Джоана Шуп
Дяволската лейди (19)

Деветнадесета глава

— Лорд Редингтън и лорд Прайс — обяви Тейлър.

Куинт не каза нищо, когато графът и другият мъж влязоха в салона. Тейлър се поклони и излезе.

Редингтън бе красив. Нищо чудно, че мъжествената му хубост е привлякла впечатлителната Софи. Имаше класически, аристократичен профил, изсечена челюст. Късо подстриган. Елегантни дрехи. Накратко, бе всичко, което Куинт не беше.

Това изобщо не го разведри. Този мъж бе държал сърцето на Софи в шепи и бе го захвърлил. Какъв глупак!

— Не разбирам защо ни повикахте. Бележката ви е крайно двусмислена, Куинт — Редингтън скръсти ръце.

— Изпълнявам задълженията си на секундант на сър Стивън.

Редингтън се намръщи.

— В такъв случай ви е нужен Прайс. Разберете се с него.

Куинт нямаше намерение да се дуелира с Редингтън, където и да било другаде. Вярно, вече бе в състояние да пътува в затворена карета в компанията на Софи и под прикритието на нощта, но да излезе на голо поле по изгрев-слънце бе съвсем друго.

— Вече съм се разбрал. Нашата страна избира рапири. Ще се бием още сега.

— Сега? — възкликна Редингтън и веждите му се стрелнаха нагоре.

— Да. Сега. Тук. С мен.

Редингтън видимо се смути.

— Това е крайно нередно. Напълно противоречи на правилата.

— Ще следваме моите правила, Редингтън. Желая да получа удовлетворение за обидата и вие ще ми го дадете.

Редингтън се изсмя нервно.

— Та аз не съм ви обидил с нищо, Куинт. Снощи бях нападнат безпричинно. Сър Стивън ми се нахвърли без никакви обяснения. Подобни обиди се решават на полето на честта.

— Тогава нека приемем, че това е салонът на честта. Ще решим спора начаса.

Куинт се изправи и отиде до масата, върху която лежаха две рапири. Взе едната.

— Смятате да се биете вместо сър Стивън?

— Точно така, явявам се вместо него.

— Тогава какво правят тук тези двамата? — Редингтън посочи Уинчестър и Колтън, които ги наблюдаваха мълчаливо.

Куинт тръгна към средата на помещението, впил очи в Редингтън.

— Тук са, за да се погрижат да не ви убия.

Редингтън поизправи рамене.

— Ако смятате, че се боя от вас, грешите. Целият град говори зад гърба ви. Всички твърдят, че сте напълно смахнат.

— В такъв случай няма да ви е трудно да ме надвиете.

Редингтън хвърли поглед на Прайс и кимна към масата.

— Какъв ви е сър Стивън? — попита, докато секунданта му разглеждаше рапирата. Предпазителите бяха махнати, оръжията бяха смъртоносни.

— Братовчед — отвърна Куинт.

— Не е зле да го държите по-изкъсо, ако ми позволите да изразя мнение.

— Всъщност не позволявам. Вземете оръжието и ще ви покажа колко ми е неприятно мнението ви.

Прайс донесе рапирата на Редингтън и той на свой ред я огледа.

— Ако смятате, че ще ме затрудните, боя се, че ще ви разочаровам. От години тренирам с френски учител.

— Чудесно. В такъв случай може и да се поизпотя, преди да ви победя.

Редингтън присви очи и по страните му плъзна червенина. Подаде рапирата на Прайс и свали жакета си. Куинт вече бе съблякъл връхните си дрехи и го чакаше да се приготви.

Колтън пристъпи напред и уточни разстоянието. Куинт и Редингтън заеха местата си и вдигнаха ръце в изходна позиция.

— Allez! — викна Колтън и двамата атакуваха едновременно.

Когато се биеше с непознат противник, Куинт неизменно започваше в отбранителна позиция. Предпочиташе да опознае противника си, за да прецени слабите му места. Редингтън не бе излъгал за тренировките, но движенията му бяха твърде театрални и помпозни. В елегантния свят на дуелите премерените движения винаги са за предпочитане, а Редингтън действаше с излишен замах, атакуваше с грациозността на слон. Пък и не правеше усилия да смени тактиката си, сякаш неспособен да импровизира извън заучените техники. Съвсем скоро Куинт прозря схемата на атаките му и можеше да предусети движенията му, преди да е замахнал.

