Розамънд Лъптън
После (20)

19

По прозорците от четирите ни страни се появяват примигващи електрически светлини; изкуствено създадено болнично утро два часа след нормалното навън.

Изглежда ми нереално как онзи ден слагах замразените кроасани с шоколадов пълнеж във фурната. Сякаш е станало някакво земетресение във времето, при което пожарът е разделил необратимо тектоничните плочи на нашето минало и настояще.

Малко претенциозно, прощавай, но на кого другиго бих могла да го кажа?

Бедната Джен най-вероятно би си помислила, че я подготвям за поправителен изпит или нещо подобно.

 

 

Веднага щом виждам лицето ти, разбирам, че не са намерили сърце за нея. Приближавам до теб и ти ме уверяваш, че още има време! Че всичко ще бъде наред! Да не бъдем пораженци! Тя ще се оправи. Разбира се, че ще се оправи. Няма нужда да ми говориш, за да чуя силния ти непоклатим оптимизъм. Защото, въпреки че вече не изпитваме онази удряща в слънчевия сплит любов, сега се радваме на брачна любов, при която гласът ти — ти самият — сте се превърнали в част от съзнанието ми.

Сара пристига.

Дрехите й са намачкани, по лицето й няма следа от грим. Снощи се беше редувала с теб да дежури до леглото на Джени.

— Свързах се с Айво — казва. — Опитва се да си смени полета.

Просто кимваш.

Ти си знаел, Майк? Трябва да си знаел, след като Сара разполага с номера му. И си мислел, че в това няма нищо нередно? Моят глас очевидно не звучи в твоята глава така, както твоят — в моята, защото идеята е ужасна. А може би гласът ми е в главата ти, но ти просто си ме игнорирал. Да, ядосана съм. Разбира се, че съм ядосана, по дяволите!

Сара казала ли му е как изглежда Джени сега?

Може ли някой да опише лицето и тялото й?

Миналата събота двамата ходиха заедно до парка „Чизик Хаус“.

„Какво правихте?“ — попитах я същата вечер, като предполагах, че са седели в някое кафене или са си направили пикник, а може би са чели нещо. Когато Джени не отговори, си представих един куп притеснителни неща. Накрая, малко засрамена, тя ми призна — двамата просто са се гледали, в продължение на дълги, слънчеви часове.

Може би, ако знаеше как бяха прекарали онзи следобед, щеше да се сетиш, че идеята не е добра.

Защото какво ще си помисли той сега, когато я види?

И как ще понесе отхвърлянето му тя?

Съжалявам. Мислиш си, че е в безсъзнание и изобщо няма да усети присъствието му. Нямаш представа колко лошо може да бъде наранена от цялата тази работа.

Ядове и извинения. Както в предишния ни съвместен живот, децата ни разделят толкова често, колкото и ни събират; причиняват напрежение, за съществуването на което дори не подозирахме, когато се оженихме — макар в момента само аз да си давам сметка за това.

Сара нахвърля пред теб плана си за деня — да говори с Роуина, а после да отиде до полицейския участък. Но ти ще останеш; единствената ти мисия е да пазиш Джени. Независимо от многобройния персонал в интензивното отделение, нямаш намерение да напускаш поста си.

 

 

В коридора Джени се усмихва.

— Ще си смени полета. Леля Сара му се обадила.

— Той… — Как да задам въпроса си?

— Не. Не му е казала как изглеждам в момента, ако това те притеснява. Но видът няма да има значение. Прозвуча глупаво. Разбира се, че ще има значение. Онова, което искам да кажа, е, че няма да промени нищо.

Какво мога да отвърна? Че само здравата, изпитана в брака любов е способна да устои на подобно изпитание, не и техният крехък петмесечен романс; че стихът на Шекспир „любовта не е любов, когато се променя, намери ли промяна“ не важи за момчета в тийнейджърска възраст.

„Младежка любов“, обичаше да казваш с усмивка, а на мен ми идваше да запратя по теб някой картоф или каквото белех или миех в момента — сякаш такъв вид връзка би могла да премине в бръчки от старост и смях. Защото онова, което Айво изпитваше към Джени, беше обречено дори без пожара.

— Мислех, че ще се зарадваш — казва Джени леко засегната. — Знам, че не го харесваш много. — Съвсем кратка пауза, колкото да ми даде възможност да възразя, но аз нищо не казвам и тя продължава: — Сега той ще каже в полицията за червената боя, нали така?

