Розамънд Лъптън
После (11)

10

Тара е до болничния магазин, извършва две дейности едновременно — отмята косата си и изпраща съобщения.

— Мислиш ли, че планира отново да сгащи татко? — пита Джени.

— Вероятно.

Прилича на лъскав красив лешояд, изчакващ допълнително новинарска леш.

През стъклената стена на магазина до добрите стари плодове и плюшени играчки се вижда купчина броеве на „Ричмънд Поуст“. Представям си как хората прочитат вестника, после, във вторник, го изхвърлят в контейнера си за рециклиране. Усмихнатото лице на Джени гледа служителите на чистотата, преди да изпразнят контейнерите в задната част на камиона си.

— Не е честно, че може да публикува всичко това за Сайлъс — казва Джени. — А той не е в състояние да направи нищо по въпроса, по дяволите. Извинявай.

Намирам за мило, че все още се извинява, когато ругае пред нас. Може би е настъпил моментът да бъдем откровени и да й кажем, че правим същото зад гърба й, през цялото време.

Беше се запознала с господин Хайман, когато постъпи на работа в „Сидли Хаус“ миналото лято, но не бе успяла да го опознае добре. В края на краищата тя беше само една помощник-учителка. Лоялността й към него се дължи на всичко, което е сторил за Ади. Мисля, че използва малкото му име — „Сайлъс“ — за да подчертае, че е преминала от редиците на учениците в тези на учителите. Въпреки че ние, майките, подобно на децата си, винаги го наричаме господин Хайман.

Наивно ли е от нейна страна да продължава да е лоялна към него? Не искам да омърсявам възгледите й за света със своето грозно универсално подозрение. Не и ако не се налага.

Никога не разказах на Джени или на теб за конфронтацията си с Тара през март, когато беше написала първата си статия „Скок на детска площадка!“.

Тара просто ми се подигра, че го наричам господин Хайман.

„За бога, къде живееш, Грейс? В роман на Джейн Остин ли?“

„А, значи не си пропуснала телевизионната адаптация?“ — не й останах длъжна. Наум. Десет минути по-късно.

Когато отидох да говоря с редактора, Тара омаловажи защитата ми на господин Хайман; според нея ставало въпрос не за него, а за мен и завистта ми към нея. Бях на тридесет и девет години, работех на половин бройка и пишех рецензии. Какво не бих дала да съм на мястото на двадесет и три годишната Тара с нейния истински журналистически талант и с бляскавата й кариера, след като моята беше ударила дъното преди толкова много години?

Тя, разбира се, не каза всичко това директно; не беше необходимо. Подобно на прозата си, тя можеше да каже всичко, което си поиска, без никога да се изрази направо.

И статията й беше публикувана.

Как бих могла да кажа на Джени — или на теб — че съм толкова мекушава? Сара не би изтърпяла подобно отношение за секунда.

Някъде по същото време гласът на бавачката в мен стана особено остър.

Защото в известен смисъл Тара имаше право. Бях се задоволила с работата си в „Ричмънд Поуст“. На практика се преструвах пред всички, като изключим Мейси, че не си струва да започвам истинска работа и да градя кариера — парите, които щях да изкарвам, щяха да са толкова, колкото да покрият таксата за детска градина или за наемане на бавачка. Казвах на себе си, а също и на теб, че ако съм изправена в ситуация да избирам, винаги бих избрала да съм с Джени и Адам. Но гласът на бавачката в мен се намесваше и ми напомняше, че именно аз съм тази, която създаде сценария, в който трябваше да избирам. „Много други жени успяват да жонглират между деца и кариера и не позволяват на въртящите се на пръчки чинии да спрат.“

„Животът ми не е цирково представление“ — отвръщах завидно бързо на самата себе си.

Но гласът винаги печелеше, предприемайки атаката със списъка.

Казваше ми:

Липсват ти:

Стремеж;

Амбиция;

Фокусиране;

Талант;

Енергия.

Именно споменаването на липсата на енергия забиваше последния пирон в ковчега. Вдигах ръце, в знак, че се предавам. Да! Права си! Сега трябва да вървя да помогна на Адам с домашното и да проверя дали Джени още виси във Фейсбук.

Тара чете някакво съобщение на мобилния си. Отправя се надолу по коридора с плъзгаща се стъпка. Двете с Джени я следваме.

