Джоана Шуп
Дяволската лейди (2)

Втора глава

Април 1820 г.

— Имате посетител, милорд.

Деймиън Бийчъм, граф Куинт, така и не погледна новия си иконом, понеже вниманието му бе погълнато от купчинката писма върху писалището. Трябваше веднага да запише хрумналата му идея. Още начаса, преди да е станало твърде късно.

— Предай му обичайния отговор, Търнър.

Икономът се покашля.

— Моля за извинение, Ваше благородие, но името ми е Тейлър.

Куинт направи гримаса. Всъщност не беше чудно, че е забравил името на хлапето, нали? Та Тейлър бе започнал служба при него едва преди няколко дни. А дали тази разсеяност не бе поредното доказателство, че най-големите му страхове започват да се сбъдват?

Минали бяха близо три месеца, откакто го раниха. Три месеца, а състоянието му не се подобряваше. Вярно, раната заздравя, треската се уталожи, но тайнствените му оплаквания се влошиха.

Той въздъхна и топна писалката в мастилницата. Целта, която бе си поставил през изминалите няколко седмици, отново отекна в съзнанието му: „Не оставай без работа. Поддържай ума си ангажиран, докато още е възможно. Приготви се за най-лошото“. Сведе поглед към шифъра върху листа.

— Прости ми, Тейлър. Не приемам посетители. При никакви обстоятелства. С други думи, до второ нареждане не пускай никого при мен.

— Дамата ме предупреди, че Ваше благородие вероятно ще откаже да я приеме, и ми нареди да ви предам името й — лейди София Барнс. Заръча ми също да спомена, че възнамерява да влезе, независимо дали Ваше благородие е съгласен, или не.

Куинт се намръщи. Софи? Тук? Обзелото го недоволство бързо премина в усещане за тежест в гърдите. Не желаеше да се вижда с никого, още по-малко с нея.

— Не. Категорично не. Кажи й, че…

Ала преди да довърши, Софи се втурна в стаята. Преглътнал с мъка ругатнята, която напираше на устните му, Куинт захвърли писалката, стана и грабна жакета си от облегалката на стола. Пъхна ръце в ръкавите и се поклони.

— Лейди София.

Познаваше я от години — пет години и три четвърти, ако трябваше да е точен — и всеки път, когато я зърнеше, го разтърсваше опияняваща тръпка. Никога не бе срещал по-забележителна жена. Косата й бе къса, медно кестенява, със златисти отблясъци на светлината на лампата. Висока на ръст, София имаше дълги, стройни нозе, които се движеха целеустремено и уверено. Носът и скулите й бяха изпъстрени с лунички, които сякаш танцуваха, като се смееше — а тя се смееше често. Този смях омагьосваше околните, включително и него.

— Лорд Куинт, благодаря ви, че ме приехте. — Тя се поклони, придържайки шапката си, истинска благопристойна млада дама. Ала никой, който я познаваше, не би повярвал на привидната й кротост. Двете с Джулия Сийтън, херцогиня Колтън, бяха добри приятелки и през последните години непрестанно се забъркваха в недоразумения. Скоро бе чул, че се е наложило да ги спасяват от някакъв игрален дом, където присъствието им станало повод за шумна кавга.

— Не ми оставихте избор — отвърна той сухо.

Тя се разсмя, без ни най-малко да се засегне, и Куинт забеляза, че Тейлър стои, зяпнал на прага, и не откъсва очи от Софи. За бога! Не че и друг път не бе ставал свидетел на подобна реакция в присъствието на Софи.

— Това е всичко, Тейлър. Остави вратата открехната, моля.

Икономът кимна и се оттегли, като придърпа тежката врата от благоприличие. Което си беше абсурдно, понеже посещението само по себе си бе дяволски неприлично.

— Надявам се поне да водите прислужница, Софи.

