Розамънд Лъптън
После (34)

33

Роуина и Мейси чакат в един кабинет в компанията на млад офицер, когото не познавам.

Сара е отвън с Мохсин и Пени.

— Бейкър пътува насам. Няма да се забави — казва Мохсин. — Все още не съм напълно сигурен дали трябва да позволяваме на Мейси Уайт да присъства на този разговор.

— Така ще можем да наблюдаваме и нейната реакция — отвръща Пени. — Освен това разпитът на Роуина може да накара майчето й най-сетне да ни каже истината. Ако това не стане, Джейкъбс е в търсене на социален работник, който да изпълнява функцията на компетентния възрастен, който задължително трябва да присъства на разпита.

Бейкър пристига. Забелязвам, че погледът му се кръстосва с този на Пени и между двамата се осъществява някаква негласна комуникация, която не мога да разтълкувам. Може би това е най-близкият досег на Бейкър с чувството на срам.

— Мейси Уайт казала ли е къде се намира съпругът й? — пита Сара.

— Твърди, че няма представа — отвръща Пени. — Тъпата кучка отново лъже заради него.

Шокирана съм от грозотата на епитета, използван по адрес на приятелката ми. Странно е, че езикът все още притежава способността да ме шокира.

Всички влизат вътре, само Сара остава отвън.

Въздухът е натежал от жега, струпаните на куп пластмасови столове са залепнали един за друг. Изкуствените фибри на мокета проблясват на острата светлина.

Роуина изглежда крехка в нощницата и халата си, наранените й ръце все още са превързани. Мейси се суети наоколо, оправя стойката за системите.

Мохсин официално представя всички присъстващи, докато младият офицер прилежно записва имената им.

— Сигурна ли си, че се чувстваш комфортно? — обръща се Мохсин към Роуина.

— Добре съм. Да. Благодаря.

Мейси докосва ръката на дъщеря си, тъй като не може да отпусне длан върху нейната. Отново е облечена в блуза с дълги ръкави, но отдолу не се виждат следи от насинявания.

— Баща ти разполага с алиби за времето на пожара — казва Мохсин, а гласът му е безстрастен; но аз забелязвам, че очите му напрегнато изучават лицето на момичето. Пени наблюдава Мейси.

— Да — едва реагира Роуина. — В сряда татко беше в Шотландия.

— Той ли те накара да запалиш училището, Роуина? — пита Мохсин все така безстрастно.

— Разбира се, че не — отвръща прекалено високо Мейси. Вената на слепоочието й пулсира.

— А Сайлъс Хайман? — продължава с въпросите си Мохсин, този път гласът му е по-остър. — Питах те и преди…

— Не, казах ви — проплаква разстроената Роуина. — Той не ме е карал да правя каквото и да било.

— Само преди час някой се е опитал да убие Дженифър Коуви — осведомява я Бейкър. — Не разполагаме нито с време, нито с търпение да те слушаме как защитаваш човека, който го е направил.

Чувам остро поемане на въздух. Мейси е пребледняла. Изглежда потна, сякаш всеки момент ще повърне.

Роуина мълчи, бори се със себе си. После се обръща към майка си.

— Мисля, че ще е най-добре, ако излезеш.

— Но аз трябва да съм с теб.

— Можем да намерим друг компетентен възрастен, който да бъде с Роуина — казва Бейкър.

— Това ли предпочиташ? — обръща се Мохсин към момичето.

То кимва.

Мейси излиза от стаята. Не виждам лицето й. Но забелязвам как се препъва поради факта, че е била отблъсната.

Вратата се затваря зад гърба й.

— Дай ми малко време — казва Пени на Роуина. — Трябва да намерим някого…

— Трябва да ви кажа истината. Заради Джени. Трябва. Не беше татко. Това няма нищо общо с него.

Мисля си как Сайлъс Хайман бе започнал флирт с Джени и после бе прехвърлил интереса си към Роуина. Сещам се как ругаеше и беснееше по време на раздаването на наградите. Сещам се и за цветята, които даде на сестрата, и за отворената пред него врата на интензивното отделение.

— Беше мама — казва Роуина.

Мейси?

Виждам изпълненото й с обич лице и усещам топлите й прегръдки. Мисля си за спортния празник, за това как ми подаде „нещо дребно“ за Адам, с красива опаковка — подарък, уцелващ точно в десетката.

