Розамънд Лъптън
После (36)

35

Минали са пет часа, вече е почти полунощ. Вълшебствата в приказките на Джени се разваляха около това време на нощта — каляските се превръщаха в тикви, а танцуващите принцеси трябваше да се връщат в леглата си. Но историите, които Адам харесва, приемат по-позитивен обрат: в часа на вещиците, когато лунната светлина е ярка, светът е притихнал и всички спят, с изключение на малкото момиченце, и ГДВ^[1] издухва своите сънища в спалните.

Виждам книжката за ГДВ на втората полица. Ти си на горното легло, Адам — на долното, прегърнал Аслан^[2].

Ако имах обувки за танци, те щяха да миришат на антисептик.

Бях в болницата и трябва да ти кажа какво се случи.

 

 

Гледах те, докато седеше с Адам и държеше ръката му. Изпитвах благодарност, че съм си изградила достатъчна устойчивост към болката, причинена от отдалечаването ми от болницата, за да мога да съм при него, докато той спи.

Мислех си колко е хубаво, че децата наричат мама „баба Джи“, за да я разграничават от твоята майка, баба Анабел; защото, макар че майка ти беше умряла, преди те да се родят, тя също е тяхна баба.

Ти намери старата нощна лампа на Ади, после се покатери на горното легло и провеси ръка надолу, в случай че той има нужда от теб.

Мама влезе. Искаше да отиде да види Джени за малко, след като сега ти се грижеше за Ади.

Тръгнах с нея.

 

 

Не съм сигурна дали ти го казах, но щом мама откри, че вече не съм в тялото си, тя започна да ми говори непрекъснато, на най-различни места. „Стрелба напосоки, миличка моя Грейси. В един момент ще ме чуеш. Сигурна съм.“

Тя караше старото си рено клио с гневна скорост по почти пустите тъмни шосета, водещи към болницата.

— Полях морковите и доматите на Адам — каза тя.

— Благодаря.

— Трябваше хубавичко да полея и сандъчетата ти на прозорците. Изсъхват много бързо, когато е горещо.

— Може би ще можеш да ги пресадиш. Наистина ще ми хареса, ако го направиш.

Тя замълча за момент, лицето й изглеждаше много състарено. Мина на червено, но наоколо нямаше почти никакъв трафик, за да я види някой или да му пука от това.

— Ще засадя нещо, което не е толкова чувствително към сушата. Лавандулата ще изглежда прекрасно.

— Лавандулата е перфектният избор.

 

 

Пристигнахме в болницата. Атриумът беше почти пуст, мяркаха се само неколцина изостанали пациенти, чиито стъпки отекваха в пустотата; един доктор подмина забързано. Фаровете на колите просветваха през стъклото на прозореца от тъмнината отвън.

Мислех си за господин Хайман и за това колко се бях уплашила, когато беше дошъл в болницата. „Махни се от децата ми, махни се!“ Така ли става след някое ужасно престъпление? Цялата му грозота и жестокост се изсипва върху хората наоколо, като нефтено петно, изливащо се на брега, което цапа в черно всичко, до което се докосне. Да, той има множество недостатъци, но не е извършил никакъв грях. Човек, способен да сгреши, но не и лош. Невинен. Ади беше прав да му вярва. И толкова се радвам, че му каза, че господин Хайман държи на него, че никога не би му причинил нещо лошо; доволна съм, че отново го нарече „господин Хайман“.

Мама отиде до леглото на Джени. Видях, че Джен ме чака в коридора.

— Трябва да разбера — каза тя — защо се върнах в училището и защо отново съм се качила на последния етаж, както и да намеря обяснение за онази работа с телефона ми. Трябва да разбера всичко.

Вече разполагахме с голямата картина, с основните факти, но не и с детайлите.

— Утре, когато разпитат Мейси, полицията ще разбере.

— Но на мен може да не ми остава толкова време — каза тя и вече говорехме за нещо напълно различно.

— Разбира се, че ти остава.

— Не. Казах ти, мамо, няма да действам според твоя план. И няма да променя мнението си.

