Джоана Шуп
Дяволската лейди (21)

Двадесет и първа глава

Малкият площад срещу къщата на Софи пустееше в късната утрин. Само птиците, лишени от каквито и да било модни претенции, бяха будни в този ранен час. Софи се настани срещу Джулия и Маги и отвори чадърче да скрие лице от неочаквано силното предобедно слънце. Приятелките й бяха пристигнали ненадейно, вероятно стреснати от съпрузите си и разказа им за обяда у Куинт, та бяха настояли да се видят с нея. И понеже се досещаше накъде ще тръгне разговорът, бе им предложила да се измъкнат от къщата и вездесъщата армия от наострени уши.

— Как е Хари? — попита тя Джулия.

— Труден. Досущ като баща си — отвърна Джулия и красивото й лице се смекчи за миг. — Но е голяма душичка, а и Оливия е във възторг, че си има братче.

Софи се усмихна, щастлива заради приятелката си, и се обърна към Маги.

— А вашето сватбено пътешествие? Как беше?

Херцогиня Уинчестър, ослепителна с черните си коси и зелените си очи, грейна цялата.

— Прелестно. Кълна се, обиколихме всички колекции и музеи на континента. Саймън се оказа изключително търпелив.

— Не се съмнявам, че богато си му се отплатила — рече лукаво Джулия.

— Така си е — усмихна се широко Маги.

Уви, след тази размяна на реплики настъпи напрегнато мълчание и вече нямаше съмнение какво ще последва. Приятелките й не бяха дошли да разменят клюки или да споделят истории. Дошли бяха да изтръгнат отговори. А чакането бе откровено мъчително.

— С Куинт бяхме любовници, но вече всичко приключи — изтърси Софи.

Джулия така сви устни, та чак побеляха.

— Любовници? — повтори тя. — Ти и Куинт? Той… наистина ли е спал с теб?

— Да. Защо се изненадваш толкова? Може и да съм стара мома, но…

— Не си никаква стара мома — прекъсна я Маги и се пресегна да я погали по коляното. — Ти си красива и жизнерадостна, Софи. Кой мъж не би те пожелал? Струва ми се, че Джулия иска да каже друго.

— Искам да кажа, че се учудвам, задето не си е издействал специално разрешително. — В сините очи на Джулия проблесна гневно пламъче. — Щом е отнел невинността ти, трябва да се ожени за теб. Да не би баща ти да му е отказал?

— Не е говорил с баща ми. Но всичко това е без значение, тъй като няма да се виждаме повече.

Маги примигна, а Джулия зяпна от смайване.

— Той… прекратил е връзката ви, след като е отнел невинността ти? — Херцогинята скочи на крака. — Ще накарам Колтън да го призове на дуел! Та това е… нечувано! Никога не бих предположила, че Куинт е такъв негодник.

— Не бива да караш Колтън да се бие с него. А и защо си сигурна, че не аз съм прекратила връзката? — Софи си пое дълбоко въздух. — Знам, че искате да ми помогнете, но това си е между Куинт и мен. — Или поне така бе доскоро. — Пък и не Куинт отне невинността ми. Случи се — тя махна неопределено с ръка — преди доста време.

Джулия се отпусна тежко на пейката, напълно объркана и смутена.

— Какво? Кога? Не си ми казвала. Кой беше?

— Случи се по време на дебюта ми и беше грешка. Той… — Софи се усмихна безрадостно. — Убеди ме, че възнамерява да поиска ръката ми, че просто ще изконсумираме брачната си нощ по-рано. Но нямаше кръв, а на мен ми бе приятно, така че той…

— Решил е, че друг е отнел девствеността ти — прошепна Маги и очите й блеснаха съчувствено. — О, бедничката ти.

На Маги можеше да разчита, че ще я разбере — самата тя бе станала жертва на скандал по време на дебюта си, заради който бяха я омъжили за два пъти по-възрастен мъж, макар вината да не беше нейна. Софи им се усмихна тъжно.

