Джоана Шуп
Дяволската лейди (3)

Трета глава

Куинт сложи ръце на кръста и се втренчи в комплекта пистолети „Мантън“ с дръжки от слонова кост. Тези ли да й даде, или по-новите капсулни пистолети, които бе купил през януари?

Пистолети.

Дуел.

Свети Антимон, защо жена с нейните интелигентност и остроумие би участвала в подобен примитивен ритуал? Най-разумно би било да обсъди ситуацията със засегнатата страна, да се разберат кой кого е обидил и да стигнат до задоволително и за двете страни решение. Да рискуваш живота си за такава глупост, бе абсурдно, поне в очите на Куинт.

Ала въпреки доводите на здравия разум, Куинт бе помолил Тейлър да му донесе пистолетите. Възнамеряваше да ги опакова и да й ги изпрати. Тъй като не можеше да я научи как да борави с тях, щеше поне да се погрижи да е въоръжена подобаващо. А и проклетото оръжие нямаше да му трябва повече.

През целия ден размишляваше дали да пише на маркиз Ардингтън. Маркизът бе влиятелен човек, участваше в управлението на страната на най-високо равнище, а и Куинт го харесваше. Не е ли редно да го предупреди, че едничката му дъщеря е изложена на опасност? В най-добрия случай името й ще бъде опорочено. А в най-лошия — може да я убият. Но щом вземеше писалката, ръката му сама я връщаше на поставката. Не можеше да го направи. Ако ставаше дума за друг, за когото и да е друг, щеше да си измие ръцете от цялата работа. Но за Софи…

Колкото и да му бе неприятно да признае, имаше и друга причина да не пише на баща й. След повече от три години Софи все още му бе слабост, което само доказваше глупостта му. Ала след всичко, случило се между тях, не бе в състояние съзнателно да й навреди.

Откакто се помнеше, околните го намираха за странен. Не приличаше на другите — нито в интересите, нито в заниманията си. Но още от първия миг, в който срещна Софи, усети разбиране в проницателния й поглед, усети, че не прилича на никоя друга жена. Че и тя като него не се чувства на мястото си. И бе започнал да се надява.

Флиртуваха неангажиращо месеци наред на едно или друго светско събитие и на нея като че й бе приятно да е обект на вниманието му. Често бе я улавял да се взира в него изпод дългите си кафяви ресници — поглед, който сякаш го парваше право в слабините. Веднъж, на един много скучен бал, бе се изнизал тихомълком от залата, както често правеше, и бе се оттеглил в библиотеката, за да избегне досадните салонни разговори. И за негова изненада Софи бе го последвала.

Някакво шумолене привлече вниманието му. Софи стоеше на прага, смайващо красива в кремавата си рокля, която проблясваше при всяко нейно движение. Тя затвори вратата, заключи я и сърцето на Куинт препусна.

— Защо не сте в балната зала, Софи?

Ъгълчетата на устните й трепнаха и тя се приближи.

— Няма ли най-после да ме целунете, Куинт?

— Искате ли да го направя?

— Нима не ви последвах тук?

— Отговаряте на въпроса ми с въпрос, Софи.

— Както и вие.

Той се усмихна, неспособен да й устои, и пристъпи напред. Без да помоли за позволение, плъзна едната си ръка около хълбоците й, а другата — около шията, очаквайки, че тя ще се отдръпне. Ала Софи се притисна в дланите му, прие докосването му и той усети топлата й, мека кожа. Кафявите й очи потъмняха, превърнаха се в бездънни, приканващи езера и Куинт потъна безвъзвратно.

— Добре тогава. Много бих искал да ви целуна. Искам, но не бива.

— Животът би бил безкрайно скучен, ако спазваме всички правила. — Тя вдигна ръце и зарови пръсти в косата му. Куинт се приведе и впи устни в нейните.

Тази едничка целувка бе се оказала изумителна. Съдбовна. Софи бе откликнала с неподозиран плам и Куинт бе изгубил самообладание, забравил бе, че са само на метри от многолюдното соаре. В онзи момент бе напълно уверен, че тя отвръща на чувствата му.

Ала бе сгрешил. С деликатността на парен чук тя бе разбила сърцето му на милион молекули, пръснала ги бе като речни камъчета. Най-безцеремонно бе му заявила, че е неподходящ кандидат за ръката й, а кратката им връзка не е нищо повече от мимолетен каприз.

