Розамънд Лъптън
После (13)

12

Седиш до леглото на Джени. Полицаят е отзован, тъй като се смята, че повече не е необходим.

Според теб обаче е необходимо някой да пази.

Сара пристига.

— Ади идва насам — казва ти тя.

— Не мога да оставя Джени сама, след като Бейкър освободи охраната й.

— Тук има многоброен медицински персонал, Майк. Далеч повече, отколкото в отделението по изгарянията.

Не вярва ли, че съществува реален риск?

— Кажи на Бейкър защо не мога да оставя Джени.

— Мисля, че ще схване причината.

Защото, бдейки над Джени, ти заявяваш своята увереност, че истинският престъпник все още е на свобода и представлява заплаха. И този престъпник не е осемгодишно момче. С тази телесна демонстрация показваш, че детектив Бейкър греши и че Адам е невинен.

Знам, че искаш да си с него; че се чувстваш разкъсан на две. И аз съм се чувствала така безброй пъти, макар и в по-слаба степен. Когато имахме само Джени, беше много просто, но с две деца в прозаичното спокойствие на нашия живот се настани хаос.

„За бога! — скарва ми се гласът на бавачката. — Тук съвсем не става дума да избираш между това дали да помогнеш на Джени да си напише домашното, или да заведеш Адам на среща на скаутите; нито дали да заведеш Джени на тренировки по водни спортове, вместо Адам — на обиколка из замъците в Уелс.“

Но аз мисля, че става дума за едно и също нещо, само че пренесено в по-голям мащаб. И тази нужда да бъда едновременно с двамата се усеща като физическо разкъсване.

— Погрижи се за него — поръчваш на Сара.

Когато сестра ти излиза, тръгвам след нея. Отчаяно искам да й кажа, че съм видяла нападателя.

Преди Адам да бъде обвинен, полицията работеше по случая и бях сигурна, че ще открият престъпника. Но сега полицаите ни изоставиха и тази жизненоважна информация ръждясва, колкото по-дълго я задържам неизречена в себе си.

 

 

В подобния на аквариум атриум Сара изважда мобилния си телефон. Джени и аз чакаме появата на Ади.

Младият полицай, който доскоро охраняваше Джени, влиза през главния вход. Мама и Адам са непосредствено зад него. Сара целува Адам и нежно отмята бретона от очите му. Трябваше да го скъся в събота, както възнамерявах, но вместо това двамата предпочетохме да гледаме историческия канал.

Адам изглежда тъничък, блед и объркан.

Сара се обръща към мама; гласът й е тих.

— Казал ли е нещо? — интересува се тя.

— Нищо. Опитвах, но той все още не може. Не е произнесъл нито дума от пожара насам.

Снощи Ади не разговаря с теб по телефона; не каза нищо и когато дойде до леглото ми. Но наистина ли никак не може да говори? И ти като мен още нямаш представа за това, защото — колкото и невероятно да ни се струва — пожарът избухна едва вчера следобед.

— Знае ли какво му предстои? — обръща се Сара към майка ми.

— Да. Можеш ли да го предотвратиш? Моля те.

Сара се обръща към младия полицай.

— Дай ми пет минути. — Говори като негова началничка, не като роднина на Адам.

Джени и аз тръгваме след нея.

— Татко защо не е тук? — пита Джени. — Трябва да е с Ади.

— Иска да е при теб.

— Но аз нямам нужда от него.

Струва ми се, че е уплашена, но е твърдо решена да го скрие.

— Татко знае, че леля Сара ще е с Ади — казвам, изненадана, че намирам това за успокояващо.

— Да.

 

 

Влизаме със Сара в потискащо горещия офис. Детектив Бейкър седи на прекалено малък за размерите му пластмасов стол. Сара застава колкото е възможно по-далеч от него, сякаш го намира за физически отблъскващ.

— Този разпит е безсмислен — започва тя. — Адам не може да говори.

— Или не иска — подхвърля Бейкър.

— Страда от посттравматичен стрес. Потърпевшите могат да онемеят и…

— Има ли поставена диагноза? — прекъсва я инспекторът.

