Джоана Шуп
Дяволската лейди (7)

Седма глава

Куинт зяпна оставената на прага кошница. Покрита бе с червено вълнено одеяло, а отгоре бе прикачен голям лист хартия, на който пишеше: „За Негово благородие“.

— Кой каза, че я е донесъл, Тейлър?

— Не зная, милорд. Човекът си тръгнал, преди готвачката да отвори вратата.

Куинт се почеса замислено по брадичката. След като преди няколко вечери в дома му бе нахлул крадец, вече нищо не можеше да го изненада.

— Я отстъпи, Тейлър — нареди той.

Икономът се отдръпна и Куинт повдигна крайчето на одеялото. Зърна кафеникава козина. И крачета.

Дръпна рязко одеялото и видя спящо куче. По-точно кученце. Светлокафяво с черно петно до носа. Около шията му бе завързана на фльонга широка алена панделка.

— Гледай ти, че то било кутре! — възкликна готвачката и двамата с Тейлър се надвесиха над рамото на Куинт. — При туй много сладичко.

Куинт направи физиономия.

— Нищо сладичко няма в кучетата. Кучетата са мърляви и изключително глупави животни. Непрекъснато изискват внимание и ядат. — Той не довърши, понеже животинчето се размърда, крачетата му потрепнаха, примигна няколко пъти и се претърколи по гръб, за да се протегне хубавичко.

— Момченце, мен ако питате — прихна готвачката, но бързо се овладя. — Моите извинения, Ваше благородие.

— Излишно е да се извинявате, че сте стигнали до правилен извод предвид очевидните анатомични дадености — отбеляза Куинт и се изправи. — Въпросът е какво ще правим с него. Не можем да го задържим. Ако момчетата от конюшнята…

Готвачката ахна.

— Ама милорд, кутрето е за вас. Някой го е оставил за Ваше благородие. Кученцето се обърна по корем и се изправи, а огромните му уши увиснаха тежко. Вдигна едри лапи върху ръба на кошницата и се опита да се изкатери.

— Възможно е, но аз не разбирам нищо от домашни животни. Не знам нито как да се грижа за него, нито с какво да го храня.

— Че то хич не е трудно, милорд. Така де, щом веднъж го научите къде да си върши работата…

Куинт прокара длан през лицето си. Исусе, това животно ще уринира — че и по-лошо — из цялата му къща. Тейлър се изкашля.

— Ако ми позволите да изразя мнение, милорд, струва ми се, че кучето ще внесе полезна промяна в домакинството ни. Прислугата с радост ще се грижи за него.

— Ами да — побърза да се включи и готвачката. — И аз тъй мисля, милорд.

Прекрасно. Сега Куинт щеше да изглежда като истински звяр, ако се опиташе да се отърве от животинчето.

— Кучетата се нуждаят от движение. Кой ще го води на разходки?

— Ще възложа на някой слуга.

— Предполагам — обърна се Куинт към готвачката, — ще ми кажеш, че ти пък ще го храниш.

— Да, милорд. В кухнята има предостатъчно остатъци за такъв мъник.

Кутрето още се мъчеше да се измъкне от кошницата, понеже бе по-висока него. Куинт се наведе и я наклони, та създанието да се изтърколи навън. Размахало опашка като обезумяло, кутрето се спусна с подскоци по стълбата и взе да души пръстта.

Куинт се досещаше кой го е донесъл. Явно нямаше намерение да престане да пъха нос въпреки суровите му думи. Защо го тормози толкова упорито? Обучението по стрелба, фехтовката… а сега и куче. Нямаше време за домашен любимец. Трябваше да се съсредоточи изцяло върху експериментите и проучванията и да търси начин да възвърне предишния си разум. Отпреди злополуката.

Още не бе решил какво да прави със сър Стивън. Цялата работа щеше да е доста забавна, ако не бе толкова опасна. Има ли някаква цел, като се скита с мъжки дрехи, или чисто и просто й е скучно? И как така никой не е разкрил тайната й досега? Той би я познал независимо колко убедително се е предрешила.

