Джоана Шуп
Дяволската лейди (14)

Четиринадесета глава

Сър Стивън с мъка потисна прозявката си, докато се клатушкаше в каретата на път за дома.

„Напоследък спя малко — помисли си Софи с усмивка. — Но си струва.“

Разследването вървеше добре. Благодарение на сведенията за Памела вече разполагаше с трима заподозрени: граф дьо Сакс, Уестън и Толбърт.

Бе се опитала да подходи логично, както би направил Куинт, и да не избързва със заключението, че Толбърт е виновникът само защото не го харесваше. Затова бе се постарала да разучи и тримата безпристрастно.

Графът бе първият, когото зачеркна от списъка. Пристигнал бе в Лондон едва преди седмица, след като прекарал последната година във Виена, а първото момиче бе открито преди повече от четири месеца.

С лорд Уестън работата беше по-сложна. Живееше в Лондон през по-голямата част от годината и Софи бе установила, че посещава както „Котето“, така и заведението на мадам Хартли. Оставаше да разбере дали е ходил в „Черната кралица“, понеже, ако се съдеше по татуировките на жертвите, убиецът познаваше добре и трите заведения.

Именно тази вечер бе научила, че Уестън не е стъпвал в „Черната кралица“. Бе споменал пред сър Стивън, че не познава заведението, и бе попитал дали тамошните момичета ги бива. Софи бе свила рамене и бе намекнала за бурна нощ с брюнетка на име Моли. Може би Моли щеше да бъде по-склонна да говори, ако разбереше, че сър Стивън я е препоръчал.

Така че оставаше Толбърт, последният заподозрян. Трябваше само да докаже вината му, понеже би било нелепо да обвини благородник без доказателства.

Чувстваше, че ще се задуши от вълнение. Нямаше търпение да каже на Куинт. Всъщност.

Тя почука по покрива на каретата с бастуна си. Дженкинс отвори прозорчето.

— Да, сър?

— Дженкинс, закарайте ме у лорд Куинт.

— Добре, сър. Ще мина отзад.

Софи се опита да не обръща внимание на нетърпението, което изпърха в корема й. Не бе виждала Куинт от злощастния обяд с Уинчестър и Колтън. Срещата бе минала безкрайно неловко, та бе предпочела да не засилва терзанията на Куинт с ненавременно посещение. Колко глупаво от нейна страна да се появи в дома му посред бял ден.

А сега, когато приятелите му бяха в града, се налагаше да внимава. Вече не можеше да се отбива в дома му, когато й хрумне. Дори и сега, в този късен час, трябваше да се увери, че е сам.

„Хайде, хайде, просто искаш пак да те целуне на онова място.“

Хм, така си беше. Не можеше да отрече, нищо че лицето й пламна при тази мисъл. Преживяването беше… всъщност не се сещаше за думи, с които да го опише. Но макар да бе се наслаждавала на всяка секунда, искаше и той да изпита такова върховно удоволствие. Всеки път, след като я задоволеше, Куинт я отпращаше. Не й даваше възможност да му се отплати със същото.

Мисълта да го докосне, да го накара да тръпне и трепери от желание, бе се загнездила дълбоко в съзнанието й. Копнееше да я вземе, както мъж взема жена, две голи тела, извиващи се в екстаз. При тази представа усети влага между краката си.

Един глас, който напоследък се обаждаше все по-често, й прошепна, че започва да хлътва твърде дълбоко. Че чувствата й към Куинт отдавна са преминали отвъд обикновеното приятелство и са се задълбочили в нещо повече. Ала Софи упорито пренебрегваше неприятното подсещане.

Искаше Куинт да й помогне за разследването, а тя — да му помогне да се възстанови. Това бе всичко. Щом приключи с разследването, всеки ще поеме по пътя си.

Или поне Куинт щеше да поеме по своя. Софи бе изгубила представа какво означава „нормален“ живот.

Когато прекоси тихомълком градините на Куинт, луната вече бе отминала най-високата точка на небосклона. Изливаше млечната си светлина върху листата и напъпилите цветя, а от земята се издигаше влажното ухание на пръст. Софи се качи по стълбата и забеляза позната фигура на верандата.

— Впечатлена съм — заяви тя. — Стоите на открито, при това без моя помощ.

Зъбите му проблеснаха в тъмнината.

— Така е. И го дължа на вас.

— Не, постижението си е ваше. Заслугата — също. Опитахте ли да отидете по-нататък?

