Джоана Шуп
Дяволската лейди (5)

Пета глава

— Изиграхте ме — обвини я той.

— Така е — съгласи се с готовност Софи, пружинирайки на пръсти. Въодушевлението от победата препускаше във вените й.

— Помислих, че наистина нещо е влязло в ботуша ви — продължи Куинт нещастно като капризно дете.

— За разлика от вас, аз не съм обвързана с джентълменски принципи. Мога да се бия колкото нечестно поискам. И ето че загубихте. — Тя се ухили насреща му. — Не очаквайте да ви се извиня.

Куинт присви очи.

— Хич не си поплювате, когато си наумите нещо. Никога ли не се отклонявате от предначертания път?

— Не и ако зависи от мен. Признайте, цупите се само защото не успяхте да прозрете гениалния ми план.

— Гениален план? — изсумтя Куинт. — Камъче в обувката?

— Но свърши работа, нали?

Куинт изпухтя раздразнено.

Софи се разсмя и посегна към наметалото си. Време беше да се прибере, преди близките й да усетят отсъствието й. Освен това й бе трудно да разсъждава трезво в присъствието на Куинт, потен и с раздърпани дрехи. Ризата му бе се измъкнала и разкриваше гола плът с тъмни, влажни и къдрави косми. Гледката бе възхитително непристойна и интимна и всяка част от тялото й тръпнеше.

За малко не я целуна. За миг, когато я прихвана за кръста, Софи усети как между тях се надига нещо могъщо. Желаеше го така силно, та чак се изплаши.

Грабна наметалото, обърна се към него и се покашля.

— Куинт, искам да ви се извиня за миналата вечер. Не биваше да стрелям така неочаквано, редно бе поне да попитам.

Куинт направи физиономия.

— Реагирах прекалено остро и моля за извинение. Не съм чувал изстрел от онзи път и… — Той млъкна.

— И какво?

— Нищо. Стреснах се, това е всичко.

Стреснат? Та нали го видя през открехнатата врата. Имаше такъв вид, сякаш е получил апоплектичен удар.

— Онази вечер проявихте изключителна смелост — рече тя, — като се опитахте да спрете нападателя на Маги.

— Глупаво беше от моя страна. Прибързано. Ако бях проявил по-голяма съобразителност, щях поне да грабна някакво оръжие.

— Нямаше как да знаете.

Куинт вдигна ръка да я прекъсне и кил на глава.

Софи го изчака да каже нещо, но когато мълчанието продължи, попита:

— Какво има?

Куинт се обърна към нея със сериозно изражение Мили Боже, тези прекрасни, плътни устни. Софи неволно впи поглед в устата му.

— Не чухте ли? — прошепна той.

— Не. Какво да чуя?

Той свъси вежди.

— Трошене на стъкло. Вероятно прозорец. — Той й направи знак да го последва. — Елате. Трябва да проверя какво става.

Софи разпери длани, сякаш да го спре.

— Ами ако някой ме види? Струва ми се по-благоразумно да остана тук.

Куинт въздъхна.

— Първо, знам, че ще побегнете в момента, в който ви обърна гръб, а тъй като е възможно в къщата да има чужд човек, бих предпочел да сте пред очите ми. Второ, ако действително има опасност, ще е по-добре да сте с мен, отколкото сама тук.

— Глупости. Най-вероятно е мишка.

— В къщата няма мишки, поне не толкова едри, та да строшат стъкло. — Той вдигна рапирата и махна предпазителя. — Помислете логично, Софи. Правете каквото ви казвам, за да не губим ценно време в спор, който и без това ще спечеля.

Слушала бе Куинт да спори и знаеше, че е блестящ. А и двамата бяха наясно, че не става дума за мишка. Тя неохотно вдигна другата рапира.

Куинт вече беше на вратата и се наложи да побърза, за да го настигне. Неочаквано той замръзна на място и тя едва не се блъсна в гърба му.

— Тихо — прошепна той през рамо.

Пристъпи тихомълком в коридора и Софи го последва, като гледаше да върви плътно зад него. Къщата тънеше в тишина, а килимът заглушаваше стъпките им, докато напредваха към стълбите. Обстановката, отбеляза мимоходом Софи, клонеше към аскетичното. Мебелите и килимите бяха в отлично състояние, но атмосферата бе лишена от живот. Липсваха цветя, които да я освежат. Не се виждаха нито семейни портрети, нито картини, а кабинетът май бе единствената стая, която се използваше. Плътни калъфи покриваха мебелите, сякаш Куинт бе се настанил тук временно и всеки момент се канеше да се премести другаде.