— Ожени се за друга и напусна града. Оказа се обаче, че е било за добро.

— Не мога да повярвам, че не си ми казала — прошепна Джулия. — Значи затова така се противеше и не искаше да се венчаеш. Защото не си искала никой да разбере.

— Да. — Софи усещаше колко болезнено е това разкритие за приятелката й, колко й е мъчно задето е крила тайни от нея.

— Кой беше?

— Няма да ти кажа. Доколкото те познавам, ще се изтъпаниш пред вратата му и ще го фраснеш по главата с тиган. — Не спомена, че самата тя бе нанесла кроше на Робърт и по всяка вероятност призори двамата щяха да се срещнат в някое поле. — Не си струва да се занимаваме с него.

Маги поклати глава.

— Разбирам всичко това, но ти не си нито вдовица, нито жена със съмнително поведение, Софи. Куинт е наясно с правилата на доброто общество. Щом е легнал с теб, значи трябва да се ожени за теб.

Наблизо зачурулика птичка и в настъпилата пауза Софи се опита да прецени доколко да им разкрие истината. Дали Куинт е споменал пред Колтън или Уинчестър за болестта си? Не биваше да споделя чак такива подробности, при положение че Куинт правеше всичко възможно никой да не научи. От друга страна, приятелките й щяха да настояват, докато получат отговор. Така че им предложи единствения отговор, който бе по силите й да даде.

— Направи ми предложение и аз отказах.

Джулия се дръпна рязко назад.

— Предложил ти е да се омъжиш за него и ти си отказала?

— Да — изстреля Софи, макар лъжата да опари гърлото й.

Явно и на двете им бе трудно да преглътнат новината. Размениха си тревожни погледи и Софи се видя принудена да продължи:

— Не съм сигурна, че си подхождаме. От доста време съм сама и не искам на моята възраст да се впускам в нещо необмислено.

— На Колтън си казала, че Куинт не ти е правил предложение.

— Излъгах.

— Ако е истина — отбеляза Джулия, — защо тогава изглеждаш толкова ужасно? Имаш вид, сякаш не си спала цяла нощ.

„Защото не съм.“

Джулия не й даде възможност да отговори.

— Колтън ми разказа за онзи прословут обяд и как с Куинт сте се държали един към друг. Спомена, че никога не е виждал Куинт да се държи така с друга жена. Та дори се е дуелирал заради теб. А и аз те познавам, Софи. Не би се впуснала в нещо такова, не и с мъж като Куинт, ако нямаш чувства към него.

— Дуелирал се е? — Стомахът на Софи се сви болезнено. — Кога? Срещу кого?

— Не знаеше ли? — стъписа се Маги.

— Не — прошепна Софи. Господи, можело е да загине! Защо, за бога, ще го прави, след като смята дуелите за варварство?

— Дуелирал се е с граф Редингтън. В собствения си салон. С рапири. Едва не го е убил, доколкото разбрах. Колтън и Уинчестър са присъствали като секунданти.

Софи загуби ума и дума. Дуелирал се е с Редингтън вместо нея — по-точно вместо сър Стивън — и е спечелил. Какво ли е обяснил на Колтън и Уинчестър за сър Стивън?

Замисли се отново за предната вечер.

„Обичате ли ме?“

„Не.“

Сега знаеше, че е излъгал. Куинт не би участвал в дуел, ако не я обичаше. Сякаш частица от мъката, изпълнила сърцето й, се изпари. Щеше й се да е била там, та да види как Куинт тържествува над онази свиня Редингтън.

Не че това променяше нещо. Софи не бе излъгала — наистина смяташе, че заслужава мъж, който иска нещо повече от кратко боричкане между чаршафите. Наясно бе, че Куинт се опитва да я спаси от ужасна съдба, но тя се нуждаеше от мъж, който да не може да живее без нея, който би предпочел да се изправи пред житейските превратности заедно с нея.

Мъж, който не би се отказал толкова лесно от нея.

