Джоана Шуп
Дяволската лейди (6)

Шеста глава

На следния ден настроението на Куинт бе по-черно от обсидиан. Парчетата стъкло и мастилените петна в кабинета му бяха изчезнали, но той продължаваше да е в неведение кой би могъл да нахлуе в къщата и какво ли е търсел. Доколкото можеше да прецени, всичко си беше на мястото. Нищо ценно не бе задигнато. Собствените му записки бяха скрити на място, където никой не би могъл да ги намери.

В допълнение към тези тревоги го глождеше и остро чувство на вина. Изгубил бе самообладание пред Софи. Бе се държал като дете, бе крещял и хвърлял вещи. Как да я погледне след такова нещо?

Плахо почукване на вратата прекъсна мислите му.

— Да? — озъби се той.

На прага се показа една от прислужничките — Елизабет? Елайза?

— Милорд, на вратата чака един господин и търси сър Стивън. Твърди, че въпросният джентълмен живее на този адрес. Какво да му кажа?

— Къде е Тейлър?

— Долу е, милорд. Аз бършех прах и чух, че се тропа.

— Кой каза, че търсят? Сър Стивън? Тук няма човек с такова име. Кажи му, че е сбъркал къщата.

— Точно в туй е проблемът, сър. Господинът твърди, че не е сбъркал къщата и че джентълменът, дето търси, е гост на Ваше благородие.

Гост ли? Куинт разтри слепоочия.

— Кой е господинът?

— Лорд Маклийн, Ваше благородие.

Куинт се замисли. Срещал бе Маклийн през зимата из клубовете и разни светски събития, но не бяха разменили повече от десет думи. Защо един шотландски граф — когото, между другото, неотдавна бе обсъждал със Софи — ще се яви на прага му да търси несъществуващ гостенин?

— Поканете го в салона, ако обичате.

Момичето се поклони и затвори вратата. Куинт се надигна, дръпна жакета от облегалката на стола и напъха ръце в ръкавите. Възможно ли е това посещение да има нещо общо с дуела на Софи? Докато заобикаляше писалището, се замисли дали все пак се е обърнала към Маклийн за помощ.

Проклинайки собствената си глупост, той закопча жакета и тръгна към салона. Наистина би било по-разумно да се обърне към Маклийн. Та нали Куинт бе й казал да не се връща повече в къщата му? Снощи умишлено бе проявил грубост с надеждата да я отпрати. Така че би трябвало да се радва, задето е насочила вниманието си другаде, а не да изпитва парещо чувство в гърдите, което твърде много приличаше на ревност.

Влезе в салона и лорд Маклийн се надигна да го посрещне.

— Простете, че ви безпокоя, Куинт. Търся гостенина ви, сър Стивън.

Куинт му направи знак да седне и сам се настани на едно кресло.

— Опасявам се, че някой се е пошегувал с вас, Маклийн. Нямам никакъв гостенин.

Едрият шотландец се намръщи, видимо озадачен.

— Чух го с ушите си да казва, че е отседнал при вас. Защо братовчед ви ще лъже?

— Братовчед ми ли?

— Срещнах го у мадам Хартли преди две вечери, тъкмо бе се спречкал с лорд Толбърт. Видите ли, Толбърт предизвикал хлапето на дуел и не приемал извинение. Наложи се да се намеся, а Толбърт взе, че се засегна, задето един шотландец се меси в спор между англичани.

Веждите на Куинт се стрелнаха нагоре и Маклийн кимна.

— Именно. Аз, както се досещате, не можах да преглътна обидата. Предстои да се срещна с Толбърт в полето на честта, а сър Стивън се съгласи да ми бъде секундант.

В съзнанието на Куинт се завъртяха няколко откъслечни парченца информация. Дуел. Кожени бричове. Маклийн. Хлапе. Братовчед на граф Куинт — и внезапно всичко си дойде на мястото. Мили Боже!