Не спорих с нея, не и в онзи момент. Защото освен куража, дъщеря ни е наследила от теб и твоя вбесяващ инат. „Независима мисъл! — би ме поправил ти. — Сила на характера!“ Е, само знам, че докато останалите малки момиченца в детската градина бяха мили и послушни, Джен беше инатлива, твърдоглава, решителна.

И да, гордея се.

Винаги съм се гордяла, тайно.

Но не споделях необходимостта й да знае. Единственото, което винаги бях искала, бе да науча истината, за да изчистя Адам от подозренията, нищо повече. И също така бях сигурна, че Джени разполага с много време, защото щях да й го дам. Щях да спечеля този спор.

— Трябва да си спомня всичко, мамо — настоя тя. — Защото, ако не го направя, все едно една част от живота ми изобщо не се е случила. Онази част, която промени всичко.

Разбирах защо й е да знае и трябваше да уважа тази нейна необходимост. И щях да съм готова да я защитя, ако приближеше твърде близо до огъня.

Тръгнахме към стаята на Роуина, защото последният спомен на Джени бе изникнал тъкмо там. Тогава бяхме решили, че е предизвикан от миризмата на Доналд, не от тази на Мейси.

Докато вървяхме, сглобихме пъзела от всичко, което Джени вече беше успяла да си спомни до този момент. Знаехме, че беше изнесла две големи бутилки с вода от училищната кухня и бе излязла навън през страничния вход. Беше чула противопожарната аларма и бе решила, че се е включила по погрешка или че е рутинен тест. Беше се притеснила, че Анет няма да знае какво да прави, затова беше пуснала бутилките на земята, близо до кухненския вход, и се беше върнала обратно. Вътре бе помирисала пушека и бе разбрала, че не е тест.

Стигнахме до стаята на Роуина. Джени затвори очи. Чудех се коя ли от миризмите беше провокирала последния спомен на Джени — може би Мейси бе използвала парфюм, който преди не бях усещала съзнателно. Жилетката й продължаваше да виси на облегалката на един стол. Трябва да я беше забравила, когато я бяха арестували.

Изчаках с Джени няколко минути, може би три-четири.

Събрах кураж да погледна в лицето непознатата, в която се беше превърнала моята приятелка.

— Изнасям водата от кухнята — каза Джени. — Излизам навън. Алармата вдига ужасен шум. Мисля си, че Анет няма да знае какво да прави. Затова оставям водата и се връщам обратно. По дяволите, наистина е пожар.

Гласът й пресекна. Бяхме стигали до този момент и преди. Единственото ново нещо бе, че си мислехме, че мобилният й телефон е паднал от джоба й, когато се е навеждала да остави водата. Джени ме хвана за ръката.

— Страхувах се да го направя сама — призна тя. — Да отида по-далеч.

Но аз вече знаех, че беше изчакала завръщането ми именно поради тази причина.

Тя отново затвори очи.

— Димът не е толкова зле — каза. — Можеш да го помиришеш, но нищо по-различно или по-силно от миризмата на загоряла във фурната храна. Не съм уплашена, просто се опитвам да преценя какво трябва да направя. Мисля, че всъщност Анет изобщо няма да се притесни, а напротив — ще й хареса! Най-накрая щеше да има своята драма.

Видях как Джени с мъка приближава към последните врати в коридора на спомените си.

Сетих се за „ретроградната амнезия“ на Сара — противопожарни врати, дебели и тежки, които я предпазваха от онова, което лежеше зад тях.

Мисля, че осъзнаването на факта, че е толкова обичана от Айво — а също така от мен, от теб, от Адам и от Сара — й даде сила да бутне онези врати и да ги отвори, да се върне обратно в ужаса на онзи следобед.

— И тогава виждам Мейси.

Тялото й се беше напрегнало.

 

 

Сега мама е обратно в стаята ни за гости, а аз седя на леглото на Адам и държа малката му мека ръчичка, докато спи.

Споменът на Джени се беше въртял в главата ми подобно на филм, който не мога да изключа; превъртам го отново и отново. Надявам се, че като ти кажа какво виждам, това най-накрая ще престане.

