Джоана Шуп
Дяволската лейди (9)

Девета глава

След като изтръгна от Ред обещанието да й съдейства, Софи се огледа. Наоколо не се виждаха наемни файтони. Нямаше друг избор, освен да нахлупи ниско шапката си и да потърси спрял файтон. Докато крачеше, взе да прехвърля наум разговора с Моли.

Моли знаеше кое е момичето. И само страхът бе й попречил да го признае. Страх от О’Ший, това е ясно, но дали не се страхува и от някого другиго? Дали наистина познава убиеца? Ако е така, най-разумно би било да каже на някого, та мъжът да бъде заловен и обесен. От друга страна, Софи не можеше да я вини, че се страхува — жени като Моли не вярваха в закона и правосъдието, тъй като рядко виждаха справедливост.

Може би трябваше да се върне отново и да разпита друго момиче — някое, склонно да сподели нещичко. Тръпки я побиваха, като се замислеше с какво ли О’Ший държи момичетата си в подчинение. Щом изнасилването, осакатяването и удушаването бледнеят пред това…

На улицата бе тихо въпреки ранния час. Някъде наблизо две котки се спречкаха и въздухът се изпълни със съскане и пронизително мяукане. По някое време вратата на съседната кръчма се отвори и на улицата плиснаха звуци от шумен гуляй. Все утешителни знаци, че не е напълно сама в тази пуста отсечка.

След време някакъв звук привлече вниманието й. Звук като от ботуш, настъпил камък. Доста странно, при положение че улицата бе пуста. Косъмчетата на тила й настръхнаха. Нима някой върви след нея?

Тя се огледа внимателно. Нищо не помръдвате, дори ветрецът. Смутена, прехвърли бастуна в лявата си ръка, пъхна дясната във вътрешния джоб и стисна тежката дръжка на ножа. Ускори ход. Бишъпс Гейт не беше далеч, а там щеше да има достатъчно минувачи, та преследвачът й да се откаже.

С разтуптяно сърце тя искрено съжали, че по-рано вечерта бе се изплъзнала на човека на Куинт. Ако не беше толкова вироглава, сега щеше да е на път за дома. Отново чу шум, този път по-близо.

Всичко се случи за секунда. Софи видя едра фигура, която я застигаше, но нямаше време да се вгледа в лицето, понеже погледът й бе привлечен от блясъка на острие. Към гърдите й се стрелна нож. Вдигна дясната си ръка да го спре и извъртя тяло. Лакътят й пое удара и тя изпусна ножа, който издрънча на земята. В същия момент Софи усети остро порязване в рамото, ала нямаше време да се замисли какво става, защото мъжът замахна отново, този път към корема й.

Тя отскочи назад и замахна с бастуна, но тънкото дърво отхвръкна от раменете на мъжа, без да го нарани. Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка и той направи още една крачка напред. Не го познаваше. Крив нос и едри, груби черти. На горната му челюст липсваха два зъба, но иначе изглеждаше здрав. Дори без тежкото палто, чиито поли се усукваха около краката й, нямаше да успее да му избяга.

Мъжът замахна отново и Софи инстинктивно реагира. Наведе се и се хвърли с цялата си тежест към него. Той загуби равновесие и тя светкавично плъзна ботуш зад крака му, за да го спъне. Непознатият падна заднешком, но не я изпусна от хватката си, повлече я със себе си и тя се строполи на земята. Главата й се удари в настилката и зад очите й се взриви силна, замайваща болка.

— Шибана путка — изпъшка мъжът, извъртя се и сряза с ножа бедрото й. Тя взе да рита с всички сили и го уцели с ботуша си по коляното. Останала без дъх, се опита да стъпи на крака. Съзнаваше, че остане ли на земята, е загубена. Но цялото тяло я болеше, а и още й се виеше свят. Мили Боже, нима ще умре на улицата?