Кучето се стрелна по стълбата, вдигна се на задни крачка и опря грамадните си предни лапи върху ботушите на Куинт. Изглеждаше абсурдно щастливо, огромните му кръгли очи блестяха налудничаво, та Куинт се питаше на какво толкова се радва едно глуповато същество като кучето. Май животинчето искаше нещо от него, ала той нямаше представа какво да стори.

— Иска Ваше благородие да го погали — обади се тихо готвачката. — Е, хайде де. Почешете го зад ушите, милорд.

Почувствал се изключително неловко, Куинт протегна ръка под взора на готвачката и Тейлър и погали главата на кутрето с един пръст. Мека козина. Никога не бе докосвал куче. Майка му не разрешаваше домашни любимци. Естествено, бе изучавал животни в провинцията, яздил бе коне, но никога не беше галил куче. Въпреки неумелата му ласка, създанието като че се зарадва, поне ако се съдеше по махането на опашката.

Внезапно кутрето облиза дланта му. Куинт дръпна ръка и рязко се изправи, сетне поклати глава на собствената см глупост. Та облизването е инстинктивна реакция на животните от семейство Canidae — както като начин за почистване на козината, така и като израз на положителна емоция. Въпреки това избърса ръка в панталона.

— Каква порода ще да е, как мислите? — обади се готвачката.

— Струва ми се, че е мастиф — отвърна Тейлър. — И ако съдя по големината на лапите му, ще стане доста едричък.

— Разбираш ли от кучета? — попита го Куинт.

Страните на младия мъж поруменяха.

— Израснал съм в провинцията, милорд, а семейството ми гледаше какви ли не животни.

— Отлично. В такъв случай можеш да смяташ това куче за своя отговорност.

Кутрето взе да препуска из двора с развети уши и Куинт се замисли върху чудатия подарък. Куче. От къде на къде?

— С удоволствие ще се грижа за него — отвърна Тейлър, — но редно е да му дадете име, Ваше благородие.

— Име? С което да го наричаме, това ли имаш предвид? — Как да кръстиш такова създание? Беше му странно да даде самоличност на животното, сякаш е човешко същество. А направеше ли го, щеше да му е по-трудно да се отърве от него.

От друга страна, ако го подареше на някого, Софи като нищо щеше да му донесе друго, Куинт въздъхна. По-добре ще е да задържи проклетото животинче. Засега.

— Canis horribilis.

— Милорд?

— Така ще се казва. Canis horribilis. — Куинт посочи кутрето, което ровеше под близкия храст. — Смятам, че му подхожда.

Тейлър сви устни, но той запази самообладание.

— Отличен избор, Ваше благородие.

Куинт се ухили.

— Радвам се, че одобряваш, Тейлър. Кучето е изцяло твое. — С тези думи Куинт се завъртя на пета и понечи да тръгне към кухнята. Ала не бе направил и крачка, когато нещо се удари в глезена му. Кутрето приклекна до петите му. — Заминавай с Тейлър, Канис. — Мъникът проточи език, седна на земята и взе да мига насреща му Куинт посочи иконома и се намръщи на кучето. — Върви, Канис.

Никаква реакция. Животното търпеливо се втренчи в него.

Той прокара пръсти през косата си. Доколкото познаваше Софи, тя със сигурност бе наблизо и наблюдаваше сцената. Е, дано гледката й допадне. Прескочи кутрето, мина покрай Тейлър и спря на прага.

— Не очаквайте да съм ви благодарен — провикна се в гаснещата светлина.

Бе готов да се закълне, че миг преди да хлътне в къщата, я чу да се кикоти отнякъде.

 

 

Зловонието на Темза изпълваше каретата и Софи извърна глава към прозореца. Денем пристанището гъмжеше от работници със сурови, груби лица, от моряци, които разтоварваха сандъци, и енергични служители на митницата. Нощем над цялата местност се настаняваше зловещо безмълвие. Служителите в агенцията по приходите гледаха никой да не припари до пристанищата, за да опазят от кражби товарите, а моряците се отправяха към вертепите и кръчмите.

