Джоана Шуп
Дяволската лейди (12)

Дванадесета глава

Софи отново бе загазила — не толкова, колкото онзи път, когато се опитаха да я убият на улицата в Уайтчапъл. Ала все пак бе изпаднала в затруднение, при това не по-малко опасно за душевното й спокойствие.

Факт: Беше сама с Куинт в спалнята му.

Факт: Куинт говореше за теореми, тайни послания и математически вероятности.

Факт: Чувстваше се невероятно, умопомрачаващо възбудена.

Топлината, загнездила се в корема й, се плъзна надолу — буен пламък, породил отчетливо пулсиране между краката й. Само волята я крепеше да не се размекне като тесто в краката на този мъж, към когото се чувстваше така привлечена.

Тя се покашля.

— И как ще намерим отговора?

— Като потърсим повтарящ се модел — нещо, което сте се досетили да направите с посещението в „Черната кралица“. Просто ще трябва да продължим в същата посока. Какво знаем за четирите момичета, извадени от реката, освен че липсва дясната им ръка?

— По всяка вероятност всички са били проститутки, и то сравнително млади.

— Между деветнайсет и двайсет и две — уточни той. — Нещо, което само по себе си не е съществено. Повечето жени в този занаят са млади. — Той приседна на ръба на леглото и скръсти ръце. — Какво друго? — направи жест на нетърпение, сякаш да я подкани да не губи време.

Софи затвори очи и се опита да си припомни дочутата информация.

— Всяко момиче е извадено на различно място.

— Никак не е чудно, като се има предвид колко непредсказуемо е течението. Промените във времето и плаващите отломки също са фактор за разстоянието, което би изминало удавено тяло. Друго?

— Ъ, първото тяло е намерено от вехтошари, ровещи из тинята. Номер две и номер три са намерени от пристанищни работници. Четвъртото тяло е било открито от полицията.

— Значи отхвърляме метода на намиране. А самите тела?

— На всяко липсва дясната ръка. Каква според вас е причината?

— Трудно е да се каже — Куинт поглади брадичката си. — Дали се е опитвал да им попречи да го докоснат? При повечето хора дясната ръка е водеща — може би отсичането й символизира лишаване от сила? От друга страна, шепата е единица за мярка — може пък убиецът да се опитва да „измери“ някакво престъпление, фигуративно казано? Или ги кара да използват ръката си за извратено физическо действие и си я запазва като сувенир?

— Виждам, че доста сте разсъждавали по тази тема — отбеляза Софи изненадана.

— Когато си затворник в собствения си дом, развлеченията не са кой знае колко — Куинт сви рамене. — Знаете ли нещо повече за другите две момичета? Къде са работили и дали някой би могъл да ги разпознае?

— Не, още не. Телата са били твърде разложени, когато са стигнали до хирурга. Не успя да ми каже кой знае какво.

Куинт килна глава.

— Липсват ли и други момичета от „Котето“ и „Кралицата“?

— Само едно, от „Котето“. Всъщност сестра й се обърна към мен. Така и не успях да разбера какво се е случило с нея. Изчезнала е безследно и подозирам, че може да е следващата жертва.

— Внимавайте — предупреди я Куинт. — Вероятно ще се окажете права. Но който търси съвпадения, със сигурност ще намери. Важно е да се придържаме към фактите.

— На мен ми звучи съвсем логично. Две момичета, и двете проститутки в заведението на О’Ший, и двете изчезват в рамките на много кратко време. Това не е ли достатъчно показателно?

— Няма причинно-следствена връзка. Тоест, няма причина и следствие. Само защото двама братя умират на една и съща дата, но с десет години разлика, не означава, че се е случило нещо злокобно. Само защото другата жена е изчезнала, не означава, че е убита от същия мъж, нито дори, че изобщо е убита. Може да е отишла на гости на леля си в Шропшир.

Софи въздъхна недоволно и Куинт се подсмихна.

— Никой не е казал, че ще е лесно.