Джени се усмихва:

— Старски и Хъч или Кагни и Лейси?

Но всъщност в преследването на някого има нещо — макар и малко — вълнуващо.

 

 

Тара отива в лавката и приближава до една маса, на която седи мъж. По-възрастен от нея, с леко закръглено бирено коремче. Познавам го.

— Пол Презнър — казвам на Джени. — Журналист на свободна практика. Всъщност не е лош. От години пише главно за „Телеграф“.

— Да не се е сдобила с ексклузивното право да отразява случая?

И двете се притесняваме, че е така, понеже си познато от телевизията лице; твоята слава ще привлече по-голям „читателски интерес“. Виждам как Презнър похотливо оглежда Тара и ме изпълва облекчение, вместо отвращение. Значи това е причината, поради която е тук.

Приближаваме, за да можем да подслушаме разговора им.

— Фактът, че пожарът е училищен, е без значение — казва Презнър. — Главното е, че става дума за бизнес. Бизнес за милиони паунда. Който е изчезнал в пламъци. Ето това трябва да разследваш. Този е ъгълът, от който трябва да погледнеш на нещата.

Джени слуша напрегнато.

— Ъгълът е, че изгорялата сграда е училище — възразява Тара и пъха в розовата си уста лъжичка с пяна от капучиното си. — Добре, няма ранени деца, но едно седемнадесетгодишно момиче е пострадало. Красиво, популярно сред връстниците си седемнадесетгодишно момиче. Именно за това искат да четат хората, Пол. За човешката драма. Много по-интересно е от някакви си сухи цифри за финансови загуби.

— Нарочно се правиш на наивна.

— Просто знам от какво се интересуват читателите. Дори онези, които купуват „Телеграф“.

Той се привежда към нея.

— Така че ти задоволяваш потребностите им?

Тя не се отдръпва от него.

— Накрая всичко ще се сведе пак до парите, Тара. Винаги става така.

— Колумбийският университет? „Тексас Хай“? Техническият във Вирджиния? В никой от изброените случаи не е имало финансов мотив, нали? Знаеш ли колко много училища са станали обект на жестоки нападения през последните десет години?

— Но атаките в университетите, които спомена, са били с огнестрелно оръжие.

— Същата работа. Става дума за насилието в нашите училища.

— Нашите училища? Празни приказки. И абсолютно неточно. Всичките ти примери идват от Америка.

— Имаше атаки и в Германия, Финландия, Канада.

— Но не и тук.

— Дънблейн?

— Едно изключение. Преди петнадесет години.

— Може би насилието в училищата е нещо ново, което сме внесли отвън. Нежелан имигрант в нашите зелени предградия.

— Тема за следващата ти статия?

— Може да се окаже начало на една нова вълна.

— Човекът, когото сочиш с пръст, не е някакъв пропаднал настоящ или бивш ученик, а учител.

— Соча с пръст? Прекалено много полицейски сериали гледаш. Освен това става дума за бивш учител. Тъкмо тук е разковничето.

— Е, признавам ти, че си се натъкнала на добра история. Щеше да е фалшива, измислена и напълно невярна, ако не се беше изхитрила да я изложиш по своя си начин, но все пак — добра история.

Той й се усмихва. Не мога да понасям повече този флирт, от който ми се повдига.

— Освен това харесвам снимките. Бронзова статуя на дете на преден план, след като не си намерила истински деца, които да ти позират, и фотография на Дженифър — всичките на една страница.

— Да отидем ли да потърсим татко? — предлага Джени.

Излизаме от кафенето и аз се сещам, че детектив Бейкър се чудеше как пресата бе успяла да стигне до училището толкова бързо. Дали Тара имаше нещо общо? Но ако да, как точно е станало?

 

 

— Той е прав — казва Джени. — За това, че училището е бизнес. Вече ти го казах, нали?

За момент зървам проблясването на сребърните купи по време на раздаването на наградите; отново си спомням неудобното чувство, че сме част от един успешен бизнесмодел.

— Дори да е бизнес — казвам, — не виждам защо някой ще иска да го изгори до основи.

— Застрахователна измама? — предполага тя.