— Разбира се. Чака в коридора и вероятно няма търпение да пофлиртува с младежа, когото сте си взел за иконом. — Устните й се извиха в познатата дяволита усмивчица. Преди много време бе му се усмихнала със същата тази усмивка, пристъпила бе към него, разтворила бе устни, и той бе ги целунал.

Споменът едва не го разсея от факта, че не желае да приема никого. Достатъчно неприятно беше, че се наложи да задържи прислугата.

— Не приемам посетители — осведоми я. — А и подобни посещения не се отразяват добре на доброто ви име.

Софи махна пренебрежително с ръка.

— Че кой се интересува от доброто име на една стара мома, наближаваща трийсетте? Дали да поседнем?

По една случайност Куинт знаеше, че Софи е на двайсет и седем, но знаеше също и че е излишно да спори. Огледа стаята. Книги, книжа и всевъзможни механични джаджи бяха струпани навсякъде. На писалището лежаха три дебели учебника по медицина — все на тема умствени заболявания. С рязко движение той ги затвори един по един и премести купчината на пода зад писалището. После го заобиколи и разчисти един стол за Софи.

— Благодаря ви — тя приседна грациозно и сложи шапката в скута си. — Съжалявам, че ви се натрапих. Икономът ви направи всичко възможно да ме отпрати, но така и не успях да ви открия другаде. Превърнали сте се в истински отшелник.

По-добре отшелник, отколкото пациент в лудницата. Куинт седна на стола зад писалището.

— Бях зает.

Светлокафявите й вежди се извиха въпросително.

— Толкова зает, та да пропуснете встъпителната лекция на Кралското научно дружество миналия вторник?

— Имах друг ангажимент — отвърна той неуверено.

— Друг ангажимент ли? Че какъв? Никога не сте пропускали встъпителна лекция. Поне доколкото си спомням.

Куинт се опита да запази самообладание, макар че едва се сдържаше да не изскърца със зъби.

— Не знаех, че толкова се интересувате от ангажиментите ми.

Тя въздъхна.

— О, Боже. Май успях да ви ядосам, а още не съм ви казала причината за посещението си.

— Искате да кажете, че ще се ядосам още повече?

— Да, боя се, че ще си навлека неодобрението ви, но не се сещам към кого другиго да се обърна.

— Защо ли изпитвам непреодолимото желание да затворя вратата, преди да продължите?

Софи скочи на крака и Куинт на свой ред се надигна.

— Не — спря го тя. — Моля, седнете. Просто разсъждавам по-ясно, когато съм права.

Куинт неохотно се отпусна на креслото. Нямаше представа какво иска от него, но при положение че ставаше дума за Софи, вариантите бяха безчет.

Ала каквото и да я тревожеше, на Куинт му беше безразлично. Не биваше да проявява интерес. Нужно бе да поддържа здравословна дистанция между себе си и околните, особено онези, които го познаваха отпреди злополуката. Тъй че щеше да я изслуша, а след това да я изпроводи до вратата.

Зачака, докато тя крачеше из кабинета му, като леко потупваше бедро с шапката си. Явно бе напрегната. Роклята й беше скъпа и й стоеше добре, но ботушите й бяха изтъркани. Не носеше бижута. Практична жена под премяната на изискана дама.

Интересно.

Дразнеше се, че все така я намира за интересна, макар да го бе отблъснала толкова категорично преди три години.

— Какво, за бога, е това? — Тя посочи забравената чаена чаша върху писалището му.

Куинт скочи и грабна порцелановия съд със зеленикаво кафява пихтиеста смес от различни билки и подправки. Изглеждаше точно толкова ужасно, колкото бе му се сторила на вкус. Пъхна я в чекмеджето на писалището.

— Защо сте дошли, Софи?

Тя скръсти ръце и Куинт сведе поглед към малката й стегната гръд. Застави се да отклони очи.

— При други обстоятелства бих се обърнала към Колтън или лорд Уинчестър, но, както знаете, и двамата не са на разположение. Така че вие сте единственият, който може да ми помогне.