Нещо твърдо като дънер я халоса в корема и изкара въздуха от дробовете й. Тя изохка, затвори очи и се сви на топка, за да се защити. В същия миг отекна пукот от изстрел на пистолет и тя напрегна тяло, очаквайки да усети пронизваща болка. Ала болка така и не я връхлетя и последното, което видя, преди чернотата да се надигне и да я погълне, бе човекът на Куинт, надвесен над непознатия с димящо оръжие в ръка.

 

 

Куинт чу трополенето, преди вратата на кабинета му да се отвори. В къщата рядко се чуваха високи гласове и обикновено вещаеха неканен гост.

Почти бе заобиколил писалището, когато Тейлър рязко отвори вратата.

— Милорд, господинът току-що пристигна — съобщи възбудено той и се отмести да пусне Дженкинс, който влезе в кабинета с отмаляло тяло на ръце. Куинт усети как изстива. Господи, та това е Софи. Облечена с мъжки дрехи. Мъртва.

— Не знаех какво друго да сторя, милорд — изломоти Дженкинс, когато Куинт се втурна към него. — Реших, че ще искате да го донеса тук. Доста кръв е изгубил.

С отчаян скок Куинт посегна да я поеме — в този миг потребността да я докосне бе непреодолима. За щастие, Дженкинс не показа изненада, само прехвърли тялото в протегнатите му ръце. Куинт обгърна издължената, слаба фигура на Софи и тя се размърда.

— Добре съм. Трябва само да си почина малко — измърмори в рамото му.

Гърдите му се свиха мъчително, този път от друг вид паника. Тежко ли е ранена? Пое си рязко дъх и се обърна към Дженкинс:

— Върви след мен и ми разкажи какво се случи.

Избута двамата мъже от пътя си, закрачи припряно към стълбите и хукна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж. Отвори вратата на стаята до спалнята си с ритник и положи Софи на леглото.

— Тейлър!

— Да, милорд — обади се Тейлър иззад гърба му. Куинт се захвана да разкопчава връхните дрехи на Софи.

— Изпрати лакей до „Барнс Хаус“, искам да доведе камериерката на лейди София. После ми донеси всички лекарства, които имаме в къщата. Чисти парцали. Вряла вода. Побързай!

— Да изпратя ли да повикат лекар, милорд?

— Не — кресна Куинт. — В никакъв случай. Сам ще се погрижа за нея… него. — Той изхлузи палтото от ръцете й и Софи изстена. Разцепеният плат на дясното й рамо мигом привлече вниманието му. Разрезът бе обагрен с кръв. Дявол да го вземе. — Какво стана, Дженкинс? — излая той и метна палтото на земята. Посегна към ботушите й и забеляза разрез на бедрото й, където аленееше мокро петно. Налагаше се първо да се погрижи за тази рана. Грабна ленената кърпа от неизползвания умивалник. — Ела, притисни тук.

Дженкинс побърза да последва инструкциите му, с което си спечели мъчителен стон от Софи.

— Простете, милорд — смути се Дженкинс, но после продължи разказа си: — Стана точно каквото ми каза Ваше благородие. Опита се да ми се измъкне в уличките, но аз бях подготвен. Проследих го до „Черната кралица“ в…

В стаята нахлу едър, мургав мъж, стиснал купчина чисти кърпи. Куинт примигна изненадан, както държеше ботуша на Софи.

— Кой, по дяволите, сте вие?

Мъжът поизправи рамене.

— Казвам се Вандър, новият камериер на Ваше благородие. Донесох ви чисти кърпи.

Облеклото му беше английско, но гласът му издаваше източен произход, най-вероятно индийски. Куинт присви очи насреща му.

— Казано ми бе, че ще стоиш на долния етаж и пътищата ни няма да се срещат.

Стъписан, камериерът кимна и остави кърпите на леглото. После побърза да излезе, без да продума повече.

— Куинт — изохка Софи и той се обърна към нея. Забравил за камериера, Куинт издърпа ботуша.

