Джоана Шуп
Дяволската лейди (4)

Четвърта глава

Софи бутна малката врата и ръждясалите панти шумно възнегодуваха. Меката, златиста светлина, която се лееше от вътрешността на неизползваната градинска барака, означаваше, че камериерката й вече е пристигнала.

— О, слава богу — възкликна Алис, когато Софи влезе. — Кълна се, че не знам колко още щях да издържа. Нещо претича през крака ми само преди минути.

— Сигурно някое мишле — Софи свали наметалото и се обърна гърбом към Алис.

Момичето се захвана да развързва връзките на роклята й.

— Още треперя, милейди.

— Тогава побързай и ще можеш да се прибереш.

Съвсем скоро роклята, фустите, ризата, дантелените гащички и корсета бяха свалени. Софи разкопча кожения ремък на бедрото си, където в кожен калъф стоеше лъскав, остър нож. Потрепери под хладния въздух и побърза да нахлузи обикновените мъжки гащи, които Алис й подаде. Следваха лентите.

Това бе най-неприятната част, макар гърдите й да не бяха толкова големи, та да се тревожи. Всъщност стройното й тяло никога не бе отговаряло на критериите за женственост. Откакто се помнеше, мечтаеше за по-щедри извивки. Молбите й бяха останали без отговор, но въпреки това мъжките й одежди изискваха внимателно прекрояване.

Започна бавно да се върти, докато Алис увиваше дългата ивица плат плътно около тялото й. След това дойде ред на чорапите, панталона, фината риза, тирантите и жилетката. Алис завърза спретнато вратовръзката около високата яка, която трябваше да прикрие липсата на адамова ябълка или набола брада. Иглата във вратовръзката бе последният щрих на тоалета.

— Готово. Сега да ви оправим косата — раче Алис и се пресегна за бурканчето с помада. Софи измъкна сребърните гребенчета от късите си къдрици и седна на дървеното столче. Алис потопи пръсти в сместа и се захвана да изправя, изтегля и усуква косата на Софи в елегантна, контешка прическа. Когато приключеше, Софи щеше да прилича на някой от модните поети, по които така въздишаха дамите — стига някой да не се вгледаше по-внимателно.

Накрая Алис отстъпи назад, Софи се надигна и пъхна крака в обувките. Бе се оказало невъзможно да намерят мъжки обувки с нейния номер, та се наложи да задигне един чифт от по-малкия си брат и да натъпче носовете им с парцали. Не бяха особено удобни, но вършеха работа. Пъхна ръце в ръкавите на жакета, щедро попълнен на раменете, за да й придаде по-плещест вид. С палто, бастун и шапка по-късно тя бе напълно преобразена.

Понечи да тръгне, но гласът на Алис я спря.

— Почакайте, милейди! Очилата!

Софи ги сложи и изпъна тяло в мъжествена поза.

— Как изглеждам?

— Като най-изисканото конте в Лондон.

Софи се усмихна.

— Значи добре сме се справили.

— А къде точно отива Ваше благородие, та да знам накъде да упътя полицаите, ако не се приберете?

— Много смешно. Отивам да посетя мадам Хартли.

— Пак ли е изчезнало момиче?

Софи нахлузи ръкавиците.

 

— За съжаление, да. И след като така и не открих Наталия, възнамерявам да посветя всичките си усилия, за да го намеря.

— Пазете се, милейди.

— Разбира се, Алис — отвърна Софи и излезе.

Двайсет минути по-късно слезе от наетия файтон, като внимаваше да не се спъне с възголемите си обувки, и подхвърли няколко монети на кочияша.

— Благодаря ви, милорд — мъжът докосна шапката си.

Тя не му обърна внимание — повечето господа се отнасяха с преднамерено презрение към нисшите класи — и се отправи бавно към познатата тъмночервена врата. Потропа с дръжката на бастуна и вратата се отвори.

— Сър Стивън — поздрави я едрият портиер Мълруни с твърдия си ирландски акцент. — Добре дошли. Мадам Хартли ви очаква.

Софи му подаде палтото, шапката и бастуна си, а сетне с преправен глас каза:

— Смятам първо да изпия едно питие, Мълруни.