При нормални обстоятелства никак нямаше да му е неприятно да задоволи „мимолетния каприз“ на една красива дама. Но със Софи нещата стояха иначе. Съвсем иначе.

В крайна сметка така беше по-добре. Сега, когато знаеше какво крие бъдещето, Куинт предпочиташе да не бъде в тежест никому.

Като дете бе гледал как баща му бавно губи разсъдъка си, виждал бе мъката на майка си. Тя ридаеше безспир, почти не се хранеше, непрестанно тичаше по аптекари, лекари и учени, търсейки лек. Уви, напразно. Изтощила бе и сетните си сили, пренебрегнала бе сина си, а графът така и не бе оздравял.

Куинт бе се зарекъл, че на него това няма да се случи. Няма да се поддаде на лудостта, сломила баща му. Ще развива интелигентността си. Острият си ум. Концентрацията, паметта и издръжливостта си. Ще избегне съдбата на баща си, независимо от цената.

И от усилията му наистина имаше полза, докато един куршум се заби в шията му миналия февруари и едва не отне живота му.

Припряно почукване прекъсна мислите му. Тейлър открехна вратата. Зад гърба му се очертаваше фигура с наметало.

— Милорд, имате посетител.

Всяка клетка в тялото на Куинт настръхна. Разпознал бе забулената фигура. Защо се е върнала?

— Погрижи се да не ни безпокоят, Тейлър. — Икономът понечи да се оттегли, но Куинт го спря. — А по-късно непременно ми напомни да ти повторя правилата ми за посетители.

Тейлър кимна и се отдалечи, а Софи смъкна качулката на наметалото. Не носеше нито боне, нито шапка, кестенявата й коса бе събрана на най-обикновен кок ниско на тила. Жълтеникавата светлина на свещите се отразяваше в тъмните й очи. Устните й трепкаха насмешливо.

— Не се сърдете на Тейлър. Вече бях влязла и се качвах по стълбите откъм задния вход, когато ме намери. Нямаше как да ме изрита.

— Защо сте дошли, Софи?

— Какво е това? — Тя се приближи и надникна в кутията на писалището. — Това пистолети ли са?

Куинт въздъхна. Може би е по-добре да не протака. Приключи ли сега, ще се съсредоточи върху шифъра.

— Да. Изработени са от Мантън, производител на най-добрите пистолети за дуел в света.

— С какво са по-добри?

Куинт впрегна цялата си воля, за да не обръща внимание на близостта й, да не се замисля, че помръдне ли на сантиметър, раменете им ще се докоснат. Покашля се.

— Мантън открил, че ако направи цевта по-тежка, изстрелът ще е по-точен, а откатът — по-слаб. Пистолетите му са забележително точни при подходящо разстояние. Имам и други, но ми се струва, че с този чифт ще боравите най-лесно.

— Хм — Софи прокара пръст по дръжката от слонова кост. — Защо сте ги извадили, след като не смятате да ми помогнете?

— Защото, когато човек се захваща с нещо, е хубаво да разполага с възможно най-добрите инструменти. А тъй като нямах представа какви пистолети се каните да използвате, смятах да ви изпратя тези. На мен не са ми нужни.

— Заредени ли са?

— Разбира се, че не. Цевта е празна. — Така вероятността да бъде застрелян някой, примерно той самият, значително намаляваше.

— Но как ще се упражнявам, след като са празни?

— Първо трябва да добиете сила в ръката си, за да можете да държите пистолета дълго време. Жените имат по-малко мускулна маса в горната част на тялото, така че, ако искате да сте точна, ще се наложи да се поупражнявате за сила, а не само в дърпане на спусъка.

— Ето, виждате ли, това е изключително полезна информация. Не бих могла да се доверя на друг да ми разясни подобни неща.

Остро, неочаквано чувство на задоволство прониза тялото му, последвано от негодувание. Ама че хитруша, използва ласкателство, та да получи своето. Куинт обаче предпочиташе фактите.

— Естествено, наясно сте, че дуелите са незаконни. И че повечето свършат със смърт или тежки рани.

Тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Някои да, но далеч не повечето. А и се съмнявам в достоверността на подобни твърдения. Невъзможно е да се съберат надеждни данни, тъй като повечето дуели се провеждат тайно и не се разгласяват, особено ако няма последствия.

Заля го гореща вълна. Исусе, защо при думите „достоверност“ и „данни“ му се прииска да й се нахвърли и да й стори всевъзможни неприлични неща? Куинт прокара пръсти през косата си и се отдръпна леко.