— Да. Разбира се.

Сара ни подминава, притиснала телефона към ухото си.

— Това е по-важно — казва тя, после млъква. — Не знам. — (Пауза.) — Не, ти си вземи почивка от работата. — (Пауза.) — Точно сега нямам време за това.

Сигурно говори с Роджър. Опитваме се да го харесваме от лоялност към сестра ти, но аз не понасям пренебрежителната му физиономия, която ми се налага да гледам всяка година, докато, седнал на коледната трапеза, сериозно се опитва да спечели при гърмящите късмети, въпреки че е единственият човек, отказващ да носи хартиена корона на масата. Прекалено амбициран да спечели в състезание със собствените си деца, изпълнен с пренебрежение към нашите; честно казано, отвращавам се от него и вероятно една от причините, поради които не харесвах Сара, бе, че той й е партньор.

Тя не ти е споменала нищо за семейството си, нито за работата си, поставила е нас в абсолютния център на вселената. Едва сега откривам, че ежедневното поведение на човек не дава никаква представа за това как ще се прояви, когато това има значение. Може би при подходящите условия Роджър би носил хартиена корона и би оставил Ади да спечели при гърмящите късмети. Макар че в момента едва ли може да се каже, че блести с нещо, ако се съди по репликите на Сара. Мисля, че по лицето й забелязвам разочарование, но не и изненада.

— Двамата с чичо Роджър вече не се разбират особено — казва Джени, сякаш прочела мислите ми. Значи Сара е разговаряла с нея за личните си проблеми. Мили боже, има ли някой, който да не е говорил с дъщеря ми за брака си? Може би присъствието на дъщеря тийнейджърка в стаята всъщност не изглажда връзките между възрастните, а точно обратното — изостря ги.

Сара рязко слага край на разговора с думите, че трябва да върви.

Двете с Джени тръгваме с нея.

 

 

Една сестра отваря вратата на отделението по изгарянията, изненадана да види Сара.

— Отведоха Джени в интензивното, никой ли не ви…?

— Да, всъщност искам да видя Роуина Уайт. Тя е приятелка на Джени още от началното училище, а знаете как постепенно хората стават приятели и с останалите членове на семейството.

Докато говори, заеква; казването на половинчати истини, също както и смачканите дрехи, никога не е било в стила на Сара.

Сестрата я пуска да влезе и ние я следваме до страничната стая, в която е настанена Роуина. Покрай нас минава носилка с жена.

— Не мога да го направя точно сега, мамо — казва Джени и аз се проклинам, че съм я довела тук. — Ще се върна след малко, става ли?

— Става.

Тя изчезва.

В стаята една сестра сваля превръзките от ръцете на Роуина.

Сара застава малко встрани от отворената врата, изчаква сестрата да приключи.

— Изгореното е разранено — изненадано казва сестрата на Роуина. — Някои от мехурите са се спукали…?

— Да, знам. Съжалявам.

— Вината не е твоя, скъпа. Но как е станало?

Виждам как Сара внимателно се вслушва в разговора край вратата, но сестрата и Роуина още не са я забелязали. Спомням си, че сестра ти беше работила две години в отдела за борба с домашното насилие.

— Вчера обясних на колежката ви — казва Роуина.

Сестрата преглежда закачения на леглото картон.

— Така е. Казала си, че си се подхлъзнала…?

— Да. Просто съм много непохватна.

Потръпвам, като я чувам да използва речника на Мейси.

— Но нараняванията са не само по долната, а и по горната част на дланите ти — отбелязва сестрата.

Роуина мълчи и отбягва погледа й.

— Докторът прегледал ли те е? — продължава сестрата.

— Да. Това означава ли, че ще остана тук по-дълго?

— Може да се наложи. Трябва много да внимаваме да не развиеш инфекция. Знаеш за това, нали? Мисля, че вече достатъчно съм те предупреждавала за подобна опасност, нали?

— Да. Благодаря ви.

— След малко пак ще мина да те видя.

Сестрата излиза и на нейно място се появява Сара.

— Здравей, Роуина. Аз съм Сара, лелята на Джени. Майка ти не е ли тук?

— Отиде да ми донесе някои неща от къщи.

Роуина изглежда спокойна, няма как да знае, че Сара е подслушвала.