— Ласкаете ме, госпожо.

Софи се закова на място и го изгледа многозначително.

— Не исках да ви обидя, както прекрасно знаете. Така че, не бъдете толкова твърдоглав.

— Добре тогава. Приемам ролята на резервен вариант. Хайде, Софи, казвайте за какво иде реч.

Тя изправи рамене и вирна брадичка.

— Искам да ми бъдете секундант.

Лорд Куинт никога не губеше самообладание. Не изпадаше в паника, не се самозабравяше. Здравомислещ, разумен и влудяващо невъзмутим — Софи знаеше, че може да разчита на него да запази присъствие на духа. Това бе едно от нещата, които харесваше най-много у него.

Така че когато зяпна напълно смаян, тя се приготви за най-лошото.

— Секундант? — Веждите му се извиха. — Да ви бъда секундант? На дуел? От онези, дето се водят на зазоряване в някоя нива?

— Да, точно така.

— И с кого, в името на Херакъл, смятате да се дуелирате?

Софи прехапа устна. Дали да отложи обясненията, докато получи съгласието му?

— Има ли значение?

Куинт заобиколи писалището и застана пред нея. Макар да беше висока, той я надвишаваше с няколко пръста. Софи пък бе доволна, че Куинт не се извисява много над нея. Така можеше да вижда лицето му, а той имаше интересно лице. Проницателни кафяви очи със златисти петънца. Решителна, ъгловата челюст. Високи, изсечени скули, които подчертаваха носа му, твърде мъжествен, за да бъде изящен.

Косата му бе чорлава, дрехите му — развлечени и изненадващо зле подбрани. Не можеше да се каже, че кара дамите из балните зали да тръпнат от вълнение, но пък Софи никога не бе се впечатлявала от съвършенството.

И точно в това бе проблемът.

Куинт бе интелигентен по начин, който повечето хора не можеха да проумеят. Смятаха го за особняк. Единак. Самотник. Не ходеше по барове, нито на следобеден чай. Но мнението на околните, ако изобщо му обръщаше внимание, ни най-малко не го тревожеше, поне така изглеждаше отстрани. Излъчваше самоувереност и непоколебимост в разбиранията си, основаващи се на добре проучени факти. Способността му да помни с подробности нещо, което бе прочел преди петнайсет години, не спираше да я удивлява.

Куинт скръсти ръце.

— Да, има огромно значение. А и няма как да скриете самоличността на противника си, ако ще ви бъда секундант — освен ако възнамерявате да завържете очите ми. Но всичко това е без значение, тъй като няма да ви позволя да участвате в такова начинание.

Докато говореше, мускулите на шията му, нескрити от шалче или вратовръзка, играеха, и София мигом си спомни как веднъж бе имала възможността да усети силата на стегнатото му тяло. Бе тръпнала в прегръдките му, а той така силно бе я притиснал, та бе останала без дъх.

Ала това беше отдавна, преди години, преди Куинт да се влюби в друга. В гърлото й внезапно заседна буца, съжалението едва не я задави, но тя се накара да го преглътне.

— Аз пък не виждам как бихте могли да ми попречите. Не се нуждая от одобрението ви.

Куинт килна глава и я изгледа внимателно.

— Ами ако откажа?

Тя сви рамене.

— Все някак ще се справя.

— Ако опитате, с доброто ви име е свършено.

— С доброто ми име отдавна е свършено, именно затова приех предизвикателството. За да го изчистя.

Куинт изсумтя и се изсмя с раздразнение.

— Това е абсурдно.

— О, значи нямам право да защитя честта си само защото съм жена?

— Не съм казал такова нещо. Мен ако питат, жените могат да се дуелират, колкото си искат. Глупостта не е привилегия на мъжкия пол. Но е абсурдно да смятате, че никой няма да научи. В днешно време е невъзможно да запазиш дуел в тайна.

— Но вие няма да кажете на никого. Нито пък аз.