— Не виждам смисъл да спорим. В случай че сте забравили, нека ви напомня, че поискахте помощта ми, а аз отказах.

— А аз отказвам да приема отказа ви. Не само че сте най-умният мъж, когото познавам, но и сте ми приятел. Кой друг е в по-добра позиция да ми помогне?

Хитър ход. Ако сега откаже, ще прозвучи грубо.

Куинт умислено сгъна и разгъна пръстите на ръката си. От една страна, не му беше приятно да го манипулират, а от друга — не искаше Софи да пострада. Може би, ако й покаже как да стреля с проклетите пистолети, ще си тръгне и ще го остави на мира.

— Ако ви отделя един час, обещавате ли да не се връщате повече?

— Да — побърза да отвърне тя и лицето й светна от вълнение.

— А ако се окаже, че не ви бива? Ще се откажете ли от тази глупост?

— Естествено. Нямам желание да умра. — Тя свали тежкото наметало и го захвърли на близкото кресло. — В такъв случай ще настоявам да използваме рапири.

— Ако това е представата ви за шега, нека ви кажа, че изобщо не е смешно.

Софи прехапа устна. Действително, изражението му не издаваше и най-беглата искрица веселост. Присвил очи и стиснал устни, Куинт изглеждаше особено мрачен — дори за мъж, който по принцип е сериозен. Което засилваше подозренията й, че нещо не е наред. Тя се опита да се съсредоточи.

— Естествено, че се шегувам. — Всъщност говореше напълно сериозно. — Да започваме. Трябва да се прибера преди съмване.

При тези думи Куинт като че съвсем посърна.

— А как точно се измъкнахте, ако смея да попитам? И как се промъкнахте в къщата ми, без прислугата да ви спре?

Софи предпочиташе да не обсъжда особените си таланти. Само Алис се досещаше за някои от тях, но друг не биваше да знае.

— Камериерката ми ме прикрива. Изключително е дискретна и й имам пълно доверие. А и вратата към кухнята ви беше отключена. Предполагам, готвачката е забравила да я заключи, когато е тръгнала да си ляга.

Куинт се умисли и взе да чопли долната си устна с палец и показалец. Движението привлече погледа й към устата му и по кожата й пробяга тръпка при спомена за тези устни върху нейните. Куинт се целуваше невероятно, така целеустремено и съсредоточено, че можеше да накара и куртизанка да се изчерви.

Да, това му е хубавото на Куинт. Каквото и да прави, го прави добре. Съпругата му ще бъде истинска щастливка.

Колко жалко, че това няма да е Софи.

Тя извърна поглед и си пое дълбоко въздух. Не можеше да си позволи да реагира така, не и ако възнамеряваше да чуе какво й казва.

— Да разгледаме оръжието — предложи той. — Вземете единия, ако обичате.

Софи бръкна в подплатената с кадифе кутия и извади единия пистолет. Дръжката бе хладна.

— Не очаквах да е толкова тежък.

— Именно затова е нужно да се упражнявате, както вече казах, та ръката ви да укрепне. Колкото по-здраво го държите, толкова по-точен ще е изстрелът. Ако ръката ви трепери от тежестта, най-добре изобщо не се захващайте.

— Разбрах — тя надникна в цевта и я насочи към пода. — Ще ми покажете ли как да го заредя?

— Не. Това е работа на секундантите. Вашата работа е да се опазите да не ви убият.

— Но как да се упражнявам, ако не мога да го заредя? — Очакваше, че Куинт ще възрази, но той я изненада с практичния си отговор.

— Вероятно сте наясно, че ще се наложи да излезете извън града, за да стреляте?

— Не се дръжте с мен като с дете, Куинт. Смятам да прекарам няколко дни в Съсекс. Земите около имението на татко са достатъчно просторни, та и с оръдие да стрелям, пак никой няма да ме чуе.

Куинт разпери ръце.

— Добре. — Бръкна в кутията и извади някакви части и предмети, нареди ги на писалището, а сетне се впусна в подробни обяснения — за конструкцията на пистолета и изстрелващия механизъм, а също и за функцията на всеки предмет. Показа й хартиените патрони и как се използват. Но при цялото си усърдие не докосна пистолета нито веднъж.

Софи се размърда нетърпеливо, готова да действа.

— Слушате ли ме? — скастри я Куинт. И когато тя кимна, той вирна недоверчиво вежда. — Тогава бихте ли ми обяснили какви са причините пистолетът да засече?