— Как се чувстваш? — пита Сара.

— Добре. И състоянието ми все повече се подобрява.

— Беше много смело от твоя страна. Онова, което направи.

Роуина изглежда смутена.

— Прочели сте във вестника? — пита тя.

Спасителните усилия на Роуина са скрити в средните страници на „Ричмънд Поуст“. Не съм сигурна, че си имал търпението да стигнеш чак до там. История в тона на „Много слабо земетресение, малко загинали“ — невзрачно момиче се спуска да помогне, но не спасява никого и е леко пострадало. Тара не би позволила на нищо да отклони вниманието от красивата, умираща Джени.

— Да, видях статията. Но и един колега ми каза. Офицер в полицията съм.

— Разбира се. Мама спомена за това. Каква съм глупачка. Но не беше смелост, искам да кажа, нямах време да бъда смела. Всъщност изобщо не разсъждавах.

— Не съм съгласна — възразява Сара. Сяда до момичето.

— Мама ми каза за Адам. Толкова е ужасно! Искам да кажа, Адам е такова мило момченце. Е, вие сте му леля, знаете го какъв е.

Говори срамежливо, като потиснат човек, дори когато се опитва да каже нещо значително. Младото й лице е образец на искреността.

— Ти очевидно познаваш Адам? — пита Сара.

— Да. Той беше бебе, когато двете с Джени учехме в „Сидли Хаус“. Но миналото лято, когато си карах стажа в училището, го опознах по-добре. Бях помощник-учителка в неговия клас и той беше толкова… ами, добър. И внимателен. Наистина мил. А това е доста рядко срещано сред момчетата на неговата възраст. И онова, което казват за него, е просто нечестно. Ужасно.

Не бях разбрала, че Роуина е смела, нито бях забелязала, че е станала добра и интуитивна; сякаш върху добротата на Мейси бяха положили оризова хартия и Роуина бе станала нейният прекопиран образ.

— Освен това всеки би могъл да влезе вътре — продължава разпалено Роуина. — Анет, училищната секретарка, е доста небрежна по отношение на безопасността. Натиска бутона, за да пуска хората вътре, без дори да погледне към монитора на бюрото си. Не искам да й навличам неприятности, но след като обвиняват Адам, е важно да се каже истината, нали така?

Сара кимва.

— Можеш ли да ми кажеш какво си спомняш от срядата?

— Да, но коя част по-точно?

— Какво ще кажеш да започнеш от момента, в който влезе в училището заедно с Адам?

— Добре. Той искаше да си вземе тортата. Знаех, че малко ще го е срам, ако майка му отиде с него. Той много обича майка си, знам, че е така, но ако отидеш да си вземеш тортата заедно с майка си, ще се изложиш пред приятелите си, нали така? Затова го попитах дали иска аз да го придружа. И без това трябваше да взема медалите. Не го хванах за ръката, докато не стигнахме до шосето. Държах го само докато пресечем. Извинете, това не е важно, нали? Както и да е, влязохме в училището и аз се запътих директно към офиса на секретарката, а Адам отиде да си вземе тортата.

— Сам?

— Да. Щяхме да се срещнем отново в офиса, за да се върнем заедно на спортния празник. Трябваше да отида с него, нали? Ако го бях направила… — Гласът й замира разстроено.

— На кой етаж е класната стая на Адам?

— На втория. Но е от отсрещната страна на коридора, не от онази, в която се намира кабинетът по изобразително изкуство. Откъдето казват, че е започнал пожарът, нали? И тя е на втория етаж, но не е близо. — Изглежда твърде млада и не звучи особено убедително, докато се опитва да помогне на Адам.

— Значи си била в офиса, а Адам е отишъл в класната си стая? — подканва я да продължи Сара.

— Да. Анет беше вътре и се разбъбри пред мен за някаква глупост. Както обикновено. И после се включи алармата. Беше наистина силна. Излязох от офиса и започнах да викам Адам. И тогава чух, че мама ме вика.

— Значи си била в офиса с Анет, когато алармата се е задействала?

— Да.

Сара вероятно зачерква хора от списъка си със заподозрени. Офисът е два етажа под кабинета по изобразително изкуство. Нито Роуина, нито Анет биха могли да бъдат свидетелят, за който се предполага, че е видял Адам. И никоя от двете не би могла да е подпалила училището. Въпреки че не мога да си представя Анет — какво остава Роуина! — като подпалвачка.

