Джоана Шуп
Дяволската лейди (16)

Шестнадесета глава

Софи огледа балната зала от мястото си в дъното. От два дни се озърташе за лорд Толбърт, но така и не бе успяла да го открие. До тази вечер. Благодарение на контактите на Алис бе научила, че Толбърт възнамерява да посети бала у граф Портланд. Маркизата бе изпаднала във възторг, когато Софи изрази желание да я придружи на събитието.

Слава богу, че мащехата й не бе наясно с истинските й мотиви.

Не беше дошла да танцува или да води светски разговори. Не, бе дошла само за да наблюдава Толбърт, да провери къде ще отиде, след като си тръгне.

Предния ден полицията бе открила Памела. Мъртва. Удушена, изнасилена, с отрязана дясна ръка. И следи от удар по тила. Захвърлена в реката. Снощи сър Стивън бе наминал през полицейското управление, за да види тялото. Въпреки че бе подпухнало от престоя във водата, момичето напълно отговаряше на описанието на мадам Хартли.

А Софи бе убедена, че виновникът за смъртта й е Толбърт.

За съжаление, той още не бе пристигнал. Нищо, ще почака.

— Лейди София — херцог Колтън се поклони пред нея с безупречно вечерно облекло. Не беше трудно да разбере защо Джулия бе хлътнала по съпруга си.

— Колтън — Софи направи реверанс. — Не очаквах да ви видя тук. Събитието не е ли твърде благопристойно за вас?

— Така е, признавам, но защо от време на време да не отдадеш дан и на благопристойността — ей така, за разнообразие?

— Предимството на титлата ви — отбеляза Софи.

— Именно — ухили се той.

— Имате късмет, че Джулия ви търпи.

— Напълно съм наясно с късмета си и съм готов на всичко за съпругата си. Включително да оставя новородения си син и малката си дъщеря и да дойда до Лондон да се видя с вас.

— С мен? Джулия ви е изпратила да се видите с мен?

— Да — кимна той и скръсти ръце. Взря изпитателно сивите си очи в лицето й. — Тревожи се за вас. Казва, че й пишете твърде рядко и не казвате нищо съществено. А и отказахте да дойдете да видите Хари.

Софи пристъпи от крак на крак и сплете облечените си с ръкавици пръсти.

— Възнамерявам да ви посетя след няколко седмици. — „След като докажа, че Толбърт е убиец.“ — Честно казано, не разбирам защо отсъствието ми дава повод за тревоги.

— И аз не разбирах, допреди няколко дни. А сега вече съм съгласен с Джулия.

— Не ставайте смешен. Съвсем съм си добре. — Като се изключеха дуелите, раните, преследването на убиец и огнената й любовна връзка, разбира се.

— София — подхвана сериозно Колтън, — с вас не се познаваме много добре, но за сметка това отлично познавам Куинт. И подозирам, че той е причината да избягвате съпругата ми.

Софи впрегна всички усилия да не се издаде.

— Какво ви е казал Куинт?

— Нищо. Но е един от най-старите ми приятели. И поведението му ме кара да се тревожа и за двама ви.

Нима знае за пристъпите? Куинт едва ли би споделил подобна информация.

— Излишно се тревожите. С Куинт сме приятели.

— Да, така твърди и той — Колтън въздъхна. — София, повечето мъже са глупави, суетни същества. Повърхностни. Куинт… е по-различен. Не прилича на другите. Приема всичко много на дълбоко. И е изключително лоялен.

„Това предупреждение ли е?“ Софи не знаеше как да реагира. Да не говорим, че бе излишно някой да й обяснява що за човек е Куинт. Бе го виждала и в най-добра и в най-лоша светлина.

— И защо ми казвате това?

— Защото забелязвам какво изпитва към вас. Никога не съм го виждал такъв през всичките двайсет и няколко години, откакто го познавам. А и той не е човек, който ще си играе с невинна жена.

