Джоана Шуп
Дяволската лейди (8)

Осма глава

В гърдите на Софи се надигна странно разочарование, заличи гнева, породен от високомерието му, и тя бе принудена да извърне поглед — Така значи. Интересува се от добруването й — като приятел, естествено. Точно както и тя за неговото. Също като приятел. Точно така.

Тогава защо й се искаше Куинт да бе казал нещо повече? Нещо различно? „Защото изпитваш нещо друго към него, глупачке!“

— Ами ако откажа? — попита тя.

— Ако откажете или се опитате да се криете от мой човек, ще се наложи да пиша на баща ви.

Тя го изгледа изпитателно, но изражението му не издаваше нищо. Възможно бе да блъфира, но нямаше как да е сигурна. Пък и това упоритото вирване на брадичката, тези здраво стиснати челюсти й бяха твърде познати.

— Добре тогава.

Кучето доприпка, подуши краката на Софи, подмина я и отиде при Куинт. Легна на земята до босите му нозе. До мъжествените му боси нозе. При тази гледка Софи усети особена тръпка дълбоко в корема. Дали кожата му навсякъде е такава — бледа, покрита с меки кафяви косми?

— Освен това — не млъкваше Куинт — ще трябва да ми обещаете да стоите настрана от места като „Палавото коте“.

Тези думи рязко я върнаха в настоящето.

— В никакъв случай! — възкликна тя. — Настоявам да разполагам със свободата да ходя, където е необходимо, за да получавам нужните сведения. Сър Стивън ми осигурява тази свобода. И държа да кажа, че дори и там съм в пълна безопасност.

— Безопасност! — Куинт отметна глава и от гърлото му се откъсна безрадостен смях. — Твърде далеч сте от безопасността дори когато сте облечена като мъж. Сър Стивън не е достатъчно силен, за да се сбие или да избегне уличен крадец. Онази част на града е далеч по-опасна, Софи. А какво ще се случи, ако някой господин със слабост към женствените момчета си падне по сър Стивън?

Да си падне… по сър Стивън? Мили Боже. Тя взе да мига безмълвно насреща му.

— Виждам, че това не ви е минавало през ум, прекрасна моя наивнице. Едно е да посещавате дома на мадам Хартли, където господата се държат сравнително цивилизовано. Но „Палавото коте“ е съвсем друго нещо. Там не важат никакви правила.

— Изобщо не съм наивница. И не съм толкова глупава. Знам точно какво се случва из вертепите. Ако искате да знаете, във всеки един момент нося оръжие, за да се защитя при нужда.

Куинт вирна вежда.

— Какво оръжие? Със сигурност не е пистолет.

— Нож. Нося го навсякъде.

— Навсякъде? Дори и тук, сега?

Тя кимна, нетърпелива да покаже, че не е пълна глупачка.

— Разбира се.

Куинт се обърна и с няколко крачки преодоля разстоянието, което ги делеше. Софи, стресната от странния блясък в кафявите му очи, неволно отстъпи.

Едрата му фигура се надвеси над нея и тя вдигна ръце да го спре.

— Куинт, какво.

— Ами ако го намеря?

— Кое да намерите?

— Ножа. Ако успея да го намеря и ви го отнема? Ще се откажете ли от глупостите, след като ви докажа колко слабо сте подготвена за подобни опасности?

Гърбът й опря в рамката на вратата, но Куинт не отстъпи, просто не й даваше път за бягство. Беше само по жилетка върху фината ленена риза, която сигурно не бе гладена от месеци. Връзките бяха разхлабени и се виждаше силно изпъкналата му ключица. От близостта му кожата й настръхна.

— Не съм слабо подготвена — тросна се тя. Защо гласът й звучи толкова странно?

Куинт явно не й вярваше.

— Нека направим един експеримент, какво ще кажете?

Той бръкна между гънките на наметалото й, вдигна ръцете й над главата й и здраво ги хвана с едната си ръка. При движението наметалото й се разтвори и твърдото му тяло докосна за миг връхчетата на гърдите й, които потръпнаха от задоволство.

Той плъзна другата си ръка към хълбоците й.

— Ако успея да отнема оръжието ви, прекратявате посещенията във вертепи и игрални зали.