— Обаче е напълно възможно противникът ви да се разприказва, както и лекарят, който ще трябва да извади куршума от гърдите ви. Всичко това обаче няма значение, тъй като не мога да ви бъда секундант.

— Не можете или не искате?

По скулите му плъзна руменина. Нима го смути? Никога, при никакви обстоятелства не беше го виждала да се изчервява.

— Не мога — отвърна той. — И смятам, че не бива да го правите.

Ах, колко непоносимо арогантни са мъжете. Цял живот й се налагаше да търпи предразсъдъците им, идиотските им правила и нереалистичните им очаквания. Въобще обществото даваше на английската жена по-малко свобода, отколкото пристегнат корсет след вечеря от пет блюда.

— Налага се. А ще ми кажете ли защо не можете?

— Не. Вие ще ми кажете ли защо се налага да се дуелирате?

Софи тръсна глава.

— Не. Не мога.

Куинт пристъпи към нея и пулсът й се ускори. Беше толкова близо, че долавяше как се повдигат гърдите му, виждаше наболата му брада. Силните му, широки рамене, тясната талия. Тялото му сякаш излъчваше топлина, която я сгряваше на всички онези съкровени местенца, за които дамите не говорят — местенца, дето Софи, по една случайност, не смяташе за срамни. Куинт, изтъкан от интелигентност и мускули — съчетание, което тя намираше за особено привлекателно.

Да не говорим, че имаше плътни, силни устни, които, както знаеше от личен опит, бяха в състояние да подкосят краката на всяка жена. Или поне нейните.

— Не можете или не желаете? — думите му я върнаха в настоящето.

Не й беше приятно да обръщат думите й срещу нея, така че реши да се престори, че не е чула въпроса, и да кара направо.

— Бихте ли се съгласили поне да ме научите какво да правя? — Тя се загледа в купчината книги на пода, онези, които Куинт бе побързал да скрие при влизането й. Бяха все медицински трудове на тема мозъчни заболявания. Всички до една. Защо ли ги е скрил от нея?

— Да ви науча да се дуелирате? Да ви науча как да застанете в някоя нива и да стреляте по друг човек?

Тя го погледна.

— Да. Никога не съм стреляла с пистолет.

— Стрелянето не е трудно. Трудно е да уцелите човека отсреща.

— Мислех, че смисълът на дуела е да не уцелиш.

— Стрелбата във въздуха се смята за неджентълменска проява. Не сте ли чели Code Duello? Смисълът на дуела е да изчистите доброто си име, без да допуснете да ви убият. И да вкарате куршума си там, където ще нанесе най-малко поражения.

— Ето, виждате ли колко слабо съм запозната с въпроса? Ще трябва да ме научите.

— Не. Не искам да се замесвам. Извинете се на дамата, която сте обидили, и сложете край на цялата история.

— Невъзможно е да се извиня. И не разбирам защо не искате да се замесвате.

Куинт сложи ръце на кръста.

— По редица причини. Шест, ако трябва да съм точен. По азбучен ред ли да ви ги изредя, или по значимост?

Софи въздъхна. Разговорът не вървеше на добре. Нямаше кого другиго да помоли, ако искаше да запази тайната си. А двамата с Куинт бяха приятели в известен смисъл. Предвид отношенията им до момента очакваше, че ще се съгласи. Или поне ще поиска да я защити. Как би могла да го убеди?

— Добре. Ще помоля някой друг.

Куинт изви вежда, сякаш се досещаше, че тя блъфира. Дявол го взел.

— И кого смятате да привлечете за каузата си?

Софи затършува из мозъка си за име, за откъслечни клюки, дочути оттук-оттам.

— Носят се слухове, че лорд Маклийн е участвал в не един дуел. Явно знае как се прави.

— Лорд Маклийн е пълен развратник. Опозорил е всички невинни девойки в Единбург, та се принуди да се премести в Лондон, за да има кого да похищава. Доброто ви име няма да оцелее, ако се замесите с него.

