Джоана Шуп
Дяволската лейди (13)

Тринадесета глава

Когато най-после се случи онова, от което най-много се опасяваше, Куинт можеше да вини само себе.

Стоеше на верандата и се радваше на чистия въздух и на топлите лъчи на следобедното слънце, които галеха лицето и раменете му. След случката със Софи вече няколко пъти бе излизал навън, колкото да си напомни, че е в състояние да го направи. Чувстваше се свободен, въодушевен. Не смееше да пристъпи по-нататък, но и това беше нещо.

Жалко, че не можеше да го види отнякъде.

— А, ето ви и вас.

Куинт се обърна и стомахът му се сви. Дявол го взел.

Насреща му вървеше херцог Колтън. Изглеждаше в цветущо здраве и прекрасно настроение, а черната му коса блестеше като катран на слънцето.

С неприятно жегване се сети, че така и не бе отговорил на поканата на приятеля си да му погостува в Норфолк. Триста дяволи.

— Икономът ви каза, че ще ви намеря тук. Наредено му било да съобщава на всички, че не сте си у дома. Вероятно сте погълнат от някоя важна задача.

„По-добре да не отричам“, помисли си Куинт.

— И все пак вие е пуснал.

— Заради невероятния ми чар, без съмнение. Как сте, стари друже? — Колтън тупна Куинт по гърба. — Признавам, че се изненадах, като не получих отговор на писмото си. Но допускам, че сте бил зает.

— Така е. Поздравления, между другото.

Колтън се ухили.

— Благодаря. Основният принос е на Джулия, естествено. Момчето е хубавец. Същински бащичко.

Куинт едва се сдържа да не завърти очи подигравателно.

— Радвайте му се, додето можете. Тръпки ме побиват, като си помисля какви проблеми ще ви създава след двайсетина години.

— Нищо няма да може да скрие от мен. Това му е лошото да имаш за баща поправил се нехранимайко.

— Защо сте дошли? Мислех, че ще предпочетете да останете в Норфолк с Джулия и Оливия. — Оливия бе двегодишната дъщеря на херцога. — А не да скитосвате из столицата.

— Джулия ме изпрати. Притеснила се е за лейди София. Напоследък писмата й са кратки и безлични, пък и отказа да дойде в „Сийтън Хол“, за да види бъдещия херцог. Джулия се тревожи, а когато съпругата ми се тревожи, нямам мира. — Той скръсти ръце. — Не сте ли я виждали напоследък?

Виждал я бе, и още как — всеки сладостен сантиметър от тялото й. Затвореше ли очи, още си представяше влажната й вулва, разголена пред него като изискано блюдо.

— Не — отвърна с внезапно дрезгав глас. — Но не съм излизал много-много.

Колтън го изгледа изпитателно със сивите си очи.

— А защо? Сезонът започна. Не ходите ли по лекции и дебати?

— Захванал съм се с някои неща, които запълват цялото ми време — отвърна Куинт уклончиво.

— Е, след като вече съм тук, можете да се откъснете от работата и да се позабавлявате. Уинчестър също е в града. Да отскочим ли до „Уайтс“ да хапнем с него?

— Та вие мразите „Уайтс“. Твърдите, че членовете на клуба са по-корави и от хляба.

— Тогава да идем в „Брукс“. Или „Будълс“. Дявол го взел, да идем в някоя игрална зала. Все ми е тая. Да идем, където и да е.

Куинт преглътна. Настъпил бе мигът, от който се страхуваше вече близо четири месеца.

— Не мога. Не и днес. Но бих могъл да помоля готвачката да ни приготви нещо. Задържа се доста дълго. Бива я.

Колтън килна глава. Намръщи се.

— Куинт, никак не умеете да лъжете. Затова с Уинчестър не ви позволяваме да играете на карти, нищо че сте в състояние да запаметите подредбата на цялата колода. Какво криете от мен?