— Видях Адам да излиза тичешком навън — продължава Роуина. — Мама ми каза да отида с Ади и после се зае да помага с децата от предучилищната група.

— Помниш ли дали Адам е държал нещо в ръцете си?

— Не. Сигурна съм, че нищо не държеше. Щях да забележа. Искате ли да го кажа на някого? Важно ли е?

Сара поклаща отрицателно глава. Инспектор Бейкър вероятно би й отвърнал, че Адам е имал достатъчно време да се отърве от кибрита.

— Видя ли някой друг? — пита Сара.

— Не съм сигурна. Искам да кажа, че не гледах. Мисля, че може и да съм видяла. По-скоро зърнах нещо за кратко. Съжалявам, с това изобщо не ви помагам, но не мога да си спомня повече.

— Ако се сетиш…

— Да, разбира се. Ще съобщя на полицията. Веднага. Опитвам се да си спомня, но колкото повече се напрягам, толкова по-слаб става споменът и накрая не съм сигурна дали изобщо съм видяла някого, или просто съм си го измислила.

— Добре — кимва Сара. — Значи си излязла навън при Адам. Можеш ли да ми кажеш какво стана после?

— Той се беше паникьосал, оглеждаше се за Джени. Каза, че не присъствала на спортния празник. Когато видях Анет да излиза, я попитах дали е взела присъствената книга от офиса. Нали се сещате, книгата, в която човек се разписва на влизане и на излизане? Но тя не я беше взела. Каза, че няма проблем, защото вътре нямало никой друг. Попитах я дали е сигурна и тя отвърна утвърдително. Дотогава огънят вече наистина се беше разгорял лошо. Искам да кажа, че вече се беше чул онзи оглушителен бумтеж и имаше страшно много пламъци и пушек. — Изглежда разстроена. — Дори за секунда не ми мина през ума, че е възможно Джени още да е в сградата.

— Защото Анет е казала, че всички са навън?

— Не само заради това. По принцип не бих допуснала, че е вътре. Не я познавам особено добре, всъщност никога не съм я познавала, което е глупаво, като се има предвид, че ходехме в едно и също училище, но бих си помислила, че е излязла. Там горе сигурно е било горещо като в пещ, а следобедът навън беше толкова прекрасен. Не мисля, че някой би очаквал от нея да седи в стаята за оказване на първа помощ цял следобед в такава жега. Но тя го е направила.

Дали защото й бях намекнала, че не е достатъчно отговорна за работата на училищна сестра?

— После Адам видя майка си да се втурва в горящата сграда и да вика името на Джени — продължава Роуина. — Опита се да я последва. Трябваше да го спра. Беше ужасно.

— Ти тогава ли влезе?

Тя кимва. Сара сякаш се кани да каже още нещо, после забелязва странното изражение върху лицето на Роуина.

— Преди да влезеш вътре, докато все още стоеше на посипаната с чакъл алея заедно с Адам, спомняш ли си точното време, в което Анет излезе и се присъедини към вас?

— Предполагам, че да, тя не излезе веднага след нас. Помня, че мама помагаше на Тили, учителката на предучилищната група, а аз бях с Ади. Ако трябва да предположа, бих казала, че се е появила няколко минути след като ние излязохме.

— Майка ти спомена, че е била с току-що сложено червило.

— Това не си го спомням. Важно ли е?

— Малко странно е да си сложиш червило в такъв момент, не мислиш ли? — пита Сара.

Опитва се да спечели поне малко доверието й, да я предразположи да й се довери още повече. Може би е усетила, че крие нещо от нея.

— Не знам дали е странно — вдървено казва Роуина. — И не съм забелязала. Честно казано, не съм много добра, когато става въпрос за гримове и подобни неща.

Толкова е непохватна, че ми става жал за нея. Преди два месеца случайно се сблъсках с нея и Мейси в търговския център „Уестфийлд“. Дрехите й бяха раздърпани и безвкусни и въпреки пъпките си не беше сложила никакъв грим на лицето си. Помислих си, че е безлично момиче, което не полага никакви усилия да изглежда поне малко по-красиво. Надявах се, че Мейси ще се опита да й избере някои хубави дрехи или грим. Потръпвам, като се сетя на какви повърхностни неща съм обръщала внимание.