— За вас би могло да е лесно, ако проявите желание да излезете от къщи.

Куинт се намръщи.

— Не става дума за желание. Бих искал да можех. Но просто не съм в състояние.

Софи усети как я прорязва остро съчувствие.

— Не ме гледайте така — тросна се Куинт, скочи на крака и размаха показалец насреща й. — Не ме съжалявайте. За бога, бих предпочел всичко друго, но не и това.

— Не ви съжалявам, Деймиън — възрази тя. — Смятам, че се инатите и се държите като дете.

Ъгълчето на устата му се повдигна скептично.

— Нима? Сигурно и баща ми се е инатил и се е държал като дете, когато скубеше косите си с шепи. Когато буйстваше и крещеше часове наред. Когато блъскаше главата си в стената.

Колко ли ужасно е било за едно малко момче да бъде свидетел на подобна лудост у любимия човек. И все пак Софи не виждаше какво общо има това.

— И смятате, че съдбата ви съвсем скоро ще поеме по същия път?

Куинт вирна брадичка, за да избегне погледа й, и не отговори.

Значи действително е повярвал. Софи най-после започваше да разбира.

— Не ми ли изнесохте току-що лекция за извеждането на заключения в отсъствието на причинно-следствена връзка? Да, възможно е баща ви да е бил луд. Това обаче не означава със сигурност, че и вие ще полудеете.

— Не е сигурно. Но преобладаващата част от медицинските теории определено подкрепят този изход.

— Да, но…

— Смятате ли, че не съм разсъждавал безброй пъти по този въпрос? Че не съм се вкопчвал и в най-бледата надеждица да става дума за физическо заболяване, а не за душевно? Че не съм прекарвал часове наред в търсене на лек? Опитвал съм десетки лекове, експериментирал съм с почти всичко, което ми е хрумвало.

Той рязко затвори уста и се обърна с гръб към нея. След няколко секунди прокара трепереща ръка през разрошената си кестенява коса. Сърцето й се сви. Сигурно безкрайно се измъчваше, а ето че неволно бе го разстроила.

— Съжалявам — промълви тя след дълго мълчание. — Не биваше да човъркам.

— Не, не сте направили нищо нередно. Аз… — Той издиша дълбоко и сложи ръце на кръста. — Присъствието ви определено влошава състоянието ми.

Тя направи няколко крачки към него и съзря болката в златистокафявите дълбини на очите му, дълбокото объркване, което го терзаеше.

— И въпреки това разсъждавате далеч по-трезво от мен. Вероятно по-трезво от всеки друг в Лондон.

Куинт поклати глава.

— Ласкаете ме само защото знам тайната ви.

Грешеше, но тя не възрази.

— Тези ваши експерименти, някой не ви ли помогна? Не породи ли промяна?

— Един-единствен път, на верандата. С вас. Когато се целувахме.

— В такъв случай е добре, че още не сте ми се издължили за тази вечер. Елате с мен.

Куинт се загледа през прозореца, после се обърна към Софи.

— Идеята ви е ужасна.

— Смятам, че е напълно разумна. — Бяха слезли на приземния етаж. Тя прекрачи прага към верандата и се обърна към него. — Ще ме целунете и в някакъв момент ще ви изведа навън. Стига да не отваряте очи и да ме оставите да действам, няма да ви се случи нищо лошо.

— Но това не решава проблема. Предлагате ми временен лек, който ще действа само докато не разбирам какво се случва.

— Все е някакво начало, Куинт. Може би ако го правим достатъчно често, няма да се тревожите толкова, когато се наложи да го направите сам.

— Софи.

— Кое е най-лошото, което може да се случи?

— Нарекохте ме Деймиън — изтърси той неочаквано.

Тя примигна от изненада и меката светлина на огъня озари дяволитата й усмивка.

— Така ли?

Той кимна.

— Да. Горе в стаята ми. Не съм чувал да изричате името ми.

Дори и в полумрака Куинт забеляза как по страните й плъзва руменина.