— През последните години Куинт и Саймън станаха доста близки — подхвана кротко Маги. — Съпругът ми се тревожи. Куинт е споделил, че не може да се ожени за теб, нито за която и да било жена, и Саймън смята, че това има нещо общо с нежеланието му да излиза напоследък. Знаеш ли за какво става дума?

Трябваше да се досети, че няма да се откажат лесно. И все пак не искаше да заклеймят Куинт като негодник, готов да съблазни всяка срещната, нито да стане причина за напрежение между Куинт и двамата му най-близки приятели. По-добре да имат лошо мнение за нея.

— Нека да е ясно, Куинт поиска ръката ми и аз му отказах. Нямам представа за какво говори Уинчестър. Само преди няколко дни излязох с Куинт на разходка с каретата, така че изобщо не се е затворил в дома си.

Джулия въздъхна тежко, а Маги се намръщи. Софи се измъчваше от чувство за вина, както заради лъжата, така и заради другите тайни, дето криеше, например съществуването на сър Стивън. Настроението й съвсем помръкна.

— И казваш, че всичко е приключило? — попита накрая Джулия, макар съвсем да не изглеждаше убедена.

— Да. Окончателно. И двамата дойдохме на себе си.

— Е, това поне е нещо — отбеляза Маги. — Предполагам, че до няколко седмици всичко ще се уталожи. Но ми се иска да размислиш. Куинт е чудесен мъж. Би бил прекрасен съпруг. Никога няма да ти е скучно, а и той никога не би си взел любовница.

— Вече няма значение какво искам, маркизът ми е избрал съпруг.

— Кой? — извика Джулия. — Обявен ли е годежът?

— Не, ще го обяви в края на сезона. Отказва да ми каже името му. Убеден е, че ще намеря начин да го отблъсна от себе си.

— Чакай, не схващам — прекъсна ги Маги. — Баща ти те принуждава да се омъжиш за човек, когото не познаваш, след като би могла да се омъжиш за Куинт? Та това е нелепо, Софи.

Наистина е нелепо, но само ако знаеш какво мисли Куинт по въпроса.

— Надявам се да разубедя баща си. Не ми се вярва, че наистина ще го стори. — Но какво значение има? Не може да има Куинт, а всеки друг би бил жалко негово подобие. Вероятно просто трябва да се предаде и да отстъпи.

Подобни мисли само доказваха, че напълно е изгубила ума си.

Маги и Джулия си размениха тревожни погледи. Сетне Джулия извърна очи, скръсти ръце и вирна брадичка — жест, който Софи добре познаваше. Джулия бе обидена.

И този мълчалив упрек я жегна повече от всичко. Двете бяха се сближили почти веднага след запознанството им, всяка доловила у другата нещо, отличаващо я от останалите дами: Джулия, изоставена от съпруга си, макар и девствена, а Софи, изгубила невинността си и негодна за брак. Не можеше да си представи как би живяла без най-близката си приятелка.

— Съжалявам — избъбри. — Давам си сметка, че ви залях с твърде много информация.

— Така е — съгласи се Джулия, която хич не обичаше да увърта. — А и това не е всичко. Неотдавна Маги се видя с Пърл Кели. Тъй че бъди така добра да ни обясниш в какво си се забъркала този път?

 

 

Куинт приключи с дълбокото дишане — усещаше тялото си отпуснато, съзнанието — обзето от покой. Пулсът му вече не бе така ускорен и го усещаше като равномерно, приятно почукване в гръдния кош. Стана, протегна се и се замисли, че наистина има полза от медитациите. Чувстваше се… по-спокоен. Всички стави и мускули бяха отпуснати, сякаш току-що бе се изпразнил в Софи.

А тази мисъл го потисна донемайкъде.

Тръгна по алеята към къщата. Нощта бе прохладна и тиха. Канис припкаше до нозете му, учудващо умърлушен. Обзе го нелепата надежда, че Софи ще забрави вчерашните горчиви думи и все пак ще дойде. Ще му се разкрещи. Ще му каже, че греши. Ще го целуне.