Куинт поклати глава.

— Още не. Не съм сигурен, че съм…

Готов. Думата отекна в съзнанието й, сякаш бе го чула да я изрича.

— В такъв случай е добре, че дойдох.

— Забелязах, че напоследък не идвате. Вероятно искате да ме накажете за онзи обяд?

— Да ви накажа ли? — Софи се намръщи неразбиращо. — Защо да искам да ви накажа?

— Защото позволих на Колтън и Уинчестър да се отнесат отвратително с вас. Ако ще се почувствате по-добре, ще ви кажа, че хубавичко ги нахоках, след като си тръгнахте.

— Не съм се разстроила, Куинт. Сама си бях виновна. Не биваше да идвам без предварителна уговорка. Бяха напълно прави да изтъкнат глупостта ми.

Куинт пристъпи към нея и сърцето й затуптя учестено. Присъствието му направо я замайваше. При спомена за ръцете и устните му й прималяваше от копнеж. Обхвана с длан лицето й, погали леко с палец брадичката й, а лицето му — сурово и красиво, се приведе към нея.

— Тревожех се, че са ви уплашили и повече няма да се върнете. А заради капана, в който съм хванат, не мога нищо да сторя.

„Моментен капан“, прииска й се да възрази. Защото Куинт щеше да се оправи. Тя лично щеше да се погрижи. Уви пръсти около китките му.

— Можехте да ме помолите да се върна.

Кафявите му очи блестяха на лунната светлина.

— Щяхте ли да го направите?

— Да — прошепна тя. — Оказва се, че не съм в състояние да стоя далече от вас.

— Слава богу — прошепна той и се наведе да я целуне.

Тази целувка бе по-нежна от обичайно, целувка на близост. Целувка за добре дошла. Целувка на споделена интимност. Устата му имаше вкус на ментов чай, отбеляза тя мимоходом, когато езикът му лениво се уви около нейния. Продължаваше да държи лицето и в шепи, тя все така стискаше китките му и се остави присъствието му да я погълне.

— Радвам се, че се върнахте — прошепна той, когато спряха да си поемат дъх. — Разследването ли искахте да обсъдим?

Отмаляла от целувките, Софи се вкопчи в него.

— Разследването ли?

Куинт се засмя.

— Влезте, сър Стивън. Да видим какво сте научили.

Облечена беше като мъж, миришеше на помада за коса, но това ни най-малко не го отблъскваше. Този път не я отведе в кабинета, а я поведе през къщата и по стълбите до покоите си. Знаеше, че няма да се сдържи, а Софи заслужаваше поне малко уединение за онова, което бе си наумил.

Затвори вратата и видя как страните й поруменяват. Дали и тя мисли за същото?

Гледаше как сваля светлокафявото си палто и го пуска върху леглото. Тъмносиният й вълнен жакет бе подплатен на раменете, но иначе прилягаше плътно на стройната й фигура. Ханшът й бе на жена, но кройката на жакета го прикриваше. Дългите й, стройни нозе се очертаваха ясно в кафявия панталон, макар да бе набран на талията, явно за да прикрие женствените й извивки.

„Съсредоточи се“, напомни си Куинт.

— И така, тримата заподозрени — граф дьо Сакс, Уестън и Толбърт — започна той. — Какво научихте за тях?

Очите на Софи заблестяха, докато му разказваше защо е отхвърлила графа и Уестън.

— Което означава, че е Толбърт — завърши възбудено.

— Не, означава, че би могъл да е той. Само защото е последният човек, видял Памела жива, не означава, че я е убил. Да ви напомня, че Мълруни го е забелязал да си тръгва. Сам.

— Чел сте бележките ми — изненада се тя.

Куинт отиде до леглото и приседна на ръба.

— Разбира се, че ги прочетох. Нали ги оставихте при мен. Предположих, че искате да ги прочета.

— Така е. Е, хрумна ли ви нещо? — Софи се облегна на колоната. — Какво мислите за мъжа, отнесъл се грубо с Памела, онзи, чието име мадам отказа да назове?

— Това не е нещо необичайно в подобни заведения. Мъжете търсят онова, което не получават у дома, така че момичетата се сблъскват с неща, каквито повечето жени няма да видят.

Софи взе да дъвче долната си устна и Куинт усети как кръвта му кипва. Ставаше му все по-трудно да се сдържа в нейно присъствие. Въздействаше му като треска, губеше разум в нейно присъствие. А мъжките й дрехи ни най-малко не попарваха желанието му.