Каретата най-после спря. Софи отвори вратичката и се измъкна навън. Кочияшът скочи на земята и за миг тя се стъписа от едрата му фигура. Покачен на капрата не й изглеждаше толкова грамаден. Тя бръкна в джоба си за монети, подаде му ги и понечи да тръгне.

— Ще ви чакам ей там, сър — обади се мъжът и докосна вежливо шапката си.

Софи спря. Макар да оценяваше любезността му, стори й се странно, че очаква да приключи бързо.

— Нямам представа колко ще се забавя.

— Не се тревожете, сър. Нямам нищо против да почакам.

Хм. Това бе първият нает кочияш, който не потегляше на мига, щом му плати. Но пък би било глупаво да спори.

Полицейското управление, което отговаряше за района на Темза, се намираше на „Уапинг Стрийт“ № 29. Семпла триетажна сграда на самия бряг на реката. Вече двайсетина години тукашните полицаи имаха задачата да арестуват и задържат всеки, заловен да нарушава закона в околностите на реката. В началото работата им бе да пазят мирните граждани от пиратски набези и кражби, сега обаче в задълженията им влизаше и ваденето на тела, открити в реката — поводът, по който Софи бе дошла.

Тя почука на вратата. След няколко минути се чуха стъпки, вратата се отключи и я поканиха да влезе. Мъжът бе нисък, с очила. Наближаваше четирийсетте.

— Добър вечер — поздрави го тя и пристъпи на грубия дървен под. — Казвам се сър Стивън Радклиф. Бих искал да поговоря с някого във връзка със злощастната находка през деня.

Мъжът я изгледа над очилата.

— Простете, сър, но злощастните находки са по няколко на ден. За коя точно става дума?

— За момичето. Момичето с отрязаната ръка. — Софи вдигна дясната си ръка, за да покаже какво има предвид. — Боя се, че не е изключено да я познавам. Бих искал да видя тялото, ако е възможно.

— Хирургът я отнесе на долния етаж — отвърна мъжът и тръгна към широкото писалище до стената. — А и в момента ще е трудно да я познае човек. Виждали ли сте тяло, извадено от река, сър?

Софи поизправи рамене. Или поне се опита.

— Не съм, но това няма да ме откаже. Възможно е момичето да е сестрата на моя камериер и съм твърдо решен да успокоя прислужника си. — Тя плъзна няколко монети по писалището.

Чиновникът побърза да ги прибере.

— Разбира се, сър. Последвайте ме.

Заобиколи писалището, стиснал голяма връзка ключове, и взе лампата от ъгъла. Отключи вътрешната врата, зад която се показаха няколко стъпала, и двамата слязоха надолу. Бледата светлина хвърляше сенки върху мръсните стени. От двете страни на коридора се редяха врати с внушителни ключалки. Продължиха до дъното на коридора, където мъжът извади втори ключ и отключи масивна дървена врата.

— Нощно време я държим заключена — поясни той и й направи знак да влезе.

Помещението се оказа ярко осветено от стърчащи навсякъде лампи. По всички повърхности бяха наредени сребристи инструменти, разпръскващи мрачни отблясъци. Имаше три дълги маси, две от които, покрити с платнище. Млад мъж с брада и кръв по дрехите — очевидно хирургът — бе се привел над третата, празна маса със запалена пура между пръстите. Под очите му тъмнееха сенки, сякаш дълго не бе спал.

— Господинът иска да види момичето, дето извадихме онзи ден, онова с отрязаната ръка — обяви чиновникът.

Лекарят уморено вдигна пурата.

— Нали нямате нищо против? Тъкмо да не ви се насълзят очите, ако не сте свикнали с миризмата.

Софи кимна, благодарна за предложението. Лепкавата миризма на разлагаща се плът наистина я тревожеше. Мъжът кимна към дългата маса, на която имаше нещо, покрито с платно.

— Ето тук. — Той се приближи, рязко издърпа платното и разкри подуто, белезникаво голо тяло с дълъг разрез по средата.

Софи заби нокти в дланите си, за да не ахне. Никога не бе виждала труп, камо ли изваден от водата. Кожата бе сивкава и отпусната, на места разкъсана, коремът — подут. Косата бе отрязана късо, грубо, безформено. Софи се приближи и стомахът й се сви от жал.