— Не виждам защо. Училището е претъпкано. Таксите не спират да се покачват. Трябва да е преуспяващо като бизнеспредприятие. Така че не виждам логика да го изгарят.

— Може би има нещо, което не знаем — казва Джени и аз разбирам, че се хваща за тази вероятност така, както ти се беше вкопчил в Сайлъс Хайман. Всичко или всеки, само да не е авторът на анонимните писма; стига да не е атака лично към нея.

Когато пристигаме в спешното неврологично отделение, чувам забързания тропот на токчетата на доктор Бейлстрьом по балатума.

Лекарката се обръща към една главна сестра:

— Къде ще се състои обсъждането на случая на Грейс Коуви?

— В кабинета на доктор Роудс. Целият екип е там.

— Отдавна ли чакат?

— От петнадесет минути.

— По дяволите.

Доктор Бейлстрьом се втурва към един от кабинетите толкова бързо, колкото й позволяват токчетата.

— Да изчакаме ли татко тук? — обръщам се към Джени.

Тя не отговаря.

— Джен…?

Нищо. Обръщам се да я погледна.

Става нещо. Нещо изобщо не е наред. Очите на Джени блестят, тя цялата излъчва светлина — прекалено ярка, прекалено жива и цветна. От нея струи пулсираща топлина.

Онемявам от ужас. Не мога да помръдна.

— Разбери какво става с мен — проронва Джени, а гласът й е толкова тих, че едва го чувам. Сега лицето й е толкова светло, толкова заслепяващо, че трябва да отместя очи встрани.

Ти излизаш от кабинета, където се провежда обсъждането на състоянието ми, и хукваш с все сила по коридора. Вратите се затръшват зад гърба ти, хората се отдръпват от пътя ти.

Тичам след теб, опитвам се да не изоставам.

Стигаш до отделението по изгарянията и почваш да удряш с юмруци по вратата, но една сестра вече те очаква и забързано ти отваря. Казва, че Джени е претърпяла сърдечен арест. Сърцето й внезапно е спряло и сега се опитват да го накарат да заработи отново. Но арестът е за престъпниците, не за сърцата. Не и за сърцето на Джени. Защото то не трябва да спира, трябва да продължи да бие — всяка секунда, всяка минута, всеки час от всеки ден, дълго след като моето и твоето са спрели. Много след това. Сещам се за онези стихове на Силвия Плат:_ Любовта те накара да затиктакаш като масивен златен часовник_, и си мисля, че наистина нашата любов доведе до това — сърцето на дъщеря ни да се появи на бял свят и да заработи. Но в момента онова, което има нужда от поправка, не е някакъв си проклет часовник. Разсъждения… за думи, неща, поезия, с които да изтласквам настрана мислите за състоянието на Джени. Непотребен семантичен екран. Разкъсан в мига, в който те настигам до леглото й.

Наоколо има твърде много хора, действията им са забързани, машините пискат и примигват, а по средата на целия този хаос е Джени. Не можеш да стигнеш до нея; хората около леглото й блокират пътя ти. Усещам вътрешната ти агония, желанието ти да си проправиш път към нея. Но ако бъде спасена, ще я спасят именно тези хора, не ти.

А аз знам, че Джени е отвън, в коридора, ослепително ярка, сякаш изтъкана от светлина, и започвам да крещя.

Линията на сърдечната честота е равна. Изображение на смъртта.

Тя още ли е там, вън, в коридора?

Не може да е мъртва. Не може.

Те упорито се опитват да ни я върнат обратно, разменят си бързо неразбираеми за нас думи; действията им са светкавични и отработени; съвременен езически ритуал, включващ и високотехнологична магия, която може да върне дъщеря ни от царството на мъртвите.

Трепване на линията на екрана на монитора за сърдечната честота.

Сърцето й бие! Не като дебел златен часовник, а като сърце на момиче.

Жива е.

И аз, и всички наоколо преливаме от щастие и за момент сме извън нормалния, въздържан, прагматичен свят. Джени идва при мен; вече не е прекалено искряща.

— Все още съм тук — казва тя и ми се усмихва.

Не може да види закритото си от доктори и сестри тяло.

Доктор Санду се обръща към теб. Кафявото му лице вече не изглежда скандално здраво, а изтощено. Какво ли е усещането да държиш нечий живот в ръцете си? Колко ли тежък му се струва животът на Джени, натоварен с любовта ни към нея?

