Розамънд Лъптън
После (19)

18

Сара пристига до леглото ми, енергично ефективна, както винаги, и аз съм благодарна за нейната компетентност; каква полза бихме имали от един мекушав човек в момента? Мейси седи мълчаливо до мен, сякаш изцедена до краен предел; пръстите й треперят.

— Здравей, Грейс, пак съм аз — казва Сара. — Тази вечер тук е като на Пикадили Съркъс.

— И вие ли мислите, че ви чува? — пита Мейси.

— Абсолютно. Аз съм Сара, зълвата на Грейс.

Струва ми се, че по лицето на Мейси пробягва безпокойство. Вината е моя. Описвала съм й Сара като истински дракон.

— Мейси Уайт. Приятелка.

— Значи вие сте майката на Роуина? — пита Сара, компетентен офицер от полицията, който мигновено прави връзката между имена и хора.

— Да.

— Тук някъде има отворена лавка. Искате ли да пийнем по чаша чай? Или поне нещо, което минава за чай?

Не дава голяма възможност за избор на Мейси.

Силно се надявам, че ще успее да предразположи приятелката ми да й разкаже за насилието в дома им, така че Сара да вкара Доналд в списъка си със заподозрени. Но през всичките години на приятелството ни Мейси никога не беше дори намеквала за него. Или може би го беше правила, но аз не съм била достатъчно бдителна — или достатъчно чувствителна — за да я чуя.

Когато тръгват, Сара зърва телефона на Джени.

— На Джен-Джен е — осведомява я Мейси. — Една учителка го е открила край училището. Знаеше, че ще си го иска.

Може би нарича Джени „Джен-Джен“, за да покаже на Сара колко близка е до семейството ни, да затвърди правото си да е тук, и това ме трогва; намек за старата, по-дръзка и самоуверена Мейси.

Сара взема телефона и Джени застава на нокти. Но леля й го пуска в джоба си.

— Ще бъда в градината — осведомява ме Джени; раздразнението и недоволството й са очевидни. — И сега съм Джени, не Джен-Джен. И телефонът ми би трябвало да е у мен, не у леля Сара.

По необясними причини съм доволна от зрелия й ропот, от гневната й енергия.

 

 

Тръгвам след Сара и Мейси към кафенето. Мислиш ли, че някой ще разбере, че Сара превръща стаите за близки на пациентите и кафенетата в зали за разпит?

„Палмовото кафене“ е празно и неоновото осветление е изключено, но вратата е отворена и машината за топли напитки работи. Сара пълни две картонени чаши с някакво подобие на чай и двете сядат на една пластмасова маса.

Единствената светлина, която прониква вътре, идва откъм коридора и придава сенчест и странен вид на това институционално помещение.

— Опитвам се да разбера малко повече за случилото се — започва Сара.

— Грейс ми е казвала, че сте полицай.

Някога Сара рязко би я поправила — „офицер от полицията“.

— В момента съм просто зълва на Грейс и леля на Джени. Имате ли нещо против да ми кажете какво си спомняте от вчерашния следобед?

— Не, разбира се. Но не съм сигурна, че ще ви помогна кой знае колко. Искам да кажа, вече разказах на полицията.

— Както споменах, говоря с вас просто като член на семейството.

— Бях отишла да взема Роуина от училището. Би трябвало да кажа „от работа“, защото тя е помощник-учителка там, вече не е ученичка. Бях наистина радостна, когато ме помоли да я взема с колата. Напоследък не я виждах много често. Знаете какви са момичетата на тази възраст. — Гласът й замира. — Извинете, това не е важно. Съжалявам.

Сара й се усмихва, окуражавайки я да продължи.

— Мислех, че ще е на игрището и ще помага за провеждането на спортния празник. Но Грейси ми каза, че е влязла вътре с Ади, да вземат тортата му. Торта с окопи, която бяха направили заедно… — Тя внезапно спира, притиска свитата си в юмрук ръка към устата си, за да заглуши едно ридание. — Просто не мога да мисля спокойно за случилото се, за Ади и майка му, която е толкова… Просто не мога…

— Няма нищо. Не бързайте.

Мейси разбърква чая си, сякаш прозрачната пластмасова бъркалка е нещо, в което може да се вкопчи; решена е да продължи.

— Отидох да я търся. Когато стигнах до училището, се отбих в тоалетната за възрастни. Тъкмо бях влязла вътре, когато чух някакъв шум, наистина силен, подобен на сирена за въздушно нападение или нещо такова. Не приличаше изобщо на противопожарните аларми, които някога имахме в училище, затова ми отне няколко мига да разбера какво е. Втурнах се навън, притеснена за Роуина. Тогава я видях да излиза от кабинета на секретарката.