— Отлично. Ще уведомя господарката, че сте пристигнали, сър.

„Доста е пълно“, помисли си Софи, когато влезе в съседната стаичка и вонята на дим и пот едва не я задуши. Появи се лакей и й поднесе чаша силно разредено уиски, любимото питие на сър Стивън. Софи пое чашата с благодарност, като скришом оглеждаше мъжете, излегнати около масичките за карти. Дамите от доброто общество смятаха, че вертепите предлагат само разврат — което си беше самата истина — но всъщност господата прекарваха учудващо много време в подобни заведения. Бъбреха, играеха карти и се наливаха по всяко време на денонощието. А като се имаше предвид колко видни господа разпозна около масичките, имаше чувството, че е влязла в някои от изисканите джентълменски клубове в града, примерно „Уайтс“ или „Брукс“.

Побърза да си придаде отегчено изражение, понеже забеляза, че появата й е привлякла погледите на неколцина от присъстващите. За щастие, както и очакваше, никой не се вгледа по-продължително — на никого и през ум не му минаваше, че новодошлият може да е нещо различно от онова, за което се представя — младок, дошъл за порция вечерен спорт. И ако се държеше настрана, щеше да успее да запази прикритието си.

Уискито с дървесен привкус плавно взе да я отпуска. Напоследък сър Стивън бе си създал врагове, та Софи искрено се надяваше да не срещне никого от тях точно тази вечер.

— Сър Стивън — при звука на провлечения женски глас Софи побърза да се обърне и видя мадам Хартли. — Драго ми е да ви видя отново толкова скоро. Джозел ще се зарадва, че сте се върнали.

Мадам Хартли бе съдържателка на най-скъпия вертеп в Лондон, но и двете знаеха, че Софи не е дошла да се забавлява с момичетата.

— В такъв случай не бива да я карам да чака — отвърна Софи.

— Очаква ви в синята стая в дъното на коридора — измърмори Хартли. Софи се качи по застланите с килим стълби до втория етаж. От двете страни на коридора се редяха врати, а иззад тях се чуваха странни звуци — хем загадъчни, хем еротични — намек за един забранен за дамите свят. Стонове, пъшкане, въздишки. Звучна плесница, последвана от кикотене. Скърцаха пружини. Липсата й на опит подклаждаше въображението й и събуждаше неочаквани копнежи. Искаше й се и тя да изпита подобна страст, при това дотолкова, та усети смътна болка във всички онези кътчета от тялото, които я правеха жена.

А дали пълзящите под кожата тръпки се дължат на срещата й с Куинт?

Беше й се приискало да го целуне. Едва бе се сдържала.

„Защо му е да се целува с теб?“ Особено след като бе му заявила, че онази целувка не е означавала нищо за нея — мнение, с което той очевидно бе съгласен, щом още в следващия момент бе се влюбил в Съвършената Пепертън. Русичка, скромна, безупречна във всяко отношение, младата Пепертън бе засенчила всички момичета на възраст за женене. Когато обявиха годежа му, на Софи й се струваше, че ще умре.

И макар да му съчувстваше за унизителната развръзка на годежа — годеницата му бе избягала в Гретна Грийн с един от конярите му, — не можеше да каже, че съжалява. Онова глупаво момиче не го заслужаваше. Всъщност никой не го заслужаваше. Никой не бе достоен за такъв невероятен, интелигентен мъж.

Най-малко тя.

Не е редно една дама да изпитва такова удоволствие. И категорично не е редно да казва на мъжа какво да прави.

Гласът на лорд Робърт често отекваше в мислите й въпреки изминалите години. Все още усещаше унижението. Бе го обичала, а той бе я използвал и захвърлил като дрипа.

Когато стигна до края на коридора Софи почука и влезе. Младо, хубавко русо момиче се изправи да я посрещне.

— Благодаря ви, че дойдохте, милейди — възкликна Джозел, после се плесна през устата. — Тоест, сър.

Софи се подсмихна и заключи вратата. Още от самото начало й бе ясно, че е излишно да се опитва да заблуди момичетата. Ако някой може да разпознае мъжко тяло от десет крачки, то това е жената, която изкарва прехраната си по гръб.