— Няма значение. — Това поне беше вярно. — Искам само да науча тънкостите. А щом не желаете да ми ги разкриете, ще се наложи да потърся някого, дето е склонен да го направи.

Куинт стисна зъби, но очите му я прогаряха, пламтяха с някакво непознато чувство, каквото Софи не бе съзирала до момента. Нима това е колебание? Невъзможно. Куинт никога не подлагаше постъпките си на съмнение, понеже рядко грешеше. Критиките, дето му отправяха околните, бяха все за неща, които изобщо не го интересуваха, като например дължината на косата му или противния му усет за облекло.

Реакцията му бе напълно неочаквана. Изглеждаше напълно разколебан.

— В такъв случай постъпете, както сметнете за нужно — рече той накрая и разтри слепоочията си с пръсти. — Съжалявам, че не съм в състояние да откликна на молбата ви. Тейлър ще ви изпрати. — Той се поклони и тръгна към вратата.

Софи го проследи с поглед, смаяна от грубостта и суровото му изражение.

— Куинт — подвикна тя зад гърба му. Той спря, но не се обърна. — Добре ли сте?

— Никога не съм се чувствал по-добре — отвърна той и изчезна в коридора.

— Ще ме прощавате — прошепна тя в празната стая, — но изобщо не ви вярвам.

 

 

— Бързо приключихте — отбеляза Алис, когато тръгнаха пеш към градското имение на семейство Барнс. — Съгласи ли се Негово благородие да ви помогне, милейди?

— Не.

Разминаха се с две възрастни дами, излезли да се порадват на необичайното пролетно слънчице, и Софи им се усмихна учтиво. Улиците на Мейфеър бяха се оживили, пълни с коли и карети — явен знак, че сезонът наближава.

Софи усети позната тежест в гърдите. Мисълта за предстоящите няколко месеца я изпълваше с ужас. Безкрайни проби за рокли. Лишени от смисъл разговори. Танци с подбрани от мащехата й кавалери. Усилието да се преструва, че не забелязва съжалителните, любопитни погледи.

Сама си е виновна. Някои грешки не може да се поправят.

Алис я настигна.

— Какво ще правите сега?

— Ще измисля нещо. Не се тревожи, Алис.

Прислужницата цъкна недоволно.

— Опасна игра играете, Ваше благородие.

— Не го чувам за първи път.

— Баща ви не биваше да ви позволява да присъствате на делата му, милейди. Не е редно младо, впечатлително за възрастта си момиче да слуша такива грозни истории.

Софи прикри усмивката си. Бе се наслаждавала на всяка минута от посещенията си в съда. Вместо да се затвори в себе си след смъртта на майка й, баща й бе се постарал да се сближи с нея. Където и да отидеше маркизът, малкото му момиченце неизменно го придружаваше. Най-любими й бяха тримесечните сесии на местния съд.

Когато беше на девет, заяви, че щом порасне, ще стане магистрат.

Баща й се разсмя. „Миличка, момичетата не може да бъдат магистрати, макар че от теб би излязъл чудесен съдия. На теб се полага да се омъжиш и да имаш семейство. Така правят порядъчните млади дами.“

Софи не обичаше да й казват, че не може да направи нещо, особено когато доводът е, че „така правят порядъчните млади дами“. По дяволите порядъчността.

— Успя ли да научиш нещо от слугите на лорд Куинт? — обърна се към Алис.

— Суеверни глупци, цялата пасмина — изсумтя Алис. — Всички, освен иконома, който май е истински верен на господаря си. Останалите са убедени, че Негово благородие е самият дявол.

— Дявол ли? Що за глупост. Та Куинт е самата благост. Интелигентен и мил, човек, когото повечето хора в Лондон не разбират заради особения му нрав. Че е ексцентричен, не може да му се отрече, но дявол? Как изобщо им е хрумнало подобно нещо?

— Казват, че Негово благородие стои заключен в кабинета си по цели часове, не спи и не яде. Никъде не излиза. Не приема посетители. Не пуска никого в покоите си.