 

 

Сирената на алармата пронизва летния следобед. Джени оставя бутилките с вода и се връща обратно в училището през входа до кухнята. Подушва пушек, но не е уплашена. Мисли си за Анет, казва си, че всичко това ще се хареса на секретарката.

Изкачва стълбите към първия етаж. Тогава вижда Мейси с нейната блуза с дълги ръкави.

Мейси плаче.

— Видях Адам да излиза от кабинета по изобразително изкуство — казва тя. — О, божичко, какво си направила, Ро?

Роуина, в нейните практични ленени панталони, стои насреща й, кипяща от гняв.

— Видяла си Адам и обвиняваш мен?

— Не, разбира се, че не. Съжалявам, аз…

Роуина зашлевява Мейси през лицето с брутална сила. Чувам звука от плесницата по мократа страна на приятелката си и въображаемите сценарии се разтварят в този звук.

— Млъквай, свиня такава.

— Ти ми изпрати съобщение — казва Мейси. — Мислех, че…

— Съм ти простила?

— Просто исках онова, което е най-доброто…

— Разделяш ме с любовника ми, а после ни довеждаш до банкрут. Поразително, мамичко. Просто поразително.

За момент Мейси се окопитва.

— Той беше прекалено стар за теб. Използваше те и…

— Той е едно мекушаво лайно. Безгръбначно. А ти си една кучка, която си пъха носа навсякъде.

Крещи й, шиба я с думи.

— Трябва да отида да помогна — казва Мейси. После се обръща към Роуина, събрала смелост. — Ти ли накара Ади да го направи, Ро?

— Ти решаваш, мамичко.

Изтрива сълзите от лицето на Мейси; червеният отпечатък от плесницата ясно личи.

— Трябва да си измиеш лицето — казва тя. После дърпа ципа на панталоните на Мейси. — И се обличай като хората, за бога.

Мейси отива да помогне на предучилищната група. Не е забелязала Джени.

Но Роуина я вижда.

Тя вижда Джени и разбира, че е чула всичко.

 

 

Джени си спомни, че в онзи момент пожарът изобщо не й се е струвал важен. Знаела, че в училището на практика няма никого, а малкото останали са можели лесно да излязат навън. Единственото, за което можела да мисли, било как Роуина удря майка си, как й причинява болка.

— Адам отиде да те търси — обърнала се към нея Роуина. — Качи се горе, в стаята за първа помощ.

И всичко се променило.

Училището горяло, а Адам бил на най-горния етаж.

Джен хукнала да го търси.

 

 

А Ади? Къде е той всъщност? Трябва да върна малко лентата назад, за да може и той да участва в този ужасен филм.

Виждам го как тръгва към училището заедно с Роуина, която е предложила да го заведе да си вземе тортата. Така внимателно планирано.

Облечена е в практични дрехи, за разлика от Джени, и аз си мисля, че вече изглежда толкова пораснала.

Стигат до края на игрището. Мисля, че до азалиите с цвят на скъпоценни камъни се спират за момент и Роуина му казва за подаръка, който господин Хайман му е оставил. А Ади наистина се радва, че господин Хайман му е купил подарък.

Мисля, че онази неподвижна фигура, която зърнах в края на игрището, беше на Роуина. Адам е бил до нея, но той бе прекалено дребен, за да се вижда над азалиите.

Двамата тръгват към училището.

Роуина се качва с Ади до класната му стая, за да вземат тортата. Изважда кибрита от шкафа на госпожица Мадън. Казва му, че подаръкът от господин Хайман е в кабинета по изобразително изкуство. Някакъв нов вид вулкан. Трябва да го запали. Може да използва кибрита за тортата.