Чаят се разплисква по пластмасовата маса.

— През прозореца на офиса видях, че Адам е в безопасност навън, до статуята. Помислих, че всичко е наред. Но не знаех за Джени. Дори не я повиках. Не знаех, че се налага да го направя.

— На кой етаж е офисът на секретарката? — пита Сара.

— На първия. Точно до главния вход. Поръчах на Роуина да се погрижи за Ади и отидох да помогна на децата от предучилищната група. Според госпожа Хийли те са прекалено малки, за да участват в спортния празник. Съжалявам. Онова, което искам да кажа, е, че знаех, че ще са в сградата.

Сара бърше разплискания от Мейси чай със салфетката си и този простичък акт изглежда действа успокояващо на приятелката ми. Драконите не забърсват чая, който си разплискал.

— И после? — подканя я Сара.

— Слязох на партера, където е класната им стая. Там не беше много задимено, а и те разполагат със собствен изход с рампа. Тили — госпожица Роджърс — извеждаше всички деца навън. Помогнах й да ги успокои. Познавам ги всичките. Чета им веднъж седмично, така че можех да им въздействам.

Гласът й внезапно става топъл и знам, че си мисли за онези четиригодишни дечица; контурите им са все още някак неясни, сякаш първо ще докоснеш аурата им, преди ръката ти да опре в спокойствието на копринената им коса или нежните като праскова личица. Все още красиви бебета. Мислех, че Мейси продължава да им чете и след като Роуина порасна, защото й липсва времето, когато дъщеря й беше малко момиченце. Но може би всъщност един следобед седмично се е опитвала да се върне назад във времето, преди да стане обект на насилие; към времето, когато тя и Роуина са били щастливи; към времето, когато наистина не й е пукало!

— Видяхте ли някой друг, освен Роуина, Адам и учителката?

— Не. Или поне не в училището, ако това питате. Но около пет минути по-късно новата секретарка излезе навън. Тогава вече беше ужасно задимено, но тя се усмихваше, сякаш случващото се й харесваше, или поне изобщо не беше разстроена. Дори си беше сложила червило. Извинете. Глупаво е.

— Значи е излязла навън пет минути след алармата? Сигурна ли сте?

— Не. Искам да кажа, че не мога да бъда сто процента сигурна. Никога не съм била особено добра в определянето на времето. Но бяхме извели децата навън, бяхме ги подредили в редица и ги бяхме преброили поне пет пъти. Тя донесе на Тили дневника, за да може официално да отбележи всяко дете в него, но ние и така бяхме сигурни, че нито едно от тях не липсва. Точно след като секретарката излезе, огънят пламна още по-страшно. Чу се силен гръм и от прозорците започнаха да се извиват пламъци и дим.

— Видяхте ли още някой?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Да. Опитвах се да си спомня, но наистина не мисля, че съм видяла някой друг. Но не е изключено вътре да е имало и други хора. Сградата е голяма.

Сара още не е вкусила от чая си, концентрирала е цялото си внимание върху Мейси, без да й позволява да го усети.

— И после?

— Мисля, че няколко минути по-късно видях Грейси да тича към училището. Струва ми се, че крещеше, но алармата беше толкова силна, че не мога да съм сигурна.

Тя млъква за миг, сякаш и в момента ме вижда как с пълна скорост тичам към училището.

— Знаех какво облекчение ще изпита, когато види Адам, така и стана. Казах си, че всичко е наред. Но тогава тя закрещя името на Джени, отново и отново, и разбрах, че Джени трябва да е вътре. И Грейси се втурна натам.

Забелязвам как очите на Мейси се наливат със сълзи. Тя силно притиска пръсти към слепоочията си, сякаш да не допусне сълзите й да се излеят.

Сара я гледа напрегнато.

— Знаете ли, че Адам е обвинен за пожара?

Мейси е поразена. Затова ли й го каза Сара — за да проследи реакцията й? Сега трябва да й е напълно ясно, че удивлението на Мейси е искрено.

— О, божичко, бедното семейство!

Сълзите рукват свободно по страните й.

— Извинете ме. Колко егоистично от моя страна! Нямам право да плача, нали, не и когато Грейси и Джени…

Сара взема чашата й.

— Да ви сипя ли още един чай?

— Благодаря.

Тази поредна дребна проява на доброта отново кара Мейси леко да се отпусне.

— Какво знаете за Сайлъс Хайман? — пита Сара, отправяйки се към кафемашината.