— С други думи, интересувате се какви са намеренията ми?

— Може и така да се каже. Държи се странно, отказва да излезе от дома си. А вие явно го посещавате, когато ви се прииска, без придружителка. Смятате ли да се омъжите за него?

— Ако толкова държите да знаете, Куинт не ми е предложил брак.

— Аз… изненадвате ме — Колтън потърка брадичката си. — Смятах, че…

— Че ми е предложил, а аз съм му отказала? — Излишен въпрос, имайки пред вид колко учуден бе херцогът.

„Девствеността ви не е единствената причина да не искам да ви любя, Софи. Има и по-важни неща. Например факта, че не бих могъл да се оженя за вас.“

Бе я заболяло от тези думи. Куинт не бе дал обяснение, но тя не биваше да го вини. Дъщеря на маркиз с осквернено име прекарваща вечерите си из игралните зали, облечена като мъж, далеч не бе подходящ избор за съпруга.

Избягваше да се замисля за чувствата си към него. Съвсем съзнателно отказваше да се тревожи за бъдещето. И нямаше да позволи на Колтън — нито пък на Джулия — да я принудят да се изправи пред страховете си.

— Няма да го нараня, ако от това се тревожите — заяви тя. — А и Куинт е много по-силен, отколкото мислите.

Внезапно към тях се приближи мъж, когото Софи не бе виждала от осем години.

Мъж, когото бе се надявала никога повече да не види.

— Лейди София, отдавна не съм имал удоволствието да ви видя — лорд Робърт, понастоящем граф Редингтън, се поклони с многозначителна усмивчица. Как бе възможно да го е намирала за привлекателен със спретната му прическа и елегантно скроените дрехи? Цялото това привидно съвършенство криеше непочтеност и жестокост.

Ушите й забучаха. Бавно си пое въздух.

— Милорд — каза, без да го уважи с реверанс.

— Колтън, не вярвах, че ще се върнете в Англия — Робърт кимна към херцога. — Чух, че вече сте порядъчен женен мъж.

Колтън, видимо недоволен от прекъсването, кимна вежливо. Мъчителната размяна на безсмислени реплики продължи, докато домакинът дойде при тях и помоли Колтън да му отдели няколко минути. Херцогът се поклони на Софи.

— Ще продължим разговора си по-късно, милейди.

Софи понечи да го помоли да остане, но знаеше, че ще привлече внимание. Налагаше се да остане сама с Робърт. Да запази самообладание и да сложи край на разговора, колкото може по-скоро.

— Софи — тя застина и Робърт се ухили. — Хайде, хайде. Нямате нищо против да ви наричам Софи, нали? Та ние сме стари приятели.

Софи трепна при зле прикрития намек и по гърба й полази тръпка на отвращение.

— Всъщност имам против — гласът й прозвуча глухо. — А и смятам, че не сме приятели.

— Разбира се, че сме приятели. — Той се приведе към нея и тя отстъпи назад, но за жалост, гърбът й опря в стената. Дъхът му вонеше на бренди. — Някога бяхме много добри приятели.

Как е могла да вярва, че е влюбена в този човек?

— Някога, но това бе твърде отдавна. Кажете, как е съпругата ви? — попита Софи през зъби.

— Скучна. Навремето смятах, че това искам, но постъпих глупаво.

„Точно така“, едва се сдържа да не отвърне тя. Опита да го заобиколи, но той й препречи пътя.

— Пуснете ме да мина.

— Не може да си тръгнете точно сега, когато най-после се завърнах в града. Знаете ли, често се сещах за вас. — Той се наклони към нея и тя изопна гръб. Не искаше да се свива от страх пред него. — Така и не сте се омъжили — продължи той. — Чудя се защо.

— Решението ми няма нищо общо с вас, ако това си мислите — отвърна тя остро.

— Излишно е да ме лъжете, Софи. Забравяте, че ви познавам. — Той погали с пръст ръката й, точно над ръкавицата, и тя се дръпна, погнусена.