В подножието на стълбите той спря и се ослуша. Тя изчака на първото стъпало, макар да се чувстваше нелепо. Вероятността някой да е проникнал в къщата бе.

Някъде в задната част на къщата изскърца дъска и Софи затаи дъх. Може би някой от слугите още беше буден. Вдигнал рапира, Куинт тръгна към звука. Преди да направят и дузина стъпки, от кабинета му изникна сянка и се измъкна в коридора. Мъж. Увит бе с кафяво наметало със спусната над челото качулка. Сянката се обърна към тях и застина, а Софи видя, че мъжът носи черна маска като на крайпътен разбойник.

— Стой! — викна Куинт на мъжа и се втурна към кабинета.

Ала в същия миг злосторникът побягна. Хукна към трапезарията, която, както Софи знаеше, водеше към верандата. Куинт се спусна след него, а Софи го следваше по петите. Беше по-бърз от нея, макар тя да се стараеше да не изостава. Завиха зад ъгъла и видяха как непознатият отваря френските прозорци и изскача навън. Куинт рязко спря на прага и тя го чу да изругава глухо.

— Защо спряхте? — викна тя. — Настигнете го!

В следващия миг забеляза, че Куинт стои неподвижен като статуя, а лицето му е изкривено от гняв и болка.

— Какво има? Прилоша ли ви?

— Не — сопна се той.

— Тогава защо го оставяте да избяга?

Куинт не отговори, стиснал устни.

Объркана, но обзета от решимост, Софи хукна към верандата.

— Тогава аз ще го догоня.

Куинт зяпна. Софи прекоси верандата с бърза, твърда крачка като някоя развилняла се валкирия. И през ум не беше му минало, че ще се втурне сама да преследва непознатия. Нима напълно е лишена от здрав разум? Който и да е този мъж, със сигурност не желае да бъде разкрит, което значи, че би я наранил, без да се замисли. Исусе, наистина може да я наранят. Да я убият.

„За бога, човече — рече си — Тръгвай.“ Софи рискуваше живота си заради проклетия му страх. Що за мъж се страхува да напусне къщата си? „Действай“ — нареди мозъкът му.

Пое си пое си дълбоко въздух и стъпи върху първата каменна плоча извън трапезарията. Но преди да успее да направи втората крачка, сърцето му се препъна и тялото му плувна в студена пот. Не, не сега. Олюля се, решен да не се предава, и се вкопчи в рамката на прозореца. С усилие направи следващата крачка, „Съсредоточи се. Правил си го хиляди пъти.“ Хладкия ветрец облъхна кожата му — неприятно напомняне, че вече е наполовина вън, — и в този миг пред очите му избухнаха искри. Заля го паника, хилядократно по-силна, и в отчаянието си той се хвърли назад към безопасността на къщата.

Превит на две, опря ръце о коленете, съвсем запъхтян. Връхлетя го чувство на срам и вина. Не може да го направи, не може да излезе навън, независимо колко важно е да я последва. Така ли ще премине остатъкът от живота му. Изцяло под властта на безпричинен страх и неконтролируеми физически реакции? В такъв случай ще е по-добре да си тегли куршума още сега.

Кръвта му кипна от гняв, остър и непримирим. Гняв към себе си, към Софи, към онзи, който бе посмял да се промъкне в къщата му. А и къде е проклетата прислуга? Той пристъпи с тежка крачка към звънеца и едва не го изтръгна от стената.

Когато най-после се появи задъхан лакей, Куинт чакаше край вратата към верандата.

— Позвънихте, милорд.

— В къщата нахлу непознат. Избяга в градината и вероятно ще опита да се измъкне през задната уличка. Вземете тази рапира — той посочи към пода — и се погрижете да се махне. Внимавайте да не го предизвикате на битка. Не си струва да рискувате живота си. — После добави през рамо. — Когато приключите, погрижете се лейди София да се прибере безпрепятствено у дома. След това ми докладвайте в кабинета.

— Разбира се, Ваше благородие — отвърна младежът и вдигна рапирата.

Куинт се оттегли в кабинета. Единствената стая в къщата, в която се чувстваше добре. Единствената, в която прекарваше дните си. И единствената, в която бе проникнал разбойникът. Какво ли е търсил?