— Сигурна съм, че можем да издействаме такава — отвръща Сара. Не може да не е забелязала неприкрития скептицизъм по лицето на шефа си. — Помагала съм шест месеца на една благотворителна организация, която работеше с жертви на тормоз. Травмата е в състояние да…

— Наистина не смятам, че ситуациите са сравними.

— Разговарях с много от родителите, станали свидетели на пожара.

— Изобщо не е твоя работа да…

— Като леля на Адам и Джени и зълва на Грейс, не като полицай. Господи, половината училище ми се обади, за да ме пита как са. Адам е видял как майка му се втурва в училището, чул е как вика името на сестра му. И е чакал. Гледал е горящата сграда. Много от родителите са се опитали да го отведат настрана, но той не е помръднал от мястото си. После е видял как пожарникарите изнасят майка му и сестра му. И двете в безсъзнание. Помислил ги е за мъртви. Смятам, че това може да бъде определено като травма, нали така? Не можете да го подложите на този разпит. Просто не можете.

— Къде е брат ти?

— При Джени. Тъй като вече няма полицейска охрана.

Детектив Бейкър се ядосва. Знае за какво намекваш.

— Те тук ли са?

Враждебното мълчание на Сара го вбесява още повече.

— Ако имаш желание да помогнеш, можеш да останеш с него, но ако…

Тя прекъсва заплахата му.

— Адам е отвън.

Сара излиза в коридора.

 

 

— Сега трябва да дойдеш с нас, Ади — казва му тя. — Искам да знаеш, че с изключение на моя шеф, който е идиот, никой друг не вярва, че ти си го направил. Дори за минута.

Младият полицай я гледа слисано. Тя се обръща към мама, която цялата трепери.

— Защо не отидеш да поседиш за малко с Грейс? Аз ще се погрижа за него.

Може би се страхува, че нервите на майка ми няма да издържат. Прегръща я бързо и неочаквано, после въвежда Адам в офиса.

— Седни, Адам — казва детектив Бейкър. — Трябва да ти задам няколко въпроса, става ли?

Адам мълчи.

— Попитах те дали си съгласен, Адам. Ако ти е трудно да говориш, тогава кимни.

Адам седи напълно неподвижен.

— Искам да си поговорим за пожара.

Думата „пожар“ кара Ади да се затвори още повече в себе си. Прегръщам го, но той не може да усети допира ми. И тогава Сара го слага да седне на коленете й. Дребен за възрастта си, той все още може да седи на нечии колене. Тя сключва ръцете си пред корема му, обвила го в безопасен обръч.

— Да започнем с вчера сутринта — казва детектив Бейкър. — Беше рожденият ти ден, нали?

Може би това е неговият опит да предразположи Адам и да го успокои.

— Съжалявам, Ади — произнася Сара. — Лоша леля съм. Винаги забравям, а?

Навремето си мислех, че просто не й се занимава с нашите деца.

— Аз винаги отварям подаръците си на закуска — продължава Бейкър. — И ти ли направи така?

 

 

Бях струпала подаръците му по средата на кухненската маса, за да изглеждат колкото се може повече; нашият беше завързан със синя сатенена панделка за по-тържествено. Вътре — площадка за игра за морските свинчета на Адам.

— Все едно е проклетият „Хилтън“ — беше възкликнал ти във вторник сутринта, когато опаковах подаръка.

— По-скоро е като увеселителния комплекс „Алтън Тауърс“ за морски свинчета — поправих те.

Бях му купила картичка със значка, на която пишеше: „Вече съм на осем!“, за да може да я носи в училище, тъй като беше важно всички да разберат, че днес е рожденият му ден. На картичката имаше ракета, макар че Ади не си пада много по Космоса, но когато търсиш картичка за осемгодишен рожденик, тези с изписаните години на тях вече почти са се изчерпали и на практика човек няма кой знае какъв избор.

Аромат на кафе, препечени филийки и шоколадови кроасани, защото все пак е рожден ден.

Адам бързо се спусна по стълбите, прескачаше по две стъпала наведнъж. Когато видя подаръците, изненадата му беше толкова голяма, че закъснялата му реакция бе достойна за някой комедиен филм.

