Джоана Шуп
Дяволската лейди (20)

Двадесета глава

Софи присви очи срещу сивкавата светлина, която се стелеше през прозореца на каретата. Неприятно й беше дори да мига. Главата я болеше непоносимо, с несекващо мъчително пулсиране зад слепоочията. Никога повече нямаше да близне алкохол.

Макар да й се губеха моменти от миналата нощ, разговора си с О’Ший общо взето помнеше. Предупредил я бе да стои настрана от заведенията му, заявил й беше в прав текст, че знае коя е и бе изпратил съобщение до Уайтхол. Последното бе особено интересно. Кого ли познава О’Ший в Уайтхол? Струваше й се невероятно, че принцът на лондонската утайка може да води кореспонденция с човек от правителството.

Помнеше отчасти и как се прибра у дома с Куинт. Бе се появил ненадейно, бе я прегръщал и бе се оставил да го целува. В съзнанието й изплува смътният спомен как му казва, че иска да го оближе, и ушите й пламнаха. Сигурно я е сметнал за напълно разпусната.

Не че в други случаи не бе окуражавал подобно поведение у нея. Май харесваше темперамента й.

Сега обаче нямаше време за такива мисли. Двете с Алис се канеха да проследят лорд Толбърт. След като не можеше да го причака и някое от заведенията на О’Ший, бе решила да го следи през деня. Което означаваше, че се налага да е облечена като себе си и да влачи и камериерката си. Благоприличието бе голяма досада.

В момента седяха и нает файтон пред дома на Толбърт. Не очакваше да го види скоро — джентълмените рядко излизат от къщи преди късния следобед. Ала не биваше да рискува да го изпусне отново.

Тъкмо бе затворила очи да си почине за миг, когато Алис я дръпна за ръката.

— Милейди! Ето го!

Софи рязко отвори очи и видя как Толбърт слиза по стълбите и се качва в чакащата карета. Тутакси нареди на кочияша да го последва и му обеща двойно възнаграждение, ако успее да го проследи. Потеглиха и скоро стана ясно, че Толбърт се е отправил към пристанището. Сърцето на Софи се разтуптя от вълнение.

Скоро каретата на Толбърт спря пред редица магазинчета. За миг изчезна от погледа им, но в следващия Софи зърна върха на цилиндъра му. Толбърт влезе в заложна къща.

— Какво ли прави вътре? — учуди се тя.

— Сигурно продава семейното сребро, ако слуховете за дълговете му са верни — отвърна Алис.

Софи се сети за пръстена на Памела, сребърния пръстен с фалшивите смарагди. Ако Толбърт бе убил онези момичета, логично беше да се опита да продаде бижутата им. Дали затова е отрязвал ръцете им? Потръпна от вълнение. Беше на косъм да го хване, усещаше го.

Десетина минути по-късно Толбърт се качи отново в каретата.

— Да го последвам ли, мис? — обади се кочияшът.

— Не. Изчакайте тук — отвърна тя и посегна към дръжката на вратата.

— Къде мислите, че отивате, милейди? — чу острият глас на Алис зад гърба си. — Не може да влезете в такъв магазин.

Софи махна пренебрежително с ръка.

— Че кой ще разбере в тази част на града? Никой няма да ме види.

— Би било изключително непристойно.

— Алис, ако направим списък на всички непристойни неща, дето съм вършила през последната година, влизането ми в заложна къща няма да попадне в първата десетка. — Тя изви насмешливо вежда и Алис въздъхна.

— Ще дойда с вас — отсече камериерката и двете слязоха от каретата. Звънчето над вратата оповести влизането им. Край стените се издигаха витрини с разни дреболии откраднати, укривани или продадени от отчаяние. Атмосферата бе подобаващо потискаща, поне според Софи.

От задната стаичка се показа възнисък възрастен мъж с оредяла коса и очила.

— Добро утро, дами. С какво да ви помогна?

Софи смъкна качулката на наметалото, приближи се до най-близката витрина и остави чантичката си отгоре. Съзнаваше, че скъпите й дрехи и изисканият акцент веднага ще издадат общественото й положение. Надяваше се това да не попречи на собственика да говори. Малцина бяха мъжете, които приемаха жените сериозно. Това бе и причината да започне да се облича като сър Стивън.