— Нищо. Но не всеки е в състояние да откликне на прищевките ви в момента, в който пристигнете в града.

Думите прозвучаха по-остро, отколкото му се искаше, и Колтън изви вежди учуден.

— Нямах представа, че приятелството ни ви натоварва толкова. Не ви предлагам брак, Куинт. Искам само да обядваме заедно.

— Извинете ме. Не исках да прозвучи така. Зает съм, това е всичко.

Колтън впи очи в него и една дълга минута не каза нищо.

— Добре тогава. Ще ви оставя да работите.

Куинт едва не въздъхна от облекчение. Не се и надяваше, че Колтън ще остави работата така, но поне печелеше известна отсрочка, та да измисли по-подходяща лъжа до следващото му посещение.

— Но има нещо, което искам да ви попитам.

Куинт се стегна.

— И какво е то?

— Както знаете, помолихме Уинчестър да бъде кръстник на Оливия — Колтън пристъпи от крак на крак и Куинт усети, че приятелят му се притеснява. — Е, бихме искали вие да сте кръстник на Хари.

— Кръстили сте го Хари, на брат си?

Колтън кимна.

— Да. Ще се съгласите ли? С Джулия много ще се радваме.

Нещо стегна Куинт за гърлото. Искаше да откаже, да заяви на Колтън, че вероятно след няколко години ще е напълно луд, но не можа. Нямаше как да откаже точно на него, човекът, комуто дължеше толкова много.

— Разбира се. За мен ще е чест.

— Отлично — Колтън отново го потупа по гърба. — Няма да е през следващите няколко месеца, но ще ви чакаме в „Хийтън Хол“. Естествено, ще ви уведомя кога.

— Разбира се — изломоти Куинт. — Ще дойда.

„Господи, как?“

— Какво е това?

Откъм стълбите с подскоци се появи Канис.

— Кучето ми.

— Куче — Колтън се извъртя да го погледне в лицето. — Имате куче? Вие, който не искате да изчеткате собствения си кон?

— Конете са друга работа. А и Канис е подарък, не можех да го върна.

Колтън го изгледа въпросително.

— Подарък от кого?

Куинт сви устни и се загледа към градината. Дори да излъжеше, Колтън щеше да го изобличи.

— Мили Боже. Жена?

— Не ставайте смешен — изсумтя Куинт, макар думите да прозвучаха неубедително и на самия него.

— Не ми хрумва друга причина да не разкриете името на дарителя. Което обяснява и защо не сте се отървали от животинчето.

Май трябваше да си намери по-непроницателни приятели.

— Не се ли канехте да тръгвате?

Устата на Колтън трепна подигравателно.

— Знаете ли какво, ще взема да приема поканата ви за обяд.

 

 

Софи се промъкна в градината на Куинт. „Колко странно, че го правя посред бял ден“, помисли си тя с усмивка. Но просто не можеше да изчака до вечерта, не и когато имаше толкова много неща да обсъди с него.

Дъждът бе спрял, поне засега, и слънцето храбро се опитваше да си проправи път през плътния пласт облаци. Реши да опита през верандата вместо през входа за прислугата. Така по-бързо щеше да стигне до кабинета му.

Отнейде изскочи Канис, изтича към нея и размаха необуздано опашка.

— Здравей, момчето ми! — Наведе се и го вдигна на ръце. Кутрето растеше със стряскаща скорост. „Явно слугите на Куинт се грижат добре за него“, помисли си Софи. Канис я близна по лицето и тя прихна с все глас. После се качи до верандата, отвори вратата, пристъпи в стаята и спря като закована.

Три чифта смаяни очи се втренчиха в нея.

Софи рядко изричаше ругатни, но в случая обстоятелствата го налагаха. По дяволите.

Херцог Уинчестър, херцог Колтън и Куинт скочиха на крака. Канис се извиваше в ръцете й, решил, че трябва да слезе, и тя го пусна на земята. Опита да се съвземе, изправи се с цялото достойнство, на което бе способна, и се поклони дълбоко.