— Веднага ще я закараме в интензивното отделение — казва ти той. — Страхувам се, че е възможно сърцето й да се е увредило. И то много. Незабавно ще започнем тестове.

Опитвам се да изблъскам Джени навън, но тя не помръдва.

— Ще се справиш — говориш на безжизненото й тяло. — Ще оздравееш.

Сякаш знаеш, че Джени може да те чуе.

— Аз съм госпожица Логан, кардиологът на Джени — казва една млада жена, която беше в предните редици при борбата за живота на Джени. — Нека да поговорим, след като излязат резултатите от тестовете. Но трябва да ви предупредя, че ако това, което предполагаме, се окаже вярно, тогава…

Но ти излизаш от стаята, отказвайки да чуеш края на изречението й.

Джени също излиза. Защото медицинският персонал напуска леглото й и тя не може да понесе гледката на лицето и тялото си.

 

 

Сара чака отвън.

— Жива е — казваш.

Тя те прегръща. Цялата трепери.

Застигам Джени по коридора.

— Невероятно е, мамо.

— Невероятно? — питам я. Това ли ще е единственото прилагателно, което ще използва, за да опише своята близка среща със смъртта? Същото прилагателно, с което тя и приятелите й описват сладоледа, например. Навремето се притеснявах, че деликатните нюанси във вербалните прилагателни са вандализирани през телевизионните и компютърните екрани; понякога дори й четях конско по този въпрос.

— Все едно цялата светлина, цвят, топлина и любов напуснаха тялото ми и после отново бяха върнати в него — обяснява тя. — Беше красиво. Чувството. И аз самата. Красива. — За момент млъква в търсене на точните думи. — И мисля, че онова, което се случи, всъщност беше раждането на душата ми.

Поразена съм от описанието й. Не само от съдържанието, но и от начина, по който го прави; нашата дъщеря, която в миналото никога не беше използвала повече от една описателна дума в изречение.

— Но това няма да се повтори — казвам й. — Не и докато не остарееш, разбра ли?

 

 

Доктор Санду идва при теб и Сара.

— Една от сестрите ни каза, че елемент от апаратурата, която използваме, за да помагаме на Джени да диша — ендотрахеалната тръба, която се свързва с кислородния апарат, — снощи се е разхлабила. Съществува вероятност някой да я е пипал. Трябвало е да докладва за това незабавно, но се страхувам, че за инцидента стана ясно едва след настъпилото преди малко усложнение.

Притеснението ми за Джени от снощи прераства в ужас.

— Затова ли спря сърцето й? — пита Сара.

— Няма как да сме сигурни — отвръща доктор Санду. — Вече имахме опасения, че може да настъпи органна недостатъчност.

Видях я. Фигурата с палтото. Видях я.

— Някой й го е причинил нарочно? — питаш. Трудно ти е да повярваш.

— Понякога се случва части от апаратурата да дадат дефект — отвръща доктор Санду. — Рядко, но все пак се случва. И ни е много трудно да си представим как някой би могъл да го направи нарочно. Ние сме едно от малкото отделения в болницата, където почти липсва текучество на персонала. Повечето от нас работим тук от дълго време. И никога не се е случвало подобно нещо.

— Възможно ли е външно лице да е влязло по някакъв начин? — пита Сара.

— Вратата към отделението се държи заключена, влиза се само с код. Единствените запознати с кода са членовете на персонала, посетителите трябва да бъдат пропускани.

Точно както в училището. Защо не се бях сетила по-рано?

Точно както в училището.

Виждам как лицето на Сара се сгърчва от тревога.

— Благодаря ви — казва тихо тя. — Ще се наложи някой от колегите ми да поговори с вас.

— Разбира се. Всъщност ние вече сме спазили протокола и директорът на клиниката уведоми полицията. Но исках лично да ви съобщя.

Джени се е напрегнала, по лицето й е изписан страх.

— Чу го, мамо. Апаратурата може да е била дефектна.

Не иска да повярва в другата възможност.

— Да — кимам, защото как бих могла да й кажа какво видях миналата вечер? Как бих могла да я изплаша дори още повече?

Ти се отдалечаваш по коридора и аз се притеснявам, че всъщност бягаш от онова, което току-що са ти казали. Дори от самия намек за него. Оставям Джени и тръгвам след теб.