— Няма нищо, Джозел, В момента сме сами. Надявам се, че си добре.

— Ще се поболея от тревога, Ваше благородие успя ли да намине през „Палавото котенце“?

— Успях. Говорих с приятелката на сестра ти, Мери. И тя няма вест от Роуз цели две седмици, а в заведението вече са освободили стаята й. Мъжът, който наглежда момичетата, ми каза, че е заета с клиент.

Джозел взе да кърши ръце.

— Сторили са й нещо ужасно, сигурна съм. Искаше да се откаже от занаята. Беше си намерила благодетел, така ми каза. Каза, че вече няма нужда да работи в „Котенцето“. Беше толкова щастлива… — Лицето й се сгърчи и Софи я потупа смутено по рамото.

— Ще я намерим. Кълна се, ще направя всичко по силите си, Джозел.

— Знам, че ще го направите, милейди — Джозел въздъхна дълбоко. — Все й повтарях да не остава при О’Ший. Хич не го е грижа за момичетата му. Има ги за боклук.

Софи бе чу вала за Джеймс О’Ший, човек с мрачна слава в бедняшките квартали и собственик на „Палавото котенце“. Носеха се всевъзможни слухове за жестокостта и безсърдечието му. Възможно бе да няма нищо общо с отсъствието на Роуз, но това беше второто момиче, което изчезваше от заведението му от октомври насам.

— Сигурна ли си, че Роуз не е заминала с благодетеля, за когото ти е разказвала?

— Сигурна съм. Щеше да ми пише. Дори да е отишла да живее другаде, щеше да ми прати вест.

— Знаеш ли нещо за този човек?

Джозел поклати глава.

— Знам само, че е джентълмен. Страх ме е, че и нейното тяло ще изплува в реката.

На Софи й минаваше същата мисъл. До момента реката бе изхвърлила обезобразените тела на три момичета, все млади проститутки.

— Ще говоря пак с Мери. Може да е чувала нещо за този тайнствен джентълмен. Със сигурност е бил някой от редовните клиенти на Роуз.

Джозел кимна мрачно.

— Благодаря ви, милейди. Безкрайно сме ви благодарни за усилията.

Софи се усмихна безрадостно.

— Щом успея да мина през „Котенцето“, ще се върна отново да те видя, обещавам. А сега, най-добре да се връщам долу, за да не губиш клиенти.

— В такъв случай да им спретнем представление, милейди — Джозел сграбчи леглото за рамката и започна да го блъска в стената. — О! — изкрещя тя. — Чукай ме по-силно! По-силно! — Блъскаше енергично, с мощни, ритмични удари. — О, да, о, господи, да! — След още няколко удара спря.

Софи прехапа устна, за да не прихне.

— Кой би предположил, че сър Стивън е толкова пламенен? — измърмори тя.

Момичето разлюля игриво хълбоци и отметна дългата си руса коса.

— Заслугата е изцяло моя, милейди. В състояние съм да съживя и мъртвец.

Софи слезе на долния етаж. Искаше да поговори с мадам Хартли, преди да си тръгне.

Един от лакеите и връчи кристална чаша. Софи я пое и пое наперено към наредените край стените пейки. Изтегна се върху кадифените възглавници досущ като мъж — със свити ръце и разкрачени крака, като се стараеше по всякакъв ничии да покаже, че току-що е бил с жена. Естествено, нямаше достатъчно опит, от който да черпи идеи, но като че ли основното бе да изглежда извънмерно доволна от себе си.

— Сър Стивън — мадам Хартли се приближи. — Надявам се, че Джозел ви е харесала.

— Чудесно момиче — отвърна Софи и намигна.

— Радвам се. Може ли да разменим няколко думи насаме сър?

— Разбира се — Софи се надигна и последва съдържателната към другия крайна къщата. Когато стигнаха кабинета й, собственичката посочи един от столовете. — Да поседнем, милейди.

Настаниха се и мадам извади къс хартия от писалището си.

— Том е от Пърл.

Софи пое листчето, което вероятно съдържаше дочутите от куртизанката слухове.

— Джозел е много разстроена — продължи мадам. — Смятате ли, че ще можете да й помогнете?