Тя знаеше, че е рожденият му ден.

Разбира се, че знаеше! Та тя познава Адам от самото му раждане. Освен това още триста души знаеха за рождения ден на сина ми.

Тя влезе в училището точно преди пожара.

Да „намери Роуина“. Да я закара у дома. Защото метрото се беше повредило. „Майката шофьор идва да спаси положението!“ Нишката на нашето приятелство се простира назад през всичките години, в които сме се познавали, и няма да се разплете.

— Мама се страхува от бедността — тихо продължава Роуина. — Тя винаги е разполагала с много пари. Баба ми и дядо ми бяха богати и на нея никога не й се е налагало да работи.

Но Мейси каза, че за нея нямало значение дали ще е бедна и че нямала нищо против да си намери работа. „Всъщност винаги съм искала да работя нещо.“

— Ходеше в „Сидли Хаус“ уж да чете на малките — продължава Роуина, — но всъщност целта й бе да е наясно със ситуацията там, след като аз завърших. Сали Хийли не беше казала на никого, че няма нови кандидати за записване. Дори и на татко. Поне дълго време. Но мама разбра, че вече никой не се обажда, от Елизабет Фишър.

Мейси не ходеше там, за да шпионира! Ходеше да чете, защото обичаше да е сред малки дечица.

Чувствам приятелството ни. Така наситено истинско, с топлината на запалена кахлена печка; с толкова много години, инвестирани в него — всяка една добавяше още повече тежест към него.

— Тя излизала ли е от стаята ти? — пита я Мохсин.

— Да, ходи да купува по нещо за ядене. Върна се вкъщи, за да ми вземе чиста нощница и несесера. Също така излиза да говори по телефона. Тук не може да се използва мобилен телефон.

— Преди около час, когато те оставихме с майка ти — пита Мохсин, — тя пак ли излезе?

— Да. Почти веднага.

Няма как, няма как Мейси да се е опитала да убие Джени. Всички грешат.

— Благодаря ти, Роуина. Трябва да те разпитаме отново, официално, когато ти осигурим въпросното „компетентно присъствие на възрастен“.

 

 

Вън от офиса, Бейкър се обръща към младия полицай:

— Намери онази социална работничка. Не възнамерявам да давам какъвто и да било шанс на някой съдебен защитник.

— Мейси Уайт сигурно е видяла как извеждат Джени от интензивното отделение и я е последвала — казва Мохсин. — Извадила е късмет в блока за ядрено-магнитен резонанс. Там охраната не е особено затегната.

Сара кимва.

— Предишния път, когато кислородният апарат на Джени беше повреден, тя все още се намираше в отделението по изгарянията. Мейси беше в стаята на Роуина в дъното на коридора. Никой не би подложил на съмнение правото й да е там.

— Значи мислиш, че е била Мейси, а не Наталия Хайман? — пита Мохсин.

— Да.

Бях зърнала извършителя само в гръб и отдалеч, но не може да е била Мейси. Не може да е била тя.

— Джени сигурно я е видяла в училището — казва Сара.

— Освен това телефонът на Джени беше у нея — напомня Мохсин. — Ако в него е имало нещо, което я е уличавало, тя е разполагала с предостатъчно време да го изтрие.

Докато говорят, имам чувството, че някой запълва онези разделени на номерирани сегменти портрети за оцветяване; един цвят, после друг.

Но аз няма да погледна към жестокия портрет на приятелката ми, който те изграждат.

Защото Мейси познава Джени от четиригодишна. Слушала ме е да говоря за нея и Адам през цялото време. През цялото време. Знае колко много обичам децата си. Тя е моя приятелка и аз й вярвам.

Не мога да добавя и това към всичко, което се случи до момента.

Не мога.

Затова се извръщам настрана от портрета на Мейси, който създават.

— Ами случаите на домашно насилие? — интересува се Мохсин.

— Един господ знае какво е ставало в това семейство — въздъхва Сара.

— Намерете Мейси Уайт — нарежда Бейкър на Пени. — И я арестувайте за умишлен палеж и за опит за убийството на Дженифър Коуви.

— Тя е в стаята на Роуина — казва Сара. — Видях я там преди няколко минути.