— Не ме познавате ни най-малко, сър.

Той се ухили подигравателно.

— Хайде, хайде. Добре се позабавлявахме онзи път. Мислех си, че бихме могли да подновим познан…

Софи вдигна крак и заби тока си в носа на тънката му официална обувка. Робърт изквича, а тя вдигна поли и го заобиколи, твърдо решена да се измъкне. Френските прозорци към верандата не бяха далеч и тя забърза нататък.

 

 

Куинт не бе виждал Софи от две вечери и бе напълно наясно с причината. Заета бе да наблюдава лорд Толбърт. Тази мисъл смразяваше кръвта му. Не защото Толбърт е убиец. Не отричаше, че е възможно да е виновен за убийствата. Ала нямаше как да се знае със сигурност, не и преди да се съберат още доказателства.

Измъчваше го мисълта, че Софи обикаля долнопробните лондонски квартали и се излага на всевъзможни опасности именно за да търси доказателства. А и той не можеше да я защити. Вярно, бе наел Дженкинс да вози сър Стивън из града, но щеше да е различно, ако я придружава лично.

А чуеше ли отново хвалебствия за храбростта на сър Стивън, щеше окончателно да откачи. Ето защо реши да потърси отговори, макар и от пределите на собствения си дом.

Знаеше, че Толбърт има неуредени дела със сър Стивън, неговия „братовчед“. Затова му изпрати бележка с двусмислено съдържание и го покани да се отбие, за да обсъдят дуела със сър Стивън. Така щеше да привлече вниманието му.

Бележката бе свършила работа и Толбърт прие да намине на път към клуба.

Когато Тейлър обяви, че е пристигнал, Куинт бе готов и го чакаше. Облечен с вечерни дрехи, Толбърт влезе в кабинета и го изгледа подозрително.

— Добър вечер, Куинт.

— Отлично — отвърна Куинт и мина пред писалището. — Добре дошли, Толбърт. Бренди?

Графът седна в посоченото му кресло. Куинт се настани срещу него и го огледа набързо. Толбърт бе дребен за мъж, около метър и седемдесет. Токовете на обувките му бяха необичайно високи — явно за да изглежда по-висок, — и износени. Обикновена игла на вратовръзката. Не се виждаше ланец за часовник. От ръкавицата на дясната му ръка липсваше копче.

Креслата бяха разположени край камината, в която играеха далеч по-буйни пламъци, отколкото бе нужно в пролетната вечер. Куинт наля на Толбърт щедра доза бренди и му подаде чашата. После си сипа и той. Двамата се облегнаха назад, всеки с питието си. Куинт се преструваше, че пие, докато разменяха първите няколко реплики. Толбърт, от своя страна, бързо се справи с първата чашка и с охота прие поканата за втора.

Куинт напълни чашата.

— Смея да кажа, че това е най-доброто бренди, което съм пил от доста време насам. Откъде го вземате?

— От едно селце във Франция. Произвеждат само двайсетина бутилки годишно. Струва цяло състояние, но си заслужава. — Куинт издебна Толбърт и изля чашата си в саксията до креслото.

— Така си е. Каква е вероятността да ми продадете една бутилка?

— С удоволствие ще ви подаря една. — Куинт се изпрани и позвъни на Тейлър. Когато икономът се появи, му нареди да донесе бутилка на Толбърт.

— Както кажете, сър. Останали са само три бутилки, милорд.

— Няма значение, Тейлър. Ще се радвам Толбърт да получи една от тях.

Тейлър кимна и се оттегли, а Куинт се върна при Толбърт, който видимо бе започнал да се отпуска. Чудесно.

— Оценявам жеста ви, Куинт. Искам да знаете, че никога не съм давал ухо на слуховете по ваш адрес.

— Радвам се да го чуя. Съжалявам, че си имате проблеми с младия ми братовчед.