Редингтън губеше търпение, раздразнен от сдържаността на Куинт. Скочи напред, прицелил се в рамото му. За жалост, не премери добре движението си, Куинт замахна и острието му го резна под лакътя. Той изсъска гневно, а върху ръкава се появи алена ивица.

Малкото му останало самообладание се стопи и движенията му станаха съвсем хаотични. Куинт замахна отново и поряза бедрото му. Усетил, че е крайно време да смени тактика, Редингтън отстъпи назад и в същия миг Куинт атакува. Графът изръмжа, от раните му покапа кръв и той направи отчаян опит да се защити.

Само за секунди Куинт успя да порази първо лявата, а после и дясната половина на гърдите му. В горната част на ризата му разцъфнаха еднакви алени петна. Редингтън отново отстъпи, но този път Куинт го последва. Не му даде възможност да се окопити, нито дори да си поеме въздух, и само с едно завъртане на китката измъкна рапирата от ръката му и я запокити на пода. Насочи острието към сърцето на Редингтън.

— Куинт, достатъчно — викна Уинчестър, скочил на крака. Прайс и Колтън също побързаха да се намесят.

Ала Куинт не се отмести. Напротив, наведе се застрашително към Редингтън.

— Лейди София е близка приятелка на братовчед ми, а и на мен самия. Да не сте посмели да се отнасяте с неуважение към нея, иначе ще си понесете последствията.

— Лейди София? Значи всичко е заради жена? — объркването, изписало се на лицето му, отстъпи на цинична усмивчица. — Сега разбирам. Братовчед ви е дочул, че с дамата сме стари познайници и ревнува. Е, има достатъчно за всички.

С рязко движение Куинт сряза бузата му. Редингтън изрева от болка.

— Невъоръжен съм, проклет кучи син! — кресна той и вдигна ръка към лицето си.

— Искам да я оставите на мира — изръмжа Куинт. — Да не сте посмели дори да изречете името й. Ако се осмелите — той насочи върха на рапирата към чатала на Редингтън, — ще ви направя евнух. Разбрахте ли ме?

— Вие сте луд — прошепна Редингтън. — Хората са прави.

— Разбрахте ли ме? — повтори Куинт мрачно и притисна върха на оръжието в слабините на Редингтън.

— Да! Да, добре. Изобщо няма да я доближавам — Редингтън се озърна диво към наобиколилите ги секунданти. — Махнете го от мен, преди съвсем да е полудял.

Колтън дръпна Куинт, а Уинчестър измъкна рапирата от ръката му. Прайс вече бе събрал дрехите на Редингтън и двамата побързаха да излязат от салона, без да поглеждат назад.

Все още бесен, Куинт се хвърли на креслото и избърса чело с краищата на ризата си.

Колтън се изкашля многозначително.

— Струва ми се, че ми се губи късче важна информация. Кой е този сър Стивън? Та вие нямате братовчед в Лондон, Куинт. Доколкото знам, изобщо нямате братовчеди.

— И какво общо има лейди София с всичко това? — додаде Уинчестър.

— Чули са Редингтън да петни името й.

Настъпи мълчание, докато приятелите му се опитваха да смелят информацията.

— Кога най-после ще се венчаете за момичето? — изтърси Колтън накрая. — Тя твърди, че още не сте поискали ръката й.

— Не мога да се венчая за нея. Не мога да се венчая за никого. — Не и докато не оздравее. Ако изобщо оздравее.

Двамата се спогледаха.

— Но бяхте готов да се ожените за Пепертън. Която беше пълна глупачка — изтъкна Колтън.

— Това беше преди. — Преди дуела. Преди пристъпите. А и бе предложил брак на Пепертън само за да си докаже, че все някой е готов да го вземе за съпруг, дори и този някой да не е Софи. За щастие, годежът бе приключил съвсем скоро след обявяването му.

„Сам. По-добре да е сам“, напомни си той.

