Джоана Шуп
Дяволската лейди (11)

Единадесета глава

Една целувка, така бе си обещал Куинт.

Ще я целуне набързо, но не прекалено бързо, че да възнегодува. Такава бе първоначалната му идея. Оказа се обаче неподготвен за въодушевлението си. Една девица, макар и на двайсет и седем, не би трябвало да го възбуди толкова с няколко целувки. Когато се съгласи с прищявката й, и през ум не му минаваше, че тялото му ще реагира така бурно.

Трябваше да се досети, че Софи винаги ще намери с какво да го изненада.

Самообладанието го напусна в мига, в който устата й намери неговата, и тозчас сломи волята му да сложи край на целувката. Софи се целуваше така, както правеше всичко останало — с увлечение и жар, с безразсъдно пренебрежение към всичко, освен към настоящия момент. Не можеше да не откликне на пламенното й желание.

Обгърнал главата й с шепа, сграбчил крака й с другата си ръка, той я притискаше с все сила към себе си. Облиза устата й. Захапа леко устните й. Вкусваше я отново и отново, докато долови жадното изскимтяване в гърлото й.

Този звук сякаш се стрелна право в слабините му и още повече изостри възбудата му. Мили Боже, колко я желаеше. През последните няколко дни се задоволяваше толкова често, обладан от мисли за нея, че едва не се протри.

Не беше в състояние да разсъждава, не беше в състояние да диша и в този миг животинският инстинкт — желанието да доставя и получава удоволствие — взе връх. С тази жена в скута бе невъзможно да устои. Отдавна не бе усещал как опияняващата вълна на сластта го завлича дълбоко отвъд здравия разум и с радост се отдаде на сладостната самозабрава.

Отдръпна устни от нейните и ги плъзна по челюстта й. Засмука нежно меката част на ухото й, гризна я леко със зъби. От гърлото й се изтръгна стон и тя побърза да прехапе устни, сякаш да заглуши звука.

— Искам да те чувам, Софи — прошепна той. — Всеки звук. Всяка въздишка. Не искам да се сдържаш от криворазбрано благоприличие.

Устните му си проправиха път през копринената мекота на шията й. Тя отметна глава назад да му осигури достъп и той мигом се възползва. Опиваше се от нея, усещаше как губи разсъдък от желание. Някаква малка част от мозъка му, която все още функционираше, не искаше да повярва, че Софи му позволява такива волности. На него, мъжа, чието ухажване бе пренебрегнала. Но ето че лежеше в скута му, мека и податлива и ни най-малко не протестираше. Напротив, притегляше го към себе си. Целуваше го. А той все още не бе загубил ума си дотам, та да отхвърли този рядък дар.

Два пръста потънаха в пластовете на корсажа й и разкриха бледата, съвършена гръд, разголиха я.

— Прекрасна — прошепна той и пое розовото връхче в устата си. Ту засмукваше, ту дразнеше набъбналото й зърно с език, решен да я подлуди.

Тя зарови пръсти в косата му и притисна главата му по-плътно.

— Куинт — промълви тихо. Колкото повече обсипваше гръдта й с милувки, толкова повече се извиваше в скута му. — Не спирайте. За бога, Куинт, жива ще изгоря.

Той обхвана с шепа венериния й хълм. Сякаш пламък опари кожата му и Софи отърка слабини в дланта му.

— Да — простена тя и отново се изви, а натискът върху болезнено набъбналия му член едва не го тласна отвъд ръба. Още няколко такива движения и щеше да свърши в панталона.

Куинт изостави гърдата й и отмести тялото й върху облегалката, така че тя се отпусна цяла в скута му. Очите й, сънени, с натежали клепачи, го наблюдаваха внимателно, а гърдите й се надигаха.

— Не мърдайте — нареди й той. — Искам да ви докосна.