Този път определено бе отишла твърде далече.

Впи пръсти в облегалките на стола. Едва се сдържаше да не скочи и да… какво? Да размаха юмруци в безсилна ярост? Да напише гневно писмо? Нямаше как да се втурне през Мейфеър, та да й потърси сметка. За бога, колко бе жалък.

— Как изглежда този сър Стивън? — с усилие попита той.

— Млад. Едва станал от скамейката, мен ако питате. Малко дребен, но на мен всички ми се струват дребни. Кестенява коса. Очила. Слабоват.

Значи крие очите си. Хитро. Не, никак не е хитро, поправи се той. Нищо в тази конспирация не показваше интелект. Има ли изобщо представа какъв удар ще понесе доброто й име, ако я разкрият? В съзнанието му набъбнаха безброй въпроси, ала нито един отговор. Не му хрумваше причина, поради която Софи да обикаля лондонските заведения, преоблечена като мъж. При това вертепите!

Изглежда, нищо не можеше да я спре — освен ако я затвореха в кула с непробиваема ключалка, — а той не бе в състояние да стори нищичко. Никога не бе се измъчвал заради заболяването си, както сега. Представата как Софи обикаля Лондон по тъмна доба без придружител, облечена като мъж… та нали може да я сполетят всякакви злочестини. Трябваше й някой, който да я пази, но не и най-големият развратник в Лондон. Последният човек, който Куинт би искал да се навърта около Софи, бе мъжът срещу него.

Маклийн го наблюдаваше внимателно и чакаше отговор. Има случаи, в които славата му на побъркан се оказва от полза. Куинт щракна бодро с пръсти.

— Ама разбира се, братовчед ми. Как можах да забравя горкото момче? Обикновено си стоя в кабинета и не разбирам кога излиза и кога се прибира.

— Значи все пак живее тук?

— Да, случва се да се навърта наоколо. Но ще направиш най-добре, ако стоиш настрана от него.

— И защо?

— Защото е непредсказуем. Случва се по цели нощи да буйства като душевноболен. Друг път не може да се надигне от леглото. — Куинт се потупа по слепоочието. — Non compos mentis.

Маклийн вирна вежда.

— Е, исках да поговоря с нето за Толбърт. Вчера трябваше да намине у дома, но така и не дойде.

Напълно разбираемо. Да се преструва на мъж нощем, и далеч по-лесно, отколкото през деня. Значи все пак е в състояние да прояви малко здрав разум.

— Като настойник на момчето се страхувам, че не мога да допусна да участва. Психическото му състояние го прави крайно ненадежден като секундант. Нищо чудно да получи пристъп и да застреля вас, без да иска.

Маклийн свъси вежди, но кимна, а Куинт продължи:

— Случайно да знаете защо Толбърт е предизвикал сър Стивън?

Маклийн надигна едрото си тяло от креслото и се ухили.

— Не разбрах цялата история, но чух, че е заради жена от „Палавото котенце“.

Куинт се задави, но побързала прикрие спазъма в гърлото с покашляне.

— Така ли? Следващия път, като го видя, непременно ще го разпитам. Съветът ми е да направите всичко възможно да стоите настрана от сър Стивън за ваше добро. Ако бях на ваше място, щях да го заобикалям отдалеч. — Той се изправи и погледна настойчиво Маклийн. — Стойте далече от сър Стивън.

Маклийн вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Както желаете. Но може би ще си навлича по-малко неприятности, ако го угоите малко. Хлапето е кльощаво като върлина.

 

 

В уличката зад магазина за чай чакаше голяма карета. При приближаването на Софи кочияшът побърза да скочи от капрата.

— Моите почитания, милейди.

— Здравей, Бигинс. — Мъжът отвори широко вратичката на каретата и нагласи стъпалото. — Благодаря. — Софи се качи и пружините на каретата изскърцаха недоволно. Завесите бяха спуснати и вътре светеше лампа. Бигинс затвори вратичката.