Но Адам не иска и това изненадва Роуина; тя го е подценила, смятала го е за мухльо. Затова му казва, че господин Хайман лично е донесъл вулкана в училището, макар че можел да си навлече неприятности, ако го видят там. Казва му, че господин Хайман ще дойде в кабинета по изобразително изкуство и много ще се разочарова, ако Ади не си играе с подаръка си. И така — Ади неохотно се съгласява. Роуина тръгва надолу към офиса. Ади влиза в кабинета по изобразително изкуство. Той вярва на господин Хайман, дори го обича. Но се страхува от кибритите и никога преди не е палил кибритена клечка, затова не е сигурен как да го направи.

Роуина разполага с достатъчно време, за да изслуша нелепото бъбрене на Анет, заздравявайки алибито си.

Адам пали една клечка. Отдръпва се доста назад и я хвърля към вулкана, защото се страхува от огън, дори и от бенгалски.

За секунда пълната със запалителна течност кофа сякаш замръзва, после избухва и от нея започват да се извиват пламъци. Ади ужасен хуква навън.

Знам, скъпи, на мен също ми се иска да съм била с него тогава. Да го предпазя.

Мейси излиза от дамската тоалетна, алармата пищи и тя вижда как Адам изхвърча от кабинета по изобразително изкуство. Той лети надолу по стълбите, подминава офиса на секретарката и тича навън през главния вход.

И сега двата филма се сблъскват, защото Мейси забелязва Роуина.

— Видях Адам да излиза от кабинета по изобразително изкуство — казва тя. — О, божичко, какво си направила, Ро?

И Джени чува тяхната караница, вижда как Роуина удря плесница на Мейси.

Затова Роуина й казва, че Адам я търси в стаята за оказване на първа помощ. Едно-единствено изречение и семейството ни е съсипано.

Защото Джени отива на третия етаж, за да търси Ади.

Помирисва дима, но ситуацията все още не й изглежда толкова зле. Може би чува и бумтенето на пламъци, но нищо не вижда. Не знае, че огънят пътува из кухините между стените и в пространството над таваните, както и през въздушните шахти.

Вън, на чакъла, Роуина премята ръка през рамото на Адам. До тях е статуята, за която тя е позирала като дете. И мисля, че именно в този момент тя изпраща съобщение на Джени. Мисля, че й казва, че Адам е все още в училището, за да я задържи вътре. Виждам как пръстите й бързо натискат бутоните на мобилния й телефон. Отстрани на училището, до изоставените бутилки с вода, телефонът на Джени изписква, давайки сигнал за получено съобщение.

Но никой не го чува.

Защото пожарът изригва. Пламъците целуват стените; жегата лети по коридорите и над таваните, пробива си път, за да влезе в стаите, извива се през прозорците и училището потъва в задушлив дим.

От игрището виждам гъстия черен пушек и хуквам.

До бронзовата статуя на дете Роуина казва на Ади, че вината е негова.

 

 

Джени беше отворила онази врата към пожара в своята памет и изживяването й беше ужасно. Тя започна да трепери силно.

— Аз съм насред пожара. Ади също трябва да е тук. И огънят е навсякъде, гори и…

Прегърнах я и й казах, че вече е в безопасност. Помогнах й да се върне към действителността.

Роуина продължаваше да спи.

Излязохме от стаята й. Никоя от двете ни не можеше да понесе да бъде около нея. Но все още я виждахме през стъклото на вратата.

Заспалото й лице приличаше на празна дъска на един човешки характер.

— Ади е бил навън през цялото време, нали? — попита Джени. — Така се казваше в показанията на Анет, а също и в тези на Роуина — че веднага е излязъл навън.

— Да.

И двамата са били вън; за минута, може би две, и двамата са били в безопасност.

Но Джени се е намирала до кухненския изход, отстрани на училището.

И после се е върнала вътре.

Вратите на отделението по изгарянията зад гърбовете ни се отвориха, възцариха се внезапна суматоха и шум, една наобиколена от медицински персонал носилка с пациент премина покрай нас. Сега всички лампи бяха светнати и беше трудно да се каже дали е нощ, или ден. Спомних си как въведоха Джени в това отделение през онзи първи следобед; ужасът от цялото преживяване.

Шумът стресна Роуина и тя се размърда в съня си.

— Планирала е да убие Ади — каза Джени. — Сигурна съм.