— Всичките за мен ли са? Наистина ли?

Извиках на теб и на Джени, че малкият рожденик вече се е появил. Знаех, че му харесва да го наричат така, и си помислих, че на следващата година вероятно това ще се промени.

Джени слезе долу много по-рано от обичайното и — за всеобща изненада — напълно облечена. Тя прегърна Адам и му подаде своя подарък.

— Помощник-учителите не трябва ли да са изискано облечени? — подхвърлих. — Да изглеждат професионално?

Беше си сложила късата прозрачна пола и прилепналия топ.

— Всичко е наред, мамо, наистина. И между другото, тоалетът ми си подхожда с обувките ми.

Протегна напред покафенелите си от слънцето голи крака и камъчетата по сандалите й проблеснаха на утринното слънце.

— Просто мисля, че трябва да си малко по-…

— Да, знам — прекъсна ме тя и пусна онази шега за смъкнатите дънки.

После ти също влезе в кухнята. Пееше „Честит рожден ден!“ — високо и фалшиво. Наистина високо. И Адам избухна в смях. Ти каза, че вечерта ще направим нещо специално.

Гласът му прозвуча тихо:

— Мразя да ходя на училище на рождения си ден.

— Но там ще са приятелите ти — успокои го ти. — Освен това ще имате спортен празник, нали? Така че няма само да учите.

— Предпочитам да уча.

По лицето ти светкавично премина вълна на раздразнение — а дали не беше тъга? — прикрита бързо, понеже беше рожденият му ден. Ти се обърна към Джени.

— Не убивай никого, сестра Джени — поръча й.

— Работата на училищна сестра е нещо сериозно, не бива да се шегувате с нея — намесих се троснато.

— Ще е само за този следобед, мамо.

Но какво ще стане, ако някой си удари главата? Освен това тя не знае, че когато някое дете има мозъчно сътресение, се появяват симптоми като сънливост и гадене. На глас казах:

— Човек на седемнадесет е прекалено млад, за да поема такива отговорности.

— Става дума за спортен празник в начално училище, мамо, не за катастрофа на магистралата.

Опитваше се да ме иронизира, но аз не поех подхвърлената ми топка.

— Децата могат да се наранят сериозно, ако паднат зле. Могат да изникнат всякакви непредвидени инциденти.

— В такъв случай ще набера деветстотин и единадесет и ще извикам професионалистите, разбра ли?

Не продължих да споря с нея. Нямаше смисъл. Защото и аз щях да съм на спортния празник под непоклатимото алиби, че трябва да викам за Адам, и щях да държа нещата под око — появеше ли се случай на сънливост у ударено дете, щях да се намеся.

Тя извади от фурната горещите шоколадови кроасани, купени от „Уейтроуз“ преди две седмици и чакащи във фризера до тази сутрин.

— Изкарала съм курс за оказване на първа помощ, мамо — успокои ме тя. — Не съм съвсем некомпетентна, нали?

Повишаването на тона в края на изречението по начин, типичен за всички тийнейджърки — сякаш животът е един дълъг въпрос.

Ти взе един горещ кроасан и подхвърляйки го от ръка в ръка, за да го охладиш, се отправи към вратата.

— Бягай супер бързо — пожела на Адам. — И ще се видим тази вечер. — А към мен: — Довиждане. Забавлявай се.

Не мисля, че се целунахме на сбогуване. Въобразявахме си, че разполагаме с огромен запас от целувки, и бяхме станали нехайни по отношение на онези, които не използвахме.

* * *

— Майка ти направи ли ти торта, Адам? — пита детектив Бейкър.

Мълчание.

— Адам?

Но Адам нито помръдва, нито продумва.

— Тортата беше страхотна — обръща се Джени към мен. Прегръща ме. — Ще разберат, че е грешка.

 

 

Спомням си как Джени и Адам търсеха къщичката на дребния скелет от легото на Адам, за да я сложат на ничията земя върху тортата, и как им бях казала, че според мен това вече е прекалено, но тайно бях доволна, че синът ми се занимава с нещо типично момчешко.