— Той е опасен — веднага отвръща Мейси. — Склонен към насилие. Но човек никога не би го допуснал. Искам да кажа, че е лицемер. И прави така, че хората да го обикнат. Младите хора. После експлоатира чувствата им към него.

Изненадана съм от яростта й и от това колко сигурна е в мнението си за него. Откъде знае?

— В какъв смисъл е лицемер? — пита Сара.

— Мислех, че е мил, че наистина му пука — обяснява Мейси. — Всъщност смятах го за прекрасен. Когато чета на малките деца, извеждам по едно от тях от класната стая, отвеждам го на първия етаж, където са книгите, и сядаме заедно на килима.

Мейси говори на Сара — сякаш изпитва облекчение, че може да разговаря за това; думите й се леят от устата.

— Господин Хайман преподаваше в другата стая на същия етаж. Чуваше се как класът му се смее. А също и музика. Винаги им пускаше нещо. Накрая схванах схемата: Моцарт за часовете по математика, джаз по време на преобличането за физическо, защото това ги караше да ускорят темпото. Веднъж го чух да се кара на Робърт Флеминг, но не му крещеше. Нямаше нужда да затваря вратата на класната стая, подобно на други учители, в случай че някой родител мине и чуе. И имаше специални имена за всяко дете. Децата сякаш бяха целият му фокус. Не се стремеше да напредне в кариерата, нито окачваше впечатляващи постижения по стените, за да направи впечатление на родителите. Целта му бяха просто децата — да ги вдъхновява и да ги прави щастливи. Така че разбирате защо успя да ме заблуди, нали? Мисля, че заблуди всички нас.

Сара сяда при нея с две нови чаши чай. Откакто познавам сестра ти, тя никога не пие чай, само кафе, и то истинско, а не разтворимо. Може би полицейското й „аз“ сега пие чай, защото, въпреки че за пред Мейси разговаря с нея като член на семейството ни, тази Сара, която наблюдавам, е професионалистката Сара.

— Кога осъзнахте, че сте се заблудили в преценката си? — пита тя.

Мейси взема чая и известно време мълчи, докато се занимава с отварянето на едно розово пакетче изкуствен подсладител.

— По време на раздаването на училищните награди — отвръща накрая. — Всяка година връчваме награди. За учебни постижения. Роуина ще учи естествени науки в Оксфорд, в колежа „Света Хилда“. Извинете. Искам да кажа, че затова бяхме там. — Тя млъква за момент, сякаш се опитва да си спомни. — Сайлъс Хайман влетя в залата, побеснял от ярост, и после изруга директорката. Заплаши всички ни. Но никой не го прие на сериозно. По-скоро сметнаха поведението му за срамно, отколкото за заплашително.

— Според вас обаче беше сериозно?

— Да.

По време на раздаването на наградите Доналд седеше притиснат плътно до нея. Мейси от личен опит знае, че заплахите могат да се трансформират в истинска жестокост. А може би Доналд не действа с предупреждения.

— Споделихте ли притеснението си с някого?

— Да. По-късно същата вечер позвъних на Сали Хийли, директорката, и й казах, че трябва да се обърне към полицията, за да е сигурна, че той няма повече да се вясва покрай училището. Мисля, че го наричат ограничителна заповед, нали така? Не съм сигурна. Нещо, което означава, че не му е позволено да доближава до децата.

— А тя направи ли го?

Мейси поклати глава, по лицето й разбрах, че е разстроена.

— Казахте, че карал младите хора да го обикнат — продължава Сара. — И че експлоатирал чувствата им?

Но Мейси вече се е затворила в черупката си, потънала в собствените си мисли.

— Мейси? — пита Сара, но приятелката ми продължава да мълчи.

Сара изчаква търпеливо, дава й време.

— Грейс ми каза, че Ади го обожавал — отвръща по едно време събеседничката й. — Но до деня на раздаването на наградите не бях разбрала до каква степен.

— Какво се случи там?

— Никой ли не ви е казал?

— Не.

Ти не беше казал нищо на Сара, а аз не бях достатъчно близка с нея, за да рискувам с тази болна тема.

— Ади се изправи пред всички и защити Сайлъс Хайман. Каза, че не бивало да го уволняват.

— Смела постъпка — отбелязва Сара.

Трябваше да рискувам и да й кажа.

— Но е нередно да караш някого да те обожава — възразява Мейси, а гласът й трепери от емоция. — Особено когато са толкова малки и не могат да разсъждават самостоятелно. Това е експлоатация. Лошо е. И можеш да ги накараш да правят онова, което си поискаш.