— Не е честно! — Тя се опита да освободи ръцете си. — Хванали сте ме като в капан. Пуснете поне ръцете ми.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Да не мислите, че ако ви нападне някой похотлив грубиян или главорез, ще се бие честно? Това да не ви е „Джентълмен Джакс“ или „Анжелос“. Ще ви сграбчи, преди да мигнете, а вие не сте толкова силна, та да се измъкнете.

При тези думи Софи отново опита да се измъкне от хватката му. Куинт обаче я държеше здраво и я остави да се бори няколко секунди.

— Дявол ви взел, Куинт — изпъшка Софи след малко. — Никак не ми е забавно. Пуснете ме.

— И на мен не ми е забавно. А вие, упорита жено… трябва да получите един урок по безопасност.

— Безопасност ли? Трябва ли е да ви напомням кой кого победи на фехтовка в собствения ви салон? Мога и сама да се грижа за себе си.

Куинт не отговори, но плъзна пръсти по ребрата й през пластовете дрехи. Из тялото й премина тръпка от сладостни усещания. Той притисна длан до корема й, задържа палеца си между гърдите й и тя потрепери. Учестеният ритъм на сърцето й отекна в ушите й.

— Хм, не е тук — отбеляза Куинт с дрезгав, сладък като мед глас и спря ръката си на милиметър от гърдата й. — Къде ли може да е?

Когато пръстите му поеха надолу, Софи се окопити. Не можеше да му позволи да победи толкова лесно, нищо че краката й омекваха при всяко докосване. Изви тяло с всички сили и се опита да се отскубне. По лицето на Куинт пробяга изненада и той побърза да затегне хватката. Софи се бореше, огъваше ръце и рамене, но Куинт бе непоклатим. Спусна длан по хълбока и горната част на бедрото й и тя взе да рита с крака, макар тежките поли и близостта му да й пречеха да нанесе по-силни удари.

— Май съм на прав път — измърмори Куинт и очите му проблеснаха на светлината на близката лампа.

Самодоволното изражение на красивата му уста я подразни. Явно бе убеден, че ще спечели облога, а на Софи никак не й беше приятно да я подценяват. Вдигна коляно и се прицели в най-болезненото място, но Куинт се извъртя и тя улучи вътрешната страна на бедрото му.

— Дявол ви взел — изпъшка и гърдите й се надигнаха от усилието. Устните на Куинт се извиха в неочаквана усмивка и зъбите му блеснаха.

— Признавам, че очаквах да го направите още в началото. За малко да ме сварите неподготвен.

— Струва ми се, че твърде много се забавлявате.

— Това е самата истина. От доста време не съм се забавлявал така. — Взе да събира полите й, за да ги вдигне. Хладен въздух обгърна глезените й. — А и как да не се наслаждавам, при положение че една красива жена е изцяло във властта ми?

Думите му съвсем я вбесиха.

— Далеч не съм във властта ви.

Той се подсмихна, без да спре да нагъва плата.

— Предайте се, Софи. От поражението ви делят броени секунди.

Краят на фустата изпърха около коленете й и яростта от собствената й безпомощност се надигна в гърдите й като буря. Явно нямаше да успее да го пребори със сила, така че се налагаше да прибегне до хитрост. Уви, хрумваше й една-единствена мисъл. Тя се повдигна на пръсти и долепи устни до неговите.

Куинт застина от изненада, но само за миг. Устните му внезапно пламнаха и в следващия момент вече я целуваше, истински я целуваше. Целуваше я с неподправена жар, сякаш цял живот бе чакал тази целувка — което, естествено, не беше вярно, щом бе се влюбил в Съвършената Пепертън. Ала за Софи вече нямаше значение дали Куинт обича друга. Нищо нямаше значение, освен целувката. Гърдите й изопнаха корсета, та едва си поемаше дъх, той обхвана брадичката й с длан и започна да я целува с изкусителна вещина.

След часове, както й се стори, Куинт плъзна език по устните й и тя нетърпеливо ги разтвори, за да го поеме. Той мигом се възползва и Софи усети как краката й омекват под напора на трескавите му, умели устни и сигурно щеше да залитне, ако Куинт не бе я притиснал до стената.

Усука език около нейния. Софи откликваше на всяко движение, решена да събуди у него същите чувства, които той будеше у нея. От гърлото му се надигна ниско ръмжене и я изпълни с възбуда. Не искаше този миг да свърши. Чувстваше, че я обзема лудешко безразсъдство и същевременно усещането, че е постъпила както трябва, сякаш тъкмо това бе липсвало през последните три години от живота й.