— Двамина полицаи я намерили вчера около пладне. Някакви хлапета мятали камъни във водата край Хорслидаун и те отишли да проверят какво става. Извадили я и я донесли тук.

Софи преглътна с мъка.

— Знаете ли как е умряла?

Мъжът посочи лилавите следи около шията.

— Удушена е.

— И ръката й е отрязана.

— Да, при това много умело.

Софи обиколи масата и огледа тялото от всички страни. Миризмата ставаше все по-силна и взе да й се гади. Извади кърпичка от джоба на палтото си и я притисна към носа си.

— Това петно тук, на крака. Татуировка ли е?

— Да. Карта за игра, дама пика. Вероятно знакът на дома, в който е работила. Не се среща често, но в някои вертепи го правят.

Значи не беше Роуз от „Палавото коте“. Заля я облекчение, уви, краткотрайно — та това означаваше, че е убито още едно момиче. С него ставаха общо четири за последните шест месеца, а за Роуз все още не знаеха нищо. Замисли се за Наталия от кръчмата, изчезнала преди няколко седмици. Възможно ли е и тя да е убита?

— Можете ли да ми кажете нещо друго? Имате ли представа кога е убита?

Мъжът издуха дълга, тънка ивица дим.

— Обикновено тялото се издига на повърхността най-рано след втория ден, в зависимост от температурата. Убита е, преди да я хвърлят в реката. По всичко личи, че е била изнасилена.

Софи стисна клепачи. Ужасна смърт, независимо дали жертвата е проститутка, или дама.

— Благодаря ви. Струва ми се, че това е всичко. Ще приемете ли малко пари, за да я погребат както трябва?

Това като че го изненада.

— Дайте ги на чиновника, сър. Момичето би оценило жеста ви.

Вратата се хлопна зад младия посетител и чиновникът, който бе подслушвал, доколкото му бе възможно, поглади замислено брада. Сър Стивън, така бе се представил младокът. Защо един млад джентълмен ще си прави труда да посещава полицейско управление посред нощ? Уж бе дошъл да види момичето, последната жертва на Речния убиец, както го наричаха вестниците, но бе задал твърде много въпроси. Сякаш искаше да узнае нещо повече от самоличността на момичето.

Разпитвал бе хирурга и за другите жертви. Защо? Нали уж се интересуваше само от последното момиче? Дали пък бе излъгал?

Трябва да се отбележи, че чиновникът получаваше немалко пари от тайнствен господин, за да държи под око случващото се на „Уапинг Стрийт“. Благодетелят му изискваше ежеседмични доклади за разследването и действията на полицията, които той изготвяше старателно и доставяше на посочения адрес. Това бе и основната причина да предпочита нощната смяна. Предвид постоянното присъствие на инспектори, лодкари и полицаи, през деня бе невъзможно дори да се изпикае, без някой да надзърне над рамото му.

Нощно време можеше да прави каквото си поиска. Понякога, когато докарваха поредното тяло, хирургът оставаше да работи до късно, но си стоеше на долния етаж. Така че нямаше кой да го спре да вземе писалката и да извади нов лист пергамент.

 

 

Куинт стоеше зад вратата към верандата и гледаше как Канис подскача из тъмната градина с развети уши. Изминали бяха два дни, откакто кутрето бе се присъединило към домакинството, и Куинт трябваше да признае, че грубото нахлуване в личното му пространство не е чак толкова неприятно, колкото бе очаквал. Животното почти не се отделяше от него — нещо, което му действаше учудващо успокоително.

Не че би признал пред някого.

Тейлър бе се оказал прав — прислугата обикна животинчето и с готовност участваше в разходките и храненето. Ала Канис неизменно се връщаше при Куинт. Бе се привързал към него и той не можеше да направи нищо. Как ли се е досетила?

Канис залая радостно, със същия настойчив лай, както когато искаше да привлече вниманието му. Някой бе се промъкнал в градината и не беше нужно да си гений, та да се досетиш кой. Май й ставаше навик да се прокрадва тайно в имота му.