— Съжалявам, че закъснях — рече Софи на двете жени, които чакаха в каретата.

— Няма защо, милейди — отвърна Пърл Кели с усмивка. — С Мери тъкмо обменяхме професионални съвети, така да се каже. — Старателно подредените кестеняви къдрици обрамчваха нежното лице на Пърл — прическата й придаваше младежки, но и изискан вид. Макар до вечерта да имаше още много време, бижутата й проблясваха в полумрака. Софи никога не бе я виждала без нещо блестящо по пръстите и ушите.

— В такъв случай искрено съжалявам, че съм пропуснала разговора. Може би…

— Знаете, че съм обещала да мълча — Пърл размаха шеговито пръст. — Лейди Уинчестър и графинята жива ще ме одерат, ако се разприказвам, преди Ваше благородие да се омъжи.

Софи прехапа устни, за да не изтърси, че няма никакво намерение да се омъжва, понеже усещаше, че няма смисъл. И без това никой не й вярваше. Обърна се към слабичкото, чернокосо момиче до Пърл.

— Мери, благодаря ти, че се съгласи да се срещнеш с мен. С удоволствие бих дошла при теб в „Палавото коте“, ако беше възможно, но се страхувам, че сър Стивън не бива да показва носа си навън няколко дни.

Вярно, че благодарение на лорд Маклийн сър Стивън бе се измъкнал от дуела с Толбърт, но пък бе се забъркал в друг дуел, също благодарение на лорд Маклийн. Кой да предположи, че мъжете от доброто общество са толкова избухливи?

Мери сви рамене.

— Нямам нищо против, милейди. Не всеки ден имам възможност да си побъбря с Пърл Кели и дъщерята на истински маркиз.

— Няма ли да си навлечеш неприятности, задето си се измъкнала скришом?

— Не, милейди. Приятелката ми Тиби ще ме прикрива.

— Въпреки това най-добре да не те бавя. Питах се дали би могла да ми разкажеш за богатия джентълмен на Роуз, който се кани да я издържа.

— Да я издържа ли? Не ми е споменавала, че си има покровител, Ваше благородие.

— Но е казала на сестра си. Мислех, че може да е споделила и с теб.

— Боя се, че не, милейди. Имаше си неколцина редовни клиенти, но не съм чувала някой да е хлътнал по нея.

Софи се спогледа с Пърл.

— А тези редовни клиенти — подхвана Пърл, — знаеш ли кои са?

Мери наклони глава и се замисли.

— Да видим. Знам ги само с имената, дето тя ги наричаше, тъй де, галените им имена. — Тя изви многозначително вежди.

— Разбирам — Пърл се обърна към Софи, за да поясни. — Момичетата измислят прякори на клиентите си според това как са се представили в леглото или според личните им предпочитания.

— Аха — възкликна Софи. — И кои помниш?

— Така. Един от хората на О’Ший. Наричаше го Потния. Друг един господин, него наричаше La Gauche. — Мери отпусна ръка в скута си, протегна показалец и го наклони наляво. Пърл се изкикоти и Софи не се сдържа.

— Това възможно ли е? — при което Мери и Пърл избухнаха в смях.

— Добре, добре — спря ги Софи. — Някой друг?

— Също и Наблюдателя. Не искал и с ръка да я докосне, а само да я гледа как… нали се сещате. — Мери се намести смутено на седалката. — Друг един наричаше Крал Джордж, понеже нещо не бил наред в главата, мир на праха му.

— Не бил наред в главата ли? В какъв смисъл? — попита остро Софи.

— Държал се шантаво. Не че проявявал склонност към насилие, просто бил… странен. Говорел всякакви глупости. Но мисля, че не би я наранил, милейди. Роуз не беше глупаво момиче.

— Не се и съмнявам, но злото невинаги показва рогата си още на първата среща. Сещаш ли се за някой друг?