— Изтънен кремък, меко огниво, слаби пружини, препълнена полица, запушен огнепроводен канал — изрецитира тя уверено. — Нещо друго?

— Да видя как ще го заредите — нареди той вместо отговор.

Тя се справи бързо и сръчно и го погледна за одобрение. Той кимна и тя се усмихна широко, неимоверно доволна от себе си.

— Сега готови ли сме да стреляме наистина? — попита.

— Виждам, че нямате търпение.

— Трябва да се прибера у дома, преди някой да забележи, че ме няма. В противен случай ще се наложи да използвате пистолетите, когато баща ми ви покани да се срещнете призори.

— Добре тогава. Вземете празния — той се отправи към средата на стаята. Софи не си направи труда да смени пистолетите. Малко бе вероятно да го застреля.

— Почакайте, няма ли да вземете другия?

— Не. Ще се преструвам — заяви той и сви пръсти. Софи отбеляза мислено, че не за първи път прави този жест, особено откакто извади пистолета. Нервен тик?

— Във вашия случай разстоянието ще се определи от противника ви — обясни той. — Обикновено се отмерват десет крачки, макар да съм чувал за случаи с шест или осем. Секундантите ще отбележат къде да застанете. Така, заемете позиция.

Софи отброи десет крачки и се обърна с лице към него.

— Тук ли?

— Добре. Когато и двамата сте готови, секундантите подават сигнал, след който разполагате с три секунди, за да стреляте.

— И се целя в…?

— Крайниците. Рамо. Ръка. Едва ли искате на съвестта ви да тежи нечия смърт.

Тук не можеше да спори.

— А какво става, ако никой не улучи?

— Тогава онзи, който ви е предизвикал на дуел, ще реши дали е удовлетворен, или не.

Софи разгледа пистолета в ръката си. Красив беше, със златни орнаменти и седефена дръжка. Дървото бе гладко, полирано.

— Някога участвали ли сте в дуел?

Куинт издаде неопределен звук.

— Категорично не. Намирам го за варварство. Купих пистолетите, за да разуча механизма им, да разбера какви промени е въвел Мантън.

— И все пак, не може да не сте присъствали на дуел?

— Присъствал съм на два. И в двата случая заради Колтън, когато бе твърде млад и твърдоглав, та да успея да го вразумя. Досущ като друг един човек, когото познавам.

Софи не му обърна внимание.

— Коя стая се пада точно под нас?

Куинт свъси вежди, замислен.

— Избата, доколкото си спомням. Но…

Софи натисна спусъка, както бе й показал. Кремъкът се завъртя, удари огнивото, произведе искра и пистолетът гръмна с остър пукот. Обви я облак лют дим и тя се олюля от неочаквания откат. Обзе я въодушевление, опияняваща смесица от облекчение, усещане за всемогъщество и благоговение.

— Ей богу, ама че веселба! — И тя взе да маха със свободната си ръка, за да прогони пушека. — Може ли… Куинт, какво има?

Куинт стоеше като истукан, а бледото му лице бе придобило оттенъка на току-що посипал се сняг. Гърдите му се надигаха мъчително, бе впил очи в пистолета в ръката й.

— Куинт? — Тя се приближи и забеляза, че ръцете му треперят. — Съжалявам, че стрелях. Не можах да се сдържа.

— Махайте се.

Тя примигна. Наистина ли каза…?

— Веднага, Софи. Махайте се от къщата ми и никога повече не се връщайте! Вървете! — Той почти изрева последната дума, неочаквано яростен вик от кроткия иначе човек.

Смаяна, Софи чевръсто остави пистолета в кутията и грабна наметалото си. Куинт бе се извърнал към стената, стиснал здраво глава в шепи, сякаш изпитваше болка. Тя понечи да се извини отново, но реши да не го дразни повече.

— Махайте се! — прошепна дрезгаво той и тя се втурна към коридора, затваряйки тихо вратата зад себе си.

Ала вместо да си тръгне, притисна ухо о дървото, обзета от любопитство и тревога. Откъм кабинета се чуваше ускорено, ритмично пухтене. Толкова ли се е задъхал? Небеса, та той е болен! Тя се огледа, за да е сигурна, че наоколо не се навъртат слуги, после съвсем бавно завъртя дръжката на вратата и я открехна леко.

