Джоана Шуп
Дяволската лейди (18)

Осемнадесета глава

— Дължите още два шилинга, сър Стивън.

Софи направи гримаса. Играеше вист повече от час, а партньорът й бе възрастен граф, който трудно следеше картите. Заради неговата разсеяност сър Стивън вече бе изгубил пет лири. Добре че разполагаше със значителна сума спестени пари. Привичките на сър Стивън се оказваха дяволски скъпи.

На влизане бе разменила няколко думи с мадам, която бе ужасно разстроена от смъртта на Памела. Мисълта, че нейно момиче е убито по такъв жесток начин, никак не й се нравеше. Софи бе я уверила, че виновникът ще бъде наказан.

Трябваше само да докаже вината му.

Гледаше картите в ръката си, когато чу глас:

— Можем ли и ние да се включим?

Не, не може да бъде. Софи вдигна рязко глава. До масата стояха Робърт и друг един мъж и чакаха отговор. Тя неволно сви ръце в юмруци, тялото й се скова. Преди да помръдне или да реши какво да стори, двама от мъжете на масата изразиха готовност да бъдат сменени, включително партньорът й. Триста дяволи.

Робърт седна срещу нея, а приятелят му — от лявата й страна.

— Граф Редингтън — съобщи Робърт. — Сякаш не се познаваме.

— Сър Стивън Радклиф — смънка тя, като се стараеше да не обръща лице към него. Очилата биха заблудили повечето хора, но Робърт я познаваше добре. Твърде добре. Щеше да е неразумно да му позволи да я огледа.

Раздадоха картите, направиха залозите. Софи гледаше да държи картите пред лицето си. Робърт като че се интересуваше повече от съдържанието на чашата си, отколкото от играта, което бе добре дошло за нея. Виждала бе приятеля му и друг път, но познанството им беше бегло, пък и двамата разговаряха предимно помежду си.

Годините бяха се оказали по-благосклонни към Робърт, отколкото предполагаше. Все още бе привлекателен със сиво-сините си очи и трапчинката на брадичката. На челото му бе паднал кичур тъмна коса, но Софи знаеше, че тази привидна небрежност е резултат от преднамерени старания.

В един момент заговориха за жени и Софи стисна зъби.

— Редингтън, какво си намислил за довечера? Онази сладка блондинка от миналата седмица се оказа голяма палавница. Защо не я пробваш?

— Не съм решил още — Робърт допи брендито си и размаха празната си чаша към един лакей. — Тази вечер може да си взема две.

Две жени наведнъж?

— Охо, в настроение си за по-буйно прекарване, така ли?

— Винаги — с крайчеца на очите си Софи видя, че се хили. — Искам максимално да се насладя на Лондон, додето съм тук. Бог ми е свидетел, че в Уелс нямам забавления.

Продължиха в този дух, явно здравата подпийнали, и Софи се опита да не им обръща внимание. Не й беше приятно да слуша как Робърт се оплаква от съдбата, която сам бе си избрал.

„Не е редно една дама да изпитва такова удоволствие.“

Обзе я злорадо задоволство, че бракът му не е щастлив. А също и огромно облекчение, че не бе се обвързала с него за цял живот. Очевидно изобщо не си подхождаха.

„Мъжът, който ви заслужава, би паднал на колене, за да благодари на небесата, че ви има в леглото си.“ В гърлото й заседна буца. Куинт ценеше въодушевлението й. Насърчаваше я да не крие чувствата си, да не се преструва.

И я желаеше толкова отчаяно, колкото и тя него. Приятно й бе да знае, че е в състояние да го възбуди, до полуда. Ако съдеше по погледа му, когато бе се появила като сър Стивън, очертаваше се и тази вечер да бъде пламенна.

— … девица не си струва вниманието — чу в този миг гласа на приятеля на Робърт.

— Съвсем не е така — възрази Робърт доста високо. — Просто трябва да знаеш как да я подхванеш.

— Говориш, сякаш става дума за кон.

— Именно.

Кръвта на Софи кипна, ушите й пламнаха. Опита се да запази самообладание, изигра картата си и отпи от разреденото уиски.