— Продължавай, Дженкинс.

— Та, както казах, проследих го до „Черната кралица“. Познавате ли заведението?

— Да — процеди Куинт. Нима напълно е изгубила ума си? Игрална зала в онази част на града не беше място за сам човек, та макар и предрешен като мъж.

— Мина близо час, преди да излезе от заведението и да тръгне към ъгъла. Изчаках малко и го последвах на известно разстояние, за да не ме види. Изведнъж някакъв мъжага излезе от уличката и извади нож. Момчето се съпротивлява здравата, но онзи успя да го пореже на две места, преди да ги настигна.

Куинт издърпа и другия ботуш и побърза да измъкне ръцете й от ръкавите на жакета.

— И къде е сега този мъжага?

— Най-вероятно е мъртъв. Вкарах му едно оловно топче в главата, грабнах хлапето и се върнах право тук — подсмихна се Дженкинс. — Момъкът бе успял да го събори на земята. Подложи му крак и го просна. Смело момче, милорд.

— Да, много смело — процеди Куинт през зъби. — Оттук поемам аз. Свободен си, Дженкинс. И благодаря.

— Радвам се, че помогнах, милорд — Дженкинс се отдръпна и Куинт притисна кърпата към бедрото на Софи, за да спре кръвта.

Чуха се приглушени стъпки, после вратата се затвори зад Дженкинс.

— Моля ви, не ми се сърдете — прошепна Софи, а гласът й потрепери от болка.

— Това е твърде слабо описание на чувствата ми в момента. — Които клоняха по-скоро към сляпа ярост. И парализиращ, смазващ страх. Негодувание, задето е толкова безпомощен и негоден да я защити. Съжаление, че не бе уведомил баща й за нощните й похождения. Въобще в гърдите му клокочеха толкова много емоции, че нищо чудно да се задуши.

— Не съм ранена сериозно, Куинт. Само няколко драскотини. Ударих главата си, като паднах, и съм леко замаяна.

— О, това ли е всичко? — изръмжа той. От устните й се отрони тежка въздишка.

— Разчитам на хладнокръвието и здравия ви разум. Не се ядосвайте за дреболии.

В момента Куинт не бе нито хладнокръвен, нито кой знае колко здравомислещ.

— Цялата покривка е в кръв. Не бих казал, че става дума за дреболия. — Той протегна ръка и разхлаби вратовръзката й, за да й е по-удобно. — Ще изчакам камериерката ви да съблече останалите дрехи.

— Няма нужда. — Софи неочаквано се прозя, естествена последица от изтощението и сътресението. — Направете каквото е необходимо. Трябва да се върна у дома, преди да установят, че ме няма.

Куинт впи поглед в нея. Бялата й кожа бе изпъстрена с кални пръски и мръсни петна. Върху нежните й черти бе отпечатана умора, а завивките бяха алени от кръвта й. Някой бе се опитал да я убие. А той, който бе наясно с опасността, бе я оставил да продължи опасните си занимания. Случилото се бе колкото по нейна, толкова и по негова вина.

— Предвид събитията от вечерта вече не намирам за вълнуващо да ви помагам в тази игра. Ако близките ви установят, че ви няма, вероятно ще спрат по-нататъшните ви прояви на безразсъдство.

Клепачите й рязко се отвориха и разкриха замъглени от болка ириси.

— Няма да посмеете. Ако ме намерят тук…

За щастие, в този момент почука Тейлър, влезе и прекъсна възраженията на Софи. Куинт и без това не желаеше да слуша аргументите й. Тейлър остави голям поднос на нощното шкафче и побутна една от прислужничките към средата на стаята. Куинт й нареди да притиска бедрото на Софи, а той се зае да прегледа ленените превръзки, мехлемите и билките. Икономът предвидливо бе сложил на подноса и бутилка бренди.