— Ще опитам. Заръчала съм на едно от момчетата в „Котенцето“ да ми донася всичко, дето чуе, в замяна на някоя и друга монета. Ще си отваря очите на четири за всичко, свързано с Роуз.

— Чудесно. Благодаря ви за грижата, Ваше благородие. Всяка помощ за безпомощните е истинска благословия, милейди.

Софи усети как я залива топлина. Вършеше работата си с удоволствие, а признанието за дребните й постижения я радваше.

— Джозел се тревожи, че сестра й може да се окаже следващото момиче в реката — каза тя.

И двете знаеха, че говори за обезобразените, захвърлени в Темза проститутки, неотдавна извадени оттам.

— Надявам се да греши. Ужасна трагедия, никое момиче не заслужава такава смърт, независимо как изкарва прехраната си. Ако мога да помогна с нещо, просто ми кажете.

— Благодаря — Софи се тупна по коленете и се изправи. — Струва ми се, че е време сър Стивън да си върви.

— Внимавайте, Ваше благородие.

Докато чакаше Мълруни да донесе дрехите й, вратата се отвори и в заведението нахлуха неколцина мъже. Вниманието й бе привлечено от възнисък, русоляв мъж и сърцето й се сви. Лорд Толбърт. Да му се не види. Последният човек, когото би искала да срещне. Тя затаи дъх. Нямаше как да избегне сприхавия граф в тясното фоайе. Толбърт свали наметката си и се огледа, а тъмните му очи се присвиха, когато забеляза сър Стивън. Софи изпъна рамене — нямаше намерение да се свива уплашено.

Естествено, бе го срещала на светски събирания, но от прекалено разпаленото му ухажване направо се изприщваше. А понеже дълговете му от хазарт бяха пословични, подозираше, че интересът му към лейди София е предизвикан по-скоро от размера на зестрата й, отколкото от искрено възхищение.

Миналата седмици, в едно далеч не толкова изискано заведение, сър Стивън бе допуснал грешката да отведе на горния етаж момичето, което Толбърт бе си избрал за вечерта. Искаше само да разпита момичето и не знаеше за уговорката на Толбърт. Ала обяснението и не бе се понравило на Толбърт и спорът бе завършил с покана за дуел.

Покана, която тя не бе приела официално, тъй като не разполагаше с достатъчно дискретен приятел, който да й бъде секундант. Тайничко се надяваше, че Толбърт е забравил нанесената обида, но ако съдеше по изражението му в момента, надеждите й бяха напразни.

— Сър Стивън — обади се провлечено Толбърт и метна тежката си наметка и шапката към един от спътниците си. — Виждам, че страхливецът най-после е изпълзял от скривалището си. Търсих ви навсякъде.

Софи преглътна с мъка.

— Така ли?

— Интересно защо никой не знае къде да ви намери — подметна подигравателно Толбърт. — Разпитах всичките си познати, но никой не знае къде може да бъде открит сър Стивън. А ето и нещо още по-любопитно. — Той направи драматична пауза — в копието ми на „Дебретс“ не се споменава нищичко за сър Стивън Радклиф.

— Вероятно ползвате старо издание — отвърна Софи с възможно най-високомерния си тон.

— Съвсем не. Знаете ли какво си мисля? — Той пристъпи към Софи и процеди: — Смятам, че сте измамник, сър Стивън. Мошеник, който иска да мине за член на висшето общество. И възнамерявам да ви разоблича.

Под мишниците й изби пот. Ако Толбърт знаеше колко е близо до истината.

Тя вирна брадичка и се опита да се дръпне настрани.

— Вие сте луд. Живея в Лондон от близо година. — Дано Бог й прости лъжата — Братовчед съм на граф Куинт.

— На онази откачалка? — изсмя се подигравателно Толбърт. — Всички знаят, че не е с всичкия си.

Това не беше нещо ново — през годините бе чувала безброй подобни изказвания по адрес на графа. Доброто общество заклеймяваше като лудост всичко, дето се отклоняваше от обичайното, а Куинт, слава богу, доста се разминаваше с понятието за нормалност. Едва не отвори уста да го защити, но се сепна и само сви рамене.

— На мен ми изглежда напълно нормален.