— На всяка жена — продължи Робърт — й е нужна твърда ръка, та да я насочва. Да й покаже как да дава израз на страстта си. Трябва внимателно да й наденеш юздата, за да я обяздиш.

— И кое точно е юздата? Дръжката на помпата ти? — двамата се изхилиха и Софи заби нокти в бедрата си. И друг път бе чувала неприлични разговори, но това тук бе по-различно. Далеч по-унизително. Едва се сдържаше да не зашлеви пиянската физиономия на Робърт и да заличи усмивката му.

— Ако се наложи — отвърна Робърт. — Ще кажа само, че от моето легло жените си тръгват с усмивка.

— Щом е така, защо миналата вечер ми се стори, че красивата лейди София заби ток в обувката ти?

Ушите на София писнаха, цялото й тяло потръпна от страх и гняв. Ако Робърт посмее.

— Там ще е нужно малко повече търпение. Но аз си знам как да се оправя с нея. Съвсем скоро ще ми се моли да я ощастливя. В крайна сметка вече съм…

С гневен вик Софи се хвърли през масата срещу Робърт, връхлетя отгоре му и го събори с все стола. Бе скочила, без да помисли, тласкана от заслепяваща, влудяваща ярост. По пода се посипаха чаши и карти. Никога не бе удряла човек, никога не би й хрумнало да го стори, ако Робърт бе замълчал. Но сега, побесняла, замахна и го халоса с юмрук право в окото.

Нечии силни ръце я издърпаха назад. Робърт я гледаше в пълно недоумение. Тя се опита да се бори, но бързо се предаде и Мълруни, портиерът, я затегли към другия край на помещението.

— Хайде. Тук не търпим скандалджии.

Лицето на Робърт се разкриви грозно от ярост и изненада.

— Очаквайте секундантите ми да ви посетят в най-скоро време! — кресна той.

— Чудесно! — викна Софи. — Нямам търпение да вкарам куршум в сърцето ти, свиня такава!

 

 

Вратата на каретата рязко се отвори.

— С вас ли е този младеж, милорд?

Куинт отвори очи и изгледа учудено Мълруни, който държеше смръщения сър Стивън за яката.

— С мен е.

Мълруни сграбчи сър Стивън и го натика вътре. Софи, разчорлена и зачервена, се покачи на седалката. Вирна предизвикателно брадичка, без да го погледне.

— Какво става? — обърна се Куинт към Мълруни.

Портиерът се опита да прикрие усмивката си.

— Налетя на бой, Ваше благородие. Метна се през масата и прасна граф Редингтън право в окото — той смигна на Софи. — Крошето ви си го бива, сър.

Софи кимна, но не продума.

— Благодаря ви, Мълруни — прекъсна го Куинт и пъхна монета в ръката му. — Ще се погрижа хлапето да се прибере у дома.

— Чудесно, милорд — Мълруни затвори вратата и тръгна към вертепа под светлината на уличната лампа.

Софи седеше със скръстени ръце. Единият й крак потрепваше нервно.

— Скочили сте да се биете с Редингтън? Защо?

— Няма значение. Да тръгваме — тя почука с юмрук по покрива.

Дженкинс побърза да отвори прозорчето.

— Накъде да карам, сър?

— Към къщи — нареди Куинт и каретата потегли.

Софи се извърна и впери поглед през прозореца, явно твърдо решена да не отговаря на въпроси. Куинт я остави да се успокои, а когато усети, че диша по-равномерно, попита:

— Кажете ми защо ударихте Редингтън, Софи.

— Защото е свиня.

— Същото може да се каже и за Колтън, но не помня някога да сте му налитали. Кажете ми с какво ви разстрои Редингтън.

Софи поклати яростно глава, стиснала устни.

— Ще ми трябва по-малко от час да разбера, нали знаете? По-добре ми кажете сама, котенок — настоя той меко.

— Защото е противен задник.

Куинт изви изненадано вежди и в ума му взеха да се стрелкат догадки. С кой акъл я остави да влезе сама? Ала вместо да дава воля на гнева към себе си, той се пресегна и я притегли в скута си. Тя оказа известна съпротива, но Куинт надделя. Обгърна с ръце тялото й, смъкна очилата й и я притисна до гърдите си. Искрено се разкайваше, че не бе отишъл с нея, за да я защити.