Разбирам, че Сара внимателно я е наблюдавала.

 

 

Пени тръгва да арестува Мейси. Не отивам да гледам, вместо това влизам със Сара обратно в задушния кабинет.

— Добре, Роуина, чакаме социалния работник. Междувременно…

— Ще отведат ли мама? — пита Роуина.

— Да. Съжалявам.

Роуина не казва нищо, забила поглед в пода. Сара чака.

— Тя не мислеше, че ще кажа на някого — проговаря накрая момичето; изглежда засрамена.

— Но е споделила с теб?

Роуина мълчи.

— Не е необходимо да казваш каквото и да било. Това не е разпит. Просто неофициален разговор. Ако нямаш нищо против.

Не мисля, че Сара се хваща за някаква възможност. Смятам, че просто се държи мило с Роуина. Или може би просто иска да разбере веднага, защото вече не може да чака.

— Мама се чувства ужасно. Наистина виновна. Това беше такъв ужас за нея — казва Роуина. — Трябваше да сподели с някого. И може би поради факта, че аз пострадах… може би е чувствала, че ми дължи нещо. — Заплаква. — Сега ще ме намрази.

Сара сяда до нея.

— Ужасно е, но се радвах, че ми е казала — продължава Роуина. — Че е споделила с мен. Тя не го прави. Никога. Всички ни мислят за много близки, но не е така. Аз съм нейното „малко разочарование“.

Мейси я обожава!

— Когато бях малка, бях красива — продължава Роуина. — Тогава тя се гордееше с мен. Но докато растях… ами, престанах да съм хубава. И тя престана да ме обича.

Възрази й, подтиквам Сара. Кажи й, че майките не правят така. Не престават да обичат децата си.

— Знам, че звучи глупаво, но първо се започна със зъбите ми. Заведе ме на специалист, защото бяха не само много криви, но и жълти. Нещо свързано с някакъв антибиотик, който съм пила като бебе. Мама опита всичко, всяка вечер ме караше да ги избелвам у дома, въпреки че зъболекарят й каза, че това няма да подейства при този вид петна. И после се случи обичайното, нали се сещате — русата ми коса стана сивкавокафява, веждите ми — големи и рошави, лицето ми порасна, но очите ми си останаха същите. Така че погрознях. Пепеляшка, само че в обратен ред, предполагам. Вече не бях онази дъщеря, която тя искаше.

Сара продължава да мълчи. Но ако има нещо, в което да съм толкова сигурна, че да се закълна в Бога, то това е, че Мейси обича дъщеря си.

— Трудно е, нали разбирате — казва Роуина. — Да не си хубав. В училище популярните момичета са онези, които имат красиви лица и дълга коса, които са добри по музика, английски и изобразително изкуство. Не умните с лоша кожа. Не аз. Не е ли истинско клише — че умните момичета са грозни? После се връщаш вкъщи и там е същото.

— Ще учиш в Оксфорд, нали? — пита я Сара.

— Да. Естествени науки. Тя пропуска тази част пред хората. Преструва се, че пред мен се отваря пътят към майските балове, партитата и красивите студенти, а не към научната лаборатория в един колеж, в който приемат само момичета. Нали знаете оня Шекспиров сонет за любовта, която „не е любов, когато на промени се поддава“? Мисля, че се отнася до майките с порастващи деца. Но не и до моята.

Единственото, за което мога да мисля, е колко се гордееше Мейси с факта, че Роуина чете: Дори Шекспир, въпреки че се явява на зрелостни изпити по естествени науки. Моето малко книжно червейче!

Гордееше се с Роуина. Обичаше я. Как е възможно всичко това да е било фалшиво?

— Мислех, че ще бъде доволна за Сайлъс — казва скръбно Роуина. — Защото е красив, нали? Мислех, че така ще й докажа, че и аз мога да съм като всяко красиво момиче.

— Но той е женен, за бога! — казвам й. — И е на тридесет. Разбира се, че майка ти би възразила срещу това той да ти бъде гадже; разбира се, че е искала нещо по-добро за теб.

— Отиде да го види — продължава Роуина с пресекващ глас. — Беше Свети Валентин и Сайлъс ми беше пратил картичка. Тя отиде в дома му. Каза му, че трябва да прекрати връзката си с мен.