— Значи смятате, че не си струва да ровя около този мъж?

— Може би не. Трудно е да се каже. Явно Памела е имала причини да не харесва подобно отношение, така че е възможно да е реагирала излишно остро. Струва ми се, че мадам щеше да ви каже името му, ако смяташе, че е опасен.

— Вероятно сте прав.

— Намерили ли са писма сред вещите й?

— Не — отвърна Софи. — Нищичко. Оставила е всичките си пари, дрехи и няколко накита.

— Значи не става дума за бягство. Което означава, че се е измъкнала, за да се срещне с някого, без да знае, че е опасен. Говорихте ли с полицията, намерено ли е тялото й?

— Мадам е говорила с тях. И не, не са намирали тяло, дето да отговаря на описанието.

— Бихте могли да се свържете със семейството й, да попитате дали не е споменала мъж в някое от писмата си.

— Не е била близка със семейството си, но може да опитам. И все пак смятам да наблюдавам Толбърт, за да разбера дали е замесен.

Неприятна тежест затисна гърдите му.

— Не ми допада идеята да следите Толбърт из целия град сам-сама. Какво очаквате да стане, да го заловите как отвлича друго момиче, как я удушава, отрязва й ръката и я хвърля в Темза?

— Няма да ме забележи — усмихна се Софи. — И не знам какво се надявам да се случи. Но ако е виновен за смъртта на тези момичета, искам да бъде наказан.

— Софи — подхвана Куинт с въздишка. — Това е изключително опасно. Не мога да позволя да се излагате…

— Да позволите? — прекъсна го тя. — Пак ли започвате?

Куинт стисна зъби.

— Едно е да задавате въпроси и да търсите доказателства. Съвсем друго е да следите потенциален убиец с надеждата да го хванете на местопрестъплението.

— Важно е да го следя. Трябва да събера доказателства. Сигурна съм, че разбирате.

Да, разбираше. Но това не означаваше, че е съгласен. Не беше съгласен с нищо, което би могло да я изложи на опасност.

— Може пък да опитам да дойда с вас.

Как, за бога, му хрумна да изрече подобно нещо? Тя се ококори.

— Да дойдете?

Куинт се замисли. Софи вече бе направила чудо, извеждайки го на верандата. И май не беше честно да очаква още едно.

— Не съм сигурен. Ако остана в каретата… но не е изключено да получа пристъп.

— Както вече съм казвала, това не ме притеснява. А и ще бъда до вас през цялото време.

Куинт преглътна, кимна и посегна към ръката й, искаше да усети топлината на допира й. Софи му беше като талисман срещу лудостта.

— Състоянието ми вероятно ще се влошава. Не бива да се подлъгваме от случилото се на верандата.

— Глупости. Не вярвам. — Тя застана между коленете му и отметна косата от челото му. — Състоянието ви се подобрява. Усещам го.

Нямаше сърце да я разубеждава. Не спомена за двата неуспешни експеримента, които бе извършил върху себе си след последната им среща. При първия — солена вана — беше се обезводнил напълно и бе станал още по-слаб. При втория трябваше да привърже лапа със счукан чесън под мишниците, задната част на коленете и глезените. Не само бе се почувствал нелепо, ами единственият резултат беше, че противната миризма бе се просмукала в кожата му. В крайна сметка нито една от мерките не бе намалила безпокойството, което го обземаше всеки път, щом опиташе да излезе навън.

Притегли я към себе си, твърдо решен да забрави темата. Тя се приближи с охота, посрещна устата му с нежна, решителна целувка. Обгърна раменете му, а той я прегърна през ханша. Тя плъзна връхчето на езика си по долната му устна, сетне го гризна лекичко. Съчетанието от удоволствие и болка подпали искра в слабините му. Вкопчи пръсти в тялото й и гмурна език в дълбините на устата й, за да го сплете с нейния.

И преди да осъзнае какво прави, вече бе смъкнал жакета й. С още няколко движения свали жилетката и вратовръзката. В следващия миг Софи вдигна ръце към шията му и трескаво развърза шалчето, като не спираше да го целува с изкусителни, изгарящи устни. Ерекцията му взе да пулсира болезнено при мисълта, че отново ще я вкуси, и само след броени мигове тя ще се озове гола в леглото му.

Когато се захвана с копчетата на жилетката му, Куинт се дръпна.