Лека-полека Софи се отпусна в прегръдките му и сведе глава в извивката на шията му. Той я целуна по челото.

— Да не би да ви е посегнал?

Тя ахна.

— Не, Куинт, не. Не беше това. Той… — Тя издиша треперливо. — Наговори куп лъжи.

— По адрес на лейди София?

Мълчанието й бе достатъчно красноречиво. Какво ли я свързва с Редингтън? Софи не би нападнала непознат на обществено място особено когато е преоблечена като мъж. Изведнъж прозря истината. Граф Редингтън бе наследил титлата преди около четири години, когато по-големият му брат внезапно бе починал. Преди това бе известен сред обществото като лорд Робърт Лангли.

Всичко си идваше на мястото.

Мъжът, който бе отнел девствеността й. Мъжът, когото бе обичала, за когото бе искала да се венчае.

Редингтън бе мъжът, който бе я отхвърлил и бе я накарал да се срамува. Който бе я наранил.

В гърдите му изригна буря, истинска вихрушка от гняв и страстно желание да я закриля, чувства, каквито не бе изпитвал досега. Софи не заслужаваше такава жестокост. Бе искрена и пламенна, а боклуци като Редингтън не биваше да ходят по същата земя. Този тип бе разбил сърцето й, а сега се осмеляваше да говори непочтително за нея пред хората.

Не можеше да го допусне. Не можеше да го преглътне.

Погали я по гърба, за да я успокои, да успокои себе си.

— Гордея се с теб, psihi mou. Ти си най-силната, най-смелата жена, която познавам. Редингтън е глупак.

Софи най-изненадващо избухна в ридания.

Той я притисна по-силно, стреснат от сълзите й, възненавидял Редингтън, възненавидял себе си, задето не бе достоен да се ожени за нея. Трябваше да е до нея и да хвърли на Редингтън един хубав бой. А бе се крил в каретата като недъгав старец.

Софи плачеше с дълбоки, раздиращи, неженствени ридания, които късаха сърцето му. Явно още таеше чувства към Редингтън. Затова и не бе се омъжила — страдаше по мъжа, който бе откраднал сърцето й. А сега, когато бе се завърнал, отново бе я наранил.

Вече знаеше какво ще направи. Съдбата на Редингтън бе предначертана.

— Съсипах ризата ви — прошепна накрая Софи.

— Съсипете всичките, ако ще се почувствате по-добре. Облеклото ми няма значение.

— Не мога да повярвам, че се разплаках. Никога не плача.

— Всеки плаче, Софи. Отделянето на сълзи е напълно естествена, при това необходима функция. А и прекрасно знам, че не плачете за щяло и нещяло.

Тя си пое мъчително въздух.

— Благодаря ви.

— На мен? Та аз нищо не съм направил. — Дори по-малко, ако това изобщо бе възможно извън математиката.

— Стига ми, че седите тук. — Тя обгърна лицето му с длан. — И мога да ви слушам как говорите за „отделяне на сълзи“… действате ми така успокоително.

— Искате ли да ви опиша как е устроен слъзният апарат? Да ви обясня как работи?

— Да — въздъхна тя и се притисна в него. — Обожавам да слушам как говорите.

Куинт с радост изпълни желанието й.

Когато пристигнаха, настоя да я пренесе до къщата. Тя се опита да слезе сама, но той бе непреклонен, а след нежното му съчувствие по обратния път не й се искаше да спори. Затова сгуши лице в шията му и се вкопчи в него, вдиша успокоителния му аромат.

Замисли се колко голям напредък бе постигнал Куинт през последните две седмици. Доскоро изпадаше в ужас при мисълта да прекрачи прага на дома си, а сега излизаше с каретата и се разхождаше в градината. Съвсем скоро щеше да е в състояние да язди из Ротън Роу с лондонските джентълмени.

— Така и не намерихме Толбърт — възкликна тя, когато Куинт преодоля с лекота стъпалата към верандата.

— Забравете Толбърт. Не е вашият човек.