— Значи сте готов да съсипете доброто й име, така ли? — смръщи вежди Уинчестър. — Няма да ви позволя да го сторите, Куинт, нито пък Маги. Доброто име на една дама е твърде крехко, а вие рискувате да я лишите от правото да се движи в обществото с вдигната глава. И защо? За да си останете ерген?

Куинт съзнаваше, че Уинчестър се гневи, защото още помни отношението към собствената му съпруга след някогашния скандал. И въпреки това.

— Не разбирате — измърмори той.

— Прав сте. Не разбирам — отсече Уинчестър. — Обяснете ми, Куинт. Защото в мига, в който Джулия и Маги научат какво става, ще се озовете пред свещеник — независимо дали сте готов да се венчаете, или не.

— Вижда се, че я обичате, Куинт — обади се Колтън с умерен тон. — Никога в живота си не сте се дуелирали. Всъщност, доколкото си спомням, винаги категорично сте били против дуелите, а ето че сега защитавате честта й с риск за живота си. Да не говорим, че София не би допуснала такива отношения, ако не отвръща на чувствата ви. Тогава защо да не се венчаете?

Куинт мълчеше. Съзнаваше, че е редно да им каже, че ще го разберат и ще му съчувстват. Ала думите чисто и просто не излизаха от устата му. Предпочиташе да го смятат за подлец, отколкото за побъркан.

— Софи е наясно с мнението ми по въпроса. Стигнали сме до разбирателство, така да се каже.

Двамата се стъписаха и потънаха в натежало от неодобрение мълчание. Накрая Уинчестър въздъхна тежко и поклати русата си глава.

— Не вярвах, че някога ще кажа подобно нещо, Куинт, но вие сте позор за името си. Очаквах повече от вас.

Куинт едва успя да прикрие огорчението си от думите му. Уинчестър се обърна към Колтън.

— Не искам да отлагам повече — заяви той. — Със съпругата ви можете да действате, както сметнете за добре, но аз няма да стоя и да гледам как Софи и Куинт се излагат на опасност и страдания. — Той захвърли рапирата на земята и с гневна крачка напусна салона.

 

 

Софи крачеше напред-назад из салона в „Черната кралица“, мъчейки се да си даде вид, че гледа пиесата. Всъщност обаче дебнеше сгоден случай да разпита някое от момичетата. Преди малко бе се опитала да поговори с едно от тях, но то бе се уплашило и отказало да каже каквото и да е. Боеше се, че О’Ший може да й стори нещо, ако разбере, че се е разприказвала. Както бе се случило с Моли.

Ала Софи нямаше да се откаже. Трябваше да разбере дали Толбърт посещава заведението, тъй като поне една от жертвите бе работила тук. Ред, момчето за поръчки, на което плащаше за сведения, твърдеше, че минала седмица е видяло мъж, който прилича на Толбърт, но не беше напълно сигурно.

Въздухът лепнеше от цигарен дим, пот и отчаяние, помещението кънтеше от викове и залагания. Тази вечер не бе помолила Куинт да я придружи. Състоянието му се подобряваше, но не искаше да го притеснява. След драматичния й сблъсък с Редингтън предната вечер Куинт не биваше да се вълнува повече.

„Сърцето ти също“, рече си тя.

Плахото гласче в съзнанието й вече я дразнеше. Не искаше да се влюбва в Куинт. Би било страшно глупаво. Връзката им нямаше да продължи дълго, а и той неведнъж бе повтарял, че не желае да се ожени за нея. Това ли заслужава всъщност? Мъж, който я люби всяка нощ, но отказва да я вземе за своя съпруга?

Внезапно в гърлото й заседна буца, но тя я преглътна и седна на масата за фаро. Всички момичета бяха заети, та можеше да убие времето с малко…

— Вие. Елате с мен — нечия тежка ръка я хвана за рамото.

Софи потрепери, но се постара да не се издаде и да отвърне, както подобава на истински джентълмен.

— Не, благодаря. Смятам да поиграя.

— Не ме разбрахте — настоя мъжът. — Шефът иска да ви види.

Дявол го взел. Дано да става дума за салонния управител, а не за собственика на заведението. Понеже собственикът е Джеймс О’Ший, нали?