„Обичате ли ме?“

„Не.“

Долна лъжа. Обичаше я, откакто преди близо седем години я зърна, облечена с розово-бяла бална рокля. Следеше го изпод гъстите си, тъмни ресници, гледаше го замислено и погледът й бе го жегнал до мозъка на костите. Нещо, което никога нямаше да й признае. Не можеше да се ожени за нея, а да продължава с този… флирт помежду им, означаваше да я нарани още повече.

Когато се качи по стълбата към верандата, забеляза, че по коридора към кабинета му се движи мъждива светлинка на свещ. Някой от слугите? Но след случая с крадеца Куинт бе наложил строги правила по отношение на кабинета — никой не можеше да влиза там в негово отсъствие. Проследи с поглед как светлинката избледнява. Странна работа. Забърза напред, оглеждайки се на всяка крачка.

Очите му бяха свикнали с тъмнината в градината, така че не му бе трудно да се ориентира в полумрака. Вратата към кабинета беше заключена. Пред нея нямаше никого, на стълбите — също. Надникна в тесния килер, в който държеше палтата си. Нищо. Тогава откъде се взе свещта?

Разтри чело. Нелепа история. Видя я с очите си… нали? Но из коридорите нямаше жива душа, това поне бе сигурно. Нима умът му изкривява реалността? И то точно когато бе започнал да се надява, че е постигнал напредък.

— Дявол го взел — измърмори на себе си.

В същия миг чу хлопалото на вратата и едва не подскочи. Кой, за бога. Сърцето му препусна обнадеждено. Без да се замисли, се втурна към вратата и рязко я отвори.

На прага стояха херцог и херцогиня Уинчестър. Лицето на Уинчестър бе изопнато, тревожна бръчица прорязваше челото на Маги.

— Добър вечер, Куинт. Може ли да вляза? — започна Маги.

Куинт отстъпи крачка назад.

— Разбира се — отвърна той и задържа вратата.

Двамата влязоха, но в следващия миг Уинчестър каза на съпругата си:

— Ще те чакам в каретата, скъпа — целуна я по челото и хвърли предупредителен поглед към Куинт. Куинт кимна примирено. Ще я изслуша и ще се постарае да не я обиди.

Уинчестър излезе и затвори вратата зад себе си.

— Да седнем ли? — обърна се Куинт към херцогинята и извади от джоба си ключа за кабинета. Отключи вратата, отвори и я задържа. — Бих ви предложил питие, но нямам нищо под ръка.

— Няма нужда. Изпих доста шампанско на скучното политическо соаре, на което бяхме допреди малко. — Тя свали наметалото си и го преметна на облегалката на канапето. Носеше смарагдово зелена вечерна рокля. — Това бе единственият начин да не умра от досада.

— Боя се, че в бъдеще ви очакват много такива събития — отбеляза Куинт и се отпусна на креслото, след като изчака Маги да се настани на възглавниците.

— Така е, аз пък го влача по изложби и лекции, тъй че не бива да се оплаквам. Като заговорихме за изложби, видяхте ли тази на Гуарди?

— Не — Куинт се размърда притеснено. Какво ли е казал Уинчестър на съпругата си? — Напоследък работя усилено по един проект.

Графинята сплете ръце в скута си — доста целомъдрен жест за жена, наречена от обществото „ирландската блудница“. Колко уместно, че тъкмо тя бе дошла да го види, след като съвсем млада бе минала през не едно и две премеждия. Куинт харесваше Маги. Беше интелигентна и честна, да не говорим, че съумяваше да усмирява Уинчестър. Трудно бе да ненавиждаш жена с такива способности.

— Не съм съвсем сигурна защо съм тук, Куинт. Но определено не за да ви разоблича. — Тя се засмя и вдигна ръце, сякаш се предава. — Бог ми е свидетел, че съм последният човек, който ще хвърли камък по непристойността. Ала все пак ми се струва, че бих могла да погледна ситуацията малко по-обективно. Съпругът ми… как да кажа, рядко съм го виждал толкова разгневен и разочарован. Джулия също здравата се е разлютила. Решили са да ви заключат нейде със Софи и някой свещеник и да не ви пуснат, докато не се венчаете.