Как може да е толкова сигурен? Нещо в Толбърт я тревожеше. Дали заради собствената си неприязън към него, или инстинктивно долавяше нещо нередно?

— Куинт, длъжна съм да помогна на момичетата…

— И ще им помогнете. Но не тази вечер. — Той влезе в къщата с решителна крачка и затвори вратата с ритник. — Тази вечер ще сте само моя.

Прислугата спеше, къщата тънеше в тишина. Куинт се качи по стълбите и секунди по-късно бяха в спалнята му. Положи Софи върху чаршафите, приседна до нея, колкото да изуе обувките си, сетне отиде до скрина, извади един кондом и го сложи на масичката до леглото. Софи, легнала настрани, с ръце под бузата, го съзерцаваше как сваля жилетката и вратовръзката, как изхлузва ризата през главата си и смъква панталона. Гледаше го жадно — едрото му, силно тяло, набъбналия член, който се полюшваше между мускулестите му бедра — и имаше чувството, че въздухът не й достига.

Куинт издърпа ботушите й и се зае с дрехите, без да продумва, със сериозно, решително изражение. Когато Софи остана гола, се изтегна отгоре й, долепи голата си кожа о нейната. Усещането бе неописуемо.

Потърси с уста нейната и я целуна, нежно, уверено. Искаше й се да разбере какво се върти в главата му, но за нищо на света не би го прекъснала, за да попита. И двамата съзнаваха, че думите са излишни, че в този миг жестовете са по-важни от всичко. Милваше с устни нейните цяла вечност и лека-полека гневът и обидата се стопиха под напора на ласките му.

Този път не бързаха за никъде. Куинт галеше косите й, пиеше я с очи и всички съкровени чувства, които Софи криеше дълбоко заровени, бликнаха на повърхността с риск да я залеят. Направи всичко възможно да ги пропъди. Сега не е моментът да се държи като влюбена ученичка. Куинт ясно заяви намеренията си, пък и тя не се нуждае от съпруг. Не, отношенията им напълно я удовлетворяват.

А очевидно и него, ако се съди по ерекцията му. Тя прехапа устни, развеселена от мислите си.

— Смеете ли се?

— Разбира се, че се смея. — Тя се изкикоти, неспособна да сдържи смеха си. — Аз съм гола, вие сте гол. Каните се да пъхнете нещо в мен. Не е ли абсурдно, като се замисли човек?

Куинт се смръщи.

— Нарича се пенис, Софи. Не „нещо“.

Софи прихна още по-силно.

— Престанете да се въртите — скастри я той дрезгаво и тя усети как членът му се втвърдява още повече. — Искам да ви е хубаво.

Тя мигом спря да се смее. Обви с пръсти ствола му и започна да ги движи бавно, нагоре, надолу, като при всяко движение плъзваше палец по връхчето. Куинт потрепери.

— Няма как да сгрешите. Никога не грешите.

— Всемогъщи Меркурий — простена Куинт, когато палецът й отново го бръсна. — Обожавам как ме докосвате.

— Тогава няма да спирам. — Тя го целуна леко по брадичката.

— О, Господи, Софи — Куинт инстинктивно се надигна към ръката й. — Ще ме довършите.

С всяко движение на ръката й огънят в тялото й се разгаряше все по-силно, възбудата в слабините й се разпалваше по-жарко. Куинт стенеше тихо със затворени очи и мускулите му потрепваха. Тези неволни звуци я очароваха, невероятно бе как успява да му въздейства. Да си в състояние да доставиш такова удоволствие на мъж — особено на вечно хладнокръвния Куинт — бе зашеметяващо.

Той провря пръсти между нейните, за да я спре, и притисна сплетените им длани към леглото. Целуна я отново, бавно и дълго въпреки нетърпеливия натиск на ерекцията върху бедрото й. Софи обожаваше как я целува, толкова вглъбено, обожаваше как реагира тялото й, как се разтапя под неговото. И понеже не можеше да използва ръцете си, плъзна стъпало по крака му, за да го накара да побърза.

— Деймиън — прошепна с устни, долепени до неговите, — престанете да ме дразните.