— Добро утро, господин…?

— Бенджамин, милейди. Казвам се Бенджамин и съм собственик на заложната къща. С какво мога да ви услужа, Ваше благородие?

— Търся един пръстен, господин Бенджамин, който моя приятелка неотдавна изгуби. Сребърен със зелени камъни, подредени във формата на детелина. Виждали ли сте нещо подобно?

— Не и напоследък, милейди. Но може би Ваше благородие ще се заинтригува от този аметистов пръстен с формата на сърце — той отиде до една от витрините и понечи да я отключи.

— Благодаря ви, господин Бенджамин. Интересува ме само пръстенът на приятелката ми. Сигурен ли сте, че никой не ви е предлагал такъв предмет?

Широкото му чело се сбърчи.

— Сигурен съм, Ваше благородие. Всичко, което влиза в магазина, минава през ръцете ми, а такъв пръстен не съм виждал.

Софи не можа да прецени дали казва истината. Отвори чантичката си, извади един шилинг и го плъзна по плота, без да вдига пръст от монетата. В очите на мъжа припламна искра на алчност и той посегна, но Софи не отмести ръка.

— С удоволствие ще махна пръста си, ако ми кажете още нещо. По каква работа бе дошъл мъжът, който току-що си тръгна оттук?

— Негово благородие? — Мъжът я изгледа пресметливо. — Подобна информация ще ви струва повече от шилинг.

— Я чакайте малко — понечи да го прекъсне Алис, но Софи я спря с ръка.

— Колко?

— Три шилинга.

Алис изломоти нещо, но Софи бръкна отново в чантичката. Извади още две монети и ги пусна в дланта си.

— Добре. Три шилинга.

— Негово благородие ми продаде огърлица. Рубинена. Много добра изработка.

— Може ли да я видя?

— Простете, Ваше благородие, но ми се струва, че не е добре за бизнеса ми да давам сведения. Ако всичките ми клиенти.

Софи бръкна за трети път в чантичката и извади още една монета.

— Четири шилинга. Ще ви ги дам, когато видя огърлицата.

Мъжът се поколеба, сетне забърза към задната стаичка. Върна се с малка кадифена кутия и й я подаде.

Вътре лежеше тъничко златно синджирче с едър рубин, обграден от по-малки камъни.

— Близо два карата рубини, Ваше благородие.

— Благодаря ви, сър. Звънчето над вратата иззвъня.

— Бенджамин, забравих.

Софи се обърна и се озова лице в лице с Толбърт, който бе се заковал до вратата, напълно слисан. Свали шапка и се поклони, а тя се мъчеше да измисли какво да каже.

— Лейди София — Толбърт влезе вътре. — Не очаквах да заваря точно вас в подобен магазин, особено в тази част на града. Купувате ли нещо? — Той се облегна на близката витрина и я изгледа недоверчиво.

— Само разглеждам. Миналата седмица изгубих гривна недалеч оттук и се чудех дали някой не я е донесъл на господин Бенджамин.

С облекчение видя, че той е побързал да прибере огърлицата.

— Така ли? — Толбърт изгледа собственика, после се обърна към нея с подозрение. — Имахте ли късмет?

— Не. Боя се, че гривната ми е изчезнала завинаги.

— Колко жалко.

Настъпи напрегнато мълчание. Никой не помръдваше и скоро положението стана нетърпимо неловко. Софи реши, че Толбърт не иска да си тръгне пръв. И понеже нямаше друг избор, каза на господин Бенджамин:

— Ако гривната все пак се появи, свържете се незабавно с мен.

— Разбира се, милейди — отвърна мъжът и избърса челото си с парче плат.

— Лейди София — кимна Толбърт.

— Приятен ден, лорд Толбърт.

С треперещи крака, Софи излезе от заложната къща и Алис я последва. Двете забързаха към файтона.

 

 

На вратата се почука и Канис се надигна от пода. Куинт протегна ръка да го погали по главата, без да откъсва очи от записките си.