— Съжалявам. Не биваше да…

— Хареса ми. От доста време никой не ме е наричал по име. — Той вдигна ръка и помилва лицето й с опакото на ръката си. Сетне затъкна кичурче коса зад ухото й. — А в отговор на въпроса ви, най-лошото, което би могло да се случи, е да получа поредния пристъп.

— Значи нищо ново — заяви тя делово. — В такъв случай няма от какво да се страхувате.

Само защото бе станала свидетел на един от пристъпите му, не означаваше, че Куинт е съгласен случилото се да се повтори. А и това не бе единствената му тревога.

— Ако случайно сте забравили, миналата нощ положението излезе извън контрол. — Меко казано. Едва не я изгони от къщата си от ужас какво би могъл да направи, ако остане при него. Копнееше да я обладае, да се зарови в нея и да не я изпуска от прегръдките си, докато и двамата се взривят. — В името на невинността ви, смятам, че ще е по-добре да пропуснем тазвечерните занимания.

— Оставете на мен да се тревожа за невинността си. А и се съмнявам, че ще ме обладаете на верандата, за бога.

Куинт не беше толкова сигурен. Всеки път, като я докоснеше, го напускаше и малкото разум, който бе му останал.

Тя опря длан в гърдите му и пристъпи по-близо. Сърцето му туптеше лудо под ръката й, а в съзнанието му се развихри истинска битка. Разумът му настояваше да откаже, а похотта и копнежът потриваха ръце в безсрамно нетърпение.

И когато Софи вдигна глава и се взря в очите му, решителността и жаждата в погледа й го победиха.

Приведе се към нея и впи уста в нейната. Устните й бяха меки, податливи, откликваха с готовност на неговите. Той я притисна до себе си толкова плътно, че усещаше всяка извивка. Нощта ги обгърна с тъмен, защитен покров и в следващия миг Куинт забрави всичко, освен устните и езика на Софи.

Тя уви ръце около врата му, долепи гърди до неговите. И тъй като бе по-висока от повечето жени, тялото й прилягаше съвършено на неговото, тазът й бе почти на същото ниво с неговия. Не се налагаше той да протяга ръце, за да обгърне възхитително закръгленото й дупе.

Целувката му стана по-страстна, по-настойчива. Софи мигом откликна, сплете език с неговия. Във вените му нахлу кръв и се стече към слабините му, пенисът му набъбна. Всичко в него копнееше за допир, за възможността да прониква и завладява. Да се загнездва и маркира. Да покорява и подчинява.

Отърка слабини в таза й и Софи изскимтя, заби нокти в скалпа му. Обожаваше буйните й реакции. Обожаваше как не си прави труда да се сдържа, как бе напълно лишена от преструвки. Рядкост сред жените, особено неомъжените.

— Куинт, моля ви — прошепна тя, когато той отдели устни от нейните и плъзна език по източената й шия.

Намери гръдта й и я притисна, откри зърното през тънкия плат и взе да го мачка.

— Деймиън — изохка тя. — О, господи. Не спирайте.

— Какво искате да направя, delicia? — Той проследи с устни края на корсажа й и обсипа голата плът с целувки.

— Това… на италиански ли е?

— Латински. Но ако предпочитате, ще ви говоря на италиански, сага mia.

Софи потрепери.

— А на гръцки или руски? — Софи се задъха.

Той целуна кръглите издутини на деколтето й.

— Мога и на руски. Любовь моя. Още една целувка.

— Или немски. Ohne dich kann ich nicht leben.

Софи дишаше тежко. Явно не бе разбрала какво казва, иначе щеше да избяга с писъци. А той внезапно осъзна, че говори съвсем сериозно.

Тя сграбчи главата му и го дръпна за безумна, изгаряща целувка. Куинт изгуби ума и дума, неспособен да проговори на какъвто и да било език.