Внезапно ръцете й се оказаха свободни, тя зарови пръсти в гъстата му коса и го притегли по-плътно към себе си. Той наклони главата й назад и започна да я целува по-дълбоко, настойчиво, вече не толкова нежно. Езикът му не спираше да изследва устата й. В тялото й припламна тъпа болка, съсредоточи се между краката й и тя инстинктивно спусна ръце, плъзна ги по мишците му и се вкопчи в широките му гърди, възхитена от стегнатата плът под пръстите си. Долавяше топлината, която излъчваше силното му тяло и която сякаш навлизаше в собственото й кръвообращение и я изгаряше отвътре.

Той изостави устните й, сведе глава и жадно обсипа с целувки брадичката и шията й. Наболата му брада драскаше кожата й. Софи се разтрепери.

— О, Господи, Куинт.

Трябваше да го спре. Да побегне колкото я държат краката. Да се прибере у дома, да смъкне дрехите, да пропълзи под завивките и да уталожи изгарящия копнеж със собствената си ръка. В безопасност. Сама.

Ала не го стори. Не искаше този миг да свърши. Затова се извъртя и отново притегли устата му върху своята. Куинт очевидно нямаше нищо против, защото взе да я целува още по-пламенно. Обхвана с длан дупето й и извъртя таза й така, че да е успореден на неговия, сетне притисна хълбоци в онази точка от тялото й, където болката я изгаряше най-силно. Софи изстена в устата му.

Постепенно през мъглявината, обхванала мозъка й, проникна кучешки лай. Куинт явно също го чу, защото отдели устни и опря чело в нейното. Софи се вкопчи в него, останала без дъх, цялата трепереща. Имаше чувството, че Куинт е бръкнал в душата й и е обърнал всичко наопаки.

Кутрето изджафка още веднъж и Куинт я пусна с въздишка.

— Канис, млъкни!

— Как сте го нарекли?

— Канис Хорибилис.

— Ужасното куче? Трябваше да се досетя, че няма да изберете нещо простичко като Шаро или Черньо.

Куинт сви рамене.

— Подхожда му. Макар че не мога да разбера защо решихте, че ми трябва куче.

— Защото смисълът на живота ми е да ви изтезавам.

— Затова ли ме целувахте, та едва не изгубих ума си?

„Не, направих го, за да изтезавам себе си“, помисли си Софи. За да си напомни за всичко, което не можеше и не заслужаваше да притежава.

Отстъпи назад и се загърна с наметалото, сякаш да потисне страстните желания и греховните копнежи.

— Опитвах се да спечеля глупавата ви игра — каза, като се стараеше да говори без всякакво чувство. — И след като спечелих, смятам да си вървя. — Тя се врътна на токове, прекоси верандата и пое към градината.

Но едва бе стигнала стълбите, когато Куинт я повика.

Софи се обърна и зърна блясъка на метал в ръката му. Ножът й.

— Как…? — Някак бе успял да го измъкне от скривалището му, докато се целуваха. Невероятно.

Очите му светеха.

— Губите.

Софи вирна брадичка и подметна небрежно:

— Може да го задържите. У дома имам достатъчно. — Тръгна по стълбите, но след миг спря. — И нещо друго, Куинт.

— Да? — Той я наблюдаваше съсредоточено с вбесяващо самодоволно изражение.

— Погледнете надолу.

Куинт сведе поглед. Тялото му мигом се скова, сякаш се намираше на замръзнало езеро, което всеки миг щеше да се пропука под краката му. Защото под краката му бе верандата. Бе се озовал навън, на открито.

Куинт втренчи поглед в гладката бяла настилка. Значи не беше невъзможно. Ето че бе го направил преди по-малко от десет минути, докато Софи бе в прегръдките му. Беше излязъл навън и светът не бе рухнал.

Естествено, в момента, в който осъзна какво става, побърза да скочи обратно в стаята, но няколко секунди се чувстваше като нормален човек, а не като инвалид, неспособен да подаде нос от къщи.

Пое си дълбоко въздух, задържа го и плъзна босите си пръсти по камъка. Пулсът му мигновено се ускори, стисна очи и побърза да премести и другия си крак. Кожата му внезапно изстина, на челото му изби пот и дробовете му се свиха мъчително. „Не мисли“, рече си, но и това не помогна. Задъха се и сърцето му взе да блъска в ребрата.