Куинт въздъхна и поклати глава. Подобно нещо бе напълно в стила на херцогинята. И на Уинчестър.

— Не мога да се венчая за нея.

Маги кимна.

— Интересно. Софи твърди, че сте й направили предложение, а тя е отказала.

Гърдите му рязко се свиха, сякаш огън гореше дробовете му. Софи бе се опитала да го защити, да поеме вината. Жестът й го трогна, ала не биваше да допусне да лъже заради него.

— Явно се опитва да попречи на Колтън и Уинчестър да ме удушат. Не съм й правил предложение и няма да го сторя.

— И защо не?

Гласът й бе спокоен, равен, а зелените й очи бяха изпълнени с любопитно, а не с гняв. Внезапно Куинт изпита непреодолима потребност да каже истината, вместо да се крие зад поредната стена от лъжи.

— Знаете ли, че баща ми полудя?

— Не, но той е починал, когато сте били на…

— Шест.

— Доста отдавна. Моите съболезнования, Куинт. Сигурно е било страшно болезнено за едно дете.

— Така беше — съгласи се Куинт. — Майка ми се съсипа. Обичаха се много. Все се надявах, че ако полагам усилия, развивам ума си и чета много, ще избегна съдбата на баща си. Оказа се обаче, че греша.

— Какво искате да кажете?

Куинт й разказа за сполетялата го треска след огнестрелната рана, как за малко е щял да умре, разказа й за пристъпите и страховете си и нежеланието да излиза от къщи. Веднъж започнал, не можеше да спре.

— Та това е ужасно — прошепна тя, когато той замълча. Безкрайно съжалявам. Нямах представа. Смятахме, че сте се възстановили, и през ум не ни минаваше. Много ни се искаше да присъствате на сватбата, разбира се, но Саймън избърза със специалното разрешение, пък и знаехме, че вие…

— Не се извинявайте — прекъсна я Куинт. — Със Саймън бяхте на гребена на вълната, и то напълно заслужено. Съвсем естествено е в такъв момент да имате очи само един за друг, особено след дългите години раздяла.

— А Софи? Къде е нейното място в тази ситуация?

Куинт се поколеба и Маги продължи:

— Знам за сър Стивън и за разследванията му. Знам също и че идва да се съветва с вас. Кажете ми какво пропускам.

Куинт понечи да излъже, да заяви, че Софи не означава нищо за него, но не успя да отрони и звук.

— Ясно — каза Маги и изражението й се смекчи. — Така и предполагах. Давате си сметка, че здравата сте оплескали нещата, нали? Баща й възнамерява да я омъжи в края на сезона. Софи ще се венчае за непознат, а би могла да се омъжи за вас.

Куинт не искаше и да помисли за подобно нещо. Не би понесъл друг мъж да е между бедрата й, друг да й носи наслада… да я дари с деца. Огромна буца заседна в гърлото му. Софи заслужаваше да е щастлива. А той трябваше да свикне с мисълта, че ще е щастлива с друг.

— Не мога.

Вратата рязко се отвори и Тейлър се втурна в стаята. Бе се облещил от ужас.

— Милорд, простете, но сметнах, че трябва веднага да ви повикам. Камериерката на лейди София е на задната врата. Отвлекли са сър Стивън.

 

 

Алис кършеше ръце и беше бледа като платно.

— Момчето от „Черната кралица“ ми каза. Софи му плаща за сведения. Видял да я отвличат, милорд.

Стомахът на Куинт се сгърчи от ужас.

— Говорихте ли с него?

Алис кимна.

— Няма и петнайсет минути. Дотичал право при мен.

— Била е в „Черната кралица“?

— Да. Случило се пред заведението. Казва, че я завлекли в задната уличка… — Гласът й пресекна, тя се разрида и затули уста с юмрук.