— Излишно е да се криете — провикна се Куинт. — Няма да млъкне, докато не се покажете.

Зверчето определено показваше характер, щом си наумеше нещо.

Джавкането заглъхна и в следващия миг Софи се появи с очарователно смутено лице, гушнала кучето.

— Нямах намерение да ви безпокоя. Исках само да се уверя, че не сте го подарили. — Тя се качи по стъпалата до верандата, пусна Канис и отиде при Куинт. Носеше черно наметало и боне — явно специалният й тоалет за дебнене в храстите…

— Много се изкушавам, но прислужниците са се влюбили в проклетото животно.

— Само те ли?

Не му се нравеше самодоволната й усмивка, никак не му се нравеше.

— Дадох му име, нали? Какво повече искате от мен?

— По-приятно ли е без обувки?

Куинт сведе поглед към босите си крака. Трудно бе да се каже кога бе се появило желанието да усеща студения мрамор под голите си стъпала, но така наистина се чувстваше по-жив. Един истински джентълмен не би допуснал да го видят без обувки, но той нямаше намерение да се обува. Ако на Софи й е неприятно, може да се прибере у дома.

— Освежаващо е. Краката сякаш черпят сила от студенината. Трябва да опитате някой път.

Софи вдигна полите си, изпод които се подадоха кафяви ботушки с черни връзки. Наведе се, развърза връзките. Куинт я наблюдаваше с възхищение и ужас. Наистина ли ще изуе ботушките? Нормите на благоприличието не го вълнуваха особено, но си даде сметка, че все пак това минава всички граници.

Чуха се две глухи тупвания и тя стъпи на пода по чорапи. Сърцето му биеше лудо, но не от страх. В тънките чорапи стъпалата й изглеждаха толкова малки и нежни. Тя размърда пръсти и въздъхна — звук, който неочаквано запрати гореща вълна към слабините му.

„Най-обикновени крайници на двуного същество“, рече си и се извърна към градината. Нищо повече. Функционални придатъци, които не би трябвало да го изкушават. Нито да си представя как прокарва език по гладката извивка на ходилото, или пък да се замисля колко меки ще са тези стъпала, ако се плъзнат по задната част на бедрата му.

— Жалко, че не мога да си сваля и чорапите — измърмори Софи. — Но и така е божествено.

Куинт преглътна с мъка и скръсти ръце. Представата как Софи свлича чорапите по голите си крака, бе твърде възбуждаща, за да я задържи в съзнанието си — не и ако не искаше да я стресне с явна ерекция.

— Не се изненадвам. Сигурно не е лесно да обикаляш задните улички на Мейфеър.

— Напълно сте прав — съгласи се тя ведро.

— Защо сте дошли, Софи?

Софи впери поглед в пръстите на краката си и ги размърда — явно се колебаеше. И вероятно се опитваше да измисли някаква причина, понеже не желаеше да каже истината.

— Искам да чуя истината — обади се той.

— Помислих, че ще е приятно да се разходя. А и вие обикновено си лягате късно, та реших да намина да видя дали сте буден.

Куинт изсумтя недоверчиво. Никоя дама не се разхожда сам-сама посред нощ.

— Наясно сте, че живея сам, нали? Че това тук е дом на ерген?

— Трябва ли да се страхувам? Да не би да се каните да ме завържете за леглото си, за да ме похитите, когато пожелаете?

Куинт положи огромно усилие да пропъди тази картина от съзнанието си. Излишно бе да разсъждава над нещо, което никога нямаше да има.

— Точно така. Позволете ми първо да освободя жената, която в момента е завързана там.

Софи се подсмихна.

— Ето нещо, което никой не знае за вас — че сте изключително забавен.

Само Софи би могла да каже такова нещо. Никой не би го нарекъл забавен. Чудат — да, странен и студен — също.

— Не всеки може да оцени чувството ми за хумор.

— Признайте, че кучето ви се нрави, Куинт.

„Никога.“

— Знаете ли, че римляните са пращали мастифи в броня срещу враговете си?

Софи въздъхна, подразнена от уклончивия му отговор, и Куинт прикри усмивката си.