Писалището бе разположено в единия край на библиотеката, чиито стари, познати томове му бяха по-скъпи от любовница. Бе ги чел до последния, много от тях дори повече от веднъж, и именно между тези четири стени бе открил страстта си към знанието. Макар родителите му да наемаха най-добрите частни учители, Куинт предпочиташе да учи сам. На двегодишна възраст вече четеше, а преди да навърши осем, говореше свободно четири езика — резултат от дълги часове над книгите.

Баща му почина, когато Куинт бе на шест. Момчето умоляваше майка си да не го изпраща в пансион, да го задържи при себе си и в продължение на няколко години тя му позволи да остане при нея. Но когато навърши десет, отказа да слуша повече аргументите му и го изпрати в „Итън“.

Училището се оказа истински кошмар, особено през първите години. Абсурдно лесните уроци го отегчаваха, а съучениците му се подиграваха, задето задаваше въпроси в часовете. Бяха безмилостни към него, както в класната стая, така и извън нея, макар да правеше всичко възможно да не им обръща внимание. Да страни от всички. В крайна сметка бяха го пратили на училище, за да учи, а не да създава приятелства. И макар физически да бе в състояние да отвърне на нападките, защо да пада до тяхното ниво и да прибягна до подобно примитивно поведение?

Всичко се промени един ден, когато четирима по-големи ученици заключиха вратата на спалнята и го оставиха по бельо на студа. Беше средата на януари, ужасно студено, и босите му крака бяха започнали да посиняват, когато две момчета от съседното общежитие се смилиха над него. Вкараха го в своята спалня, стоплиха го, дадоха му дрехи и чай. Когато се посъвзе, спасителите му нахлуха в общежитието му, изкъртиха вратата и здравата натупаха виновниците. Това бе най-страховитата и въодушевяваща гледка, която Куинт бе виждал през всичките си единайсет години.

Този случай бе сложил началото на дружба, която продължаваше и сега.

Ник Сийтън, навремето пренебрегван втори син на херцог, и Саймън Барет, многоуважаваният бъдещ граф на Уинчестър, скоро научиха Куинт на всичко, дето не можеше да се научи от книгите. Как да забива кроше. Как да хитрува на карти. Как да се измъква тайно от пансиона, без да го хванат, Куинт, от своя страна, им помагаше в уроците. Тримата бяха неразделни и положението в училище внезапно стана съвсем поносимо.

Съдбата бе ги събрала и Куинт беше благодарен до гроб и на двамата, задето неведнъж бяха го спасявали от беда. Сега обаче благодареше на провидението, че двамата му верни приятели отсъстват и няма да станат свидетели на унижението му. Отново се чувстваше като единайсетгодишно хлапе, изоставено на свирепия студ, което така и не може да разбере защо е толкова различно от останалите, толкова „дефектно“. Предпочиташе никой да не вижда как се проваля в усилията си, как отчаяно се мъчи да запази здравия си разум.

С въздишка насочи вниманието си към настоящето. Край отсрещната стена стоеше висок стъклен шкаф, който винаги държеше заключен. Вътре Куинт съхраняваше сувенири и спомени от пътешествията си през годините. Нищо ценно, но неканеният гост явно не бе на това мнение, защото стъклото бе разбито. Значи това е бил звукът, който Куинт бе чул преди минути.

Захвана се да оглежда рафтовете за липсващи предмети и в този миг Софи изникна иззад гърба му.

— Изгубих го из уличките — изпъшка тя. — Проклетникът се оказа бърз. Зави по „Чарлс Стрийт“ и изчезна.

Куинт не искаше да я погледне. Нямаше да понесе въпросите и съжалението. Вместо това се взираше съсредоточено в малък рефракторен телескоп, донесен от Рим.

— Въпреки това ви благодаря за усилията. Джон ще ви изпрати до дома.

Настъпи мълчание и Куинт усети, че Софи чака. Какво, по дяволите, очаква да каже? Не можеше да й даде обяснение, нямаше отговор, а и не желаеше да започва разговор на тази тема. Нещо в него напираше да вие, да крещи в гняв и отчаяние, а мъката кипеше и се надигаше като прилив в гърдите му, та едва успяваше да я удържи.

И най-малката пукнатина в самообладанието му щеше да срути стената, с която бе се обградил… и тогава не знаеше какво ще се случи.

— Пъдите ли ме?

Изненадата й пропука хладнокръвието му, макар и за миг. Той изправи гръб и скръсти ръце.