— Господа.

Колтън пръв заговори.

— Лейди София. Каква… изненада. — Стрелна с поглед Куинт, после отново се обърна към нея. — Нямахме представа, че ще се присъедините към нас за обяд.

— Да — обади се и Уинчестър и направи знак на лакея да сложи още един комплект прибори. — Благодаря ви, че се присъединявате към нашата малка сбирка по повод завръщането ми и сина на Колтън. Защо иначе ще дойдете у Куинт.

— … без придружител — прекъсна го херцогът.

— … посред бял ден — продължи Уинчестър.

— … през градината — довърши херцогът.

— Колтън, Уинчестър — Куинт изгледа сърдито приятелите си. — Дръжте се прилично — скастри ги той с тих, но сериозен глас. После пое към вратата, водеща към вътрешността на къщата. — Лейди София, нека да разменим няколко думи, ако обичате?

— Разбира се — измърмори тя и го последва.

Той задържа вратата и я затвори зад нея. Ала вместо да спре, продължи към кабинета. Когато затвори и тази врата, посегна да погали бузата й.

— Съжалявам. Нямах представа, че ще…

— Не, вината е моя, задето нахълтах така по светло, очаквайки, че ще бъдете сам.

— Съвсем разумно предположение в който и да било друг ден, но не и днес, очевидно. Как предпочитате да действаме?

— Май ще се наложи да остана за обяд, как мислите?

Куинт кимна без особен възторг.

— Да, така вероятно ще е най-добре. Но ви предупреждавам — няма да се откажат лесно. Не им се оставяйте. И не се страхувайте да.

— Мога да се справя с тях, Куинт. — Колко мило да се тревожи така за нея. Софи познаваше Уинчестър от години, а Колтън бе станал кротък като агне, откакто бе се сдобил с рожба. Пък и двамата предпочитаха да не ядосват съпругите си.

— Знаете, че няма да кажат на никого. Проблемът е, че…

— Ще искат отговори в мига, в който видят гърба ми.

Куинт направи гримаса, толкова красив в раздразнението си, че тя не се сдържа и опря длан в гърдите му, надигна се на пръсти и притисна устни в неговите. Целувката бе страстна, но нежна и приключи твърде бързо.

— Съжалявам. Давам си сметка, че това е последното, от което се нуждаете в момента.

Той се приведе да открадне още една целувка, този път по-дълга.

— Можеше да е и по-страшно — рече накрая, без да отделя устни от нейните. — Можеше и съпругите им да са с тях.

Уви, както Софи добре знаеше, Джулия и Маги щяха да бъдат уведомени за случилото се, веднага щом групичката се разпръснеше след обяда. Ала нямаше какво да се прави.

— Поне докато разпитват мен, вас ще оставят на мира.

— Съмнявам се. Но кажете ми, защо дойдохте?

— О — Софи отстъпи и извади пергамента от джоба на наметалото си. — Изчезнало е още едно момиче. От заведението на мадам Хартли. Бях там сутринта, за да разпитам останалите. — Тя му подаде листа. — Мислех, че можем да обсъдим информацията.

— Довечера — обеща той и пъхна листа в чекмеджето на писалището си. — А сега да се връщаме, преди да са нахлули при нас.

Той я хвана за лакътя и я поведе към трапезарията. Колтън и Уинчестър бяха изоставили преструвките, че се хранят, гледаха втренчено вратата, а устните им потрепваха развеселено.

Софи се постара да не им обръща внимание и подаде наметалото си на лакея. Куинт дръпна стола й, за да седне.

— Благодаря ви. — С треперещи ръце, тя разстла салфетката в скута си. — Разкажете ми за сина си, Колтън.

 

 

Това бе най-дългият обяд в живота на Куинт, а веднъж, в Константинопол, бе присъствал на официален банкет с трийсет и две блюда.