Полите й и без това бяха насъбрани около талията й, та трябваше само да намери цепката на кюлотите й. Разтвори ги и вулвата й се разголи пред него в цялото си великолепие — кафявият мъх, който покриваше пубиса и розовите, влажни гънки на срамните й устни. Куинт преглътна. Съвършенство. Абсолютно съвършенство.

Без да се замисля, той прокара пръст през влагата, избила на входа на влагалището й, и го вдигна към устата си. Затвори очи и вкуси мускуса на възбудата й с език. Истинска сладост. Всемогъщи Боже, какво не би дал да зарови лице между бедрата й. Но не биваше да я плаши.

— Моля ви — изпъшка тя, сякаш доловила колебанието му. — Не спирайте. — Блестящият й поглед го умоляваше да продължи и парещата възбуда в слабините му нарасна още повече.

Това вероятно бе поредното доказателство за лудостта му, но той нямаше намерение да спре.

Бавно проследи с палец извивките на срамните й устни, изследва всяка гънка, сетне вкара пръст във влагалището й. Тя затвори очи, от устата й се отрони стон и надигна ханша си, за да го допусне по-дълбоко. Стените бяха горещи и хлъзгави. И тесни. Куинт потръпна, като си представи как тази влажна, топла тъкан обгръща плътно ерекцията му.

Постара се да овладее собственото си бушуващо желание и започна да плъзга пръст навътре и навън в желанието си да изтръгне реакция. Добави още един пръст, така че да я запълни по-плътно.

— О, да — чу я да мълви. Гледаше как тялото й поема пръстите му дълбоко в недрата си. Усещаше я как трепери. Сви пръсти и затърси онова поресто, чувствително местенце.

Софи извика и взе да се извива в скута му.

— Куинт, о, Господи.

Куинт усещаше, че е на ръба. Клиторът й, издутото, богато кръвоснабдено възелче от нервни окончания в горната част на вулвата й, бе подпухнал и уголемен и той задвижи палец върху него в неумолим ритъм.

— Оставете се на усещанията, Софи. Позволете да се случи.

Софи заби нокти в тялото му, в облегалката на креслото, в тапицерията, вкопчваше се във всичко, дето успяваше да достигне.

— О, Господи. Да! — изскимтя тя. — Точно там.

Бедрата й потрепериха и влажните стени притиснаха пръстите му. Тялото й се сви и тя извика, изпаднала в екстаз. Гледката бе неописуема. Образ, който всеки мъж би помнил до гроб. Отметната назад глава, затворени очи, устни, порозовели от целувките му, цялата трепереща. Той продължи да движи пръсти и да удължава удоволствието й, докато тя се изви и се откъсна от него с дълбока тръпка.

Куинт отпусна глава назад, освободи я от прегръдката си и се опита да си поеме дъх. Наложи се да положи известни усилия, за да успокои пулса си. Софи, като че ли също в несвяст, лежеше омаломощена в скута му, притиснала ръка към гръдта си, затворила очи. Часовникът на стената тиктакаше равномерно, сякаш светът не бе се преобърнал с главата надолу.

Дявол го взел, какво бе направил?

Внезапно го заля срам и чувство за самоненавист. Беше я… обезчестил. Та тя е девица. Дъщеря на маркиз. А че сама бе го пожелала, нямаше значение. Трябваше да се досети, че не е редно да постъпва така. Всъщност досети се, но просто не успя да й откаже.

Не успя да се спре.

Поредното доказателство за неизбежното разложение на ума му. По време на пристъпите баща му не спираше да говори за сношения — с мръсни, скверни думи — и мастурбираше неуморно, докато накрая вързаха ръцете му. Фактът, че Куинт бе извършил подобен крайно неблагопристоен акт върху дама с благородно възпитание, потвърждаваше всичко, което вече знаеше за бъдещето си.

Не можеше да си позволи да бъде сред хора.

А проклетият му член отказваше да му се подчинява. Лежеше твърд и тежък в панталона му. Готов да се съвкупява.