Куинт почти не бе помръднал, освен колкото да се протегне и да сграбчи облегалката на стола. Виждаше само профила му, но очите му бяха затворени и като че ли с мъка си поемаше въздух. Дишаше тежко и едва стоеше на крака. Стомахът й се сви. Какво му става? Нима сърцето му е болно?

Без да отмества очи, тя се опита да прецени дали да се втурне вътре и да му предложи помощ, или да остане в коридора. Съдейки по собствения си баща и по-малкия си брат, бе наясно, че мъжете не обичат да им се натрапват в миг на слабост. Сякаш са особено докачливи на тази тема. От друга страна, ако наистина му има нещо сериозно?

— Милейди.

Софи рязко се изправи и отскочи назад. Тейлър я изгледа неодобрително. Завтече се напред с решителна крачка и тихо затвори вратата към кабинета.

— Болен ли е? — прошепна тя.

— Не мога да ви отговоря, милейди. Струва ми се обаче, че ще е най-добре Ваше благородие да се прибере в собствения си дом.

— Но не трябва ли да повикаме лекар? Или поне да изчакаме, за да сме сигурни, че се е съвзел?

— Негово благородие изрично нареди в къщата да не се допуска лекар. При никакви обстоятелства. И смятам, че едва ли ще се зарадва, ако предприемем нещо зад гърба му. — Момъкът не изглеждаше особено разтревожен за здравословното състояние на господаря си. Нима Куинт е преживявал подобни кризи и преди?

Тейлър посочи входната врата.

— А сега ще се наложи да настоя, Ваше благородие. Не ми се иска да загубя работата си.

Софи стисна юмруци от безсилие — искаше да провери как е Куинт, но не желаеше да навлече неприятности на прислужника му.

— Най-добре да изляза през задната врата, Тейлър. — Тя наметна наметалото и нахлупи качулката ниско над челото си.

Двамата извървяха мълчаливо пътя до кухнята.

Тейлър отвори вратата.

— Не искате ли някой от прислугата да ви изпрати до дома, милейди?

— Не, не е необходимо. — Тя прекрачи прага. — Ще се погрижите за него, нали?

— Разбира се, милейди. Но… — Той млъкна, явно разколебан.

— Кажете — подкани го.

Тейлър погледна предпазливо през рамо и сниши глас.

— Ако решите да се върнете, пратете ми вест и аз ще се погрижа да не се налага втори път да се борите с ключалката.

 

 

Когато Куинт най-после се съвзе, Софи отдавна бе си тръгнала.

Прекрасно. След тази вечер не би могъл да я погледне в очите. Достатъчно му беше неприятно, че слугите не бяха избягали и щяха да станат свидетели на срамната му слабост. Гледаше да страни от тях, доколкото може, но подозираше, че Тейлър е стигнал до някои заключения след последния случай.

Попи потта от челото си и се захвана да рецитира „Опит върху човешкия разум“ на Лок. Това бе любимият му пасаж — как цялото човешко познание се крепи единствено на личния опит и преживявания. На Лок, разбира се, му е било лесно, нали е запазил здравия си разум. А какво познание би могъл да извлече Куинт от тези ужасяващи припадъци? Вероятно и най-ярките мислители на Просвещението нямаше да успеят да намерят смисъл в страданията му.

Скоро дишането му се успокои.

Надигна се с мъка от креслото, обзет от слабост. След всеки припадък се чувстваше напълно изтощен, с пулсиращо главоболие. Отвори прозореца, та свежият въздух да отвее миризмата на барут. Стреляла бе с пистолет в къщата му! Куинт разтри слепоочия. Само Софи бе в състояние да стори нещо толкова безразсъдно. Сигурно затова й се възхищаваше толкова. Уви, звукът от изстрела и миризмата бяха отключили кошмара — кошмар, който никога нямаше да признае пред нея. Който не би признал пред никого.

— Милорд — подвикна Тейлър зад вратата. — Изстрел ли чух?

— Да. А след като така и така си тук, можеш да влезеш, Тейлър.

Вратата се отвори и младият иконом пристъпи в стаята. Куинт не успя да разчете нищо във ведрото му изражение — нито неодобрение, нито тревога, което го успокои поне малко.

— Искате ли да ви донеса нещо, милорд? Чай?

— Да, ще ти бъда благодарен. Също така — Куинт посочи пистолетите — отнеси ги долу и заръчай да ги опаковат. Искам утре да бъдат доставени на лейди София, дъщерята на маркиз Ардингтън.

— Добре, сър. Да повикам ли дърводелец да поправи дупката в пода?

