Джоана Шуп
Дяволската лейди (1)

Първа глава

Февруари 1820

За да пришиеш подплънка към чатала на панталон, е нужно голямо умение. Ако е прекалено голяма, се получава издутина, която би привлякла излишно внимание. Ако пък е твърде малка, рискуваш приспособлението да се размести и да се изхлузи от крачола.

За щастие, лейди София Барнс бе достатъчно опитна, та да се справи с тази нелека задача. Ако в този момент някой я зърнеше, нямаше да повярва, че е изискана, двайсет и седемгодишна дама, дъщеря на заможен и влиятелен маркиз — поне не и в сегашните й одежди, пременена от глава до пети като млад джентълмен.

И, разбира се, никому не би хрумнало, че прекарва свободното си време да разследва съдбите на прослойка жени, за чието съществуване повечето лондончани не искаха и да чуят.

Вечерта, макар хладовита и влажна, бе се оказала относително плодотворна. Софи се запъти към наетия файтон и кочияшът тутакси скочи от капрата да й отвори вратичката. Прислужницата й Алис чакаше вътре, сгушена под одеялата.

— Е, милейди? — обади се тя, когато вратата хлопна. Софи се настани и почука по тавана, за да даде знак на кочияша. После извади сгънат лист хартия от джоба на палтото си.

— От Наталия няма и следа, но пък намерих ето това.

Бет, момичето, обърнало се към София за помощ, се тревожеше, че незнайна беда е сполетяла приятелката й Наталия. Отскоро Бет си имала покровител и изоставила занаята, но Наталия продължила да работи в кръчма на пристанището, където срещу някоя и друга монета се качвала с клиентите на горния етаж. Момичетата си пишели всяка седмица, но от близо месец Наталия не изпращала вест на приятелката си.

Тази вечер Софи бе намерила начин да се вмъкне в стаята на Наталия и бе я претърсила. Ала единственото писмо, което бе намерила, бе се оказало на руски.

Тя изпружи свободните си от тежки поли крака в тясната трополяща карета. Да, бричът безспорно е изключително изобретение.

— Да можех да разбера какво пише. А Бет, естествено, не знае друг език.

— Значи ще трябва да намерим някой, дето говори руски, милейди.

В съзнанието на Софи мигом отекна едно име. Име, за което се опитваше да не мисли повече от пет или най-много десет пъти на ден. Рядко успяваше.

— Познавам човек, който владее руски. Лорд Куинт. Помня, че изнесе лекция на едно събитие в руското посолство преди три години. — Софи бе присъствала на лекцията, спотаена в дъното на залата. Не бе разбрала и думичка, но, трябваше да признае, лорд Куинт бе великолепен. Говореше за някакво скорошно научно откритие и бе приковал вниманието на всички, а няколко пъти дори успя да разсмее намусените руснаци.

Алис цъкна с език.

— Уви, Негово благородие едва ли ще има сгода да говори пак руски, туй поне е ясно.

— Какво искаш да кажеш?

Острият й тон стресна Алис.

— Мислех, че Ваше благородие знае. Смъртта хлопа на вратата му. Срещнах една от прислужниците му преди три, не, по-скоро четири дни. Налегнала го е треска. Никому не позволява да го обслужва и не иска да повикат лекар.

Стомахът на Софи се сви. Зави й се свят и й се стори, че всеки миг ще пропадне през пода на каретата право връз калните улици на Садърк. Без съмнение, сведенията на Алис бяха точни. Момичето имаше толкова много познанства сред слуги и прислужници, че можеше да посрами и най-добре организираната шпионска служба. Куинт… на прага на смъртта! Мили Боже! Знаеше, че в онази нощ, в къщата на Маги, точно преди да избухне пожарът, бе го уцелил куршум. Но предполагаше, че се е възстановил, тъй като всички твърдяха, че раната е повърхностна. Дявол го взел, ако не бе така погълната от собствения си живот.

Тя удари с юмрук по тавана на каретата и кочияшът дръпна малката преграда.

— Спрете на югоизточния ъгъл на Бъркли Скуеър — нареди Софи с престорено дебел глас.

Куинт живееше по диагонал от бащината й къща, та реши да слезе от каретата и да остави Алис да продължи сама към дома.