Спомних си как Роуина описа терпентина и запалителната течност във „вулкана“, спрейовете с боя, струпани зад него. Отличничка по естествени науки, тя много добре е знаела кои химикали избухват, горят и тровят.

— Трябвало е да избухне в лицето му — продължи Джени. — Сигурно е била ужасена, когато е видяла, че нищо му няма. А после, когато Ади спря да говори, това й се е сторило като дар от Бога.

— Да.

— По тялото й са открили само една следа от предишно нараняване — изгореното от ютия. Било е случайно, точно както е казала.

Джен имаше нужда да види картината в нейната цялост, докато аз копнеех да се извърна настрана, но се насилих и също погледнах към нея.

— Не мисля, че баща й изобщо я е наранявал — продължи Джени. — С изключение на онзи единствен път, на който станахме свидетели. Защото е знаел какво ни е причинила.

Спомних си сцената от болничната стая на Роуина. Как Доналд сграбчи ръцете й, защото е знаел.

Знаел е.

— Разбрал е, че е влязла сред пожара само за да изглежда добре — заключи Джени.

Спомних си как Роуина приближи към Доналд, неговото изражение на омраза и гняв. „Отвращаваш ме“, беше й казал той.

— Вероятно не е стигнала по-далеч от вестибюла — продължи Джени. — После е легнала на пода с ясното съзнание, че пожарникарите идват. Искала е да бъде сигурна, че никой няма да я заподозре.

„Каква малка героиня, а?“, беше казал Доналд и гневът му беше шокиращ.

Спомням си друг случай. Гласът на Мейси, тъгата в него.

„Не бива да заклеймяваш някого, нали? Ако го обичаш, ако е част от семейството ти, трябва да се опиташ да видиш доброто у него. Искам да кажа, че в известен смисъл в това се заключава любовта, нали така? Да вярваш в добротата на някого.“

През цялото време беше защитавала дъщеря си, не съпруга си.

Дали Роуина беше планирала още от самото начало да обвини майка си?

„Преди малко ми изпрати съобщение, каза, че в метрото имало проблем. Така че майката шофьор идва да спаси положението!“

Не вярвам, че на метрото му е имало нещо.

През стъклото видях как Роуина става от леглото си.

— Трябва да се оправиш, Джен — казах на дъщеря ни. — Тогава ще можеш да разкажеш на всички какво си видяла и чула.

Тя ми се усмихна леко.

— Добър опит, мамо. Но Ади и без моята помощ ще признае, че именно Роуина го е накарала да го направи.

— Но…

— Татко все още мисли, че виновната е Мейси, не Роуина. Но Адам ще му разкаже всичко.

— Да, и баща ти ще му повярва. Също и леля ти Сара, но никой друг. Мейси сигурно вече е направила пълни самопризнания.

„Знаеш, че бих направила всичко за Роуина — беше казала тихо тя. — Нали, Грейси?“

— А ако Доналд е възнамерявал да разкрие нещо, щеше да го е направил досега.

— Но в полицията въпреки това може да повярват на Ади — възрази Джен.

— Няма да приемат думите на едно осемгодишно дете срещу тези на възрастни хора. В началото можеше и да се вслушат в него. Но не и сега, след като е мълчал толкова време.

— Но въпреки това биха могли — настоя тя.

— О, боже.

— Мамо?

Мислите ми се въртяха около нещо толкова ужасно, че не можех да понеса да погледна към него, но то неизбежно приближаваше.

— Роуина ще си помисли същото; че в полицията може да му повярват.

Въртящите се в кръг мисли се спуснаха надолу по спиралата на един конкретен спомен.

„Наистина бих искала да го видя, да му кажа, че вината изобщо не е негова — беше казала Роуина. — Той вероятно няма да иска да ме види, но аз искам.“

Джен поклати глава, когато й го казах; сякаш така можеше да го отхвърли. Но знаеше, че е истина.

— Трябва да се оправиш — казах й. — Да се погрижиш за безопасността на Адам.

Никак не ми харесваше да я изнудвам. Но това беше единственият начин. Както казах, животът на детето ти надцаква всичко.