Проклятие. Заля го ирационален страх, съкрушителната вълна на поражението, която го запокити обратно в къщата. Не можеше да го направи. Вече вътре, той се наведе и опря ръце на коленете, като поемаше жадно глътки въздух.

Изучил бе всички симптоми на безпокойството, това „изкривено въображение“, както го наричаха. „Ужасът от нещо по-страшно от настоящото.“ И макар да копнееше за решение, разумът му нашепваше, че е много вероятно да не намери.

Както бе казал Байрон: „Съществуват на земята смъртни, които остаряват на младини и си отиват на средна възраст. Някои загиват от прекомерно знание. Други — от лудост.“

Въздъхна и се изправи. Разочарованието бе смазващо. Всеки ден се събуждаше с очакването да усети подобрение, но, уви, денят неизменно завършваше с поражение. Освен тази вечер, докато се целуваше със Софи. Жалко, че не нямаше как да я целува всеки път, щом пожелаеше да излезе от дома си.

А защо все пак го целуна? За да отвлече вниманието му, естествено. А дали няма и друга причина, или тук говорят собствените му копнежи? Щеше му се да вярва, че е била завладяна от страст, че отчаяно е копнеела за него… но той бе човек на разума. На логиката. Защо да го желае сега — съсипан страхливец, — при положение че преди няколко години, когато бе здрав и с всичкия си, така безцеремонно му отказа?

Абсурдно бе да го желае, каза си строго. Софи можеше да избере, когото си поиска и още преди години бе дала да се разбере, че той не е сред кандидатите.

Куинт впи поглед в мрака, питайки се дали е време да се откаже от надеждата — надеждата за Софи, за живот на открито, за нормалност. „Не съсипвай онуй, що имаш, като пожелаваш онуй, що нямаш“, изрецитира думите на един от любимите си гръцки философи — Епикур. Трябва да помоли някоя от прислужничките да избродира мъдрите му слова на възглавници и да ги пръсне из цялата къща.

По-добре да насочи съзнанието си към по-важни въпроси, като например кой бе проникнал в дома му. Наблюденията му над прислугата бяха почти приключили. И въпреки това не можеше да посочи някой, който би имал мотив да нахлуе в кабинета му. Вероятно просто е искал да открадне нещо. Но ако някой от слугите му бе си наумил да отмъкне вещ, из къщата имаше достатъчно, дори картини, които да му донесат някоя и друга пара. Макар да бе сляп за повечето неща в дома си, беше почти сигурен, че никой от прислугата не го краде.

— Милорд.

Куинт се обърна и видя, че Тейлър крачи към него с бележка в ръка.

— Да?

— Току-що донесоха това. — Тейлър му подаде писмото — нещо, което никой добре обучен иконом не би си позволил. Опитният иконом би сложил писмото върху поднос и би го поднесъл с театрален жест. Куинт обаче предпочиташе по-простичките обноски. Поредната причина да харесва Тейлър.

Той пое писмото, пъхна палец под познатото клеймо, но забеляза, че Тейлър не си тръгва.

— Да?

— От доста време не сте яли, Ваше благородие, така че си позволих да помоля готвачката да ви приготви нещо. Подносът ви чака в кабинета.

Куинт не чувстваше глад, а и мразеше да му досаждат, но реши, че няма да е зле да хапне.

— Добре.

Погледна бележката. Беше от Колтън. Джулия бе родила момче. Наследник. „Бог да е на помощ на дамите от доброто общество след двайсетина години“, помисли си Куинт с усмивка. Освен че докладваше за състоянието на майката и отличното здраве на детето, Колтън го канеше да посети „Сийтън Хол“. Колко неприятно, че ще се наложи да разочарова приятелите си, но и дума не можеше да става да излезе от къщи. Налагаше се да измисли правдоподобно обяснение, иначе нищо чудно Колтън да се озове на прага му.

 

 

Късно в петък вечер в „Черната кралица“ кипеше трескава дейност. Маси за хазарт, крупиета, рулетки… Всеобщата възбуда поддържаше надеждата на посетителите, докато джобовете им се изпразваха. Софи, издокарана с най-хубавите одежди на сър Стивън, се приближи с привидна небрежност до най-близката маса и направи няколко залога, а в това време дискретно огледа помещението.