— При него ли сте отседнали?

Софи кимна. Добре че Куинт не приемаше посетители. Трябваше само да убеди Тейлър да послъже, ако някой потърси сър Стивън в къщата.

— Чудесно — продължи Толбърт и кафявите му очи блеснаха победоносно. — Ще предам тези сведения на секунданта си. Скоро ще получите вест от него. — Той направи крачка напред и Софи неволно отстъпи, но опря гръб в стената. Толбърт я смушка в рамото. — Още не сте изчистили обидата към честта ми.

— Няма ли да приемете извинение?

— Категорично не. Всъщност — той я хвана грубо за лакътя, — смятам да не ви изпускам от очи до сутринта, когато ще уредим този въпрос като джентълмени.

Софи се смрази от паника. Да остане с Толбърт до сутринта? Та той щеше да прозре преструвките й за нула време много преди изгрев-слънце.

— Хайде, хайде — Между двамата се пресегна нечия яка ръка и избута Толбърт назад. Софи вдигна очи и видя лорд Маклийн На добродушието му лице бе изписана решимост. — Господинът се опита да се извини за постъпката си. Приемете и простете обидата, Толбърт. Знаете ли изобщо как се приема извинение?

Лицето на Толбърт се изкриви от ярост.

— Това е работа между джентълмени, Маклийн. Английски джентълмени. Така че не се намесвайте, шотландецо — изсъска той и спътниците му се ухилиха подигравателно.

Маклийн се залюля на пети.

— Исусе, май сте по-глупав, отколкото предполага планината от дълговете ви. Ще се извините ли, човече?

Толбърт се извърна към приятелите си, които живо следяха размяната на реплики, после погледна дръзко Маклийн.

— Никога не се извинявам.

Маклийн се засмя и се почеса по брадичката.

— Горя от нетърпение да започна деня призори. Ще получите вест от секунданта ми, Толбърт.

Софи забеляза как Толбърт преглъща изненадан, макар да се стараеше да си придаде безстрашен вид.

— И кой ще ви бъде секундант?

Маклийн плесна сър Стивън по гърба, при това така силно, че Софи едва не заби нос в килима.

— Ей този младок тук. Какво ще кажете, господине?

И двамата се обърнаха към нея.

— Р-разбира се — заекна Софи с най-мъжествения си глас. — За мен ще бъде чест.

 

 

Куинт дописа инструкциите до управителя на имотите си. Единственото хубаво на принудителния му домашен арест бе, че делата му бяха изрядни. Инвестициите му растяха, сметките бяха наред, всяко писмо получаваше мигновен отговор. И когато болестта най-после го надвие, онзи, който ще поеме настойничество върху имота, няма да има никакви затруднения.

На вратата се почука отривисто и в кабинета влезе Тейлър.

— Милорд, простете за прекъсването.

— Какво има Тейлър?

— Търсят ви в салона.

В салона? Тук има някаква грешка.

— Салонът е заключен от години. Кой би…? — Куинт стисна зъби. Нямаше нужда да пита. Досещаше се какъв е отговорът. Невероятно. Ето че отново бе се промъкнала в къщата му, и то след като само преди два дни изрично бе й казал да не му се мярка повече.

Той присви очи.

— Какво, преборила се е с ключалката или вратата е била отключена?

— Нито едното, нито другото, Ваше благородие.

Куинт се надигна и заобиколи писалището.

— Ти си я пуснал, нали?

Тейлър прояви благоразумието да се смути, а ушите му почервеняха.

— Нейно благородие е много убедителна.

„Открай време е такава“, помисли си Куинт, докато се качваше по стълбите. И не винеше иконома си. Всъщност прекрасно знаеше кой е виновен за всичко.

Вратата към салона бе открехната и в коридора се лееше светлина. Явно Тейлър бе наредил на някоя от прислужничките да запали свещи. Куинт никак не бе във възторг, задето прислугата му тича презглава да изпълнява заповедите на Софи. От друга страна, хората му вероятно бяха готови на всичко, само и само да преборят безкрайната скука, настанила се в дома на Бийчъм.