Спомням си как отброих осем сини свещи (три от които щяха да отидат върху артилерийските топове), мислейки си, че сякаш беше вчера, когато бях извадила само две свещички от целия пакет и това ми се беше сторило затрогващо. Как е възможно вече да има нужда от цяла шепа свещи?

Тортата сякаш беше покрита с някаква пастелносиня ужасяваща четина.

 

 

— Така, да продължим тогава — казва детектив Бейкър на Адам. — Занесе ли тортата си в училище?

Адам не отговаря. Не може да отговори.

— Срещнах се с твоята класна, госпожица Мадън — продължава детектив Бейкър и на мен ми се струва странно, че е разговарял със злобната и скучна госпожица Мадън.

— Тя ми каза, че на децата винаги им позволяват да носят торта в училище на рождените си дни, така ли е?

Спомням си как сложих кутията с тортата в торбата с квадратно дъно, която е идеална за носене на торти, понеже в нея те не се преобръщат на една страна. И тогава…

— О, боже!

— Мамо? — поглежда ме въпросително Джени, но детектив Бейкър продължава.

Моля се Сара да сложи край на този разпит, преди да е стигнал до крайната си цел. Но Сара не може да ме чуе.

— Госпожица Мадън ни каза, че държи тортите заедно със свещите и кибрита в един шкаф до бюрото си. Обикновено ги вади в края на деня, точно преди децата да си тръгнат от училище. Но вчера имахте спортен празник, нали?

Адам продължава да мълчи неподвижен.

— Тя каза, че ако има спортен празник, рожденикът може да изнесе тортата си на игрището, за да почерпи накрая?

Адам не помръдва.

Спомням си колко се притесняваше, че ще забравят за тортата му и че ще изпусне онова случващо се само веднъж в годината специално пеене в негова чест; с всички деца, скупчени наоколо му.

— Тя ни каза, че си отишъл до класната стая, за да си вземеш тортата?

Адам се спуска към мен, а лицето му грее в огромна широка усмивка. Ще отиде да си вземе тортата ей сегичка!

— И така, отишъл си в класната стая, която е била празна? — продължава с въпросите детектив Бейкър, вече без да очаква какъвто и да било отговор. — И после си занесъл кибрита в кабинета по изобразително изкуство?

Адам е ням.

— Използва ли кибрита за свещите, за да запалиш пожара, Адам?

Тишината в стаята е толкова крещяща, че тъпанчетата ми ще се пръснат от силата й.

— Трябва само да кажеш „да“ или „не“, младежо.

Но той е неподвижен като мъртвец; замръзнал.

 

 

Адам стои до статуята на бронзовото дете, гледа ме как се втурвам в горящото училище, от което се вие дим на кълбета, чува ме как крещя името на Джени.

 

 

— Не мислим, че си искал да нараниш някого, Адам — добавя инспектор Бейкър.

Но как очаква Ади да говори сред тези викове, вой на сирени и неговите собствени крясъци? Нима е възможно гласът му да се извиси над цялата тази какофония?

— Какво ще кажеш просто да кимнеш или да поклатиш глава?

Той не чува писъците на Адам. Така, както не може да чуе и мен, когато му крещя да остави детето ми на мира.

— Адам?

 

 

Но Ади гледа втренчено към училищната сграда, чака аз и Джени да излезем. Димът, сирените, чакането. Едно вкаменило се дете.

 

 

— Отправям ти предупреждение, Адам. Това е нещо сериозно. Ако още веднъж направиш подобно нещо, няма да сме толкова снизходителни. Разбираш ли?

 

 

Но Адам гледа как пожарникарите изнасят мен и Джени навън. Мисли, че сме мъртви. Вижда овъглената коса на сестра си, сандалите й. Забелязва как един пожарникар се тресе.

* * *

Ръцете на Сара са здраво сключени около Ади.

— Това ли ви е доказателството? Че е занесъл кибрит в училището? И че някой го е видял?

— Сара…

Тя го прекъсва, обзета от студен гняв:

— Някой го е превърнал в идеалната изкупителна жертва.