Господи, как само се мразеше. Дръпна полите на роклята й, за да я покрие.

— Аз… нямах представа — промълви тя. В гласа й се долавяха дълбока удовлетвореност и в същото време почуда.

— Моля за извинение за случилото се. Не биваше да довеждам нещата дотук.

Между веждите й се появи гънчица.

— И защо? Признавам, че се поувлякохме, но далеч не се оплаквам. — Тя се опита да се надигне и той й помогна. — Вероятно никога повече няма да погледна ръцете ви по същия.

— Софи! — Куинт я пусна да стъпи на пода.

Тя се разсмя.

— Куинт, не разбирам защо сте толкова сериозен. Идеята беше моя и ако някой ще съжалява, би трябвало да съм аз. Не че съжалявам, държа да кажа.

— А би трябвало.

— Защо? Защото не сме женени?

— И това, но има и по-сериозна причина.

— И каква е тя?

— Защото съм почти напълно луд.

 

 

Следващата вечер завари Куинт да дращи с бясна скорост по пергамента, понеже мислите се лееха неудържимо в ума му. Трябваше да ги запише, без да пропусне нещичко — преди да ги е забравил. Дали да опита да раздели кодираното съобщение на части, а после да направи честотен анализ на всяка буква, сегмент по сегмент?

Полунощ отдавна бе превалило, преди известно време бе освободил и прислугата. Жаравата в камината бе угаснала и в стаята бе се настанил хлад. Но той продължаваше да пише. Когато приключи, сложи писалката на поставката и поръси пергамента с фин пясък, за да попие мастилото.

— Хареса ли ви разходката с лорд Маклийн?

От другия край на стаята се чу ахване от изненада.

— Нима знаехте, че съм тук?

Разбира се, че знаеше, от мига, в който бе се промъкнала в кабинета му. Тялото му я усещаше инстинктивно, реагираше с всяка клетка.

— Естествено. Но не отговорихте на въпроса ми.

Софи вирна упорито брадичка — изражение, което по една лучайност страшно му допадаше.

— Тогава е излишно да питам откъде знаете за невинната ми разходка. Тя се изправи и сложи ръце на хълбоците. — Не ми се нрави, че ме следите. Особено през деня. Напълно е ненужно.

Куинт не смяташе така, а и в присъствието на Маклийн бе още по-важно да я държи под око. Шотландецът бе обигран прелъстител, а Софи — безразсъдна наивница.

Съчетанието между двамата бе рецепта за катастрофа.

— Смятам, че е необходимо — отвърна той, — имайки предвид нощните ви занимания. Престъпниците и разбойниците не изчезват току-така на светло.

— Наясно съм с това. Но съм почти сигурна, че Маклийн ще успее да се справи с всеки злосторник, който се осмели да ме приближи.

Куинт стисна зъби. Да, Маклийн несъмнено е в състояние да я защити. Необремененият от душевни терзания шотландски лорд, който спокойно може да напуска дома си. Да я води на разходка в парка. И да повали евентуален нападател с изтръгнат из корените дъб, ако се наложи, но кой ще защити Софи от Маклийн?

— Може и да е така, но вашият герой с поличка не е така добре осведомен като мен и е възможно да бъде изненадан. Освен това си губите времето да спорите с мен.

— Невероятно сте твърдоглав.

— В това отношение чудесно си подхождаме. Нужно е само да се откажете от авантюрите си под одеждите на сър Стивън и с най-голямо удоволствие ще освободя Дженкинс.

Софи изсумтя презрително.

— Казахте, че ще ми помогнете, а не че ще се опитвате да ме спрете. Вярно, така бе казал, но съвсем не бе очаквал сделката, която бе му предложила в замяна. Сделка, дето караше ерекцията му да тръпне и опъва панталона му през целия ден. Едва се сдържаше да не скочи отгоре й и да запретне полите й.