— Ти също можеш да го направиш — каза ми тя.

— Не мога, защото…

— Мамо…

— Остави ме да довърша. Моля те. Добре, да предположим, че по някакво чудо проговоря. Да си представим, че се случи — какво бих могла да кажа? Не съм чула разговора, на който си станала свидетелка ти. Тогава бях навън, на спортния празник. Едва ли мога да им разкажа как двете с теб сме се срещали и разговаряли, докато сме били в безсъзнание, нали? Кой съдия би повярвал на подобно нещо? Не разполагам с никакви доказателства, че е била Роуина, а не Мейси. Няма да стане никакво чудо. Вече вярвам в много неща, в които не съм вярвала преди. Във вълшебни приказки, духове, ангели. Сега мисля, че са истински. Но не вярвам, че ще се оправя. Аз нямам никакви когнитивни функции, Джен. Никога няма да изляза от комата.

Не знаех дали това е просто безобидна лъжа, или не. Все още не знам.

— Не мога да защитя Ади. Но ти — да. Ти можеш да живееш и да го подкрепиш с глас на възрастен.

В стаята Роуина разкачи системата си.

— Ангели ли, мамо? — попита Джени и се опита да се усмихне. — Това ли мислиш, че сме ние двете с теб в момента?

— Възможно е. Може би ангелите не са нещо чак толкова добро или специално, а са просто най-обикновени същества, също като нас.

— Ами крилете?

— Какво за тях?

— Криле и ореол. Основните атрибути на един ангел.

— На най-ранното изображение на християнски ангел, което е от трети век и се намира в катакомбата на Прискила, няма криле.

— Само ти можеш да кажеш подобно нещо в момент като този — отбеляза тя.

И после гласът й прозвуча тихо и засрамено:

— Толкова ми се живее.

— Знам.

— Никога няма да обичам някого така, както ти обичаш мен.

— Ти остана насред пожара, за да търсиш Ади. Не си получила съобщението, но въпреки това си останала.

 

 

Роуина излезе в коридора, водещ към изхода на отделението. Една сестра я забеляза.

— Излизам да изпуша една цигара — обясни й Роуина.

— Не мислех, че си от типа момичета, които пушат.

Роуина й се усмихна.

— Не.

Джени и аз я последвахме навън.

В онези среднощни коридори е толкова тихо.

* * *

Роуина влезе в интензивното отделение.

Вътре всички лампи светеха, беше оживено, както винаги; тук не съществува обичайният ритъм ден-нощ.

Тя натисна звънеца.

Една сестра отвори вратата.

Гласът на Роуина прозвуча крехко. Тя се загърна плътно с тъмносиния си халат.

— Приятелка съм на Джени. Тя добре ли е? Не мога да спя от притеснение.

— Джени е много зле.

— Ще умре ли?

Сестрата тъжно замълча.

Очите на Роуина се наляха със сълзи.

— Предполагах, че така ще кажете.

Значи беше дошла, за да се увери.

Не можех да я гледам.

Но Джени не откъсваше очи от нея.

— Ще живея — каза тя и гласът й прозвуча високо. В него имаше надежда, обещание.

И Роуина се извърна, сякаш беше чула прошепнатата заплаха.

 

 

Мама си тръгна от болницата и аз потеглих с нея. Нощта продължаваше да тежи от жега. Забелязах хора, които бяха излезли да спят на малките си балкони в блока срещу болницата. Филмът от сряда следобед продължаваше да се върти в главата ми, отново и отново, а аз бях безсилна да променя каквото и да било от онова, което се беше случило.

Докато го гледах, разбрах, че все пак трябваше да погледна към онзи портрет на Мейси, който в полицията бяха оцветявали сегмент по сегмент. Трябваше да събера смелост за това. Защото, ако го бях направила, щях да видя местата, които не бяха изпълнени с подозрения в криминално деяние; онези, които вече бяха оцветени с ярки синини.

И после щях да положа над подозренията им слоеве от силните цветове на познанието, което бях натрупала в продължение на годините, през които Мейси беше моята приятелка.