— Малко е безочливо хлапето.

— Така е. Наследил го е от майка си, за съжаление — Куинт завъртя многозначително очи, сякаш майките са очевидната причина за всички проблеми в обществото. — Сигурен съм, че ме разбирате.

— Струва ми се, че да.

— И моята не беше стока — излъга с лекота Куинт и напълни чашата на Толбърт. — Неведнъж съм мечтал за родители, които не обръщат внимание на децата си.

Толбърт издаде неопределен звук.

— Моят баща беше по-страшен. Изключително строг. Нямах търпение да замина за „Итън“.

„Където да тормози по-малките, естествено.“

— Чух, че със Стивън сте се засекли в „Палавото коте“. Аз самият не съм ходил. Какво толкова е направило хлапето?

Скришом изсипа още малко бренди в саксията и си доля.

— Бях си поръчал момиче. Платих за цялата нощ, исках първо да си довърша играта. И изведнъж виждам сър Стивън да я води към горния етаж. Изчаках да се върнат и му поисках сметка.

— Разбирам. В края на краищата, получихте ли каквото бяхте си платили?

— О, да — Толбърт се ухили. — Момичето определено ми се отплати за недоразумението.

— Охо. Накарал сте я да ви се издължи значи. Установил съм, че понякога момичетата обичат по-твърда ръка. — Куинт впи изпитателно очи в Толбърт.

Толбърт сбърчи чело за миг и се размърда притеснено. Явно се чувстваше объркан, но не искаше да се издаде.

— Нямам такива впечатления. Имам други начини да получавам отплата за парите си.

Гледаше открито, без да примигва или да извръща очи. Казваше истината.

Куинт удари чашата си в масата. Стана и отиде до вратата да позвъни на Тейлър. Сетне отвори широко вратата и едва не се сблъска с иконома. Тейлър отскочи назад и лицето му пламна. Куинт го изгледа изпитателно. Нима е подслушвал?

— Тейлър, изпратете лорд Толбърт, ако обичате.

— Почакайте, какво… — смая се Толбърт.

Куинт се врътна и се върна при писалището.

— Благодаря ви, Толбърт. Мисля, че разбрах каквото ме интересуваше — обяви Куинт и се отпусна на креслото си. Посегна към писмото, което бе захванал да пише, преди да дойде Толбърт, и взе писалката. — Тейлър ще ви изпрати.

Толбърт изръмжа недоволно и си тръгна, несъмнено нетърпелив да разпространи поредния слух за чудатостите на Куинт. Останал сам, Куинт се замисли за Тейлър. Наистина ли е подслушвал на вратата? Вярно, че до момента не бе работил като иконом, но това не означаваше непременно, че се случва нещо нередно. И все пак някой от прислугата докладваше на Хъдсън и на другите в Министерството, а това никак не бе по вкуса му.

Никак.

 

 

Прохладният пролетен ветрец на верандата разхлади пламналите страни на Софи. Тук й беше добре, далеч от къщата. Далеч от Робърт. Ама че нахалник! На драго сърце би го сритала в топките, ако не бяха тия проклети фусти.

Явно Робърт вече не се гнусеше от нея. Е, тя обаче изпитваше непреодолимо отвращение към него. Егоцентричен, тесногръд, предвзет сноб. А тя бе пожелала да се омъжи за него!

„Никога не бих опозорил семейството си с подобен съюз.“ Дори след толкова години още я болеше от тези думи. Макар да го ненавиждаше, мисълта, че я смята недостойна за брак, все още я огорчаваше.

Започна да диша дълбоко и лека-полека се успокои. Време бе да се върне в салона и да продължи да дебне за лорд Толбърт. Тръгнеше ли си от бала, щеше да го последва, макар да се налагаше да използва собствената си карета. Нямаше да успее да се преоблече като сър Стивън.

В другия край на верандата се отвори врата и тя замръзна. Обърна се, очаквайки да види Робърт, но, за щастие, не беше той. На верандата се появи непознат мъж.