Нямаше обаче да позволи да се случи отново.

И то не заради остарялото схващане, че жените трябва да отложат удоволствията за брачното ложе. Не, причината бе той самият. По някаква причина Софи бе пожелала да се захване с него. Не разбираше защо го прави и най-глупашки бе позволил чувствата му към нея да замъглят разума му.

Ала Софи заслужаваше нещо повече от страхливец като него, умопомрачен човек, който се страхува да подаде носа си навън. Тя, прекрасната, съвършена дъщеря на маркиз, по-смела и умна от половината мъже в Европа. А той бе непоправимо повреден. Сякаш още бе единайсетгодишно момче, изоставено на студа с ясното съзнание, че нещо не му е наред. Нямаше никакво право да й се нахвърля така, да я докосва по какъвто и да било начин. Въпреки бушуващото, изгарящо желание, трябваше да се въздържа от физически контакт с нея. Дори целувки.

— Казах, че ще ви помогна, и ще го направя. Елате с мен. Той взе листа хартия и се надигна.

— Къде отиваме?

Беше толкова близо, че виждаше как ямката на шията й пулсира. „Не обръщай внимание“, нареди си сурово.

— Трябва да прибера този документ — той вдигна листа. — А и там, където ще ви отведа, ще можем да говорим на спокойствие.

— Нима тук не можем? — Тя огледа празната стая.

— Може би, но човек никога не знае. — Особено след като някой от прислугата му вероятно предаваше информация на Министерството.

Без да изчака отговора й, той я поведе към библиотеката в дъното на кабинета. Протегна ръка към една от горните полици, дръпна томчето „Левиатан“ на Хобс и задейства пружината. Софи ахна, когато библиотеката се завъртя.

— Имате си таен проход!

— Който няма да остане таен, ако не говорите по-тихо!

Хвана я за ръка и пристъпи в тесния коридор, като побърза да затвори вратата зад гърбовете им. Обви ги мрак. Нямаше навик да взема лампа, когато използваше прохода, тъй като не виждаше смисъл. Твърде често минаваше оттук, понякога по необходимост, друг път — от скука.

Софи се вкопчи в ръката му и дишането й се учести.

— Не трябваше ли да вземем лампа?

— Не. — Той я поведе през тясното пространство. Нямаше как да вървят рамо до рамо, така че тя се притисна о гърба му. — Важното е да не пускате ръката ми. В противен случай можете да пропуснете някое разклонение и да се озовете в рова с крокодилите.

Нещо го перна по рамото. Куинт се усмихна.

— Сега следват стълби — каза и я насочи към първото стъпало. Отброи до осемнайсет. На горната площадка напипа резето, дръпна го и отвори вратата. Мъждукащата светлина от гаснещия огън осветяваше спалнята му. Той пусна ръката й, сложи записките върху леглото и отиде да добави още въглища в камината. — Затворете вратата, ако обичате.

Софи захлопна вратата към прохода, а той разръчка огъня и тръгна към леглото. Изработено от палисандрово дърво по негов проект, леглото имаше дебели четвъртити колони на всеки от четирите ъгъла. Всяка завършваше с декоративен връх. Той завъртя върха на предната дясна колона и извади скритата вътре продълговата кутия, широка колкото предмишницата му. Сложи я върху покривката на леглото.

— Какво, за бога… — прошепна тя зад рамото му. — Колко хитро! Какво държите вътре?

Куинт плъзна капака и отвори вътрешното отделение.

— Разни неща. — Сви на руло записките си и ги пъхна при вече прибраните чертежи. „Да видим как Хъдсън ще успее да ги намери“, помисли си.

— Върху нещо важно ли работите? — Софи бе толкова близо, полите на роклята й докосваха крака му и Куинт усети как губи самообладание.

— Възможно е. Няма да разбера, преди да намеря решението.

— И смятате, че е свързано с нахлуването в дома ви — заключи тя.