— Трудно ви е да повярвате, че се осмелявам да държа такъв тон на съвършената дъщеря на маркиз, хукнала из улиците с мъжко облекло. Но ето че се осмелявам. Срещата ни приключи, Софи — тросна се той. — Урокът също. Съветите, тренировката, всичко… приключи. Вървете си и не се връщайте повече.

— Ах, вие, твърдоглавецо — възкликна тя и присви очи. — Опитвам се само да ви помогна. Защо не желаете да приемете помощта ми?

Обзе го ярост и смут и той стисна юмруци, за да не запокити нещо на пода.

— Не се нуждая от помощта ви. Не се нуждая от ничия помощ.

— Нима? Забравяте, че видях как ви подейства един нищо и никакъв изстрел. И как отказахте да подгоните…

— Достатъчно! — кресна Куинт, грабна първото, дето му попадна — кристалната мастилница от писалището, — и я запокити към стената. Разлетяха се тъмносини пръски — страховито свидетелство за животинска ярост, каквато никога не бе демонстрирал. Запъхтян, той стисна очи, за да не гледа пораженията. „Господи, какво животно съм!“ Захлупи лице с длани. Ето че състоянието му се влошаваше. Заради нея.

— Куинт — обади се тя тихо. — Позволете ми да ви помогна. Не знам какво ви мъчи, но всичко може да се оправи.

Куинт поклати глава. Вечната оптимистка, неговата Софи. Глезена и обсипвана с грижи през целия й живот, баща й позволяваше да прави каквото си поиска без каквито и да било последствия. За Куинт обаче нямаше спасение. Как да я накара да разбере?

— Това… аз… не мога да бъда оправен. Колкото по-скоро ми повярвате, толкова по-скоро ще престанете да се месите в живота ми и ще ме оставите на мира.

— Това ли си мислите, че правя? Меся се в живота ви?

Заболя го, като видя как лицето й сгърчи от обида, как раменете й увиснаха обезсърчено. Мразеше се, мразеше болестта, която разлагаше мозъка му. Налагаше се да я изгони, макар единственото, което искаше, бе да я притегли в обятията си и никога да не я пусне. Ала нямаше избор.

— Милорд — Тейлър почука на отворената врата и надникна в стаята. — Стори ми се, че чух трясък. Случило ли се е нещо?

Куинт преглътна и се опита да възвърне самообладанието си.

— Всичко е наред. Погрижете се лейди София да се прибере у дома, Тейлър. Аз си лягам. — И без да поглежда назад, той излезе с решителна крачка от кабинета и пое към стълбите. Едно нещо бе сигурно, тази нощ сънят трудно щеше да го споходи.

 

 

Някакви звуци теглеха Софи от дълбините на съня. Тя се противеше, опитваше се да се сгуши по-дълбоко в завивките, но внезапно стаята бе залята от светлина.

— Махай се — изломоти тя и захлупи възглавницата върху главата си.

— Милейди — обади се Алис. — Негова светлост желае да отидете в кабинета му, след като се облечете.

Баща й иска да я види — при това толкова рано? Софи рязко се изправи.

— Колко е часът?

— Почти един.

Тя примигна.

— Така ли? Не мога да повярвам, че съм се успала толкова.

— Ами така е, когато човек обикаля улиците по цели нощи — измърмори Алис.

— Съвсем не съм обикаляла цяла нощ. Прибрах се в сравнително разумен час. — Само дето не бе успяла да заспи. Съзнанието й не спираше да превърта събитията от вечерта и случилото се с Куинт.

Претърколи се и изстена. Болеше я цялото тяло. Даже пръстите на краката.

— Имам ли време да се изкъпя?

— Негова светлост е с управителя на имотите си. Предполагам, няма да забележи, ако се забавите още няколко минути.

Алис отиде до вратата и надникна в коридора. Софи с мъка се надигна в леглото.

— Мислиш ли, че пак ще ми изнесе любимата си проповед? — София бе я чувала толкова пъти, та вече бе в състояние да я изрецитира. „Трябва ти съпруг, Софи. Няма да живея вечно, за да се грижа за теб. Очаквам тази година да си избереш съпруг.“ Но макар да обичаше искрено баща си, Софи нямаше никакво намерение да го послуша. Упорството й щеше да го разочарова, за което й беше мъчно, но нямаше друг избор. Бракът не съществуваше като вариант за нея.

Камериерката й се приближи към гардероба.

— Май й е дошло време.

Софи въздъхна тежко и преметна крака през ръба на леглото.

— Негова светлост иска само да ви види задомена и щастлива със собствени дечица, милейди. Като всеки баща.