— Какво сте намислили, милейди?

Не е ли очевидно?

— Да го спася!

Алис ахна.

— Не може да отидете там в този вид. — Тя посочи дрехите на Софи.

— Че защо не?

— Защото няма да пуснат непознат при него, та макар и облечен като джентълмен. Освен това…

— Не започвай пак да ми опяваш, че се държа непристойно. Отдавна сме загърбили тия глупости, Алис. Не се тревожи, ще намеря начин да вляза.

И наистина, когато няколко минути по-късно похлопа на задната врата на къщата, Софи вече бе съчинила правдоподобна история. Отвори й възрастна жена с нощна шапчица и сънени очи, а сбръчканото й лице мигом се смръщи при вида й.

— Какво има?

— Идвам — подхвана Софи с дебел глас — по настояване на Негово благородие, херцог Колтън, за да се погрижа за Негово благородие.

Жената вдигна лампата и огледа Софи от глава до пети.

— Лекар ли рекохте, че сте?

— Камериер съм, но имам широки познания в медицинската наука.

— И ви праща херцог, тъй ли рекохте?

Софи вирна брадичка.

— Точно така. И смятам, че Негово благородие едва ли ще се зарадва, ако разбере, че ме държите на студа толкова време.

Жената се дръпна и я пусна да мине. Влязоха в кухнята, където Софи свали шапката и палтото си.

— Къде мога да намеря Негово благородие?

— Затворил се е в покоите си. Не пуска никого, даже и лекаря. Повечето прислужници вече избягаха. И без туй до ден-два всички ще се озовем на улицата.

Жената млъкна и затътри крака към коридора. Явно е готвачката, помисли си Софи и я последва.

— Нагоре по стълбите — измърмори жената, подаде на Софи лампата и изчезна във вътрешността на къщата.

След известно лутане Софи най-сетне откри господарските покои. Вътре бе студено и душно, огънят бе угаснал. През прозорците се процеждаше лунна светлина и осветяваше слабо помещението, но достатъчно, та Софи да различи едрата фигура, която лежеше неподвижно под завивката. Куинт. Моля те, Господи, нека е жив.

Тя се втурна напред и едва не изохка. Мили Боже. Състоянието му бе по-тежко, отколкото очакваше. Кожата му бе восъчнобяла, устните — напукани и подпухнали. Очите му бяха затворени, а под тях се очертаваха синьо-черни сенки. Софи стрелна ръка към шията му, където не бе превързана. Кожата му опари пръстите й, ала тя въздъхна с облекчение. Пулсът му, възслаб, все пак се долавяше.

Сложи лампата на масичката до леглото.

— О, Деймиън — прошепна. Не се сдържа и отметна влажния кичур от пламналото му чело. — Ето какво се случва, когато отказваш да ползваш услугите на камериер, глупчо.

Прегледа внимателно раната и от гърлото на Куинт се изтръгна сподавен, болезнен стон. Опипа ужасната, аленочервена рана и установи, че още сълзи. Куинт изпъшка и немощно се опита да се извърне. Ако не друго, поне проявяваше признаци на живот. Докато посягаше към връвчицата на звънеца, Софи си състави списък на всичко, дето щеше да й трябва.

А дали не е закъсняла? Побърза да пропъди мисълта от съзнанието си и се зарече да не се предава. Нямаше да допусне той да умре.

— Чуваш ли, Куинт? — рече на глас. — Няма да умреш.

След десетина минути и неколкократно дръпване на връвчицата в стаята най-сетне се дотътри сънен лакей с омачкани дрехи. Очевидно бе го събудила, но в момента не бе в състояние да съчувства на прислугата. Бяха изоставили господаря си, нещо напълно непростимо, макар че самият Куинт бе им наредил така. А той не заслужаваше подобно отношение.

— Вдигнете на крак прислужниците. Кажете на готвачката да кипне вода. Трябват ми чисти чаршафи и кърпи. Донесете всички лекарства, които има в къщата. И пратете някой да доведе лекар.

— Ама…

— Без възражения. Негово благородие е на крачка от смъртта, но възнамерявам да го спася, така че правете каквото ви казвам. Хайде, по-живо!