— А, имаше и един, дето почваше да заеква, като се възбудеше. Пелтека, така го наричаше. Само тези си спомням, Ваше благородие.

— Благодаря ти, Мери. Ще ми изпратиш ли вест, ако видиш някого от тях? Ще ми се да разбера истинската им самоличност.

— Ще пратя, милейди. Сигурно ще почнат да посещават другите момичета от „Котето“.

Софи бръкна в дамската си чанта, извади няколко монети и й ги подаде.

— Скрий ги добре и ги похарчи за себе си.

— Благодаря ви, милейди. Така ще направя.

— Ще я изпратите ли? — обърна се Софи към Пърл.

— Разбира се, милейди Вие се пазете.

— И вие също.

 

 

Скоро след като Маклийн си тръгна, пристигна друг посетител, когото Куинт не можеше да отпрати, колкото и да му се искаше.

— Куинт, благодаря, че ме приемате — лорд Дейвид Хъдсън влезе с широка крачка в кабинета на Куинт, подпирайки се на бастуна в лявата си ръка. — Но ще трябва да ми обясните защо отказвате да се отбиете при мен, чак толкова ли сте болен?

Хъдсън бе връзката на Куинт с Министерството на вътрешните работи вече седем години. Интелигентен и чаровен, Хъдсън бе един от най-важните хора в британското правителство, макар да не бе съвсем ясно какво точно прави. Привлякъл бе Куинт в служба на държавата по време на Наполеоновите войни и Куинт от години разработваше сложни кодове, които французите не можеха да разгадаят. В последно време контактите им не бяха толкова редовни. Хъдсън бе наясно, че Куинт работи върху нещо важно, но не знаеше подробности. А Куинт предпочиташе да пази работата си в тайна, докато приключи.

— Можехте да ми пишете — отбеляза Куинт. — Нямаше нужда да идвате чак до Мейфеър.

— Да, икономът ви се опита да ме изгони от прага. Излишно е да казвам, че не идвам заради прословутото ви гостоприемство.

Куинт с неохота разчисти един стол.

— Ами ако бях пипнал нещо заразно?

Хъдсън се приближи до стола, вдигна с демонстративен жест краищата на фрака си и седна. Бастуна си подпря на писалището.

— Но не сте пипнали нищо такова. Виждам, че сте в цветущо здраве.

„По-добре да не споря“, помисли си Куинт. Нямаше намерение да обяснява колко болен е всъщност.

— Е, щом вече сте тук, може би ще ми обясните защо искахте да се видим.

Хъдсън облегна лакти на креслото и притисна върховете на пръстите си един в друг.

— Доколко сте запознат с политическата ситуация в Гърция?

Куинт наклони замислено глава и се опита да пресее късчетата информация в ума си.

— Знам, че от няколко години назрява революция и че Филики Етерия набира членове с намерението да започне кампания за освобождаване от османците. Гърците имат подкрепата на Александър I, който вероятно се надява да разшири влиянието си след кръвопролитията, а Англия би предпочела Русия да не печели позиции толкова близо до бреговете ни.

— Много добре. Касълрей смята, че е важно да запазим статуквото, за да гарантираме мира в Европа колкото може по-дълго. Но аз тихомълком организирам нещата така, че ако се стигне до конфликт, събитията да поемат в желаната от нас посока.

— Аха.

— Да, предполагам, сам виждате накъде върви разговорът ни. Знам за работата ви срещу Бони, знам и за дарбата ви да решавате нерешими загадки. Подозирам, че при сегашното ви заточение, дето сам сте си наложили, се опитвате да разчетете шифъра на Виженер. Излишно е да ви казвам колко ценно би било разкодирането му за британското правителство в случаите, когато се използва от други европейски правителства. Бихме могли да дешифрираме всяко съобщение. Затова ще задам въпроса си иначе — кой друг знае за работата ви?