— Няма — прошепна той. — Искам да чуя как се молите.

Без да пуска ръцете й, той продължи да изследва устата й и тя започна да се извива под него. Плъзна уста към гърдите й и облиза едното й зърно. Засмука го дълбоко и чувствителното местенце между краката й запулсира от удоволствие. Дишаше тежко, зажадняла да го поеме в себе си, устремена да потуши сладостния пожар.

— Хайде, Деймиън.

Зъбите му драснаха леко зърното й и тя цялата потрепери.

— Не още. Не сте съвсем готова.

Тя поклати глава, макар да знаеше, че Куинт не може да я види. Напротив, чувстваше се съвсем, съвсем готова.

Той се намести между краката й и пусна ръцете й. Тя зарови пръсти в гъстите му къдрици, вкопчи се в него, докато устните му обхождаха вътрешната част на бедрата й.

— Толкова сте красива. Винаги ли сте толкова влажна? Дори когато сама си доставяте удоволствие?

Въпросът му прозвуча съвсем естествено, сякаш най-искрено се интересуваше от отговора и нямаше за цел да я смути или шокира. Затова и Софи отговори искрено.

— Нямам представа.

Той притегли ръката й към влажната й интимност.

— Ето, уверете се сама. Искам да видя как се докосвате. Покажете ми, Софи.

Тя се надигна на лакът и съзря любопитните пламъчета в тъмните му очи. Гледката между краката й видимо го възбуждаше. Тази мисъл премахна напълно чувството за срам и неудобство. И все пак се колебаеше. Куинт я погледна в очите.

— Между нас няма редно и нередно, котенок. Никога не бих ви съдил, нито ще ви накарам да се чувствате незначителна заради онова, което се случва в леглото. Искам да се наслаждавате наравно с мен. И да виждам, че се наслаждавате.

Софи усещаше, че умишлено я предизвиква и се опитва да й покаже колко несправедлив е бил Робърт. Имаше нещо много убедително в думите му — простичка, ясна логика, плод на разсъжденията на един интелигентен мъж. И тъй като никога не отстъпваше пред предизвикателство, Софи се отпусна назад, затвори очи и плъзна пръсти през меките, хлъзгави гънки. Потопи ги в събралата се влага. Куинт изръмжа одобрително и тя още по-уверено пъхна пръст във влажната цепка.

Куинт дръпна рязко ръката й и засмука пръста й в дълбините на топлата си уста. Стрелна език и жадно пое вкуса на възбудата й.

— Обожавам вкуса ви — прошепна, после отново остави ръката й върху жадната плът. — Продължавайте — подкани я и се пресегна за кондома.

С разтуптяно сърце Софи погали подутото възелче в горната част на цепката. През тялото й пробягаха тръпки на възбуда, изви гръб и не успя да сдържи стона си. Куинт, застанал на колене между краката й, за да постави кондома, не откъсваше очи от нея. Когато го закрепи, подхвана краката й и ги вдигна, така че сгъвките на коленете й да прилегнат върху сгъвките на лактите му.

— Пъхнете ме в себе си, Софи.

Софи протегна ръка между телата им и го притисна към отвора си. Куинт залюля тяло напред и бавно, внимателно си проправи път в недрата й.

— О, Господи, да — простена след миг. — Дявол го взел, не мога да чакам. — Гмурна се рязко в нея, притегли я по-плътно, за да я изпълни изцяло.

— Заболя ли ви?

— Не. Невероятно е, Деймиън. Не спирайте.

Движенията му преминаха в ритмични, мощни тласъци, мускулите на ръцете му се изопваха и играеха под кожата при всяко притегляне на хълбоците й. Софи се вкопчи безпомощно в покривката на леглото, отдала се изцяло на зашеметяващите усещания, а Куинт бавно се отдръпваше и отново я изпълваше.

— Докоснете се отново — нареди й с нисък, дрезгав глас. — Искам да гледам.

Тя се подчини и само след секунди достигна връхната точка, хлъзгавите й стени се свиха в спазмите на мощен оргазъм. Изкрещя името му и усети как застива в нея, докато тялото й се носи на гребена на неописуемо удоволствие. Хълбоците му потрепериха, движенията му станаха пресекливи и той отметна глава назад, простена и членът му взе яростно да пулсира в глъбините й.