— Донеси ми нож, Тейлър.

Куинт отиде до спалнята си и старателно изми ръцете си със сапун и прясна вода. Когато се върна, завари Алис до леглото на Софи притискаше раната с кърпа. Очите на Софи бяха затворени, кожата й — бледа. Куинт знаеше, че я боли, и не можеше да не се възхити на упоритостта й, на решимостта й да понесе болката без стон. В отдавна не палената камина гореше огън и едва стопляше влажната стая. Върху купчината превръзки се мъдреше малък нож.

Куинт измъкна тапата от бутилката с бренди и сипа щедра доза в една стъклена чаша. Взе шишенце от подноса, поръси малко прашец в течността, разбърка сместа и подаде чашата на камериерката.

— Погрижи се да го изпие.

Алис подуши чашата.

— Какво е?

— Хининова кора — отвърна Куинт и с нож в ръка се приближи до Софи.

— Простете за нахалството, милорд, но не е ли по-добре да й дадем лауданум?

— Не се препоръчва при удар в главата. Ще забави реакциите й. А ако следваш инструкциите ми, без да ги подлагаш на съмнение, ще постигнем повече за по-кратко време.

— Всичко е наред, Алис — обади се дрезгаво Софи. — Ще го изпия. Имам пълно доверие на Негово благородие.

Камериерката повдигна главата й и тя изля брендито в гърлото си с отривисто движение. Ако не беше толкова уплашен от обилната кръв по леглото, Куинт вероятно щеше да се учуди на подобна непринуденост с алкохола.

Той опря острието в панталона, готов да го среже.

— Не! — възкликна Софи. — Не режете дрехите ми. Свалете ги.

— Ще ви заболи. Не бъдете глупава, Софи. — Той отново опря острието във вълнения плат.

Софи направи немощен опит да го сграбчи за ръката.

— Куинт, спрете. Трябва да имам с какво да се прибера у дома.

Тя се взря в очите му. Упорита, влудяваща жена. Изкушаваше се да я остави да се прибере с разкъсани дрехи. Щеше да й е за урок, задето се е впуснала в това безумие.

— Моля ви — прошепна тя.

— Свали дрехите й — нареди Куинт на камериерката и се отдалечи в другия край на стаята.

Остана там с гръб към леглото, заслушан в шумоленето на плата и охканията на Софи. Явно всяко движение й причиняваше болка. Ако не ставаше дума за Софи, сигурно щеше да злорадства при тихите стенания. Ала гласът й го караше да се гърчи вътрешно, а мисълта, че някой я е нападнал, направо го душеше.

Чу се глух удар, последван от стон. Сетне шумолене — камериерката опъваше чаршафите.

— Готово, милорд.

Куинт се обърна и видя, че тялото й, там, където бе ранена, е разголено, а останалото — покрито с чаршаф. Кожата й бе придобила цвета на брашно, а очите й бяха затворени. Дишаше тежко, очевидно измъчвана от болка. Раната на рамото бе прокървила отново, а от разреза на бедрото продължаваше да се процежда струйка кръв.

— Поне струваше ли си? — Куинт взе чиста кърпа и я притисна върху крака й.

— Да — изпъшка тя и пребледня още повече.

— Лъжете.

Бързо и сръчно Куинт почисти грижливо раната, после я заши внимателно. Софи стискаше зъби при всяко дръпване на иглата. Когато приключи, превърза стегнато крака. За щастие, раната на рамото бе плитка и не се нуждаеше от зашиване, а само от почистване и превръзка.

Подаде бурканчето с мехлем на Алис.

— Ще мажеш раните всеки път, като сменяш превръзките, но задължително мий ръцете си преди това. Не я докосвай, ако не си се измила.

Алис сви устни.

— Ръцете ми са чисти, милорд.

— Но не достатъчно. Мий ги. Със сапун и чиста вода. Всеки път.

— Ще се мие, Куинт — намеси се немощно Софи. — Нали, Алис?