Изумително колко много знаеше Хъдсън.

— Абсолютно никой.

— Научих, че снощи в дома ви е нахлул външен човек. Защо на някого ще му хрумне подобно нещо, освен ако сте на път да намерите решението?

Куинт застина, останал без дъх. Как е научил за снощната случка?

— Нямам никаква представа.

— Друга причина просто няма. Сигурен ли сте, че не сте споменавали пред друг за заниманията си? Например пред лейди София?

Дявол го взел. Куинт се вгледа в лицето на събеседника си, но чертите на Хъдсън не издаваха нищо. Не разкриваха откъде би могъл да знае за… приятелството му със Софи. Във вените на този мъж течеше не кръв, а лед. Нищо чудно, че толкова бе се издигнал в служба на Негово величество.

— Не, лейди София ми е просто приятелка. Нищо повече.

Едва доловимо трепване на устните бе единствената реакция на Хъдсън.

— Предполагам, че снощният натрапник не е намерил нищо. На сигурно място ли са записките ви?

— Да.

— Има ли шанс да ми разкриете къде ги държите?

— Никакъв.

Хъдсън взе да почуква един в друг пръсти със сдържано раздразнение.

— Куинт, Касълрей не е особено популярен. Решенията му не се харесват на хората — първо Питърблу, после Шестте закона и други подобни. Критиките започват да влияят на преценката му. Общественото мнение може да се окаже изключително жестоко, когато се обърне срещу теб.

Куинт се постара да не реагира. Чудесно познаваше правилата на играта. Хъдсън не обичаше да му отказват и бе заредил колчана си с добре подострени стрели. Изчакваше, беше нащрек.

— Съмнявам се, че ще се задържи още дълго — продължи Хъдсън, — така че редно е да помислим за бъдещето на Англия.

— Надявате се да го наследите?

Хъдсън направи гримаса.

— Небеса, в никакъв случай. Подобна роля е твърде явна за вкуса ми. Предпочитам да си остана в сенките — там, където е истинската власт. В нашите среди обаче вече се говори за наследник, човек, готов да се вслуша в здравия разум, когато е необходимо. Например, когато някой високопоставен благородник се нуждае от защитата ни.

Куинт настръхна. Господи, как ненавиждаше политиката. Защо интелигентни мъже се захващат с политика, вместо да вложат времето и усилията си в далеч по-полезни занимания като например науката и философията — беше му напълно непонятно. Сигурен бе, че болестите и гладът отдавна да са премахнати, ако не са политиците. И агентите на британското правителство.

— Не мога да ви дам нещо, с което още не разполагам, Хъдсън. Напредвам, признавам, но далеч не съм приключил. Когато съм готов, ще получите резултата, но не и преди това.

Хъдсън се усмихна добродушно, макар погледът му да си остана твърд като кремък.

— Разбира се. Стига аз да съм човекът, който ще го получи. — Намекваше, че Куинт би могъл да продаде решението на друга империя.

— Защо да не сте? — възрази хладно Куинт.

— Нямам представа. Но напоследък се случват странни неща, не мислите ли?

Куинт се вторачи в Хъдсън. Късо подстриганата тъмна коса, каквато някога се носеше под перуките, бе оредяла над челото му. Ноктите му бяха чисти, спретнато подрязани. Дрехите му — елегантни, скъпи. Накуцването бе резултат от рана, с която бе се сдобил в Португалия, където бе воювал рамо до рамо с Уелингтън, преди да заеме поста си в правителството.

Въобще фасадата беше безупречна, ненакърнена от ни едно петънце, дефект или прашинка. Защо мъжете пилеят толкова време в грижи за външния си вид, бе въпрос, който озадачаваше Куинт открай време.

Ала въпреки внушаващия му уважение вид, нещо не беше наред, нещо привличаше вниманието на Куинт. Усещаше го интуитивно. Вгледа се в бастуна, който Хъдсън неизменно носеше и в който бе скрит остър нож.