— Някой се опитва да я убие, Майк — казвам ти. Но ти не можеш да ме чуеш.

— Ще стоя при Джени — обръщаш се към Сара. — Двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Ще направя всичко възможно копелето да не се доближи до нея.

Обичам те!

 

 

Около час по-късно. Джени е на разходка из болницата, което ме притеснява. Каза ми: „За бога, мамо, на седемнадесет съм! А и между другото, нима би могло да ми се случи нещо по-лошо от онова преди малко?“.

С теб съм, до леглото на дъщеря ни. Светът на интензивното отделение е толкова далечен, толкова напълно чужд на всичко, с което сме свикнали в предишния ни живот, че в момента присъствието на полицай до Джени не ни изглежда по-странно от групата монитори, които я заобикалят. Мисля, че си благодарен за униформеното присъствие, но въпреки това се навърташ наблизо, воден от желанието си сам да я защитиш.

Макар описанието на Джени на нейната среща със смъртта — на раждането на нейната душа — да ме удиви, то не е напълно точно. Любовта не може да напусне тялото ти, тъй като тя поначало не е там. Защото сега, докато гледам към теб и към обгореното тяло на Джени, съм напълно сигурна, че любовта се съдържа в това, което представлявам в момента.

— Господин Коуви?

Госпожица Логан, младата кардиоложка.

— Вече разполагаме с резултатите от изследванията на Дженифър — казва тя. — Да отидем ли в кабинета ми?

Но как е възможно тази хубава госпожица Логан, тази шепа кокали, както би я нарекъл татко, изобщо да знае какво се случва в сложните дебри на сърцето на Джени? Та тя със сигурност е твърде млада, за да бъде истински кардиолог; да знае за какво точно говори. И дори в мига, в който през ума ми преминава всичко това, съм наясно, че се опитвам да отхвърля думите, които младата специалистка би могла да каже, още преди да ги е изрекла.

 

 

Влизам след теб в лекарския кабинет, въздухът е натежал от жега. Доктор Санду ви чака. Взема ръката ти в своята, потупва я и аз се опитвам да не си мисля, че жестът му е предварителен израз на съчувствие.

Никой не сяда.

И аз се изпълвам с омраза към тази институционална стая с нейния евтин мокет, пластмасови столове и календар на фармацевтична компания. Искам да съм в кухнята с току-що върналите се от училище наши деца, да отворя широко френските прозорци, да правя чай за Джени и да разреждам плодов сироп за Адам, докато слушам оплакванията от предстоящите домашни. За момент си се представям там с такава яснота, че почти чувам тръшването на чантата на Джени върху масата и гласът на Адам, който ме пита дали са останали някакви шоколадови минирула. Не може да не съществува някоя дупка на червей, в която да стъпиш и да се озовеш в паралелна вселена, където старият ти живот, твоят истински живот, продължава по същия начин, както преди, стига да успееш да намериш обратния път към него.

Пръв взема думата доктор Санду, той е човекът, който поема отговорността да ти съобщи новината. Съдържанието на думите му е отровно и разяждащо, унищожава пътя към дома.

— Направихме обстойни тестове на Джени. И се страхувам, че опасенията ни се оказаха верни — сърцето й е претърпяло катастрофални увреждания.

Поглеждам доктор Санду в лицето и бързо се обръщам настрани, но е прекалено късно. По изражението му разбирам, че е настъпил моментът, в който един доктор разбира, че животът, който държи в ръцете си, е прекалено крехък за медицината, която той познава.

— Сърцето й ще е в състояние да функционира само още няколко седмици — казва той.

— Колко точно? — питаш го, а всяка сричка изисква огромно физическо усилие. Езикът ти се притиска към небцето, звукът е горчив като пелин.

— Невъзможно е да бъдем напълно точни — отвръща докторът. Мрази задачата, която трябва да изпълни.

— Колко? — питаш отново.

— Предположението ни е три седмици — отвръща госпожица Логан.

