ме задушава.

 

 

Изваждат сърцето ми.

Сега всичките светлина, цвят и топлина напускат тялото ми и се вливат в мен — или в това, което вече съм.

Душата ми се ражда.

И Джени е права, красиво е! Но аз се гневя на това раждане на светлина. Искам да видя внуците си или поне да те докосна още веднъж и да извикам на Джени: „Почти е време за закуска, чу ли?“; или на Адам: „Идвам!“; на всички, които ме чакат в колата: „Само две минутки, става ли?“.

Само още мъничко живот.

Но после гневът си отива и аз се разделям със страха или съжаленията.

Лека съм като сребриста светлина, остра като диамант; мога да проникна през тесните процепи на света, който познаваме. Ще идвам в съня ти и когато си мислиш за мен, ще ти говоря нежно.

Няма „… и заживели щастливо“, но има После.

Това не е нашият край.