Трябваше да признае, че Софи бе съумяла да запази изтънчените си обноски въпреки напрежението и да насочва разговора към безопасни теми. Сина на Колтън. Здравето на Джулия. Сватбеното пътешествие на Саймън. Най-новата изложба на Маги. Ослепителната й усмивка, сърдечният й смях го пленяваха, та едва успяваше да откъсне очи от нея. А устните й… Спомни си как преди малко, в кабинета, го целуна, сякаш това бе най-естественото нещо на света. И колко му се хареса.

Започваше да свиква с присъствието й. Макар да съзнаваше, че му се отразява зле, още не бе загубил дотолкова разума си, та да не забележи колко добре му въздейства тя. Експериментът на верандата го доказваше. Но повече не биваше да се възползва от нея.

Само дето не бе сигурен, че е в състояние да се сдържи.

— Чухте ли какво казах, Куинт?

Куинт примигна срещу Уинчестър.

— Попитахте ме дали ще присъствам на откриването на изложбата на Маги след три седмици.

Колтън се подсмихна.

— Умирам да разбера как го правите. Да следите разговора с едно ухо, а през това време да мислите за съвсем друго.

— Определено би ми било полезно в парламента — намеси се Уинчестър.

— Значи ще дойдете? Покрай обиколките из разни галерии Маги разучи някои нови техники и ще се радва да видите картините й.

Куинт усети как го гризе чувство за вина.

— Ще направя всичко възможно.

Точно в този момент Канис реши да доприпка до стола на Софи и да привлече вниманието върху себе си. Тя бодна късче пилешко месо от чинията си и му го подхвърли.

— Знаете ли, Оливия отдавна иска кученце — подхвана Колтън. — Може пък да й взема едно, докато съм тук. Откъде го купихте, София?

— От собственика на малкото магазинче за чай в… — Софи бързо затвори уста, осъзнала какво е направила.

Куинт едва не изстена.

Уинчестър и Колтън се спогледаха. Софи, за щастие, се окопити бързо.

— Купих го за себе си, но татко не се съгласи да го гледам у дома. Така че го подарих на Куинт.

— Ама разбира се — проточи Колтън. — Понеже Куинт…

— … толкова обича животни. Всички го знаят — довърши Уинчестър.

— Именно — подсмихна се херцогът.

В гърдите на Куинт пламна гняв. Той удари с длан по масата и приборите издрънчаха.

— Достатъчно. Настоявам и двамата да се извините, в противен случай ще ви изхвърля оттук.

Уинчестър взе салфетката и избърса ъгълчетата на устата си. Куинт остана с неприятното чувство, че приятелят му прикрива насмешлива усмивчица зад плата.

— Моля за извинение, лейди София.

— Аз също — обади се и херцогът, без да си прави труда да скрие ухилената си физиономия. — Държим се непростимо грубо.

Софи махна с ръка.

— Знам, че изглежда странно. Но често човек не знае какво иска, преди да го замерят с него по главата. Как мислите?

Двамата се размърдаха смутено и сега бе ред на Куинт да сдържи усмивката си. На Софи можеше да се разчита, че ще обърне ситуацията в своя полза, намеквайки за бурния период, през който Колтън и Уинчестър ухажваха съпругите си. След тази реплика приятелите му се държаха прилично, поне през повечето време, а скоро след това Софи си тръгна, този път през входната врата.

Куинт я съпроводи и когато се върна в трапезарията, завари Колтън и Уинчестър да мълчат в очакване. Дълго време никой не продума. Накрая Колтън се изкашля и разтърка брадата си.

— Куинт, аз съм последният човек, който би подложил на съмнение избора ви на обект за…

— … ухажване — довърши Уинчестър, когато херцогът спря нерешително.

— Именно. Но ми се струва, най-малкото заради съпругата ми, че е редно да ви попитам — да не би да сте изгубили ума си?