— Извинете — рече тя на останалите мъже на масата, които я наблюдаваха с любопитство, но с и ужас.

Мъжът бе огромен — истинска планина от мускули. Каменен зид на два крака. Лицето му бе изпъстрено с белези — свидетелство за твърде много сбивания. Можеше да се опита да избяга, но се боеше, че няма да стигне далеч.

— Водете ме тогава — заяви тя със сърцатост, която определено не усещаше.

Поеха през салона, провирайки се между клиенти, маси и крупиета. Опасенията й нарастваха с всяка крачка. Къде ли я води? Кой е човекът, който иска да я види, и, още по-важно, защо? Куинт настояваше да не стъпва повече в „Черната кралица“, а тя не го послуша. Небеса, ако я убият, ще бъде напълно прав да каже, че я е предупредил.

За бога. Що за мисли се въртят в ума й?

Стигнаха вратата в дъното, пред която пазеше друг мъж, той се отмести, за да ги пропусне. Зад вратата имаше стълби и Софи неохотно пое нагоре. Сърцето й биеше лудо, устата й бе пресъхнала. Минаха през няколко коридора. Накрая придружителят й спря пред една врата, дръпна резето и я отвори с крак.

Вътре седяха неколцина мъже. Някои играеха на карти около кръгла масичка, други, облегнати на стената, ги наблюдаваха с интерес. Зад грамадното писалище седеше едър, грубоват мъж, който й направи знак да влезе.

— Заповядайте, сър Стивън. — Разнесе се хихикане и същата груба ръка я изтика към вътрешността на помещението. — Казвам се О’Ший, но предполагам, вече сте се досетили. Няма ли да седнете?

Софи се покашля и се отпусна на стола.

— Нямам удоволствието да ви познавам, но определено съм чувал името ви.

— Ето как изискано говорят парите, момчета — рече мъжът с твърд акцент и се подсмихна. — Тук не се церемоним много-много, сър. По-добре да спрете с преструвките.

Софи примигна. За какви преструвки става дума? По гърба й се стече капка пот.

— Ще се опитам да го запомня, господин О’Ший.

— Само О’Ший ще свърши работа. Ще пийнете ли нещо, сър Стивън?

Очите й пробягаха из помещението. Всички я наблюдаваха съсредоточено, сякаш й предстоеше изпитание. Но откакто бе започнала да излиза като сър Стивън, Софи редовно пиеше алкохол, та вероятно щеше да се справи с една или две чашки.

— Да, благодаря.

Отново се чу хихикане, но тя не обърна внимание. О’Ший извади бутилка светлокафява течност от чекмеджето. Софи се поуспокои. С уискито нямаше да има проблеми.

— Кажете ми — започна О’Ший, докато наливаше в две чаши. — Какво си говорехте с момичето преди малко?

— Исках да си осигуря услугите й за вечерта — излъга Софи с лекота. — Нали затова са момичетата?

— В повечето случаи — да. И въпреки това не се качихте на горния етаж — отбеляза той и й подаде чашата. — За ваше здраве.

Гаврътна съдържанието на един дъх в очакване сър Стивън да направи същото. Софи метна щедро количество в гърлото си и мигом съжали за прибързаността си. Беше противно на вкус. Ала нямаше как да изплюе питието. Преглътна насила и цялата потръпна, когато огнената течност стигна до стомаха й.

— Уф — издиша шумно, когато дробовете й заработиха отново.

Мъжете избухнаха в гръмогласен смях.

— И аз така реагирах първия път. Ще свикнете — О’Ший й направи знак да изпие останалото.

Софи си пое дъх и изля остатъка от течността в гърлото си, като побърза да преглътне. Известно време не беше в състояние да диша. О’Ший я гледаше ухилен.

— Още?

— Не, благодаря — изхриптя тя.

— Настоявам — отвърна О’Ший и кривите му зъби лъснаха. Напълни отново чашата й.

Тя я пое с трепереща ръка и метна съдържанието й в устата си. Този път й се стори по-лесно, макар очите й да се насълзиха.

— А сега — продължи О’Ший, — кажете какво всъщност искате от момичетата ми.

Главата й се завъртя. Тялото й внезапно се отпусна. Омекна.