— Както винаги — отбеляза тя сухо, — сте добре информиран.

— Всъщност напоследък съм в пълно неведение.

Тя изви вежди.

— Така ли? За какво?

— Не ми хрумва защо обикаляте Лондон посред нощ, облечена като мъж. Също и какво ви е отвело до полицейското управление при Темза. Ще бъдете ли така любезна да ме осветлите?

— Откъде… — Тя скръсти ръце и вирна брадичка. — Да не би да сте пратили някого да ме следи?

— Да. И не виждам защо се изненадвате. Ако в Англия изобщо е имало жена, която да се нуждае от постоянен надзор, това сте вие.

— Кочияшът. Трябваше да се досетя — Софи разтри слепоочия. Не мога да повярвам на безочието ви. Нямате никакво право да следите какво правя, а и държа да отбележа, че се справям прекрасно и сама.

— Само защото никой не ви е огледал, както трябва. Не разбирам как е възможно някой да ви сбърка с мъж. На косъм сте от скандала, Софи.

— Губите си времето, ако смятате, че можете да ме спрете.

— Не съм казал, че искам да ви спра. Ако беше така, щях да съобщя на баща ви каквото знам. — Куинт забеляза паниката, изписана на лицето й, и вдигна ръка. — Няма да го направя, освен ако сметна, че се намирате в непосредствена опасност. Това обаче не означава, че е разумно да продължавате по този начин. Затова наех човек, който да ви кара тук и там и да се грижи за сигурността ви — независимо как сте облечена. Но все пак искам да знам защо се представяте за сър Стивън.

Мълчанието се проточи толкова дълго, та Куинт реши, че няма да получи отговор.

— Ще ми се смеете — пророни тя тихо.

— Едва ли. Кажете ми, Софи.

— Намерих си нещо като… хоби — обясни тя и махна с ръка. — Разследвам разни неща. Помагам на хора — на жени, които си нямат закрила. Проститутки, прислужници и други такива. Всичко започна преди години, когато сестрата на камериерката ми бе обвинена, че краде прибори от къщата, в която работеше. Открих виновника, а после и други ме потърсиха за помощ. Установих, че ако съм облечена като мъж, разследването върви по-лесно, а и околните ме приемат сериозно.

Уви, Куинт не се съмняваше в думите й. Прекрасно знаеше, че в никое общество на света жените не се радват на привилегиите на мъжете. И все пак обяснението й ни най-малко не го успокояваше.

— Разследвате, значи. А аз си мислех, че не сте изложена на непосредствена опасност. Оказва се, че положението е по-страшно, отколкото се опасявах.

— Не е вярно! — Софи тропна с крак. — Помагам на хората. Освен това внимавам.

— А, разбира се — изсумтя той. — Приемате дуели. Съгласявате се да бъдете секундант на Маклийн. Обикаляте игралните зали.

Тя го изгледа сърдито.

— Учудващо добре сте информиран за човек, който не напуска дома си.

— Интересно, нали? Наистина съм отлично осведомен за всичките ви лудории. Какво, смятате, означава това?

— Нямам и най-бегла представа.

— Означава — подхвана Куинт съвсем сериозно, — че след като до моите уши стигат слухове, ще стигнат и до чужди. Именно затова наех човек да ви пази. За бога, Софи, не се ли замисляте какво може да ви се случи във вертеп? Могат да ви завлекат в някоя стая и да ви заставят да правите неописуеми неща. Неща, които жена като вас никога не бива да научава.

— Жена като мен. — Та се изсмя мрачно и Куинт забеляза червенина от гняв по бузите й. — Нямате никаква представа що за жена съм, какво зная и какво не. И не ми трябва телохранител — Не сте ми баща, Куинт, нито пък съпруг.

Ударът бе добре премерен и Куинт го усети остро, цялото му тяло се стегна. Кимна вдървено.

— Тук сте права. Но това не означава, че като ваш приятел не се чувствам отговорен за добруването ви.

— Но защо?

— Защото, ако съдя по честите ви гостувания в дома ми, не сте безразлична към моето.