— Извинете — каза тя и понечи да се върне в залата.

— Ще ми отделите ли няколко минути, лейди София?

Мекият му, изискан тон я накара да спре.

— Познаваме ли се?

— Не, и ви моля да ме извините за нахалството. Но тъй като сме сами, а се надявах да ви видя, смятам, че няма да е непростимо, ако престъпим това абсурдно правило на добрия тон — той се поклони. — Казвам се Хъдсън. — Косата му бе тъмна, ниско подстригана. В лявата ръка стискаше бастун и ясно се долавяше, че накуцва.

— Надявали сте се да ме видите? Защо?

Той килна глава и я изгледа изпитателно.

— Нима е нужна специална причина един мъж да иска да се види с привлекателна млада жена в такава прекрасна вечер?

— Предполагам, че не, но вече наистина трябва…

— Разбирам. Нямате търпение да се върнете на бала. Вечно заета. Досущ като баща си. Питам се дали някой знае с колко много неща сте се захванали, лейди София.

Софи се закова на място. Чувстваше се в изключително неизгодна позиция.

— Какво искате да кажете, сър?

— Вижте, аз съм човек, който полага големи усилия да е в течение с всичко. В крайна сметка знанието е истинската власт на този свят. Знанието — и способността да го използваш.

Сърцето й затуптя тревожно. Мъжът умишлено се изразяваше крайно двусмислено. Ако действително знаеше нещо, Софи би предпочела да разбере веднага.

— В какъв смисъл да го използваш? За изнудване?

Мъжът отметна глава и се разсмя.

— Господи, колко сте дръзка. Възхищавам ви се. Нищо чудно, че е така омагьосан от вас. — Той се приближи до Софи. — Нямам навика да изнудвам хората, скъпо момиче. Подобно занимание е твърде… — Той махна с ръка, сякаш се опитваше да намери правилната дума. — … вулгарно.

— Тогава какво искате от мен?

— Имаме общ приятел, лейди София. Човек, който върши доста работа за мен, и то деликатна работа. В момента приключва важен проект, който би бил полезен за мнозина. Но трябва да призная, че не разполагаме с много време. А вие… май го разсейвате.

Значи става дума за Куинт? Явно намекваше за шифъра, за който Куинт бе й споменал преди няколко вечери. Записките, скрити в колоната на леглото му. Това означава ли, че човекът срещу нея работи за правителството? Предположението я успокои. За миг или два бе се притеснила, че може да е опасен.

— Искате да стоя настрана от Куинт.

— Доста неща искам. — Той сплете пръсти зад гърба си. — Предполагам има и неща, които вие искате. Прав ли съм?

Раздразнението й се засили и тя понечи да възрази, ала той я прекъсна.

— Наясно съм например че започвате да си създавате име с вашите разследвания. Много умно от ваша страна да се преобличате като мъж.

Стомахът й се сви.

— Откъде…?

Ъгълчето на устните му трепна.

— Както вече казах, старая се да съм в течение на всичко. И трябва да призная, че не очаквах да постигнете успех. Но вие ме изненадахте. Умно момиче.

Дишането й се учести и корсетът се вряза болезнено в ребрата й.

— Който ми помага, бива щедро възнаграден — продължи мъжът. — В състояние съм да осигуря много неща. Богатство, власт… почтеност. Дори и за дама детектив. Всъщност Министерството би имало голяма полза от някоя умна жена. С други думи, мога да бъда ценен приятел. Изключително ценен.

Мислите й се завъртяха трескаво. Няма ли най-после да спре да увърта? Какво иска от нея? Министерството на вътрешните работи. Защо, за бога, я следят? И какво смята да прави Хъдсън с тази информация? Софи не искаше да създава неприятности на семейството си. Ако някой открие, че тя и сър Стивън са едно и също лице, с нея е свършено.

— Не се нуждая от работа.