По дяволите, искаше… трябваше му… стена. Без да откъсва устни от нейните, той я избута внимателно назад, докато гърбът й опря в зида. Сграбчи полите й и ги усука нагоре. Обгърна с шепа венериния й хълм през кюлотите. Плътта гореше. Платът бе влажен.

— Да — изсъска тя. — О, да. Още.

Разтвори цепката в бельото й. Докосна влажната й интимност. И изстена. Ако съществува рай, усещането ще е точно такова. Пъхна пръст в тясната сърцевина. Ала този път не му беше достатъчно. Искаше да я вкуси.

Смъкна се на колене.

— Дръжте това — нареди и й връчи тежките поли.

В полумрака тя впи замъглените си от сласт очи в неговите и пое диплите.

— Защо? Какво.

— Преметнете левия си крак през рамото ми.

Вместо да чака, сам намести крака й, плъзна ръце по бедрата й, разтвори кюлотите и прокара език през нежните гънки. Ерекцията му взе да пулсира, но той не й обърна внимание. Нищо нямаше значение, нищо, освен Софи. Тръпките на тялото й. Изохкването й, когато езикът му бръсна клитора й. Скимтенето, когато устните му нежно засмукаха малката пъпка. Стоновете, когато прониза отвора на влагалището й с език.

А когато достигна връхната точка, когато тялото й започна да се извива в екстаз, Куинт продължи да се движи, да изтръгва нови и нови тръпки на удоволствие. Отдели устни едва когато треперенето й утихна. Дишаше дълбоко, долепил чело до бедрото й. Собственото му тяло бе изопнато като струна, в състояние на крайна, болезнена възбуда.

С натъртени колене опря длани в пода, за да се надигне. Усещането за твърдия камък под ръцете внезапно го върна в настоящето и отвори очи. Бе се озовал на верандата. Отвън.

Господи. Вдигнал бе полите на Софи и бе я задоволил с уста отвън. До външния зид. Където всеки би могъл да ги види. Вярно, верандата тънеше в мрак, а плетът откъм задната уличка бе по-висок от човешки бой. А и беше посред нощ. И все пак… Софи не заслужаваше да се отнася към нея като към леко момиче, което може да има срещу две пенита в деня за заплата.

Дявол да го вземе, ето че отново бе се поддал на лудешките си пориви.

Бе му се доверила, че няма да я обладае на верандата, а беше направил точно това. Налагаше се да се извини. Отново.

Надигна се с въздишка. Софи бе се отпуснала до стената и дишаше тежко. Вкопчи се в рамото му.

— Това беше… — На лицето й се изписа учудване. — Изумително. Видяхте ли? На верандата сме. — Тя се усмихна широко. — Казах ви, че ще се справим.

Гърдите го боляха, но не защото бе извън закрилата на дома си.

— Софи — подхвана той и облиза устни. Усещаше възбуждащият вкус на плътта й по кожата си, остро напомняне, че отново бе позволил на инстинкта да замъгли съзнанието му. — Трябва да ви се изв…

— Да не сте посмели — тя сложи ръце на кръста. — Не смейте да ми се извинявате, Куинт.

Значи пак беше Куинт. Той поклати глава.

— Не мога да не се извиня. Поведението ми е непростимо и крайно неуважително. Не бива да ви докосвам по такъв начин. Дори да не ме отблъснете, нужно е да проявя повече сдържаност. Но…

— Какво?

— Във ваше присъствие губя всякакъв контрол над себе си.

Изражението й се смекчи.

— Това е най-милото нещо, което бихте могли да ми кажете.

— Не се ласкайте — скастри я той. — Редно е да се стреснете. Бог знае какво ще направя следващия път.

— Не ме е страх от вас. Да не мислите, че се целувам с всеки срещнат? Може да сте сигурен, че не го правя. На вас имам доверие, Куинт.

— И грешите. Точно на мен не бива да се доверявате. Аз съм… — Той потърка нос. — Вървете си и повече не се връщайте. Още сега, докато доброто ви име още не е непоправимо опетнено.