Но в Роуина не се бях усъмнила. Бях шокирана, че е тя — не само защото е толкова млада, но и защото истината беше толкова прозрачна и логична.

Замести „Мейси“ с „Роуина“ и историята, която ще се разкрие пред теб, ще е жестока, но ясна. Актьорската й игра не беше толкова забележителна. Тя знаеше как да изпълнява ролята на жертва, която продължава да обича мъчителя си — беше наблюдавала майка си в продължение на години.

Роуина придава смисъл на всичко, свързана е с всичко — със Сайлъс и с училището, и със застрахователната измама, и с домашното насилие; но по никой от начините, които бях си представяла.

Въпреки това не вярвам, че е истински дявол, че е лоша.

Тя влезе в горяща сграда, за да спаси Джени и мен.

Джени мисли, че го е направила, за да изглежда смела и да отхвърли подозренията от себе си. Но аз не мисля, че е така. Не искам да мисля, че е така.

Държа се здраво за този единствен акт на огромна смелост и чест. Предпочитам да го възприемам като драматичен израз на дълбоко съжаление заради онова, което беше направила; каквото и да се е случило преди или да предстои по-нататък.

Защото имам нужда да вярвам, че в нея има нещо добро; един ярък цвят насред разяждащия пушек.

Самата Роуина беше говорила за ангела и дявола, които съществуват едновременно у всеки човек. Мислехме, че говори за Сайлъс Хайман или за баща си, но сега смятам, че е описвала себе си.

Вече не вярвам в сивото. Мисля, че черното и бялото, доброто и злото съществуват успоредно едно на друго, но не се смесват; свят не на гласове на бавачки, а на дяволи и ангели. Докато филмът се завърта отново и аз я гледам как се втурва в горящата сграда, си представям, че нейният ангел й крещи достатъчно силно, за да потисне дявола в нея. Наистина. Ангел. Не такъв, който е облечен в пищна дреха и има сребристи криле — като онези, които слагаме на върха на коледната елха, а мускулест ангел от Стария завет, Рафаил или Михаил — дързък, смел ангел, докато доброто у нея придобива форма и глас.

Защото не мога да напусна този свят с мисълта, че в едно момиче на нейната възраст няма нищо добро. Не искам да умра с омраза в душата.

 

 

Пристигнахме у дома. Изтощена, мама си легна и аз съм единствената будна в цялата къща. Часът на вещиците. Домът е притихнал. Всички спят. Последният път, в който съм била будна само аз, както е в момента, беше, когато Адам бе съвсем мъничко бебе.

Влязох в стаята на Джени. Бях я оставила в градината с Айво с обещанието, че ще се видим отново на сутринта. Все още не сме се сбогували.

— Какво е да имаш дъщеря тийнейджърка? — попита ме веднъж една майка от училището, чието по-голямо дете беше на годините на Адам.

— В къщата винаги е пълно с момчета. Огромни младежи с огромни маратонки, събути в коридора — отвърнах, защото винаги се спъвам в тях. — И в хладилника никога няма достатъчно храна, защото същите тези момчета са вечно гладни. Момичетата не ядат почти нищо и тогава човек започва да се притеснява дали не са анорексички, а когато дъщеря ти изглежда добре и се храни нормално, се тревожиш да не е булимичка.

— Облича ли твоите дрехи?

Засмях се. Да бе!

— Трудното е контрастът — отвърнах. — Кожата й сияе. А моята се сбръчква. Дори краката ми изглеждат сбръчкани до нейните.

Майката направи физиономия, мислеше си, че това няма как да се случи на нея, без да осъзнава, че то може би вече се случваше; но тъй като нямаше дъщеря тийнейджърка, с която да се сравнява, нямаше как да го разбере.

— Но главното нещо — продължих аз, набрала инерция по темата — е сексът. Той е навсякъде, където има тийнейджър.

— Искаш да кажеш, че те… в твоята къща? — Звучеше ужасено.