— Още не сме обсъдили какво се случва с онези, дето отказват да ми помогнат.

Софи се опита да преглътне, но установи, че устата й е пресъхнала.

— Заплашвате ли ме, сър?

— Скъпа моя, никога не бих паднал дотам, та да отправям заплахи. Аз просто представям фактите и всеки сам избира какъв път да поеме. Струва ми се обаче, че отнех достатъчно от времето ви. Истината е, че исках само да ви се представя. — Той се поклони. — Не предполагах, че сте толкова очарователна. Приятна вечер, лейди София.

С разтреперани ръце, тя не изчака лорд Хъдсън да си тръгне, а се завъртя на токове и се втурна в залата. Чувстваше се премръзнала до кости. На верандата не беше студено, но по някаква причина не можеше да се стопли. Чашка бренди щеше да свърши работа.

— Скъпа моя, търсих ви навсякъде. — Към нея се приближи баща й, свъсил тревожно вежди. Хвърли поглед към верандата, после към нея. — Навън ли бяхте? Сама?

Софи изправи рамене, твърдо решена да не му дава повод за притеснение.

— Съвсем за малко. Не се безпокойте, нямаше никого там.

— Колко жалко — измърмори той. — Ако бяхте попаднали в компрометиращо положение, може би скоро щях да се радвам на внук.

— Татко! Не говорите сериозно!

Той се наведе и я целуна по челото.

— Разбира се, че не говоря сериозно. Но нямам търпение да прегърна внук. Мащехата ви също. Пък и един брак ще ви осигури много повече свобода, Софи.

„Бог да е на помощ на мирните лондонски граждани в такъв случай“, помисли си тя горчиво.

— Вероятно сте прав, но се чувствам напълно доволна от живота си.

— Наистина ли? — той килна глава и я изгледа изпитателно. — Не съм толкова сигурен. От известно време не сте онова безгрижно момиче, което познавах. Бих казал от три или четири години.

Софи се постара да не се издаде, но баща й бе прав. Без да иска, бе налучкал онзи период, когато с Куинт се целунаха за първи път, когато бе поискал да я ухажва. Когато му отказа. А той се сгоди за друга. Тежък период, но тя бе го преживяла, бе се съвзела. Нали?

— Чувствам се прекрасно, татко. Искате ли довечера да се спусна по перилата, за да ви уверя?

Той се подсмихна.

— Ще ми се да видя лицето на мащехата ви при тази гледка.

Софи се усмихна. Маркизата никога не би одобрила подобно поведение.

— Направо се чудя как се омъжи за вас навремето, с такава дъщеря мъжкарана.

— Любовта превъзмогва много неща, Софи. Готови сме да затворим очи за много от слабостите на онези, на които отдаваме сърцето си.

Тя го хвана под ръка и склони глава на рамото му.

— Как успяхте да помъдреете толкова?

— Вероятно благодарение на двайсет и осемте години, в които съм баща на най-умното и най-смелото момиче в цяла Англия. — Той я погали по ръката. — И понеже наистина съм мъдър, знам, че се надявате да размисля за женитбата ви.

Софи замръзна и се опита да издърпа ръката си, но той я хвана здраво.

— Не, няма да ми избягате. Вечно бягате, когато се опитам да поговоря по този въпрос. Трябва да се изправите срещу страховете си от брака и да ги преодолеете.

— И смятате, че като ми поставите срок, ще ми бъде по-лесно?

— Точно така. — Той посочи тълпата добре облечени господа. — Можете да избирате измежду всички достойни господа тук. Изберете си един и да приключваме с този въпрос, скъпа. А после живейте живота си, както знаете.

Ала множеството от колосани, фризирани мъже не можеше да я развълнува. Съществуваше един-единствен мъж, когото искаше — с изпомачкани дрехи, разсеян, интелигентен, прекрасен мъж.

Същият, който бе я предупредил, че никога няма да се ожени за нея.