— По дяволите доброто ми име.

— Не говорите сериозно.

Тя го погледна, сякаш се канеше да каже нещо, не откъсваше пламтящия си поглед от неговия. Долавяше вътрешната й борба, вероятно породена от случилото се.

— Далеч по-нормален сте, отколкото си мислите. Разбирам, че имате припадъци, Куинт, но смятам, че състоянието ви може да бъде овладяно. — Тя посочи верандата. — Не виждате ли?

— Овладяно? — От устата му се откъсна горчив смях. — Значи ми разрешавате да вдигам полите ви всеки път, когато ми се налага да изляза от къщи?

— Ще ви помогне ли?

Куинт разпери ръце, подразнен.

— За бога, Софи!

После се врътна и тръгна с ядна крачка към къщата.

— Почакайте! — викна тя след него. — Не искате ли да се порадвате на чистия въздух?

— Повярвайте ми — подметна той през рамо. — Порадвах му се достатъчно. Не мърдайте оттам. Ще събудя някой от лакеите да ви изпрати до вкъщи.

 

 

Късно на следната утрин Софи седеше в кабинета на мадам Хартли и си водеше бележки. Преди по-малко от час собственичката на публичния дом бе й изпратила вест по Алис:

„Едно от момичетата ми е изчезнало. Моля ви, елате колкото може по-скоро.

М. Х.“

Софи припряно бе натъкмила тоалета си и бе хукнала навън да наеме файтон. Понеже валеше, макар и слабо, й отне повече време от обикновено, докато намери свободна кола. Най-после пристигна пред задния вход на заведението, увита с тежко наметало, тъй като през деня нямаше как да не бъде с женски одежди. Мадам бе побързала да я въведе вътре.

Съдържателката бе извън себе си от тревога. Гордееше се със заведението си и се отнасяше добре с момичетата. Осигуряваше им медицински грижи, почивни дни и възнаграждение над обичайното за занаята.

Пък и гледаше да не ги товари излишно. А ето че едно от новите й момичета, Памела, бе изчезнало през нощта. Яко дим.

Първата работа на Софи бе да разпита Анабет, момичето, което делеше стая с Памела. Бе помолила мадам да им осигури уединение, в случай че Анабет прояви по-голяма охота да говори далеч от ушите на съдържателката. Анабет обаче така и не спря да хлипа и Софи не успя да изтръгне никаква информация.

— Анабет, разбирам, че положението е ужасно, но трябва да поговорим. Всяко нещо, което се сетиш, ще ни бъде от полза.

Момичето избърса очи и кимна.

— Простете, милейди. Но не мога да се спра.

Софи се опита да разсъждава като Куинт. Не прави догадки. Установи фактите. В крайна сметка Памела бе пристигнала в публичния дом едва преди два месеца. Може би бе осъзнала, че това не е животът, който иска.

— Щастлива ли беше тук? Не се ли е оплаквала от нещо?

Анабет ококори зачервените си очи.

— Не, милейди. Харесваше й тук. Все повтаряше, че е по-хубаво от предишното място и успява да задели пари за близките си в Дъблин. Бяхме приятелки. Щеше да ми каже, ако е нещастна.

— Смяташе ли да се върне в Дъблин?

Анабет поклати глава.

— Избягала е от чичо си. Позволявал си е волности с нея, откак навършила десет, та се заклела никога да не се върне.

— Имаше ли редовни клиенти? Мъже, които са настоявали за услугите й?

— Не съм сигурна, милейди. Сигур мадам ще ви каже имената им.

— Непременно ще я попитам, но опитай и ти да се сетиш. Имала ли е предпочитания към някого? Или пък някой, когото да не обича да обслужва?

Анабет се замисли.

— Имаше двама-трима господа, дето бяха много мили с нея. Спомена един едър шотландец.

Маклийн?

— А и един херцог я потърси няколко пъти. Гледаше да се хареса на всички. Сладка беше като мед нашата Пами.

— А онези, които не са били чак толкова мили?