Обстановката значително се различаваше от събитието — едно от първите за сезона, което Софи бе посетила по-рано същата вечер, облечена с бална роля, преструвайки се, че се забавлява. Напоследък толкова често й се случваше да се преструва, та трудно си спомняше истинската си същност.

Когато едно от момичетата се приближи, Софи кимна, за да привлече вниманието му.

— Искате ли да си платите за малко наслада, миличък? — момичето миришеше на джин и пот, а роклята му бе съвсем овехтяла.

Софи поклати глава.

— Търся Моли.

По-рано Пърл й бе пратила чрез Алис бележка с името на момиче, с което да разговаря и евентуално да получи някои отговори. Ако имаше късмет, момичето щеше да е свободно. Не й се искаше да се бави в „Черната кралица“ повече от необходимото. Това бе поредното заведение на О’Ший и се намираше в един от по-долнопробните квартали.

— Ето я, ей там — момичето посочи към дъното на помещението, където тъмнокосо момиче бе се навело и шепнеше в ухото на някакъв господин. Софи й подаде монета и тръгна към Моли. Когато се приближи, тя вдигна глава и я огледа от глава до пети. Устните й потрепнаха, сякаш да каже нещо, но вместо това се приведе към мъжа. Софи не чу какво му прошепна, но онзи се разсмя и я плесна по дупето. Моли се изправи и се обърна към нея.

— Искате да се усамотим ли, сър?

— Точно така. Ще се намери ли подходящо място?

Моли се ухили.

— Елате с мен.

Тя мина покрай Софи и се отправи към вратата зад масите за фаро. Едър, грубоват мъж с мрачно изражение отвори вратата и Моли влезе, следвана от Софи.

На площадката на стълбите едва не се сблъскаха с коленичило момиче. На стената до нея бе се облегнал мъж, панталонът му бе разкопчан и смъкнат, а момичето работеше върху члена му с уста. Софи бе чувала за подобни удоволствия, но за първи път ги виждаше. Движейки глава, момичето плъзгаше устни по изопнатата, блестяща плът и в тясното пространство отекваха звуци от засмукване. Софи се вкамени, неспособна да извърне поглед. Сцената й подейства неочаквано възбуждащо. Мъжът бе затворил очи, лицето му бе отпуснато от удоволствие и той така и не забеляза новодошлите. Момичето обаче я погледна и й смигна.

Моли я хвана за лакътя и я поведе по коридора.

— Ето тук — рече тя и отвори една от вратите. Прекоси помещението, седна на тясното легло и посегна да развърже връзките на опърпаната си рокля. — Какво ви се иска тази вечер, милорд?

— Нищо такова — Софи побърза да вдигне ръка. — Искам само да поговорим.

— О, искате да погледате, така ли? И такива ги има. — Тя понечи да вдигне полите си.

— Не — спря я Софи. — Пърл Кели твърди, че можеш да ми помогнеш с малко сведения.

— Пърл Кели? — ухили се Моли. — Гледай ти. Не съм я виждала от години. Ама се знаем открай време, отпреди да ни пораснат циците. Чувам, че добре се е наредила. Е, защо ви е пратила при мен?

— Чувала ли си за телата, които неотдавна изплуваха от реката? Момичетата?

Моли поклати глава.

— Не. Защо?

— Едно от момичетата има рисунка на глезена. Карта за игра, дама пика. Лекарят твърди, че е татуировка, най-вероятно от публичния дом, в който е работела.

Моли кимна.

— О’Ший кара всички ни да си правим такива. — Тя вдигна крак и посочи глезена си над чорапа. Софи видя черно петно. — Да си знаем къде е мястото ни — тя завъртя подигравателно очи. — Сякаш бихме могли да забравим.

При мисълта, че някой бе решил да дамгосва жените, все едно са добитък, Софи усети как в гърлото й се надига жлъч.

— Някое от момичетата липсва ли тия дни? Опитвам се да открия едно, работи в „Палавото коте“. Полицаите смятат, че вероятно е извадена от реката преди около две седмици. Ако успея да намеря някой, който познава и двете — общ клиент, — може и да открия виновника.

Моли поклати глава и извърна поглед.

— Не се сещам.

Очевидно лъжеше, но Софи бе твърдо решена да не си тръгне без информация.

— Сигурна ли си? Момичето от онзи ден явно е работило тук в някакъв момент. Сини очи и малък белег.

Моли издаде глух звук и запуши уста с длан. Софи долови болката, изписала се на лицето й, макар да ги деляха няколко крачки.