„Не още“, помисли си Куинт.

— Не се задявам с нея.

Уинчестър издаде сподавен звук.

— Така ли? Наясно сте с кого разговаряте, нали? Не само надушваме лъжата отдалеч, но и държа да отбележа, че се завърнахте от краткия ви разговор с пламнали устни. Какво точно става тук?

— Та тя е невинно момиче, Куинт — обади се Колтън, когато Куинт не отговори. — Дъщеря на маркиз. Не бива да очаквате да се измъкнете, без да си понесете последствията.

И двамата го гледаха, сякаш бе непознат. Всъщност, като се замислеше, самият Куинт не можеше да се познае напоследък. Срамът и угризенията за стореното със Софи избуяваха като плесен в гърдите му, но в последно време се появяваше и нещо като инат. Та нали не бе я насилил — явно й беше безкрайно приятно, а той не искаше да се откаже от нея. Макар да беше редно повече да не се виждат, и то по причини, които Колтън и Уинчестър не бяха и сънували, Куинт се нуждаеше от Софи повече, отколкото се осмеляваше да си признае.

И все пак знаеше, че съвсем скоро всичко ще приключи.

Приятелите ще докладват на съпругите си, а те ще побързат да се намесят в защита на Софи срещу него — човека, който според тях се възползва от нейната добродетел. Нищо че тя самата бе причина за интимните им срещи.

Усещаше, че губи почва под краката си точно когато бе започнал да стъпва малко по-уверено.

В тялото му избухна гореща, буйна, свирепа ярост, от която слепоочията му взеха да пулсират.

— Нито веднъж — процеди той през зъби, — откакто се познаваме, не съм си позволявал да се меся във връзките ви. Не съм разпитвал за неща, дето не ми влизат в работата. Не съм се опитвал да ви внуша чувство за вина, задето години наред се държахте като малоумници. — Сърцето му задумка от гняв, дишането му се учести и в периферията на зрителното му поле взе да се прокрадва мрак. — Нищо не ви дава право да се месите в живота ми. Да я обиждате — той с мъка си пое въздух — и да подхвърляте груби шеги.

По кожата му изби студена пот и той осъзна, че трябва тутакси да се махне от стаята. Ако получи пристъп пред приятелите си, няма да може да се погледне. Стана рязко.

— Добре ли сте? — обади се Уинчестър и свъси вежди загрижено.

— Добре съм. Проблеми със стомаха. — Куинт махна с ръка. — Оставете Софи на мира. Приятели сме. — Гърдите му изсвириха мъчително. — И такива ще си останем. — Скочи към вратата и изчезна във вътрешността на къщата.

Ник се втренчи в затръшнатата врата.

— Ама че…

— Странна работа.

Колтън се обърна към Уинчестър.

— Именно. Ако не бях го видял със собствените си очи, нямаше да повярвам.

— Здравата е хлътнал.

— Като ученик.

— Случва се и на най-силните мъже, Колт. Но е прав. Не биваше да го тормозим.

Ник вирна вежда.

— Че кога не сме се тормозили един друг? Дявол го взел, с вас неведнъж сме се спречквали, когато се върнах от Венеция. И Куинт го знае, така че не разбирам защо изведнъж е станал толкова докачлив.

— Нямам представа. А и как се задъха накрая. Имаше вид, сякаш всеки момент ще припадне.

Ник се облегна назад.

— Бил е бесен, предполагам.

— Това не беше гняв. Нещо друго е — отбеляза Уинчестър и завъртя разсеяно една лъжица на масата. — В града съм едва от няколко дни, но вече чувам слухове.

— Какви слухове?

— За Куинт. Че се е затворил вкъщи и не излиза.

Ник завъртя очи.

— Стига. Слугите му обичат да фантазират.

— Не съм го чул от слугите му. Не ходи в клубовете. Нито на научни събирания. Отказал е да изнесе реч за откриването на Кралското общество. Казват, че не напуска къщата и не приема посетители.