— Наскоро се случи един господин, дето си пада по по-груби игри. Но след оня случай в началото на годината мадам сложи звънци във всички стаи. — Софи кимна, спомнила си момичето, което бе пребито и ранено с нож. — Тъй че Пами дръпна звънеца и момчетата дотичаха. Веднага го махнаха от нея.

Софи записа всичко.

— Знаеш ли кой е бил, как е изглеждал?

— Не. Пами не обичаше да си спомня тая работа.

— Носеше ли някакви бижута, нещо, което да ни помогне да я разпознаем?

— Нищо скъпо, ако това питате. Нищо, дето да си струва да й откраднат. Един пръстен, само това носеше. Лъскав беше, ама фалшив. Бил е на майка й, та казваше, че никога няма да се раздели с него. Не съм я виждала да го сваля.

— Как изглеждаше пръстенът?

— Сребърен, със зелени камъчета. Под формата на детелина, нали се сещате, онези, ирландските.

— Да, знам как изглеждат. Благодаря ти, Анабет. Смятам, че вече разполагам с достатъчно информация. Ако ти хрумне още нещо, моля те да уведомиш мадам.

След като Анабет излезе от стаята, пристигна мадам. Софи пристъпи направо към въпроса.

— Кой е бил мъжът, който се е държал грубо с Памела, че се е наложило да го изведат?

Мадам вдигна изящната си брадичка и се настани на отсрещното кресло.

— Предпочитам да не обсъждам клиентите си, дори с вас, милейди. Вкусовете на един могат да се сторят странни другиму. Опитваме се да удовлетворим всичките си клиенти, независимо от наклонностите им.

— Разбирам. Но си мисля, че момиче като Памела би разпознало разликата между по-груба игра и истинското насилие. За да повика помощ, вероятно се е уплашила.

— Памела не понасяше грубо отношение под никаква форма. Навремето са й се случили неща, които я правеха неподходяща за предпочитанията на господина. Бях я предупредила, но тя реши въпреки това да бъде с него. Вероятно е сметнала, че парите ще компенсират неудобствата. Но господинът не би й сторил нищо лошо, ако това си мисли Ваше благородие.

— Защо сте толкова сигурна?

— Защото е редовен клиент, милейди, и досега не съм имала проблеми с него. Смятам, че двамата с Памела чисто и просто не си допаднаха.

— Кои са били редовните й клиенти?

— Нямаше редовни клиенти, милейди. Истината е, че съвсем отскоро бе тук.

— Тогава разкажете ми за снощи. С кого е била?

— Простете, Ваше благородие, но предпочитам тази информация да остане поверителна.

— Мадам — гласът на Софи прозвуча остро. — Осъзнавам, че положението е неловко, но за да разбера какво се е случило, трябва да възстановя последните й няколко часа тук. Обещавам да не разпитвам мъжете за Памела. Но все отнякъде трябва да започна.

Мадам стисна устни.

— Слезе в салона някъде към девет. С последния клиент се качиха горе към един през нощта. Снощи беше с трима мъже. Граф дьо Сакс, лорд Уестън и лорд Толбърт.

— Толбърт ли бе последният й клиент?

Мадам кимна.

— Да. Но Мълруни го е видял да си тръгва малко след два. Сам.

— Кога са забелязали, че я няма?

— Едва след осем сутринта. Леглото й е било непокътнато. Софи записа всичко, за да го обсъди с Куинт по-късно.

— И тримата мъже са редовни клиенти, така ли? Имали ли сте някакви проблеми с тях преди?

— Графът ни посещава само когато се отбива в Лондон, един или два пъти в годината. Другите двама са редовни клиенти, милейди.

— Имали ли сте проблеми с Уестън или Толбърт?

— Нищо особено. Ще желаете ли да поговорите с Мълруни?

Софи я изгледа внимателно. Дали не се опитва да сложи край на въпросите й?

— Да — отвърна тя след кратка пауза. — Искам.