— Куинт, пуснете я да влезе — обади се Маги иззад гърба му. — Алис, елате да седнете.

Куинт я поведе към кухнята и й предложи стол. С Тейлър бе дошъл и Уинчестър, ала вниманието на Куинт бе изцяло насочено към Алис.

— Каза ли какво се е случило с нея? — В съзнанието му се завъртяха всевъзможни сценарии, кой от кой по-страховити.

— Вързали я, нахлузили чувал на главата й. Каза, че се е съпротивлявала, но я хвърлили в някаква карета. Поели към Бишъпс Гейт. Само това успял да види и хукнал към мен.

— Кои са тези хора? Момчетата на О’Ший?

— Някакъв непознат и лорд Толбърт.

— Мили Боже — промълви Маги.

— Ще ми обясните ли какво става? — обади се Уинчестър.

Куинт безмълвно разтри чело. Бе толкова сигурен, че Толбърт няма нищо общо с убийствата. Явно е грешал. А ето че именно Толбърт я е отвлякъл. Но къде я е отвел?

Помъчи се да превъзмогне обзелата го паника, да преглътне гнева, задето за пореден път не бе успял да я защити. Нямаше време за угризения сега, трябваше да я намери. „Мисли“, нареди си.

— Толкова я молих да не отива отново там — проплака Алис. — Казвах й, че е твърде опасно. Ала не ме послуша — донесоха й вест, че тази вечер ще отвлекат още едно момиче. И отново хукна към „Кралицата“.

— Отново? — извиси глас Уинчестър в недоумение.

— Да, милорд. Миналата нощ Нейно благородие разбра, че О’Ший праща бележки на някого в Уайтхол. Реши, че тая работа е много странна. Мен ако питате, не е странна, а опасна.

— О’Ший е в течение на всичко, случващо се в заведенията му — обърна се Уинчестър към Куинт.

Значи трябва да започнат от него.

— Да вървим тогава. Ще вземем вашата карета — и той се спусна към стълбите.

— И аз идвам — викна Маги.

— В никакъв случай — отвърна остро Уинчестър, но в следващия миг смекчи тона и й прошепна нещо. Куинт нищо повече не чу, тъй като вече тичаше към предната част на къщата.

Отвори входната врата. Каретата на Уинчестър чакаше отпред с кочияш на капрата.

— Милорд!

Куинт се обърна и видя, че Тейлър бърза към него с два пистолета в ръце.

— Вземете. Може да ви потрябват — момчето му подаде оръжията, които Куинт не бе виждал до момента.

Той изгледа иконома озадачен.

— Защо носите заредени пистолети?

По лицето на Тейлър плъзна руменина.

— За защита, милорд.

Отговорът му се стори крайно незадоволителен, но реши да се занимае с него по-късно.

— Дайте ги на Уинчестър, ако обичате.

— Какво да ми даде? — попита Уинчестър, дотичал в този момент.

— Пистолетите — Куинт кимна към оръжията и Уинчестър побърза да ги поеме. С крак върху стъпалото на каретата, Куинт си пое дълбоко дъх и стисна зъби. — Да вървим.

Секунди по-късно двамата потеглиха към Източен Лондон. Куинт седеше със затворени очи и се стараеше да диша дълбоко и равномерно. Да не мисли за друго, освен за Софи. За кафявите й очи със златисти петънца. Дългите й мигли. Ведрата усмивка. Смеха й. Вкуса й. И как тръпне, когато я погали.

— Пратих Маги да повика Колтън. Ще ни чака пред „Кралицата“. Куинт кимна, без да отвори очи. Трябва да я намери, преди да се случи нещо непоправимо. За всичко е виновен само той.

 

 

Ако можеше да се срита, Софи тутакси щеше да го стори. Не можеше да повярва на собствената си глупост.

По-рано през деня бе получила бележка от неизвестно лице, която уведомяваше сър Стивън, че вечерта Толбърт възнамерява да отвлече още едно момиче. Така че, когато Толбърт се запъти към „Черната кралица“, сър Стивън — въоръжен с пистолет и нож, го последва.