— Каза, че миналото лято си била помощник-учителка в класа на Адам — казва Сара. — Това означава ли, че всъщност си асистирала на Сайлъс Хайман?

— Не. Тогава Ади все още беше във втори клас. Господин Хайман преподава на трети.

— Успя ли да го опознаеш?

Роуина поклаща глава.

— Той не би разговарял с момиче като мен. Не би ме забелязал.

— Но ти си го забелязала?

— Ами, той е много красив, нали?

— Какво ти беше мнението за него?

Роуина се колебае за момент, после отмества поглед встрани от Сара.

— Смятах, че може да бъде жесток.

— Заради онова, което е казал на награждаването ли?

— Не присъствах на церемонията.

— Какво тогава те накара да си мислиш подобно нещо?

Смятам, че годините претърпяна жестокост от страна на баща й са я направили по-интуитивна за подобен тип хора — така, както насинената кожа е по-чувствителна на допир.

— Понякога го наблюдавах — признава Роуина. — Беше лесно, понеже той никога не поглеждаше към мен и затова не се усещаше.

— Проникнала си под външната му обвивка?

— Не мисля, че господин Хайман крие истинската си същност дълбоко в себе си. По-скоро сякаш е двама различни мъже.

— Един добър и един лош?

— Знам, че звучи странно и глупаво, но ако човек се поразрови в литературата, ще установи, че това се е случвало в продължение на столетия. Нали се сещате за моралните истории от Средновековието, за добрия ангел и злия дявол? Същото е и в якобинските пиеси, където се води борба за нечия душа. Човекът не е виновен, че дяволът е вътре в него. Затова трябва да му се помогне да се отърве от него.

Сайлъс Хайман ли имаше предвид, или баща си? Не се явяваше на зрелостен изпит по литература, така че трябва по собствена инициатива да е ровила из книгите, за да си обясни всичко — за да направи така, че нещата да й изглеждат по-приемливи. Защото, ако в баща й има дявол и ангел, тогава един ден дяволът можеше да бъде прогонен и ангелът да спечели, а баща й да я обикне.

— Каза ми, че всъщност не си разсъждавала — връща я към основната тема Сара. — Когато си влязла в горящото училище.

— Точно така.

— Но си разсъждавала достатъчно, за да вземеш хавлиена кърпа и да я накиснеш във вода.

— Трябваше да взема три, нали? А и не постигнах нищо. Не помогнах. — Започва да плаче. — Извинете. Голяма тъпачка съм.

Същата дума, която Мейси използва за себе си; дума на жена на средна възраст, която се самоукорява.

— Не го казвай, моля те, недей — прошепвам й. — Това не е дума, която трябва да бъде използвана от една тийнейджърка, за да опише себе си. Особено пък ти. Та ти си влязла в горяща сграда, за бога!

— Мамо?

Забелязвам, че Джени е вътре.

— Направила го е. И не ми казвай, че всичко е било заради Доналд и заради някакво си желание да накара баща си да се гордее с нея.

— Добре…

— Чуй ме, Роуина, ти не си жертва! Ти си храбра и изобретателна. И каквото и да те е накарало да го направиш — каквато и да е причината — ти си удивителна. Няма да позволя на това, което преживяваш заради баща насилник, да ме заслепи — мен или когото и да е било — и да не забележим твоята смелост.

— Божичко, мамо, наби й го в главата. В добрия смисъл на думата.

— Жалко, че не може да ме чуе.

— Сигурна съм, че един ден и това ще стане. Всички ще те чуят. На стерео. Защото и аз ще им кажа същото.

Сара преглежда бележките си.

— Ако може само за момент да се върна на секретарката? Сигурна ли си, че е казала, че всички са навън?

— Да. Напълно. По-късно, когато изнесоха Джени, тя каза, че Джени се била разписала за излизане. Помнела, че го е направила.

— Това обяснява защо телефонът ти е открит навън — обръщам се към Джен.

— Може би — кимва тя, гласът й е необичайно тих. Забелязвам, че е преплела пръсти, бледа и напрегната. — Не мога да си спомня, мамо. Не мога да си спомня, по дяволите! Съжалявам. Но това просто не ми се връзва. Защо ще се разписвам, че излизам, а после пак ще влизам вътре? Но пък, от друга страна, не виждам защо й е на Анет да лъже?