— Търся мъж на име лорд Толбърт. Посещава ли заведението ви?

О’Ший се залюля на стола и впи пронизващите си очи в лицето й, сякаш се опитваше да проникне в мислите й.

— Много въпроси задавате. Не ми се нрави тая работа, особено като не знам причината. А докато си приказвате с момичетата, не ги чукате. Което означава, че не ми носят пари.

Стаята сякаш бе потънала в мъгла.

— Откъде знаете? — Софи едва не прехапа език, когато нелепият въпрос се изплъзна от устата й.

— Защото знам, че не сте този, за когото се представяте — О’Ший изгълта остатъка от уискито и вдигна празната чаша като за наздравица. — Лейди София.

Софи замръзна, дъхът й секна.

— На мен нищо не ми убягва, Ваше благородие. Ако наистина искахте да намерите лорд Толбърт, щяхте да облечете някоя хубава копринена рокля и да му идете на гости във вашата си част на града. А това ме кара да се питам защо идвате в моята част, и то с панталон, и задавате въпроси.

Вероятно заради алкохола, но Софи не се уплаши.

— Подозирам, че е причинил зло на моя приятелка. Искам да разбера дали е наранил и другиго.

— Така ли? И коя е тази ваша приятелка?

— Не я познавате.

О’Ший сви устни и се почеса по брадичката.

— Тая работа има ли нещо общо с момичетата, дето ги извадиха от реката?

Софи не успя да прикрие изненадата си.

— Не — излъга тя.

Погледът му подсказваше, че е прозрял лъжата. Поизправи се на стола, а лицето му се изопна и стана по-твърдо от кремък. Софи съзираше убиеца току под повърхността.

— Трябва да знаете, Ваше благородие — подхвана той, — че когато някой си вре носа, където не му е работата, може и да си изпати. Ако искате да не ви се случи нещо лошо, гледайте да не се връщате повече тук. В противен случай ще ви хвърля на момчетата ми ей там — той кимна към групичката в другия край на стаята. — Случвало ли ви се е да ви се изредят седем-осем мъже за една нощ?

Софи не бе в състояние да говори и само поклати глава. Не се и съмняваше, че О’Ший е способен на подобна жестокост.

— Струва ми се, че няма да ви хареса. А сега защо не се приберете у дома? — Той направи знак на мъжа, който бе я довел. — Погрижи се приятелят ни да си намери карета, Томи.

Софи последва Томи до вратата и хвърли последен поглед на О’Ший. Очакваше да я гледа злорадо, но видя как вади писалка, мастилница и пергамент от писалището. „Странно — помисли си. — Кой да предположи, че умее да пише?“

— Томи — подвикна О’Ший. — Доведи ми Ред, като приключиш.

Софи се облегна на възглавниците, твърдо решена да не заспи. Каретата се люшкаше, сякаш препускаше в нощта, макар да не бе помръднала от тротоара пред „Черната кралица“. Нощта далеч не бе протекла според плановете й, но трябваше да научи нещо важно, преди да се прибере у дома.

— Ето го, милорд — обади се Дженкинс от капрата.

Софи подскочи — явно все пак бе се унесла. Тръсна глава, отвори вратата на каретата и изскочи навън. Покрай каретата притича момче с яркочервена коса. Тя подвикна след него:

— Ред!

Момчето спря.

— Добър вечер, шефе. Още ли сте тук?

— Ей сега… ей сега си тръгвам — езикът й лепнеше, тежък и вдървен. — Какво държиш? — тя посочи листа в ръката му.

— Бележка.

— От О’Ший?

Момчето се огледа уплашено.

— Възможно е.

— Къде я носиш? — Думите се сливаха и излизаха с мъка от устата й. Чувстваше се страшно уморена.

— В Уайтхол.

Софи примигна. Уайтхол? Защо, за бога, О’Ший ще праща бележка на някого в Уайтхол?

— Благодар’ти, Ред — тя му подаде шепа монети. — Ако няк’га ти се налоши да ме намериш, питай са Алис в къщата на маркиз Арлингтън на Бъркли Шкуеър, тоест скуеър. Тя снае хах да ме намери. Хайде, бяхай.