Анонимните заплахи от Наталия бяха престанали след Свети Валентин. Разговорът на Мейси със Сайлъс е подействал.

И аз бих сторила същото за Джени. Ако беше на шестнадесет и ходеше със Сайлъс Хайман. Бих сторила същото. Защото това изобщо не е като връзката на Джени с Айво, нищо подобно.

— Обичах го — казва тихо Роуина. — Все още го обичам. Мислех, че ще се бори за мен. Но той не го направи. И тогава мама стори така, че да го уволнят. Обади се във вестника, без да мисли какви може да са последствията за училището, просто искаше да го махнат и да го накажат. Каза ми, че му е пратила свещи, осем на брой, сини — като онези от тортата на Адам. Искала да му даде да разбере, че ако изобщо си помисли да започне отново нещо с мен, ще превърне живота му в ад. Че има тази власт.

Онази Мейси, която познавам от тринадесет години, е топла, жизнерадостна и всяка година взема участие в надбягването на майките, макар винаги да излиза последна, но не й пука от това! Също така напоследък открих, че е уязвима, крехка и ранима. И едната, и другата Мейси присъстват в портрета ми за нея.

Но не и тази.

Някой почуква на вратата и влиза. Белинда, милата усмихната сестра.

— Тече дежурната обиколка на отделението. Лекарите искат да я прегледат. Ще отнеме около двадесет минути.

Сара става.

— Разбира се.

 

 

Тук горе, в моето отделение, е по-хладно. Отворените прозорци и белият балатум поне визуално снижават температурата. Един портиер бута количката с моето коматозно тяло обратно към леглото. Трябва да са приключили със скенера.

Ти чакаш.

Токчетата на доктор Бейлстрьом потракват по пода към теб — днес са черни, „Лубутен“, червената им подметка проблясва отдолу като предупреждение.

Тя ти казва, че според скенера нямам никаква когнитивна функция. Никаква мозъчна дейност, с изключение на основните — преглъщане, давене и дишане.

Не бях навън, на тревистия тенискорт, топъл под пръстите на краката ми, не тичах след топката с протегната напред ракета, не я запращах над мрежата. Бях със Сара, докато тя разговаряше с Роуина. Никога не съм била близо до тялото си, когато са ми правили скенер.

Нищо чудно, че си мислят, че не съм тук.

Молиш да те оставят насаме с мен.

Вземаш ръката ми в своята.

Казваш, че разбираш.

И аз съм удивена.

Дръпваш завесата около леглото ми.

Отпускаш глава до моята, така че лицата ни да са съвсем близко, косата ми пада върху страната ти. Свързани от почти двадесет години любов един към друг и седемнадесет години обич към детето ни.

Есенцията на нашия брак се дестилира в този момент.

Джени застава на прага.

— Джен, влез.

Но тя тръсва глава.

— Не знаех — казва и си тръгва.

И аз не знаех, че нашата здрава като стар ботуш брачна любов крие такава деликатна интензивност дълбоко в себе си.

Мисля си за разговорите, които двамата с теб сме водили всеки ден в продължение на деветнадесет години. Деветнадесет години по триста шестдесет и пет дни, по не знам колко разговора на ден — на колко разменени помежду ни думи се равнява това? Невъзможно е да се пресметнат.

Косата ми все така пада върху страната ти, но аз се отделям от теб.

Ако си мислиш, че не съм тук, това ще ти помогне, скъпи мой. Ще направи всичко по-лесно. А аз искам да го направя по-лесно за теб.

Излизам от стаята.

Всички се събират пред кабинета на първия етаж за нов разговор с Роуина. Социалната работничка вече е вътре и сега хората започват да се изсипват в помещението. В коридора е станало още по-топло, лицата се потят.

Ризата на детектив Бейкър не е затъкната в панталоните му, пръстите му оставят влажни следи по папката, която държат.

Мисля за теб.

За момента, в който ще разбереш, че вече не съм с теб.

Сега в коридора остават само Сара и Пени.

— Има нещо, което трябва да знаеш — казва Пени, избягвайки погледа на Сара. — Вероятно трябваше да ти се каже преди.

— Да?

— Свидетелката, която твърдеше, че е видяла Адам да излиза от кабинета по изобразително изкуство с кибрит в ръката, е Мейси Уайт.

Никога не съм я познавала.