Гневът й едновременно ме трогва и удивлява. Знам за какво намеква, а също и Сара. Но никой не би могъл да принуди Ади да запали огън.

Не обвинявам Мейси, задето смята сина ми за лесно манипулируем. Той винаги е бил срамежлив пред възрастните, дори пред нея. А след раздаването на наградите изглеждаше толкова уплашен; трепна стреснато, когато Доналд цъкна запалката си.

— Трябва да се връщам при дъщеря си — казва Мейси. — Обещах й, че няма да се бавя.

— Разбира се — кимва Сара и става. — Един от колегите ми разговаря с пожарникар, присъствал на сцената на пожара. Разказа ми за смелостта й.

— Да.

— Бих искала да си поговоря с нея, ако не възразявате? Просто да си изясня нещата за самата себе си.

— В момента е разстроена — отвръща Мейси със страх. — Искам да кажа, че е разбираемо, нали, след всичко, което се случи. Така че имате ли нещо против да изчакате?

Дали не се страхува, че Роуина ще каже на Сара за Доналд?

— Съвсем не — отвръща Сара. — Беше много мило от ваша страна, че ми отделихте от времето си. Ще се отбия утре. Да проверя дали е в настроение да разговаря с мен.

— Още не съм й казала — подхвърля Мейси — колко лошо са пострадали и двете.

— Разбирам.

Мейси тръгва и Сара прилежно записва нещо в бележника с бухалчетата.

 

 

— Погрижи се веднага да даде нови показания — заявяваш яростно.

Сара вече е при теб, до леглото на Джени.

— Кажи на Бейкър, че още някой е знаел за склонността на Хайман към насилие — продължаваш. — За бога, щом Мейси мисли така за него, ще има и други хора на същото мнение.

— В момента няма никакъв смисъл — търпеливо отвръща Сара. — Не и докато не разбием алибито му. Освен това трябва да проверя още няколко възможности.

Кара те да си легнеш и заема мястото ти до леглото на Джени.

А аз се връщам в градината, където ме чака дъщеря ми.

 

 

Тук е по-различно в хладния здрач. Някой е полял цветята и е напълнил с вода ваничката за птиците. Ако погледнеш право нагоре, над обсипаните със стъклени прозорци стени, можеш да зърнеш небето — това копринено тъмносиньо, което човек вижда в късна лятна вечер, със звезди, бродирани в нежната материя.

Тук не чувстваме никаква болка и си мисля, че е така, защото въпреки че сме навън, градината е по средата на болницата и тези перпендикулярни стени, които се издигат навсякъде около нас, ни предлагат защита.

В момента чувствителността ми е толкова по-изострена от обикновено — мога да помириша най-дребното, най-недоловимо нещо, сякаш липсата на телесна обвивка е оставила сетивата ми разголени и трептящи.

Аз, която не мога да подуша дори когато препечените филийки загарят — „Грейс, за бога, станали са на въглен!“.

Сега въздухът е нежно наситен с тежкия летен парфюм на разцъфнал жасмин, рози и орлови нокти; пласт от аромати, наслоени във въздуха, подобно на цветните слоеве пясък в буркана на Адам.

Има и друг парфюм. По-сладък от останалите. Мирис, който разпалва емоции, които не би трябвало да изпитвам, не и сега — вибрираща нервност и огромно безгранично вълнение. Времето пред мен се отваря без граници; река, която пресича Гранчестър^[1], после продължава напред, подминава часовници, показващи три без десет, и се отдалечава към Лондон и отвъд него; към още по-необятни възможности.

Шибой. Ароматът на нощен шибой. Намирам се в градината в „Нюнам“, в една късна лятна нощ, а главата ми е изпълнена с книги, картини и идеи. С теб съм. А нощният шибой пръска аромата си, подобно на конфети, над любовта ми към теб, над притеснението ми от наближаващите изпити и вълнението ми от бъдещето.

Обикновено спомените са като филм, който сте пуснали на плейъра си; те не са свързани със стаята, в която се намирате, докато си спомняте.

Но аз всъщност наистина съм там, Майк. Чувствата ми са осезаемо реални. Любовта ме удря в слънчевия сплит.

После всичко приключва и аз се връщам обратно в това затворено в кутия късче от лятото.

Чувството от загубата е студено и безцветно.

Но няма време за екстравагантности. В това, което току-що се случи, има нещо значително, нещо, което мога да използвам, за да помогна на децата си. Но мисълта ми убягва и аз трябва да я сграбча за крайчеца на балтона, преди да си е отишла.