— Да, Тейлър?

В кабинета влязоха Тейлър и Вандър, камериерът. Куинт присви очи. Не беше ли инструктирал Тейлър, че не желае да вижда.

— Простете за прекъсването, милорд, но бихме искали да ни отделите няколко минути.

Нима камериерът се кани да се оплаче, че е претоварен? Доколкото Куинт бе в течение, работата му беше да стои на долния етаж и да лъска ботушите му. Тейлър настояваше, че е важно да наеме камериер, и той неохотно се съгласи, но това не означаваше, че се нуждае от бавачка, която да го наглежда през цялото време.

— Да?

Тейлър се изкашля — знак, че е притеснен, както Куинт бе установил, — и влезе.

— Вандър сподели с мен една теория, която, вярвам, ще се стори интересна на Ваше благородие.

— Нима? — Куинт не съумя да потисне сарказма си.

Вандър стоеше зад иконома и Куинт го огледа преценяващо. Едър мъж. Поне метър осемдесет и пет и около стотина килограма. Късо подстригана черна коса, неокосмено лице и тъмна кожа на човек с индийско потекло. Бе влязъл в кабинета с левия си крак, което означаваше, че е левичар.

— Да, милорд. Вандър е от Индия. По-точно от Бомбай. И…

— Предполагам, че може сам да говори.

Ушите на Тейлър пламнаха, но той не каза нищо, само се поклони и отстъпи назад. Вандър изправи рамене и погледна Куинт в очите.

— Както каза господин Тейлър, прекарал съм по-голямата част от живота си в Бомбай. Практикуващ хиндуист съм, милорд. Ваше благородие запознат ли е с учението ни?

— В основата на вярванията са приемането на кармата и стремежът към чистота и сдържаност.

— Точно така, милорд. Също така вярваме в идеята за самадхи.

— От санскрит — „постигане на пълнота“ — отбеляза Куинт и веждите на Вандър се стрелнаха нагоре. — Поназнайвам нещичко и за културите извън нашите брегове.

— В такъв случай Ваше благородие е наясно, че някои от нас медитират, за да постигнат тази пълнота.

— Да, макар да не разбирам защо това би трябвало да ме заинтригува. Не съм последовател на никоя религия, Вандър. Ако смяташ да ме накараш да приема друга вяра, само си губиш времето.

Камериерът погледна Тейлър и той пристъпи напред.

— Не се и опитваме, Ваше благородие. Просто ви правим предложение.

— Смятате, че трябва да опитам медитация.

Двамата кимнаха, доволни, че Куинт разбира за какво иде реч и не се налага да му обясняват. Куинт се облегна и се замисли. Всъщност идеята не беше толкова лоша. До момента бе прилагал всевъзможни европейски методи — билки и други лекове, но източните култури от векове използваха медитацията като средство за успокояване на съзнанието. Практиката се смяташе за упражнение на ума, а нима Куинт не се нуждаеше именно от това?

Въпреки това бе скептичен. Как ще му помогне медитацията? Как седенето под някое дърво със затворени очи ще му помогне да се почувства по-добре.

— Милорд, напълно разбирам колебанията ви. Но медитацията е техника на дишането и вглъбяването — взе да обяснява Вандър. — Използваме я, за да постигнем състояние без мисли, състояние, в което царуват спокойствието и лекотата.

Куинт въздъхна. Това не му говореше нищо. Подобни идеи нямаха количествено измерение в неговия свят. Не можеш нито да прецениш въздействието им, нито да ги представиш пред пълна зала. И реши, че е пълна загуба на време.

„Обичам ви.“

Ето пак тези думи, изплували за пореден път в съзнанието му. Твърде често си ги припомняше през последните дванайсет часа. Струваше му се напълно невъзможно, напълно невероятно, че една жизнерадостна, интелигентна жена като Софи би се влюбила в него. Вероятно и тя не бе във възторг от този факт. С него не бе лесно да се живее дори всичко да бе идеално, камо ли при сегашното положение. Какво ли е съзряла в него, та да я тласне към толкова дълбоко чувство?