— Софи, спрете — трябваше на всяка цена да остави колкото може повече прегради между плътта си и разголеното й тяло.

— Защо? — тя го погледна учудено изпод натежали клепачи. — Оставете ме да ви докосна, Куинт.

Господи, само при мисълта по гърба му плъзна мощна тръпка и членът му съвсем се втвърди.

— Не — повтори той. — Не бива.

Устата й трепна в дяволитата, кокетна усмивчица, която обикновено предшестваше поредната й лудория.

— Напротив, бива. А и ми се струва, че ви се иска. — Тя посочи ясно очертаната издутина в панталона му.

— Докоснете ли ме, напълно ще изгубя контрол.

— А може би точно това искам — да изгубите контрол. Така, както вие ме карате да губя контрол.

— Вижте се само, полугола в леглото ми. Поне единият от нас трябва да е в състояние да разсъждава трезво.

— Не, не трябва — отвърна тя и чевръсто разкопча няколко копчета на жилетката му, преди да успее да я спре.

Той я избута нежно и се изправи. Не биваше да допуска да се докосне до нея. Никога не бе копнял така силно по жена. Искаше я, бленуваше да я има, още сега. Чувстваше се като разгонено животно, тласкано от повелите на плътта и неконтролируеми пориви, животно, за което не съществува нищо, освен сласт и жажда за удоволствия. Ала опасността бе твърде голяма. Преди всичко не биваше да рискува да й направи дете. Би било невъобразимо жестоко.

— Не знаете какво искате. Но аз знам и няма да позволя да се случи.

В следващия миг Софи изхлузи ризата през главата си и дъхът му секна. Обгърна с поглед млечната белота на кожата й, превръзката, пристегнала гърдите й. Стройните й ръце, слабичките рамене, изящната линия на шията й.

— Прекрасно знам какво искам, Куинт. Искам вас.

Дишаше пресекливо, изпиваше тялото й с очи, а пръстите му се гърчеха, сякаш едва се сдържаше да не я разкъса.

— Сигурна ли сте? — Очите му потъмняха от желание. Набъбналият му член опъваше панталона и Софи копнееше да обхване издутината, да усети как тръпне в дланта й. Да плъзне език по цялото му тяло, да го поеме в уста.

— Да. — През последните дни не бе мислила почти за нищо друго. Куинт бе й разкрил наслади, за които не бе и сънувала. Вярваше му безрезервно.

Което означаваше, че се налага да му каже.

Да направи унизителното признание, да изповяда глупостта си на дебютантка. При това не на друг, а на безкрайно разсъдливия Куинт, който винаги мислеше, преди да действа, претегляше всички варианти и неизменно се владееше. А Софи цял живот бе скачала с главата надолу от една беда в друга и сега не й беше лесно да си го признае.

Куинт затвори очи и разтърка нос. Очевидно се бореше с мислите си — нещо, което правеше твърде често, „Има моменти в този живот — помисли си тя, когато човек не бива да му мисли толкова.“ И този момент бе точно такъв.

Пристъпи към него и разкопча докрай отвратителната червеникавокафява жилетка. Смъкна я от раменете му. Куинт я наблюдаваше със свъсени вежди, но не понечи да я спре и тя предпочете да изтълкува пасивността му като насърчение.

Сграбчи ризата му, измъкна я от панталона и я издърпа нагоре. Той й се притече на помощ и рязко изхлузи дрехата през главата си. Софи направи крачка назад, за да попие великолепната гледка — широките рамене, силните гърди с тъмнокафяви косми, плоския корем и тесния ханш, така възхитително мъжествени. Не очакваше, че тялото му е толкова стегнато, и я обзе желание да изучи мускулите му един по един. Белегът на шията му бе заздравял, кожата бе набръчкана и розова. Тя го проследи с пръст и Куинт потръпна при допира й.

— Страшно се радвам, че не загинахте.

Вместо да отговори, Куинт се наведе да я целуне, езикът му нахлу в устата й и обгърна нейния. Обожаваше целувките му. Обожаваше собственическото чувство, което долавяше в тях. В състояние бе да се удави в целувките му.

Когато пръстите му се насочиха към копчетата на панталона й, тя се дръпна.

— Куинт, трябва да ви кажа нещо.

Той спря и отметна косата от челото си.

— Искате да спра?

— Категорично не — тя си пое дълбоко въздух. — Трябва да знаете… че не съм девствена.