— Кажи ми, Моли. Явно си я познавала. Кажи ми коя е.

Моли въздъхна на пресекулки.

— Не мога — прошепна тя и Софи забеляза нещо друго в очите й. Страх.

— Разбира се, че можеш — намръщи се тя и пристъпи по-близо. — Можеш да ми помогнеш да намеря виновника. Моля те, просто ми кажи каквото знаеш.

По бузата на Моли се търкулна сълза, но тя побърза да я избърше.

— Не мога — повтори шепнешком. — Ако ви кажа, ще убие и мен.

— Кой? — настоя Софи. — Кой ще те убие? Трябва да ми кажеш, Моли.

Моли рязко скочи на крака.

— Простете, милейди, но не съм длъжна да ви казвам каквото и да било. — Софи подскочи при неочакваното обръщение, но Моли продължи с тих, решителен глас. — Мислите си, че е игра да се навъртате наоколо и да пъхате нос. После ще се качите в скъпата карета и ще си се приберете в хубавата къща в другия край на града. — Тя притисна длан към гърдите си. — А аз нямам друг избор, освен да стоя тук. И ако разберат, че съм се разприказвала, туй ще е последното, дето ще направя на тоя свят.

Думите й жегнаха Софи, жегнаха я с правдивостта си, но тя не допусна да я разколебаят.

Изнасилва ги, Моли. — Моли затвори очи и Софи продължи. — Насилва ги, а после ги удушава. Накрая отсича дясната им ръка и ги захвърля в реката като боклук. Ако знаеш кой би могъл да стори такова нещо, си длъжна да ми кажеш, преда да загине още някой.

— Не, не съм. Жал ми е за онез момичета, ама трябва да пазя собствената си кожа — тя вирна брадичка. — А понякога съдбата ти отрежда нещо по-лошо от смъртта. О’Ший не обича момичетата му да дърдорят и да му навличат неприятности. Не мога да ви помогна. Сега трябва да се връщам в салона. — И тя тръгна към вратата.

Заля я разочарование. Нямаше как да я накара да й каже каквото знае, а и не можеше да я защити, ако О’Ший разбереше.

— Ами ако ти платя? — Моли спря нерешително и Софи продължи: — Имам спестени пари. Какво ще кажеш да ти заплатя за информацията? С парите можеш да избягаш от Лондон, да отидеш някъде далече, където О’Ший няма да те намери.

Устните на Моли се сгърчиха в тъжна, примирена усмивка.

— Няма такова място, дето О’Ший да не може да ни намери, ако си науми. Най-добре се откажете, госпожице, инак и вие ще станете храна за рибите.

Моли посегна към дръжката на вратата и Софи не се сдържа:

— Как разбра, че не съм мъж?

Момичето посочи чатала на Софи.

— Мъжете стъпват сякаш на тоя свят няма нищо по-ценно от топките им. А вий вървите, като че си нямате нищо между краката.

Софи се замисли над думите й, после слезе на долния етаж и се приготви да си върви. Докато обличаше палтото си, забеляза как управителят на салона подава бележка на едно от момчета за поръчки. Момчето изслуша нарежданията, кимна и хукна през вратата. Софи побърза да го последва. Когато момчето забърза по улицата, тя се завтече след него и му подвикна да спре. Мислено прокле обувките, които й пречеха да го настигне.

Момчето с чорлава червеникава коса погледна през рамо и забави крачка.

— К’во става, шефе?

— Тук ли работиш? Съобщения ли разнасяш?

Момчето я изгледа подозрително.

— И какво, ако е така?

— Обзалагам се, че си наясно с всичко, дето се случва вътре.

Момчето се изпъчи гордо.

— Поназнайвам това-онова.

Софи извади монета от палтото си и му я подаде.

— Твоя ще е, ако ми отговориш на един въпрос. — Тя описа мъртвото момиче. — Познаваш ли я?

Хлапето поклати глава.

— С момичетата нямам много вземане-даване. На О’Ший не му се нрави да си губят времето с приказки, вместо да работят. — Към монетата се стрелнаха два пръста и я грабнаха.

— Чакай — спря го тя, преди да хукне. — Как се казваш?

— Ред — той посочи главата си.

— Е, добре, Ред, имам още доста монети. Искаш ли да припечелиш нещичко? Ще трябва само да ми носиш сведения.