Нямаше значение какво чувства той самият, нито че за него никога нямаше да съществува друга жена. Знаеше, че не би могъл да бъде онова, от което се нуждаеше и заслужаваше Софи.

През целия си живот бе търсил отговорите в книгите и научните експерименти. Вярваше, че всички обяснения се крият в науката и разума. Но ето че до момента не бе намерил отговори за състоянието си. Може би отговори чисто и просто нямаше. Но нима не дължи на Софи да продължава да опитва? Копнееше да бъде мъжът, когото тя смяташе, че познава, мъжът, в когото вярваше, че е влюбена. Защото, докато не се превърнеше в този мъж, трябваше да стои далеч от нея.

„Вие сте позор за името си, Куинт. Очаквах повече от вас.“

Да, Уинчестър бе прав, дявол го взел.

— Виждал съм Вандър след медитациите му, Ваше благородие, и трябва да ви кажа, че изглежда много спокоен — Тейлър отново се изчерви, сякаш бе си позволил твърде много.

— Добре, Тейлър. Ясно ми е, че работата е като с кутрето. Няма да мирясате, докато не стане това, дето сте си наумили.

После се обърна към Вандър:

— Бих искал да отделим спиритуализма от практиката. Възможно ли е?

— Разбира се, милорд. Не е нужно да има песни или молитви, макар че без тях вероятно няма да постигнете мокша.

— Свободата, към която се стремя, Вандър, не е свободата, която ти имаш предвид. Ще ми обясниш ли какво да правя?

 

 

Същата вечер, дълго след като бе се стъмнило, Софи отвори портата към градините на Куинт. Щеше да се пръсне от вълнение.

Ключът бе в пръстена. Същия следобед бе обиколила четири заложни къщи, за да търси пръстена на Памела. Ако успееше да го намери и да накара собственика на заложната къща да й опише мъжа, който му го е продал, Толбърт щеше да отиде на бесилото.

Нямаше търпение да сподели с Куинт откритието си.

Къщата му тънеше в мрак. Не се виждаше светлина от прозорците, а необичайното безмълвие я накара да настръхне. Колко е глупава! Вероятно просто си е легнал по-рано… по-рано откогато и да било. Е, човек все някога трябва да спи, нали?

Опита вратата откъм верандата и установи, че е заключена. Измъкна един фуркет от косата си, изви го подобаващо и се захвана с ключалката. Нужна й бе само минута, за да задвижи пружината и да се озове вътре. Странно все пак, че се оказа заключена отвън. Хрумна й през смях, че вече възприема къщата на Куинт като свой втори дом.

Тръгна из добре познатите пусти коридори и влезе в кабинета, който, за нейно учудване, също бе празен. Не че очакваше да завари Куинт да седи сам в тъмното, но решетката на камината бе напълно изстинала. Нима е в покоите си? Реши, че е за предпочитане да не я заловят как броди из къщата, затова отиде до библиотеката, където бе входът към тайните стълби, и задвижи механизма. Вратата се отвори и тя пристъпи в коридора. Може би щеше да го завари в леглото. Гол.

Едва не облиза устни при тази картина. Последния път, нощта, в която я изхвърлиха от вертепа на мадам Хартли, сякаш бе преди цяла вечност. Копнееше за Куинт, копнееше да усети кожата му до своята, тежестта на тялото му, което я притиска в постелята. Без съмнение бе я превърнал в същинска развратница.

Стигна горната площадка и взе да опипва в мрака за резето. Вратата се отвори с тихо поскърцване. В камината припламваше слаб огън и хвърляше сенки в мъждиво осветеното помещение. Куинт бе се изтегнал в леглото с дрехи, очите му бяха затворени, а Канис дремеше до него. Дали е заспал?

— Буден съм — обади се той, сякаш прочел мислите й.

— Чудесно. Трябва да поговоря с вас. — Усмихната до уши, Софи едва не подскочи от вълнение.

— И аз трябва да поговоря с вас. — В гласа му имаше нещо, някаква сериозна нотка, която обикновено липсваше. Още не бе отворил очи да я погледне.