Куинт сведе поглед. На пода до писалището се мъдреше малка кръгла дупка. Не искаше из къщата му да се мотаят работници. Всъщност не искаше да вижда никого. А тази дупка щеше да послужи като оправдание за грубостта му.

— Не. Засега няма нужда.

— Вероятно ще искате да знаете, че Нейно благородие си тръгна през задния вход, милорд. Изпратих един коняр да я следва на известно разстояние.

— Хубаво си се сетил, Тейлър. — Куинт се отпусна в креслото пред писалището, решен да успокои мислите си с работа. — Задните улички невинаги са така безопасни, както смята лейди София.

— За съжаление, това е самата истина, Ваше благородие. Макар да не мога да отрека, че дамата е смела. Не прилича на другите.

Меко казано. А и Куинт не бе сигурен дали е смела, или просто безразсъдна. Всъщност какво значение има? Проблемът бе, че отвличаше вниманието му, а той не можеше да си позволи да губи концентрация.

Ала не тази мисъл го накара да се намръщи, а ласкавият тон на Тейлър. Изглежда, Софи бе си спечелила поредния обожател.

— Точно така. Освен това е изключително убедителна. Не забравяй кой ти плаща заплатата, Тейлър. Знаеш, че не искам посетители.

Тейлър взе кутията с пистолетите и се поклони.

— Както желаете, милорд. Ще заръчам да ви донесат чай.

Останал сам, Куинт извади малък ключ от джоба на жилетката си и отключи горното чекмедже на писалището. Извади дневник, който не бе показвал никому. Разгърна страниците до последното изречение и посегна за писалката. Записа датата с четливия си почерк. После старателно описа обстоятелствата, предшествали пристъпа, както и симптомите, които бе изпитал. Записа и най-малката подробност, та по-късно да може да прегледа отново бележките. Да ги сравни с предишните, да потърси модел. Сходства.

Отговори.

„Всичко е в главата ти — каза си. — Физически нищо ти няма.“ Но макар да знаеше, че това е вярно, тялото му сякаш вярваше в друго. Пристъпите бяха смазващи. Унизителни. Не приличаха на нищо, сполетявало го през неговите трийсет и три години. А ако се случеше да го връхлетят навън, пред свидетели, Куинт знаеше какво ще си кажат. Знаеше какво ще последва.

Същото, дето бе се случило и с баща му.

Каиши на леглото. Пускане на кръв. Ледени вани. Предизвикано повръщане.

Той потръпна. Определено предпочиташе смъртта пред дълъг престой в болница — или още по-ужасно, в лудница. А и не би позволил на разни невежи лекари и хирурзи да го ръчкат и мушкат. С радост би плувал във водовъртежите на лудостта, но не би се оставил в ръцете на шарлатанин.

Колко ли време му остава? Баща му беше на трийсет и осем, когато започнаха пристъпите, и бе изкарал още само четири години. Куинт беше на трийсет и три. Това означава ли, че нямала доживее до четирийсет?

Тази мисъл го потискаше до немай-къде.

Често се взираше в портрета на баща си в галерията търсеше знаци. За какво ли е мислел графът? Забелязал ли е, че със здравето му се случва нещо необяснимо? Усещал ли е симптоми на задаващата се лудост?

„Като теб ли ще бъда?“

Ако съдеше по модерните медицински трактати и списания, отговорът сякаш бе положителен. Лудост, придружена с припадъци и пристъпи на паника, каквито измъчваха баща му, се предава с кръвта. Лек няма. Куинт обаче не вярваше. Ще се излекува, стига да разполага с нужното време. Отговорът се криеше в доказателствата, събрани в дневника му, в експериментите, на които се подлагаше през последните три месеца.

До момента бе експериментирал с подправки и горещи вани, уви без никакъв резултат. Вареше ароматни чайове, които имаха чудесен вкус, но не му носеха никаква полза. Смесваше всевъзможни билки и растения, които също не водеха до желаните резултати, но за сметка на това бяха отвратителни на вкус. До опиати не смяташе да прибягва. Маковият извлек щеше да притъпи сетивата му — нещо, от което винаги бе се пазил. По същата причина не пиеше алкохол. Искаше да запази ума си бистър и същевременно да намали страха и чувството за тревога.

Искаше да се оправи — и ще се оправи, стига да не губи концентрация. Да продължи с проучванията. Да избягва всичко, дето би отвлякло вниманието му.

Следователно не бива да се вижда със Софи.