Той влезе, готов да я нахока, но спря като закован при гледката, която го посрещна. Дълги, стройни нозе в кожени бричове. Дълги черни ботуши. Къс жакет с военна кройка, с каквито дамите ходят на езда. Куинт издиша рязко и членът му инстинктивно потръпна. Милостиви Кадмий.

Когато се окопити, забеляза развеселената й усмивчица. В съзнанието му се появиха стотици въпроси, всеки започващ с думата „защо“, но когато проговори, от устата му излезе друго:

— Тейлър видя ли ви в този вид?

— Не, свалих наметалото едва когато излезе. Макар да не разбирам какво значение има.

Мисълта, че някой е видял фигурата й така… ясно очертана, никак не му допадаше. Всяка извивка на гъвкавото й тяло се виждаше отчетливо — гледка, която би накарала всеки мъж да загуби ум от сласт. Обзет от мъчително собственическо чувство, Куинт си даде сметка, че не желае никой мъж да я вижда така. Никой, освен той самият.

— Защо сте тук?

Софи изненадващо извади две рапири, които до момента явно бе крила зад гърба си.

— Реших, че малко движение ще ви се отрази добре.

Тръпката на възбуда рязко отстъпи пред страха. Откакто бе ранен, се стараеше да не прави нищо, което би ускорило пулса му, от страх да не получи нов пристъп. Ами ако се окаже, че движението влошава състоянието му? Вярно, че досега пристъпите бяха провокирани от конкретно действие или мисъл, като например излизане от къщата или звук от изстрел. Съмняваше се, че фехтовката ще му подейства зле, но нима може да е сигурен?

— Смятам, че не.

— Не позволявам да ми отказвате — Софи направи бърз финт с дясната ръка. — По моему ще ви се отрази добре.

Куинт разтри врат и се замисли. Ако заболяването му е наследствено, както подозираше, тогава нищо няма да спре напиращата лудост. А ако се почувства зле, винаги може да излезе от стаята или да изгони Софи.

„Признай си — готов си на всичко да позяпаш задника й в този брич.“

Без да обръща внимание на последната си мисъл, той преодоля разстоянието помежду им и протегна ръка.

— Откъде имате рапири?

— Взех ги назаем — отвърна тя нехайно и му подаде едната.

— А дрехите? И тях ли взехте назаем?

Софи се погледна.

— Не, мои са си. Представа нямах, че бричовете са толкова удобни. Роклите са твърде непрактични, особено за фехтовка.

— Дуели, разходки из задните улички по тъмно, да не говорим за приключенията ви с Джулия… кълна се, излагате се на опасност на всяка крачка. Някой има ли представа какви ги вършите?

Софи се отдалечи бавно, люшна хълбоци и Куинт замръзна. Светците да са му на помощ, защото се оказваше, че въображението му не е било справедливо към съвършената, вирната закръгленост на дупето й.

— Не ми трябва пазач, ако това намеквате. Да започваме ли? — Тя се извъртя и вдигна ръка в правилна позиция с насочено срещу гърдите му оръжие и изнесен напред десен крак.

— Хващали ли сте рапира досега?

— Взех няколко урока в академията на Анджело. Няма да ме надвиете лесно.

— Така ли? — Куинт вдигна рапирата, претегли я с длан, за да свикне с тежестта й. — Фехтовката е спорт за мислещия мъж. Или жена. Трябва да предвидите всяка крачка — Да не прибързвате. — Той вдигна ръце и изнесе напред гърба и раменете си. — Питам се, в състояние ли сте да запазите самообладание?

— Никога няма да разберем, ако продължаваме да протакаме.

— Allez! — изръмжа той и скочи към нея.

Тя отби удара му и атакува. Скоро стана ясно, че съвсем не е нова в спорта. Каквото не й достигаше като сила, компенсираше с бързина, а движенията й бяха премерени и пъргави. Явно не бе излъгала за уроците, освен може би за броя. И макар да бе решил да е снизходителен, Куинт скоро установи, че се поти и диша тежко. Усещането бе… опияняващо.

— Усмихвате се — отбеляза тя, задъхана.

— Така ли? Вероятно защото ми е дяволски лесно.

Очите й блеснаха гневно и тя атакува с нова жар. Куинт едва не се засмя. Сигурен беше, че ще успее да я ядоса.