— Не излиза? — Значи правилно бе доловила, че нещо не е наред. Куинт никога не бе пропускал откриване на Кралското общество — сигурна беше, понеже тя самата неизменно присъстваше. Куинт задължително държеше реч, а Софи бе в състояние да го слуша с часове. Имаше дълбок, ясен глас, знаеше много и говореше добре, а идеите му бяха кристално логични. Думите му бяха искрени, пропити със страст и тя попиваше тази страст с цялата си душа. Присъствието й на тези лекции бе най-голямата близост, която можеше да си позволи с него.

А ето че Куинт е се затворил у дома, за да чете книги за мозъчни заболявания. Странна работа. Но може би чисто и просто не го познава толкова добре, колкото си мисли. Само защото един мъж те е целунал така, сякаш животът му зависи от тая целувка, не означава, че разсъждавате еднакво.

Особено когато същият този мъж е предложил брак на друга едва три дни след въпросната целувка.

Софи пропъди мисълта от съзнанието си. „Та ти го отблъсна — смъмри се. — Какво очакваш да направи?“

— Странно си е — съгласи се Алис. — Но, както сама знаете, може и да не е истина. Слугите обожават да сплетничат.

Ала това не звучеше като обикновена сплетня. Нещо не беше наред, макар Софи да не бе в състояние да обясни интуитивната си тревога. Как да обясниш дълбаещото усещане — не подозрение, а увереност, — от което направо ти се гади? Софи се доверяваше на инстинкта си. Неведнъж бе я спасявал от беда.

Пък и нали двамата с Куинт са приятели? Познават се от толкова време. Та тя спаси живота му преди два месеца, макар той да не бе наясно с тази подробност. Почти цяла седмица се грижеше за него, рамо до рамо с лекаря, за да го върне от прага на смъртта. А когато той започна да се възстановява, инструктира слугите какво да правят и стоеше на разстояние.

Припомни си колебанието, изписало се на лицето му преди минути. Отчаяно, объркано изражение, сякаш внезапно е изгубил пътя си. Ако Куинт си има проблеми тя ще му помогне. Ако ли не, поне ще изкопчи някакви съвети за дуела.

— Алис, смятам довечера пак да дойда тук.

Камериерката изсумтя неодобрително.

— Не виждам каква полза ще има, ако позволите да кажа мнението си. Нали Негово благородие вече ви отказа?

— Може би ще успея да го вразумя.

— Тогава Бог да му е на помощ, милейди.

Софи завъртя очи.

— Нима предпочиташ да участвам в дуел, без да знам какво да правя?

— Предпочитам Ваше благородие изобщо да не участва в дуели.

За съжаление, май нямаше такъв вариант, но Софи предпочете да замълчи.

„Барнс Хаус“, лондонската резиденция на маркиз Ардингтън, се издигаше в северозападната част на Бъркли Скуеър, недалеч от къщата на Куинт. Макар да не бе толкова просторна, колкото „Лансдаун Хаус“ в другия край на площада, каменната снага на „Барнс Хаус“ правеше впечатление с масивните си колони, галерии и дълги редици прозорци. Софи никога не бе мечтала да живее другаде.

Докато прекосяваха улицата, до ушите им достигна тих глас:

— Милейди!

Софи забави крачка и видя как от спрелия наблизо наемен файтон слиза жена с наметало. Качулката бе нахлупена ниско над лицето й и то не се виждаше. Алис побърза да застане до Софи.

— Ей — подвикна тя. — Коя сте и какво искате от дамата?

Жената спря и като че ли се поколеба дали да се приближи, стресната от враждебния тон на Алис.

— Всичко е наред, Алис — каза Софи и пристъпи към жената. — Мен ли повикахте?

Жената подръпна качулката си.

— Съжалявам, че ви причаквам на улицата.

Софи мигом се успокои.

— Лили! Колко се радвам да те видя отново!