Когато стаята вече не се въртеше, Куинт се отдръпна от Софи и чевръсто свали кондома. Рухна на леглото до нея, все още запъхтян.

— Господи, Софи. Ви сте… просто… нямам думи.

— Нямате думи? Какво стана с прословутото ви красноречие? — подкачи го тя.

Той обърна лице към нея.

— За първи път в живота си не мога да намеря думи. Карате ме да губя контрол и същевременно намирам опора, и това хем ме плаши, хем ме изпълва с възторг.

— Ако това ще ви успокои, знайте, че и аз се чувствам по същия начин. Куинт замълча за миг, сетне прошепна:

— Не мога да се оженя за вас.

— Зная. Не бих поискала такова нещо от вас, Деймиън. Не го и очаквам. — Вече неведнъж бе давал да се разбере какво мисли по въпроса. В известен смисъл разсъждаваше досущ като Робърт — че няма нищо против да я люби, но не и да се ожени за нея. Тази мисъл я жегна изненадващо силно.

— Обичахте ли онази Пепертън?

— Не. Поисках ръката й само защото бе най-ухажваното момиче, а съм достатъчно богат, та баща й да не ми откаже.

Думите му не й донесоха утеха. Не беше я обичал, но все пак бе поискал да се ожени за нея. Защото е отговаряла на представите му за съпруга.

— Но когато тя избяга, вие напуснахте страната. Нямаше ви месеци наред. Мислех… — Сега звучеше глупаво, но тогава Софи бе решила, че сърцето му е разбито.

— Причините да напусна Англия нямат нищо общо с Елизабет. Признавам, не е приятно годеницата ти да избяга с коняр, но съм преживявал и по-страшни неща. Поводът да замина, бе друг.

Тя чакаше да продължи, да обясни каква е била причината, но Куинт рязко смени темата.

— Разкажете ми за Редингтън — попита меко.

— Придаваше си важност, нищо повече. Заговори ме на бала у Портланд. Каза, че често се сеща за мен и иска да подновим познанството си. Имаше предвид.

— Досещам се какво е имал предвид.

Софи се покашля.

— Залепи се за мен и не ме остави да си тръгна. Но аз го настъпих и побягнах. — Усети как Куинт настръхва и добави: — Нищо не ми е сторил. Противен е, но не е опасен.

— А тази вечер?

— Приятелят му го подкачи, че лейди София не приема ухажванията му. А Робърт заяви, че е въпрос на време да ги приема, че вече ме е имал и знае как да ме склони. И тогава скочих и го ударих.

— Похвалил се е, че ви е имал? — Куинт стисна челюсти.

— Не успя да довърши изречението, но определено го намекна.

Куинт скочи и взе да крачи нервно из стаята, нищо че бе напълно гол. Софи впери поглед в него като хипнотизирана. Светлината на огъня играеше по изопнатите мускули и гладката му кожа. Обожаваше да го гледа. Да го слуша. Сети се как я прегръщаше в каретата, докато плачеше. Нещо бе се променило между тях тази вечер, нещо важно. Само дето не бе в състояние да.

О! О, по дяволите!

Прекрасно знаеше какво е това чувство, тази замаяност, която я изпълваше до пръсване. Глупавото й сърце преливаше от любов към Куинт. Тя стисна очи. Обичаше го. О, небеса!

— Как смее дори да го намекне! Жив ще го одера за тая работа — изсъска Куинт и Софи се сепна.

Пропъди наивните мисли за любов и взаимност. Мисли за сватби, споделени спомени и чорлави дечица.

— Не се тревожете — рече тихо. — Редингтън предизвика сър Стивън на дуел и той прие.

— Така ли? — Куинт се извърна към нея.

— Точно така. А благодарение на вас вече знам как да си служа с пистолет.

— Ще ви бъда секундант.

Тя го изгледа внимателно.

— Сигурен ли сте?

Той кимна.

— А как ще…?

— Не мислете за това. Оставете на мен да се погрижа за подробностите.