— Не точно — отвърнах, чудейки се как да й обясня, че сексът нахлува в дома ти и го превзема, носи се из коридорите и витае над стълбите, а хормоните се изливат навън от прозорците.

Ароматът му продължаваше да се носи из стаята на Джени.

И осъзнах, че това всъщност не беше миризмата на секс или хормони, а на огромно количество живот, който предстои да бъде изживян.

Седнах на бюрото й и забелязах, че в стаята на практика няма почти никакви книги, но за сметка на това — цяла полица с карти за туризъм и планинско катерене. Доколкото мога да кажа, бюрото й е използвано главно за лакиране на нокти. Виждам дребни следи от яркочервен лак по плота му.

Казах ли ти, че няколко седмици преди зрелостните й изпити тя ми заяви, че предпочита да си живее живота сега, отколкото да преговаря за някакво си бъдеще? Толкова се различаваше от мен, когато бях на нейната възраст. Аз отчаяно исках да вляза в университет, зубрех като побъркана през последните две години в училище. Мислех, че университетът ще бъде прекрасно място и за нея. Мислех, че ще изкара трите пълни години и ще се наслаждава на всеки миг от тях. Щях да направя всичко възможно, за да не забременее в края на втори курс.

Не че исках да изживее неизживяната част от моя живот, но мислех, че онова, което правеше щастлива мен, щеше да направи щастлива и нея.

И ти се сърдех, задето не се беше опитал да я спреш, когато беше предпочела да отиде да се катери по Кеърнгорм, вместо да се запише на онзи курс за подготовка за зрелостните изпити, или когато се беше отказала от посещението на разменни начала във Франция, за да отиде да кара кану в Уелс с Айво. Толкова бях сигурна, че се държи детински, че не мисли за бъдещето, без да разбирам, че изживява житейския си избор точно пред очите ми. Момиче, което обича да прекарва времето си сред природата, също като теб, скъпи мой, което предпочита да се катери и да кара кану, вместо да чете Драйдън и Чосър.

Трябваше да погледна на живота й от нейната гледна точка; да се изкача на някой връх заедно с нея и да видя всички онези други начини за постигане на удовлетворение и щастие.

Или просто да вляза в стаята й и наистина да се огледам наоколо.

 

 

Лежа до теб на втория етаж на леглото на Адам — нова перспектива на така познатата ми обстановка. Оттук виждам, че по абажура на лампата се е наслоила прах — има нужда от избърсване; а на картата Исландия е само мъничко петънце. „Подредената къща е знак за пропилян живот“ — беше ми казала мило Мейси веднъж, знаейки колко мразя домакинската работа. И това е хубаво, защото, като гледам отгоре, моят живот очевидно е бил много ползотворно прекаран.

Всъщност сега наистина много се гордея с това каква майка съм била, гордея се с Джени и Адам, сякаш съм имала някакъв принос в превръщането им в личностите, които са.

И не съжалявам за изборите, които съм правила, дори за погрешните. Други хора могат да напишат онази страхотна книга, да нарисуват прекрасната картина. Защото след всичко, което съм направила, аз нямам нужда от произведение на изкуството, което да говори вместо мен; семейството ми ще го направи. Няма никаква нужда да хвърлям каквото и да било в празното пространство, защото то е изпълнено с хора, които обичам.

Слизам в леглото на Ади.

Винаги съм знаела колко го обичаш. Но преди пожара не бях подозирала колко силно го обичат и Джени, и мама, и Сара. Всички заедно носите в себе си достатъчно любов, за да надуете с нея спасителна лодка за него.

Виж се само! Та ти преживя смъртта и на двамата си родители. Нещо повече — превърна се в този прекрасен самоуверен мъж. Адам може да постигне същото.

Държа ръчичката му в своята.

Влизам в сънищата му и му казвам колко е специален.

— Най-специалното момче в целия свят.

— И в цялата Галактика ли?

— В цялата Вселена.

— Ако там има живот.

— Сигурна съм, че има.

— Вероятно там съществува един друг Адам, точно същият като мен.

— Никой не може да бъде точно същият като теб.

— В добрия смисъл ли?

— Да.