Жената се поклони.

— Знам, че Ваше благородие каза, че не иска нищо в замяна, но исках да ви дам това — тя й подаде малък пакет. — Нищо особено, калъп хубав сапун. Пратих едно момче да го купи от магазина.

Софи се опита да отклони подаръка, но Лили не отстъпваше.

— Моля ви, милейди. Да издирите сестра ми след толкова години, при това да я намерите тъй добре уредена — нямам думи да обясня какво означава това за мен.

И понеже не искаше да я засегне, Софи взе пакета.

— В такъв случай благодаря. За мен е чест да приема подаръка ти.

Ето затова й беше приятно да помага на хората, особено на жени, за които рядко някой се застъпваше. Магистратите не им обръщаха внимание, или по-лошо — предлагаха им помощ в замяна на плътски услуги. Патрулиращите полицаи вземаха скъпо, а и общо взето се интересуваха от клиентела с по-високи доходи. Към кого тогава да се обърнат тези жени, когато изпаднат в нужда?

А Софи им носеше надежда. Изслушваше ги. Търсеше отговори.

Тя стисна ръката на Лили.

— Желая всичко най-хубаво и на теб, и на сестра ти.

— Благодаря ви, милейди — Лили направи реверанс и побърза да се скрие зад файтона.

Докато крачеха към къщата, Алис подсмръкна високомерно.

— Лека жена да заговаря високопоставена дама из улиците на Мейфеър, хем посред бял ден. Не знам накъде отива светът, милейди.

— О, Алис. Сигурно чака от часове. Най-малкото, което можехме да направим, е да разменим няколко думи с нея. А и ми донесе подарък. Смятам, че е много мило от нейна страна.

— Понякога съжалявам, че тласнах Ваше благородие по този път.

Това бе вярно само отчасти. Всичко бе започнало доста по-рано, много преди Алис да приеме работата в дома на Барнс, след като една от прислужничките в кухнята бе обвинена в кражба.

Момичето се казваше Джени и беше любимка на Софи. Случваше се скришом да носи кифлички със стафиди и курабии от захарно тесто на единайсетгодишната си господарка. Затова Софи не повярва на приказките на главната камериерка, че Джени е откраднала пари от стаята й — особено след като забеляза, че един от лакеите флиртува и с двете. Едва седмица по-рано двете прислужници бяха се сдърпали, та на всички бе станало ясно, че не се харесват. Нима това не бе достатъчна причина да се усъмни в истинността на обвинението?

За съжаление, Джени не можа да докаже, че не е взела парите, а никой не вярваше на голословните й твърдения. И когато намериха десет лири под дюшека й, я изхвърлиха без препоръки. Софи се опита да накара баща си да се намеси, да помогне на Джени, но той отказа с думите, че това е работа на иконома. Че Софи не бива да се занимава със слугите.

Но през следващите няколко дни самодоволната усмивка не слезе от лицето на камериерката и Софи бе убедена, че е излъгала. Уви, никой не желаеше да я чуе и темата старателно се отбягваше. Когато научи, че Джени е починала от холера малко след като бе напуснала дома им, Софи страда ужасно.

Този трагичен случай бе се запечатал трайно в съзнанието й, не можеше да го забрави. Истината винаги има значение, независимо какъв си се родил.

— Не говори така — каза тя на Алис. — Разследванията са ми интересни, а и се справям добре. Признавам, че сестра ти беше първият ми случай, но ако не беше тя, щеше да е някой друг. Имам чувството, че съм родена за тази работа.

— Е, сестра ми ще ви е благодарна до гроб, задето се намесихте и открихте истинския виновник. Кой да предположи, че коняр ще се промъква в къщата и ще задига вилиците и ножовете?

Софи се подсмихна.

— Поне да беше си направил труда да избърше мехлема за копита от ръцете си.

— Както многократно сме се убедили, Ваше благородие, повечето престъпници не са особено умни.

— И слава богу!