— Само толкова ли можете, лейди София? — Той контраатакува и я накара да отстъпи, макар тя да се защитаваше с острието.

— Май не сте били съвсем открит с мен — обвини го тя и червенината по страните й се усили, а движенията й изгубиха предишната си увереност.

Този път Куинт се разсмя на глас.

— Рамото ви гори ли вече?

— Като огъня на Хадес! — тросна се тя, после изви китка и измъкна рапирата му измежду телата им. Пристъпи по-близо, толкова близо, че Куинт виждаше капките пот по челото й, влажните къдрици на слепоочията й, които се виеха така примамливо.

Те стрелна крак зад глезена му, дръпна го към себе си, а в същия миг със свободната си ръка го блъсна с всички сили по рамото.

Макар изгубил концентрация, Куинт мигом прозря намеренията й.

Притворството никога не бе й прилягало. С подигравателна усмивка той прехвърли тежестта си на другия крак, за да неутрализира движението й, и тя на свой ред загуби равновесие. Наложи се да я подхване за кръста да не падне.

— За жена добре се справяте — присмя й се той, опитвайки се да я вбеси. Но не сполучи. Нещо блесна в очите й, ала не беше ярост. Нещо пламенно и дяволито, а погледът й се насочи към устните му.

Канеше се да го целуне. Готов бе да заложи главата си. С разтворени устни, запъхтяна, впила очи в устата му, Софи очевидно мислеше само за едно.

А той отчаяно копнееше да й угоди.

Бяха съвсем близо, хълбоците им почти се опираха, краката им бяха се преплели. Тялото му се разбуди, чисто физическа реакция, която не можеше да скрие. Жадуваше да я докосне. Да я вкуси. Този път обаче не искаше да бъде „мимолетен каприз“. Ако я целунеше, току-виж заявила, че не е желала целувката. Куинт искаше да е сигурен. Искаше тя да го целуне по собствена воля.

Тъкмо по тази причина никога не бе имал любовница. Вярно, че почти всички мъже в обкръжението му си имаха държанка на някое удобно местенце, но за него подобно решение бе неразбираемо. Не искаше жената да се преструва, да приема авансите му само защото желае парите му. Не че не бе плащал за подобни услуги на младини, но истинската страст, истинското желание между двама души бе стотици пъти по-удовлетворяващо.

Искаше Софи да го желае.

Но какво ще стори тогава? Един луд съпруг е живо наказание.

Внезапно Софи го избута и той свали ръка от кръста й. Тя скочи напред с вдигната рапира, замахна срещу него и той побърза да се упрекне, че е разтълкувал неправилно пламъчето в очите й. Може би възбудата й бе резултат от физическото усилие? Тя атакува обмислено, прецизно и той контраатакува с комбинация, която очевидно не й бе позната. Мускулите й се разтрепериха от усилието и на лицето й се изписа умора. Куинт вече предвкусваше победата.

— Чакайте! — викна тя. — Имам нещо в ботуша.

Запъхтян, Куинт свали рапирата и видя как Софи се обръща, показвайки задните си части. Тя се наведе бавно напред и той впи очи в закръглените, нежни издутини, обвити с тънкия плат. Не би могъл да откъсне поглед дори ако призракът на Нютон внезапно изскочи изпод дъските на пода.

Извивките й бяха съвършени. С идеалната големина за мъжки шепи. Той преглътна с мъка и усети как слабините му се втвърдяват. Някои мъже си падат по гърди, други — по крака. Куинт винаги бе обичал женския задник. Пухкав, великолепен, точно по мярка за мъжки скут. А в момента дупето на Софи бе вирнато така високо, че с лекота би могъл да я обладае отзад.

При тази мисъл членът му се наля с кръв. Колко лесно би било да махне панталона, да смъкне брича й и да се зарови дълбоко.

Бърза като вихър, Софи се извъртя, вдигнала острие. И преди Куинт да мигне, върхът на рапирата опря в гърдите му.

Той сведе поглед, намръщи се и с усилие пропъди похотта от мислите си.

— Губите — усмихна се Софи и изправи гръб. — Струва ми се, че добре се справих, като за жена.