Става дума за Джени в момента, в който е чула воя на противопожарната аларма в училището. „Сякаш бях обратно в сградата, наистина бях.“

Обръщам се към нея.

— Когато видяхме Доналд Уайт заедно с Мейси и Роуина, спомняш ли си да си усетила някаква миризма?

Защото сега си спомням миризмата на одеколон и цигари, която се излъчваше от него.

— Може би. Да — отвръща Джени.

— Мислиш ли, че това е причината, поради която си чула противопожарната аларма?

— Моята собствена шизофренна звукова халюцинация? Предполагам, че е възможно. Не съм го анализирала.

Чувам писъка на дете.

Адам.

Рязко извръщам глава. Няма го.

— Не! Не е мъртва. Не е!

Прекалено мъничък гласец за такива огромни думи.

Хуквам към него.

 

 

Той мълчи, надвесен над леглото ми. Никога не бе изкрещявал скръбта си, но аз го бях чула. Ръцете на мама са около него.

— Тук съм! — казвам му. — Ето тук! Още никой не знае, но ще го разберат. И аз ще се събудя, скъпи! Разбира се, че ще се събудя! Целувам те и ти не ме усещаш, но аз съм тук. И в момента те целувам.

Нямам глас.

Крещя като в кошмар, без от устата ми да излиза какъвто и да е звук.

Напъхвам се с мъка обратно в тялото си, но гласните ми струни са все така прекъснати и безполезни, а затворените ми клепачи са като заварени. С все сила се опитвам да го докосна, но усещам ръцете си като непосилно тежки греди. В това черно, отвратително, инертно място няма нищо, което да мога да сторя, за да го достигна.

А там, навън, той се дави в тъмен гневен океан.

Обзета от паника, започвам да дишам по-ускорено. Опитвам се да забавя дъха си и не мога! Поемам глътките въздух бързо, навън-навътре, навън-навътре — и после нарочно забавям; няма как мама да не разбере, че се опитвам да комуникирам с тях! Както и Адам!

Мога да направя нещо! Може би това означава, че няма да се налага да чакаме с години, за да се събудя!

Докато поемам нарочно забавени дълбоки глътки въздух, си мисля как надувах оранжевите поплавъци за ръце на Адам, преди да се беше научил да плува, докато се стегнат плътно около тънките му бели ръчички, и как той щастливо се поклащаше на повърхността на водата, без да изпитва никакъв страх; дъхът ми го държеше в безопасност.

Изплъзвам се от тялото си — няма начин мама да не извика някой доктор, да му посочи този сигнал от мен, че съм тук; и Адам повече няма да плаче.

Но мама стои заедно с Адам до леглото ми, с пребледняло лице се опитва да го успокои. Може би трябва да й се ядосам. Но това я разкъсва и аз знам какъв кураж се изисква.

Ади се изтръгва от ръцете й и хуква. Тя поема след него, сграбчва го и двамата за кратко се сборичкват. После той се отпуска омаломощен и тя го прегръща; ръката й е като въздушна възглавница срещу агонизиращата болка. Изнася го на ръце от отделението и аз отивам с тях.

Лицето му изглежда толкова бледо, под очите му тъмнеят сенки. Отдръпнал се е дори още по-навътре в себе си и сега сякаш цялото му тяло е онемяло. Прегръщам го силно.

 

 

— Следващия Хелоуин ще се изкъпя в невидимо мастило, мамо! И ще стана невидим.

— Не мисля, че става по този начин.

— Защо не?

— Ами…

— Ще си сложа една ръкавица, за да знаят, че все пак има някой наоколо. Иначе как ще получа сладкиши и бонбони?

Хелоуин беше след цели четири месеца. Дотогава щеше да е сменил тази идея с някоя нова.

— Идеята с ръкавицата е добра.

— Да.

 

 

Той не може да види, нито да усети ръцете ми около себе си.

Ще се събудя. Един ден ще се събудя.

 

 

Вече се свечерява. През стъклената стена от едната страна на градината се вижда, че повечето от отделенията са полуосветени. През прозореца с дръпнати пердета на една от стаите виждам дете на легло, просто мъничък силует с малки ръчички. Друг силует, по-голям, вероятно на бащата, приглажда косицата на детето и чака. Малката фигурка в леглото става все по-неподвижна, детето заспива. Сега бащата просто стои прав в стаята, с вдървено изправени рамене, сам и размахва ръце нагоре-надолу, нагоре-надолу, нагоре-надолу, сякаш може да полети и да отведе и двама им надалече оттук.