Бе твърдо решена да не го изпуска от поглед. Допускаше, че твърдението в бележката може да е лъжа, в противен случай обаче държеше да види какво ще направи Толбърт.

Толбърт прекара вечерта пред рулетката, където непрекъснато губеше пари. В един момент едър мъжага, когото Софи разпозна като човек на О’Ший, се приведе над него и му прошепна нещо. Толбърт кимна, събра нещата си и излезе от заведението. Софи бързо го последва, но видя, че вместо да се качи в каретата си, той поема по алеята, като си подсвирква и върти бастуна си. Тя тръгна на известно разстояние зад него, нетърпелива да разбере накъде се е отправил. Защо не се качи в каретата?

Шум от стъпки зад гърба й бе единственото предупреждение, преди груба ръка да запуши устата й. Чифт яки ръце я сграбчиха и тя усети вонята на тютюн и пот — толкова силна, че едва не повърна. Отпусна се с цялата си тежест с надеждата нападателят й да я изпусне — и той наистина я изпусна, ала само за миг. Тя изкрещя, в случай че Дженкинс е наблизо, но непознатият изруга и светкавично я сграбчи пак, този път по-здраво.

— Бива си те — изръмжа мъжът и така я стисна, че Софи остана без дъх. Опита да пъхне ръка в джоба и да измъкне ножа, но не успя и непознатият я затегли към близката уличка. После извади въже и тя започна яростно да се съпротивлява. Взе да рита във всички посоки, ухапа го по ръката. Извиваше се, крещеше, опита всичко, дето й хрумна… ала изотзад изскочи още един мъж и двамата бързо я надвиха. Със свито сърце видя как изхвърлят пистолета и ножа й.

Сетне всичко се разви с бясна скорост. Завързаха ръцете й, запушиха устата й и нахлузиха чувал на главата й. Един юмрук в челюстта и тя се просна на твърдата мокра настилка. Вързаха краката й и грубо я вдигнаха.

Метнаха я в каретата и потеглиха. Пътуваха дълго и когато каретата най-после спря, Софи нямаше представа къде се намира. Нахлузеният върху главата й чувал й пречеше не само да вижда, но и да чува и да долавя миризми. Когато отново я вдигнаха и понесоха нанякъде, в гърдите й се надигна мрачно предчувствие. Качиха се по няколко стъпала.

Тя се помъчи да спре надигащата се паника „О, Господи. Ще умра.“ Ще умре и никога вече няма да види Куинт. Никога вече няма да види баща си и мащехата си, нито Джулия. Защо, о, защо бе тръгнала сама?

Надяваше се, че Дженкинс е проследил похитителя й, но нямаше как да е сигурна. Можеше да разчита само на себе си. Трябваше да запази спокойствие, да не губи самообладание. Това бе единственият й шанс да се измъкне жива.

Отвори се врата. Под чувала бе горещо и душно и тя с мъка си поемаше въздух.

— Отлично. Сложете я ето там, ако обичате.

Изисканият, плътен глас не се чуваше ясно под зеблото, но й се стори смътно познат. Бе го чувала и преди. Кой ли е този човек?

В следващия миг някой я блъсна грубо и тя се стовари на пода. Пламналата болка я остави без дъх.

Някой дръпна чувала от главата й. Очите и засмъдяха въпреки мъждивата светлина и тя неволно стисна клепачи. След секунди примигна и предпазливо отвори очи. Намираше се в спалня. До стена в единия край имаше грубо сковано легло, а в другия — дълга маса. Мебелировката се изчерпваше с няколко стола.

Двама мъже я гледаха втренчено. Лорд Толбърт, със самодоволната си усмивчица, и лорд Хъдсън от Министерството. Онзи, който бе я заговорил на бала у Портланд. Усмихваше й се благосклонно, облегнат на бастуна, който стискаше в лявата си ръка.

— Лейди София. Безкрайно съм ви благодарен, че се присъединихте към малкото ни празненство.