Момчето прибра монетите и хукна. Софи понечи да се качи отново в каретата, но се подхлъзна на стъпалото и едва не се свлече на земята. Опита отново. Втория път успя и се отпусна на седалката с въздишка. Затвори очи и реши да подремне по пътя към къщи.

 

 

Куинт не вярваше на очите си. Сър Стивън спеше, проснат на седалката, и вонеше на уиски.

— Дявол го взел — измърмори той.

— Излезе от „Черната кралица“, пиян като талпа, милорд — обади се Дженкинс. — Реших, че ще искате да ми помогнете да го вкарам вътре. Не съм сигурен, че ще се справя сам.

Гняв и раздразнение нахлуха във вените на Куинт с такава сила, че ръцете му се разтрепериха. Защо е излязла без него? При това не къде да е, а в „Черната кралица“? Последния път, когато бе отишла там, едва не бяха я убили на улицата, за бога. Какво й става?

— Благодаря ви, Дженкинс. Ще ви помогна да го отнесем в къщата на маркиза. Да вървим. — „Преди да съм размислил.“

Той се пъхна в каретата, твърде бесен на Софи, за да се уплаши от предстоящото кратко пътуване. А и искаше да опита да го направи, без да пие от тинктурата, тъй че ето сгоден случай. Седна на седалката, вдигна Софи и я настани в скута си. Миризмата на алкохол идваше на талази, плътна и остра, и той се питаше защо ли е допуснала да се напие в подобно заведение. Нима не я е грижа за собствената й безопасност?

Стисна зъби, но не от тревога заради пътуването. Софи бе най-вироглавото, своенравно, неразумно.

Тя се размърда, сгуши се до гърдите му и притисна лице в шията му.

— Деймиън — прошепна и от гърлото й излезе нещо като мъркане. — Знаех си, че ще ви намеря.

— Така ли? — попита той сухо. — Планирали сте цялата вечер, така ли?

— Не — отвърна тя сериозно. — Нищо не върви по план. Не очаквах да срещна О’Ший.

Куинт застина. О’Ший. Срещнала се е с Джеймс О’Ший! Заля го леден ужас и пулсът му се ускори.

— Какво искаше О’Ший, Софи?

— Накара ме да пия. Господи, колко гадна беше тази течност.

— Така е — съгласи се Куинт, макар никога да не бе сядал на маса с О’Ший. Бе твърде благоразумен, за да попадне в подобна ситуация. Преглътна гнева и тревогата и се постара да запази самообладание. — Какво друго искаше?

— Да стоя настрана от неговата част на града — отвърна Софи и взе да целува шията му. Не бе сложил вратовръзка, та за кратко време я обходи с устни почти цялата.

— Престанете. Защо ви е казал да не припарвате до заведенията му?

Тя го ухапа леко и засмука кожата. Сигурно щеше да му остави синина. Усещането го парна в слабините, и без това членът му бе се разбудил, щом я намести в скута си. Не биваше да се разсейва. Опита се да я отмести.

— Софи, съсредоточете се.

— Когато съм с вас, не мога да мисля. Ухаете божествено. — Тя прокара нос по челюстта му. — Искам да ви оближа.

По гърба му пролази тръпка и се загнезди в топките.

— По-късно, котенок — каза сподавено. — Кажете ми какво се случи при О’Ший.

— Руският ми е любим — въздъхна тя.

— Софи — скара й се той. — О’Ший.

Тя размаха ръка в пиянски жест, сякаш информацията е без значение.

— Каза, че само си говоря с момичетата, а не ги чукам. Каква грозна дума. Чукам.

Куинт стисна клепачи и се опита да се овладее. Членът му набъбна и се втвърди под дупето й.

Той тръсна глава. „Стегни се, човече. Та тя е пияна.“ Нима може да люби жена в такова състояние?

— О’Ший знае, че разпитвате момичетата му?

— Да. Всичко знае. — Тя се размърда и се настани на слабините му. Куинт изстена. — Каза ми също да спра да търся Толбърт. И ако не спра, ще ме даде на момчетата си.

Куинт си пое рязко въздух. Та това означава.

— Знае, че сте жена?