— Да. В миналото се е случвало Министерството на вътрешните работи да потърси съдействието ми за решаването на един или друг код. Съществува шифър, за който се смята, че е непробиваем, и по тази причина често го наричат le chiffre indechiffrable. Ако успея да го разчета без да използвам ключ, ще привлече вниманието на доста правителства из света, включително на нашето. Все едно да изобретя шперц към всяка заключена врата по света. — Той затвори кутията и я плъзна във вътрешността на колоната.

— Нямах… Нямах представа, че работите за правителството.

Той я погледна. На лицето й бе изписано особено изражение.

— Няма как да знаете. Никой не знае, освен човека, за когото работя. Вярвам, че няма да кажете на никого. — Тя поклати глава. — Чудесно, а сега дали да обсъдим разследването ви?

— О, разбира се — побърза да се съгласи тя, бръкна в джоба на роклята си и извади сгънат лист хартия. — Записах всичко, както ме помолихте.

— Отлично. — Той разгъна листа и започна да чете спретнатия й почерк.

Изчезнала: Роуз Хойт, сестра на Джозел (истинско име?) Хойт от заведението на мадам Хартли.

Месторабота: „Палавото коте“, Чийпсайд.

Описание: Руса коса, кафяви очи, татуировка на котка над глезена. Видяна за последен път: В края на март. Настъпване на смъртта:?? Тяло: Липсва.

Редовни клиенти: Потния, La Gauche, Наблюдателя, Крал Джордж, Пелтека (един от тези вероятно е изявил желание да й бъде покровител).

— La Gauche — обади се Куинт. — Защото е левичар?

Лицето на Софи пламна и тя стисна устни.

— Н-не точно — заекна. — По-скоро е свързано с… с… — Тя направи неопределен жест към талията си.

Куинт се подсмихна.

— Ясно. Май доста неща сте научила покрай това разследване. — После продължи да чете:

Изчезнала: Неизвестна жена.

Месторабота: „Черната кралица“, Източен Лондон.

Описание: Кестенява коса, сини очи, татуировка на дама пика над глезена.

Видяна за последен път:??

Настъпване на смъртта: Извадена от реката на 16 април 1820 г. Тяло: Отрязана дясна ръка, изнасилена и удушена. Редовни клиенти:??

— Затова ли отидохте в „Черната кралица“? За да проверите дали нещо не свързва двете жени?

— Да. Надявах се някое от момичетата да потвърди самоличността й и да познава редовните й клиенти.

— И?

— Наплашени са до смърт, по-скоро от О’Ший, отколкото от колекционера на ръце.

Вероятно си имаха причина. О’Ший нямаше славата на справедлив собственик, особено към жените.

— Но една от тях със сигурност я е познавала — продължи Софи. — Реакцията й я издаде. Бих могла да отида отново и да се опитам да поговоря с…

— Не — прекъсна я остро Куинт. — Присъствието на сър Стивън е направило впечатление и явно не се е приело добре, като знаем какво се случи, след като си тръгнахте оттам.

Софи размърда рамене и бледата светлина затанцува по извивката на тила й. Куинт се опита да не поглежда.

— Не е задължително да е така — възрази тя. — Възможно е да е съвпадение.

— Едва ли. Вероятността нападението да е било случайно е изключително малка, особено като се има предвид посещението ви в полицията. Не е изключено някой корумпиран полицай да не обича въпросите. Смятам, че и двете ви посещения са привлекли вниманието на когото не трябва.

— Не виждам защо сте толкова сигурен.

— Не съм. Никой не може да е сигурен. Но прецених отделните фактори на математически принцип с помощта на правилото на Байс и вярвам, че има голяма вероятност покушението срещу вас да е било умишлено.

Думите му очевидно я смутиха. Тя прехапа долната си устна.

— Защо някой ще иска да ме убие?

Куинт вдигна листа с бележките й.

— Отговорът се крие някъде тук.