Нима не се радва на присъствието й? Тя спря до леглото, внезапно обзета от неувереност.

— Случило ли се е нещо?

Куинт издиша бавно, дълбоко и отвори очи.

— Не бива да сте тук, Софи.

Пак ли старите терзания? Тя махна пренебрежително с ръка.

— Никога не съм допускала да ме спре дреболия като заключена врата. А сега трябва да изслушате какво имам да ви казвам…

— Вратата не беше заключена случайно.

Софи неволно смръщи лице.

— Какво искате да кажете? Не искахте да идвам?

— Нещата отидоха твърде далеч. — Той приседна в леглото, изтегли се назад и опря гръб на стената. — Време е да сложим край.

— На какво? — Разследванията й ли има предвид? Не може да й попречи да помага на нуждаещите се въпреки предупрежденията на О’Ший.

— На нашата… на отношенията ни. На идването ви тук.

Нещо се сви в стомаха й и болката запълзя към гърлото й, парлива и задушаваща. Вгледа се в лицето му, но изражението му си оставаше строго и сериозно. Изпълнено с решимост. Софи не разбираше. Какво се е променило?

— Не разбирам. Не искате да идвам повече? Това ли се опитвате да ми кажете?

— Да. Преминахме всички граници. Нямах право да се държа по този начин. Съзнавах, че не е редно, но допуснах разумът ми да се замъгли.

„Съзнавах, че не е редно.“ Тя се помъчи да пренебрегне думите му.

— Не съм се дърпала, Куинт — отвърна и се изненада колко равно бе прозвучал гласът й. — Излишно е да поемате цялата отговорност. — Всъщност нейната вина бе многократно по-голяма.

— Напротив, трябва. Отговорността е изцяло моя. — Той прокара длан през лицето си. — Никога не съм смятал, че отношенията ни биха могли да прераснат в нещо повече.

Нима…? Не, невъзможно. Не би могъл да знае какво изпитва тя. Значи става дума за него?

— Какво искате да кажете?

— Онази нощ ми признахте… — Софи замръзна от ужас. Куинт явно изтълкува мълчанието й като неразбиране, защото поясни. — Когато бяхте нетрезва. Казахте ми, че ме обичате.

„О, не.“ Заля я унижение, тялото й пламна от срам. Не помнеше да е изричала подобно нещо, а само смътната представа, че го целуваше в каретата. И все пак явно бе разкрила, че го обича. Всемогъщи Боже, как е могла да се изпусне? Макар да беше истина, тя прекрасно съзнаваше, че Куинт не желае любовта й. Неведнъж бе заявявал, че не иска да се ожени за нея. Да я има в леглото си — да, но да любиш някого и да го обичаш, са съвсем различни неща — поне за него.

Тя преглътна болката и се опита да свие нехайно рамене.

— Казвам го на всички, когато съм подпийнала.

— Съмнявам се, че е така. Не искам да ви нараня.

Та тя вече бе наранена, ала гордостта не й позволяваше да го признае.

— Ами разследванията? Предполагам, че няма да искате да ми помагате.

— Можем да обменяме мнения чрез писма, както бе редно да правим от самото начало. — Той стисна челюсти и извърна поглед. Софи разбра, че никак не му е лесно, както бе й се сторило в първия момент. Може би все пак изпитваше към нея нещо повече от сласт.

— Значи това искате — да не се виждаме повече?

— Не го искам, Софи, но така трябва да бъде. Живеем в свят, в който не можем безнаказано да си играем с правилата. Рискувате всичко, като идвате тук всяка вечер и лягате в леглото ми. Нима искате да съсипете бъдещето си?

— Забравете бъдещето ми. Забравете правилата. Питам какво искате вие самият, Куинт.

— Няма значение какво искам. Нямам право на избор.

— Защо?

— Знаете защо! — изригна Куинт, скочи от леглото и взе да крачи нервно из стаята. — И докато не съм в състояние да избирам, няма да продължаваме по този начин.