 

 

„По това време след три седмици ще сме в Италия! Само три седмици до Коледа, Ади! Само три седмици до изпитите ти, не осъзнаваш ли колко скоро е това?“

Когато Джени се роди, животът й се измерваше първо в часове, после в дни, после в седмици. Към шестнадесетата седмица преминахме към месеци — четири месеца, пет месеца, осемнадесет месеца. И така до две години, когато започваш да измерваш възрастта на детето си с половинки от годината. После постепенно измерването на живота й стана в пълни години. Сега отново измерват онова, което е останало от него, в седмици.

Няма да позволя това да се случи.

Отгледах я от две клетки до сто шестдесет и осем сантиметрова тийнейджърка. Тя продължава да расте и не може да спре точно сега. Не може.

— Трябва да сте в състояние да направите нещо — казваш, убеден, както винаги, че не може да няма решение на проблема.

— Единствената възможност е трансплантация — отвръща госпожица Логан. — Но се страхувам, че…

— Тогава ще й се направи трансплантация — прекъсваш я.

— Вероятността да се намери навреме донор, чийто органи да са съвместими с тези на Дженифър, е изключително малка — отвръща тя. Младостта й дава надмощие, което я издига над информацията, която предоставя. — Трябва да ви кажа, че шансовете да намерим донор са почти нулеви.

— Тогава аз ще й осигуря сърце — казваш. — Ще отида до онова място в Швейцария, Дигнитас или както там му е името. Там ти помагат да умреш, ако искаш. Трябва да има начин да го направят така, че сърцето ми да й бъде присадено.

Гледам техните лица, не твоето; твърде мъчително ми е да погледна към твоето. Вместо удивление забелязвам състрадание. Явно не си първият родител, който предлага подобно нещо.

— Страхувам се, че съществуват ред причини, поради които не можете да го направите — казва доктор Санду. — Предимно от законова гледна точка.

— Чух, че съпругата ви все още е в безсъзнание… — започва твърдата госпожица Логан, но ти отново я прекъсваш.

— Какво, по дяволите, намеквате? Да даря нейното сърце ли?

Усещам как надеждата се връща в мен. Мога ли аз да го направя? Възможно ли е?

— Просто искам да ви изразя съчувствието си — казва госпожица Логан. — Трябва да ви е изключително трудно да приемете състоянието на Дженифър. Във всеки случай, дори да се установи, че съпругата ви има изключително ограничена мозъчна дейност, тя диша самостоятелно, така че…

— Освен това и ме чува — прекъсваш я енергично. — И мисли, и чувства. Все още не може да го покаже. Но и това ще стане. Защото състоянието й ще се подобри. Също и това на Джени. И двете ще се възстановят.

И аз ти се възхищавам изключително много, защото, въпреки че си изправен пред лицето на „катастрофалното“, и на „трите седмици“, и на „нулевия шанс“, и на безуспешния си план за самоубийство, отказваш да приемеш поражение — както за Джени, така и за мен.

В главата ти виждам стената на надеждата, стена, построена от силата на твоя дух, защитавана от един-единствен човек.

Доктор Санду и младата кардиоложка не казват нищо.

Искрено ужасяващо мълчание в едно място, където принципно се постига съгласие или се вдъхва надежда.

Излизаш от нямата стая. Малко след теб излиза и госпожица Логан.

Искам да се втурна към твоята стена на надеждата, но не мога, Майк. Просто не мога да се добера до нея.

Изобщо не мога да помръдна.

Защото съм заобиколена от острите шипове на информацията и дори една стъпка в каквато и да е посока е равносилна на това да бъда прободена. А ако не помръдна, мога да направя така, че всичко да престане да бъде истина.

Доктор Санду си мисли, че е сам. Бързо избърсва сълзите си. Какво го е довело в тази стая? Предполагам, че някой учител по биология е забелязал интелигентността му и го е посъветвал да кандидатства медицина; че родителите му гордо са го окуражавали; последвал е пътя на кариерата, с десен завой тук и право напред — там, за да го доведе тук, сега.

Но размислите за пътя, по който вероятно се е развила кариерата на доктор Санду, не успяват да ме разсеят. Остриетата на пиките приближават към мен и дрънчат; дрънченето, което не е престанало от произнасянето на думите „три седмици“ — дрън, дрън, дрън, над всяка мисъл, всяко действие, всяка дума, докато не замрат.

И така, сърцето на Джени в крайна сметка наистина се е превърнало в часовник.

Бие или тиктака към един мълчалив край.