— Чудесно — отвърна той и посегна отново към копчетата.

Софи занемя. Чудесно? Това ли е всичко? С този делови тон, сякаш няма никакво значение? Свят й се зави от облекчение и изненада. Та тази глупава грешка бе помрачавала целия й съзнателен живот. Не е ли отвратен? Възмутен? Разочарован? Тя отстъпи назад и се отпусна върху леглото, съвсем зашеметена.

Куинт замръзна, после килна глава и я изгледа внимателно.

— Очаквахте, че този факт ще промени мнението ми за вас.

Редно бе да се досети, че Куинт ще има по-различно виждане за девствеността. Но толкова дълго бе крила тайната си, толкова дълго бе й позволявала да направлява живота й. Как е възможно да не го е грижа?

— Повечето мъже щяха да се възмутят.

Куинт я хвана за ръцете и я накара да се изправи. Погледът му пламтеше, златистокафявите му ириси искряха, впити в лицето й. Никой никога не бе я гледал както него, сякаш изучаваше всяка черта от лицето й и се опитваше да я запамети. Сякаш бе единствената жена на този свят. Сякаш бе най-важната.

Той обгърна с длани лицето й, погали с палци скулите й.

— Мъжът, който ви заслужава, не би скърбил по изгубената ви невинност. Мъжът, който ви заслужава, ще иска да се увери, че са се отнесли с вас с нужното уважение, обич и внимание. Мъжът, който ви заслужава, би паднал на колене, за да благодари на небесата, че ви има в леглото си — девствена или не. Аз съм този мъж, Софи.

Преди тя да реагира, преди дори да си поеме дъх след пламенните му думи, той се наведе, обгърна дупето й с длани и я повдигна. Отпусна я върху леглото и се изтегна до нея. Погали с пръст тънкия плат, който покриваше гърдите й.

— Обичахте ли го? Мъжът, който отне девствеността ви?

— Да.

Куинт замълча, докато възприемаше този факт.

— Девствеността ви не е единствената причина да не искам да ви любя, Софи. Има и по-важни неща от девствената ви ципа. Като например това, че не бих могъл да се оженя за вас.

Софи се опита да пропъди разочарованието, захлупило тежко сърцето й.

— Кой е казвал нещо за брак? Нямам намерение да ви подмамя да се ожените за мен. Но споменахте няколко причини, коя е другата?

— Трябва да взимаме мерки да не забременеете. Всеки път. Без изключение.

Това й се стори разумно. Не искаше да носи отговорност за незаконородено дете.

— Има ли и друга причина да не желаете да ме любите?

— Да. — Той се обърна по гръб и я притегли върху себе си. — Защото имам ли ви веднъж, няма да искам да се откажа от вас.

Той изви шията й, пое устните й в изгаряща целувка и тя цяла се разтопи върху силното му тяло, което с лекота поемаше тежестта й. Бавните, ритмични движения на изкусния му език я караха да прималява, той плъзна ръце и обгърна дупето й. Тазът му се отъркваше в нейния и набъбналата му мъжественост сладостно се притискаше в онази най-съкровена точка в тялото й, в която бушуваше най-силен пожар.

— Деймиън — изохка тя.

— Господи, Софи — изръмжа той. — Как бих могъл да ви устоя?

Напълно го разбираше, понеже и тя не бе успяла да му устои още от първия миг. Целуна я отново — пламенно, отчаяно — и тя изгуби способност да разсъждава. В следващия миг той я избута от себе си.

— Да ви измъкнем от това. — С пъргави пръсти той смъкна превръзката от гърдите й. Зърната й се втвърдиха от хладния въздух, стегнатите полукълба болезнено зажадняха за допира му. Той обаче не посегна, само я пиеше с поглед. — Прекрасна сте.

Проследи с пръст очертанията на дясната й гръд. Софи затвори очи и се остави на усещането — беглото докосване сякаш проникна във вените й като пламък. Господи, направо не й се мислеше какво щеше да стане, когато Куинт.

Изгаряща топлина обгърна плътно зърното й и тя внезапно отвори очи. Куинт бе се надигнал и бе засмукал гърдата й. С устни, зъби и език правеше всичко възможно да я влуди. С крака около хълбоците му, тя притисна слабини в неговите и с всяко подръпване на устните му се отъркваше в ерекцията му.

Куинт се отпусна назад с мъчителен стон, целият пламнал, стиснал очи.