— Да — прошепна тя и разлюля хълбоци върху него. — Мм, обожавам да съм отгоре, Деймиън. Твърд сте точно където аз съм мека.

Паника и желание се надигнаха в тялото му. Искаше да я заключи някъде, за да я опази. И в същото време да я наведе над съседната седалка и да я накара да крещи името му.

Тя се наклони напред и го целуна, плъзна език по устните му.

— Целунете ме, Деймиън.

Куинт извърна глава. Ако я целуне, няма да спре. Да не говорим, че каретата бе забавила ход.

— Стигнахме — каза. — Трябва да ви помогна да влезете.

— Не, аз ще ви помогна да влезете — рече тя и отърка слабини в него, та да не остане и капчица съмнение какво има предвид. Посегна към копчетата на панталона му, но той сграбчи ръцете й.

— Не тук! — Пое няколко глътки въздух, опитвайки да обуздае разбушувалия се огън. Как успява да го възбуди толкова само за минути?

— Пристигнахме, милорд — подвикна Дженкинс отвън.

Куинт обгърна Софи, за да може да я носи. Дженкинс отвори вратата и той внимателно слезе на земята. Сърцето му блъскаше бясно, ушите му звъняха. Дали ще се справи? В същия миг Софи уви ръце около шията му, гризна ухото му и той забрави, че е на непознато място. Олюля се леко, когато влезе в парка зад къщата на семейство Барнс.

— Престанете — прошепна. — Някой ще ви види.

— Не ме е грижа — отвърна тя, но все пак спря и облегна глава на рамото му. — Обичам ви.

Куинт едва не я изпусна, понеже тялото му отмаля от изненада. Правилно ли чу? Софи го обича? Обича? Отново пристъп на паника скова гърлото му. И през ум не бе му минало. Изобщо не бе се замислил… Няма ли поне малко разум това момиче, та да се влюби в човек, на път да изгуби ума си?

В съзнанието му изплува образът на майка му, ридаеща, надвесена над постелята на баща му, който виеше и крещеше при поредното от безбройните кръвопускания. Ужасен, той наблюдаваше сцената от коридора. Майка му бе излязла да го прегърне с думите: „Трябва да направим всичко по силите си, за да помогнем на баща ти, Деймиън“.

„С мен няма да стане така“, бе се заклел пред себе си. И категорично няма да постави Софи в същото положение. Няма да го допусне. Когато пропадането в лудостта стане неизбежно, ще скочи, без да се колебае, но сам.

Уинчестър бе прав — Куинт позореше името си. Софи бе го дарила с нещо безценно, нещо, което изобщо нямаше право да приеме, а той бе го заграбил, без да се замисля за последствията. А сега отношенията им бяха стигнали твърде далеч и нямаше избор — налагаше се да постъпи според повелите на честта. Софи вероятно нямаше да го разбере, поне в началото, но постепенно щеше да проумее, че така е по-добре. Никоя жена не бива да бъде прикована към болен човек.

Сведе поглед и видя, че се е унесла в прегръдките му. Или по-точно, алкохолът бе я повалил в несвяст. Алис изскочи от входа за прислугата.

— Насам, милорд — подвикна тихо. — Елате оттук.

Той я последва през тъмната кухня и по тесните стъпала в задната част на къщата. Усетил покрив над главата си, лека-полека се успокои. Наоколо не се мяркаха други слуги. Качиха се по още две стълби и поеха към спалнята на Софи. С повечко късмет нямаше да се натъкнат на някого от господарите.

Алис отвори вратата и Куинт побърза да влезе. Стаята на Софи го изненада. Бе обзаведена в розово и бяло, цялата във фльонги и воланчета. Подобна крещяща женственост му се струваше напълно противоположна на характера й, особено предвид облеклото й в момента.

Той я положи на леглото и отстъпи назад.

— Благодаря ви, милорд — обади се Алис. — Ранена ли е?

— Не. Пияна. На сутринта ще има ужасно главоболие. Имам лекарство.

— Аз също, милорд — прекъсна го момичето и вирна брадичка. Бе забравил силното й собственическо чувство към питомката й. — А сега, ако Ваше благородие ни извини.

— Разбира се. — Куинт хвърли последен поглед към Софи и излезе от стаята с натежало сърце.