От дръжката, близо до топката, липсваше парченце дърво. Това обаче не го тревожеше. Тогава защо мозъкът му търсеше нещо компрометиращо? Отговорът се натрапваше от само себе си — умът му бе разстроен повече, отколкото смяташе. Тази мисъл дяволски го потисна.

Хъдсън грабна бастуна си и се надигна от стола. Куинт също се изправи, много смутен.

— В такъв случай ще ви оставя да работите — каза Хъдсън и се запъти към вратата. — Приятен ден, Куинт.

Куинт го изчака да си тръгне и повика Тейлър.

— Да, милорд?

— Тейлър, колко души останаха от прислугата? Десет?

— Девет, Ваше благородие. Камериерката от горния етаж напусна днес.

Куинт взе да тършува из писалището за празен лист.

— Сложи някоя от другите на нейно място или назначи нова. За мен е без значение. Благодаря ти, Тейлър.

Това е всичко.

— Простете за нахалството, Ваше благородие, но замисляли ли сте се дали да наемете камериер?

С протегната към мастилницата писалка Куинт поклати глава:

— Не, защо? — Не му трябваше камериер. Не беше ползвал услугите на камериер, откакто навърши двайсет. Вечно се мръщеха на навика му да си ляга късно и на склонността му да се облича сам. Бяха по-досадни и от бавачка, а той не желаеше да се грижат за него като за дете. Или малоумен. О, дявол го взел.

— В домакинство като вашето, милорд, прислужниците имат много задължения. Задълженията по поддръжката на гардероба на Ваше благородие — кърпене, лъскане, гладене — ги натоварват допълнително. Това си е работа за камериер. Мисля си, че ако в къщата има камериер, прислужничките няма да напускат през ден.

Явно на лицето на Куинт бе се изписал ужас, защото Тейлър побърза да добави:

— Може да се настани на долния етаж, милорд, ако така предпочитате. Не е необходимо изобщо да го виждате. Но ще се грижи за облеклото ви, та прислужничките да не са толкова претоварени.

Звучеше логично, дявол да го вземе. Куинт не се съобразяваше с установения ред, но май не беше честно да изисква толкова много от слугите си.

— Добре. Намери някой, но гледай да не се мярка пред очите ми.

— Благодаря ви, милорд. — Тейлър се оттегли и остави Куинт да разсъждава върху разговора с Хъдсън.

Откъде ли черпи сведенията си? Излиза, че някой му слухти и предава информация за Министерството.

Да не забравяме и крадеца. Вярно, разпределението на стаите не бе сложно, но явно мъжът знаеше най-бързия път за бягство. Следователно бе запознат с плана на къщата. Знаел е също и че Куинт и Софи са заети в салона. Кой ли е този човек?

Прислугата бе разнородна по състав, най-вече защото Куинт се славеше като опак господар, а и защото не си правеше труда да изисква препоръки от предишни господари. Напълно бе възможно някой от слугите да не е този, за когото се представя. Напоследък агенциите за наемане на прислуга отказваха да работят с него, така че новоназначените идеха направо от улицата. Не че имаше значение — собствените му впечатления бяха по-важни от препоръките на агенциите.

Да вземем например интервюто с Тейлър преди няколко седмици. Младолико хлапе с взети назаем обувки, възслаба фигура и поизбледнял кафеникав белег от изгорено на опакото на китката. Твърде млад, за да е служил другаде като иконом, но отчаяно си търси работа. Куинт го нае начаса. И все пак, не можеше да затваря очи, че не знае нищо за хлапето.

Той огледа кабинета и свъси вежди. Тази къща бе последното му убежище, единственото място, където би могъл да се усамоти. Тук бе израснал… тук бе погребал родителите си… в тази стая бе наследил титлата си. Единственото място на света, в което се чувстваше в безопасност.

Поне досега.