— Трябва да престанете — изпъшка и я сграбчи за ханша, за да я спре. — Иска ми се да издържа по-дълго.

Но вместо да го послуша Софи се наведе и го целуна по шията, по гърдите, та да усети вкуса му, невероятния му вкус. Докосна с устни едното му зърно и той цял подскочи, така че тя го направи още веднъж. В следващия миг я преметна върху леглото и се надвеси над нея.

— Малка магьосница. — Разкопча панталона й и го смъкна надолу. Последваха гащите и чорапите. Остави я съвсем гола. — Как ви прекрасна прошепна дрезгаво на език, който Софи не разбираше. — Толкова сте красива.

— С изключение на белега.

Куинт плъзна пръст по заздравяващия белег на бедрото й. Вече не я болеше, но никак не й се нравеше как изглежда.

— Така още повече си подхождаме — отбеляза той, вдигна ръката й и я сложи върху белязаната си шия. Грубата му длан пропълзя по бедрото й и се вмъкна между краката й. От гърлото му се надигна глух звук, когато откри събралата се влага. — О, господи, Софи. Толкова сте влажна. Все едно съм в рая.

Тя се протегна към талията му, към копчетата на панталона му.

— Деймиън, моля ви. — Успя да разкопчае само две, преди той да се извърти. Куинт стана от леглото и отиде до скрина. Отвори чекмеджето и след миг се завърна с две дълги ленти плат, всяка от които завършваше с миниатюрна панделка в единия край. Хвърли едната върху масичката до леглото, а другата взе със себе си в леглото.

— Какво е това?

— Кондом — отвърна той. — Френски предпазител. Ще ви попречи да заченете.

Смъкна припряно ботушите и панталона и нахлузи обвивката. В първия миг Софи се смути от големината му, но в следващия той вече бе се настанил между бедрата й. Пъхна един, после и втори пръст в нея, за да й помогне да се отпусне, и тя усети как главата на члена му си проправя път навътре. Беше много по-едър, отколкото на лорд Робърт, ако паметта не я лъжеше. А дори и с него не беше лесно. Тялото й се стегна.

— Отпуснете се — прошепна Куинт. — Ще се побера. — Плъзна се още сантиметър навътре и промълви през зъби: — Създадена сте за мен.

Опря се на леглото с длани и внимателно, но неумолимо се плъзна в нея в бавно, сладостно настъпление, което не оставяше път за бягство, дори Софи да бе поискала да се дръпне. Ала тя не би и помислила за бягство, защото когато я изпълни изцяло, когато хълбоците им се сляха, изпита най-острото удоволствие в живота си. Куинт бе станал част от нея, както Робърт никога не би могъл.

— Колко сте тясна! Кажете ми, че мога да се движа, Софи.

— Можете, Деймиън — отвърна тя, когато тялото й се отпусна и се разтвори под неговото.

Той се свлече на лакти, подпря колене на леглото и увеличи натиска, после се отдръпна леко и отново нахлу в тялото й. Във вените й лумна пожар и тя се вкопчи в раменете му. И когато той застина, тя изстена:

— Кажете ми, че ще го направите отново.

— О, котенок — подсмихна се той. — Обещавам, че ще го направя отново. — Завъртя таз и Софи изохка. — Ще го направя отново и отново, докато прималеете.

Засили тласъците в безмилостен ритъм. Стаята се стопи и изчезна, останаха само двамата, задъхани, облени в пот и заедно поеха нагоре, нагоре към връхната точка.

— Надигнете хълбоци към мен — прошепна Куинт и тя се изуми как една толкова незначителна промяна може до такава степен да увеличи мъчителната наслада.

Всичко в нея бе напрегнато и устремено, усещанията се наслагваха и усилваха. Куинт посегна надолу и погали с пръст възелчето между краката й. При третото движение нещо в нея се взриви, тялото й сякаш се разкъса на милиони късчета и тя неволно извика и потръпна под него. Като в просъница усети как движенията му се накъсват, тялото му се изопва и от гърлото му се откъсва дрезгав вик.

След малко рухна до нея. За миг се претърколи настрани, после отново се обърна към нея и я притегли към себе си. Обгърна с длан гърдата й със собственически жест.

— Как се чувствате?

— Зашеметена — отвърна тя, единствената подходяща дума, която й хрумна.

Куинт се усмихна.

— В такъв случай нямам търпение да ви покажа на какви чудеса сме способни заедно.