— С изключение на лейди София.

Сега, като се замислеше, нещо определено не беше наред, когато се видя с Куинт на верандата. Икономът здравата бе се потрудил да му попречи — на него, херцог и приятел от детинство — да влезе в къщата. Ако Ник не бе толкова неприлично нехаен, изобщо нямаше да успее да влезе. А и това обясняваше защо Куинт не бе пожелал да отидат в някой от клубовете.

— Да не е болен?

Уинчестър сви рамене.

— Не мога да кажа. Изглеждаше съвсем добре, освен сцената накрая. Много мило да се разпали така в защита на жена, не мислите ли? Май никога не съм го виждал толкова разгорещен.

— Така е — съгласи се Ник с усмивка. — Изобщо не би ми хрумнало, че между двамата може да излезе нещо. Защо чак сега, след толкова време?

— Тая работа не е отскоро — отбеляза Уинчестър. — Нещо се е случило помежду им точно преди годежа му. Не съм споменал на Джулия, но ги видях на един бал. Куинт и Софи, сами. И доколкото си спомням, се целуваха доста страстно.

Ник примигна изненадан.

— Ами годежът?

— Беше грешка. Куинт не даваше и пет пари за онази Пепертън.

— Но беше готов да се ожени за нея.

— Така е, макар да си мисля, че й предложи само защото нещата със София така и не потръгнаха. Сякаш се опитваше да привлече вниманието й, като ухажва друга жена. Интересна идея, как смятате?

Известно време никой не продума. Ник, не без известна доза съжаление, пресметна, че няма да може да се върне в Норфолк на следващия ден, както се надяваше. По дяволите.

— Какво ще правим? — попита Уинчестър. — Имам предвид Куинт и София.

— Още не съм решил. Джулия ще се вбеси, ако разбере, че съм премълчал такова нещо. Ще поиска веднага да дойде в Лондон, а лекарят й нареди да не пътува поне още няколко седмици.

— Маги също ще иска да узнае подробности. Обещахме си оттук нататък да нямаме тайни един от друг, така че не мога да скрия от нея.

— Но не е речено, че трябва да й кажете веднага — вметна Ник.

Двамата се умълчаха, замислени за съпругите си. Всъщност Ник ни най-малко не се притесняваше от гнева на Джулия. Когато се ядосаше, лицето й пламваше и гърдите й започваха да се надигат по крайно привлекателен начин. Той се размърда на стола, за да пропъди мисълта. Откакто бе родила, гледаше да държи ръцете си далече от нея, за да се възстанови, но не му бе лесно.

— Нали знаете онази приказка — кое е хубавото на ядосаната жена? — обади се Уинчестър.

— Не, кое?

Уинчестър се ухили.

— Че трябва да я съблазниш, та да ти прости.

Ник се засмя.

— Съвършено вярно. Е, добре. Даваш им две седмици. После ще кажа на Джулия.

— Две седмици — съгласи се Уинчестър. — Не може да не си дава сметка, че ще трябва да се ожени за нея.

— Стига София да се съгласи. Винаги е имала особени схващания по въпроса.

— Схващанията ще са без значение, ако тази история излезе наяве. Доброто й име ще бъде съсипано. Никоя жена не би преглътнала такова нещо.

Уинчестър ги разбираше тия работи. Жена му бе се замесила в грандиозен скандал по време на дебюта си, та бе се наложило да прекара няколко години, заточена в провинцията.

— Куинт вероятно има план. Никога не предприема нещо, без да го е обмислил от стотина гледни точки.

— Така си е. Ами тия приказки, че не излиза от къщи?

— Абсурд. Куинт е твърде здравомислещ, та да се превърне в отшелник. Най-вероятно работи по нещо секретно. Да му дадем няколко дни.

— А после какво?

— После нападаме от засада.