— Разбира се, милейди — отвърна Алис и изгледа Куинт намръщено.

— Алис, би ли изчакала в коридора за минута? Бих искала да поговоря с Негово благородие.

Алис понечи да възрази, но след като хвърли последен предупредителен поглед на Куинт, се примири и излезе.

— Май прислужницата ви не ме харесва — отбеляза той, когато останаха сами, и със задоволство отбеляза, че устните на Софи трепват в лека усмивка.

— Не го вземайте присърце. Не е свикнала друг да се грижи за мен.

Куинт посегна към завивките и понечи да покрие ранените части на тялото й. Едва сега си позволи да го погледне истински. Бледа, мека кожа. Гърдите й бяха плътно пристегнати с превръзка, за да ги прикрива. Колко жалко. Ала най-много го смая долната половина на тялото й. Софи бе облякла обикновени мъжки гащи — несъмнено най-еротичната гледка, която виждаха очите му. Камериерката бе избутала тънкия плат нагоре, за да открие раната, но не бе ги свалила от благоприличие. Ефектът от гледката върху Куинт обаче далеч не беше благоприличен — гореща вълна заля тялото му и членът му мигом се пробуди.

Никога досега не бе виждал жена с мъжки дрехи и видът й му действаше странно възбуждащо. Нима е паднал толкова ниско, та да допуска подобни развратни мисли? За бога, Софи лежеше ранена, а той я зяпаше похотливо. Пусна припряно завивките, сякаш бяха от жарава, и я покри.

Клепачите й запърхаха и се повдигнаха.

— Благодаря ви за помощта. Но не мога да остана повече. Колкото и да не ми се иска, трябва да се прибера.

Мисълта да я изпусне от поглед, го накара да изскърца със зъби. От друга страна, нямаше как да я задържи, освен ако не я завържеше за леглото. Той прокара пръсти през косата си.

— В колко се буди прислугата?

Очите й се затвориха отново, сякаш клепките й тежаха твърде много.

— Малко преди пет.

Куинт извади джобния си часовник.

— В момента е дванайсет и половина. Поспете три часа. Ще наредя на кочияша да ви прибере преди четири.

Тя не отговори и Куинт се почувства като пълен глупак. Защо бе й позволил да продължи тази нелепа игра, тази безразсъдна лудория, която можеше да я убие? Каквито и разследвания да провеждаше, не си струваше да рискува живота си.

— Буквално чувам как се мръщите — пророни Софи, без да отваря очи. — Поседнете до мен. И поне пет минути спрете да разсъждавате, Куинт.

Куинт дръпна един стол и го сложи до леглото. Седна и се загледа в прекрасното й лице, дългите, тъмни ресници, хвърлящи сенки върху скулите й. Сочните устни, които бяха го целували с такава страст само преди няколко вечери. Прекрасната Софи, изпълнена с толкова живот, решителност и интелигентност. Никога не бе я виждал така притихнала.

— Ще трябва да ми кажете истината, нали знаете. Устните й трепнаха.

— Само ако обещаете да ми помогнете и не се опитвате да ме спрете.

— Софи, не е възможно да продължавате така. Не и след тази вечер. Очевидно сте се натъкнали на нещо опасно.

— Ще правя каквото смятам за редно. А ако толкова се тревожите за безопасността ми, идвайте с мен.

Тялото му мигом се скова, мускулите възроптаха при мисълта да напусне къщата.

— Знаете, че не мога.

— Нищо подобно не зная — тя се прозя. — Смятам, че онзи случай, когато едва не умряхте, здравата ви е разтърсил, но нищо не пречи да се възстановите. — Започваше да заваля думите — явен знак, че е изтощена до смърт. Ала нещо в думите й привлече вниманието му.

— Чакайте, откъде знаете, че едва не съм умрял? Софи обаче не отговори. Дишането й се успокои. Беше заспала.