Явно се опитваше да я спаси от себе си. Но тя го желаеше повече от всичко, него, независимо дали е болен, или не. Прииска й се да изтъкне колко голям напредък е постигнал — можеше да пътува в карета и да излиза в градината, но знаеше, че ще я обори, ще каже, че подобни дребни стъпки са съвсем недостатъчни.

— А ако се окаже, че никога няма да бъдете в състояние да избирате?

— Тогава ще е по-добре да не бъдете с мен, повярвайте ми.

Тя впи поглед в изопнатата линия на раменете му, в непреклонно изправения му гръб и сърцето й се сви. Куинт можеше да бъде страшно упорит, когато смяташе, че е прав. И все пак, трябваше да опита да го разубеди.

— Не съм на това мнение, а и вие заслужавате да бъдете щастлив. Нека опитаме да бъдем щастливи заедно.

— Не. И двамата ще се измъчваме. Допуснахме грешка. Не биваше да позволя да стигнем дотук.

— Да позволите? — Обзе я гняв и тя го приветства със задоволство, разпали го още повече. — Да позволите? Наистина, Куинт, колко щедро от ваша страна! До гроб ще съм ви благодарна, че ми дадохте възможност да споделя постелята ви.

— Не ви отива да сте дребнава. Прекрасно разбирате какво искам да кажа.

— Не, не разбирам какво искате да кажете. Заявявате, че случилото се между нас е грешка, и смятате, че няма да споря с вас? Че послушно ще се оттегля? Грешите. Както грешите и за болестта си. Държите се все едно сте първият човек на земята, който е получил куршум и е оцелял. Да, имахте треска и едва не умряхте, но оцеляхте. Освен това.

— За втори път споменавате треската ми. Откъде знаете за нея? — Той се взря в нея изпитателно и острият му поглед сякаш я опари. В същия миг разбра. — Господи, вие сте били. — Куинт потърка чело и се намръщи. — Сигурен бях, че съм си въобразил кой е непознатият в стаята ми. Бях убеден, че е някой от прислугата, а сте били вие. Триста дяволи!

Ругатнята я вбеси още повече.

— Да, спасих живота ви. Изтръгнах ви от ноктите на смъртта. Къпах ви, сменях чаршафите, храних ви… и ще го направя отново, ако се наложи. Това само доказва, че дори наистина да полудявате — а аз не го вярвам, е редно да се радвате на времето, което ви остава, а не да се отдавате на самосъжаление.

— Не знаете какво говорите. Гледах как баща ми затъва в лудост. Гледах как майка ми се съсипва. — Той зарови пръсти в косата си. — Не искам да стана причина да се измъчвате като нея.

— Вие не сте баща си — отвърна Софи с по-мек глас. — А аз не съм майка ви. Никой не знае какво ще му донесе бъдещето, а да обичаш някого, означава да си готов да се изправиш заедно с него пред несигурността.

Означава, че с него ще се чувстваш по-добре, отколкото сам. Куинт поклати глава.

— Няма да го направя, Софи. Няма да ви повлека със себе си.

Явно хранеше чувства към нея, ала Софи искаше да чуе как изрича съкровените слова. Трябва да го попита, независимо какъв отговор ще получи, защото винаги е по-добре да знаеш истината.

— Обичате ли ме?

— Не. — Погледът му не трепна, не изразяваше нищо друго, освен съжаление заради болката, дето й причиняваше. — Дори да ви обичах, щеше да е без значение. Не мога да се венчая за вас. Нямах никакво право да оставям нещата да стигнат…

Софи вдигна ръка, за да го спре. В гърлото й заседна буца, която едва не я задуши. Пое с мъка въздух, макар корсетът да се впиваше в ребрата й, и се опита да събере малкото сили, които й бяха останали. Какво повече би могла да каже? Внезапно закопня да побегне, но не и преди да си върне поне малко достойнство.

— В такъв случай сте прав. Наистина заслужавам нещо повече. Заслужавам мъж, който ме обича и желае не просто да ме има, но и да ме направи своя съпруга. Повече няма да допусна тази грешка.

Тя се врътна на токове и потъна в гостоприемния мрак на тайния проход. Обратно в нощта, сама, там, където й бе мястото.