Загриза я вина. Ако не беше толкова глупава, щеше да е омъжена. Повярвала бе, че лорд Робърт ще поиска ръката й. „Много сгодени двойки консумират сватбената си нощ предварително, София. А ние ще се сгодим веднага щом успея да говоря с баща ви.“

Само дето след онази нощ така и не се обърна към баща й. Софи чакаше ли, чакаше, надеждата й гаснеше с всеки изминал ден, докато накрая, около седмица по-късно, го хвана натясно на едно соаре.

— Робърт — каза, когато се убеди, че са сами. — Смятах, че възнамерявате да говорите с…

Той я изгледа студено и лицето му й се стори съвсем чуждо, толкова бе сурово изражението му.

— Значи сте ме разбрали погрешно — заяви той. — Съпругата ми трябва да е чиста, когато я приема в брачното ни ложе.

Софи ахна.

— Та аз… аз бях чиста.

— Тогава защо нямаше кръв? — присмя се той.

— Не зная. Чувала съм, че не всички жени кървят първия път.

— Напротив. А и вие демонстрирахте прекалено голяма… охота за девица. Никога не бих опозорил семейството си с подобен съюз.

Софи неволно трепна при спомена. Да опозори! Видяла бе истината в очите му — Робърт никога нямаше да й повярва. Беше убеден, че не е чиста и неопетнена. И сякаш за да го докаже, скоро след разговора им се ожени за друго момиче и младото семейство се премести да живее в имението му в Уелс. А Софи се закле никога да не допусне да я унижат отново.

Никога нямаше да натрапи срама си другиму.

Когато най-после се изкъпа, облече, нагласи прическата си и влезе в кабинета на баща си, беше почти три часа.

— Добър ден, татко.

Баща й вдигна поглед от писалището си. До него секретарят му дращеше с бясна скорост по пергамента, а маркизът диктуваше инструкции. Баща й беше сред приближените на лорд Ливърпул и запълваше дните си както с държавни дела, така и с грижи за владенията. Но макар да беше зает човек, винаги намираше време за нея. Той се надигна и гласът му омекна.

— София! Ето я прекрасната усмивка, която разведрява мрачните ми дни. Ела тук, скъпа моя.

Софи усети как разцъфва под топлите лъчи на обичта му. Баща й бе непринуден и топъл човек, никога не се страхуваше да покаже чувствата си към семейството си. На петдесет и осем все още беше красив мъж, висок и строен, с леко сивееща кестенява коса и бакенбарди. Когато се приближи към него, той протегна ръце и я целуна по бузата.

— Надявам се да не съм прекъснал натоварения ти ден. Йейтс, би ли ни оставил насаме за минута?

— Разбира се, милорд. — Секретарят събра записките си и излезе. Когато вратата се затвори, баща й я покани да седне.

— Искам да обсъдя нещо с теб.

Софи се настани на креслото срещу писалището му и сплете пръсти. Приготви се за най-лошото.

— Скъпа моя — подхвана баща й и се върна на мястото си. — Знам какво е да си млад и да искаш да се забавляваш — повярвай ми, и аз съм се забърквал в безброй приключения, когато бях на твоите години, но ти си дама и за теб правилата са различни. Всяка година по това време ти изнасям една и съща лекция и всяка година ти пренебрегваш думите ми. Боя се, че се налага да прибягна до крайни мерки.

Софи примигна. Та това не е обичайната му проповед. Крайни мерки? Какво ли иска да каже?

— Татко, знам, че искаш да се омъжа. Ще си намеря някого до края на сезона, обещавам.

— Така ми отговаряш всяка година, откакто дебютира в обществото. Но умело отблъскваш ухажорите си. След като майка ти… — Той си пое дълбоко въздух и сърцето на Софи се сви от болка, както за него, така и за нея самата. Баща й продължи: — Тазгодишният сезон ще е по-различен. Вече имам някого предвид. Така че, ако сама не вземеш решение, ще се наложи аз да го взема вместо теб.

Стомахът й се сгърчи и тя зяпна.

— Не! Не говориш сериозно!

— Напротив!

— Но защо?

— Софи, наближавам шейсет. Искам да те видя задомена. И може би да прегърна едно или две внучета, преди да си отида.

Ако Софи не беше седнала, вероятно щеше да падне на пода от смайване. И през ум не бе й минало. Естествено, знаеше, че някой ден баща й ще си отиде, но този ден й се струваше някъде далече в неясното бъдеще. Та той бе всичко, което имаше на този свят. Вярно, имаше и мащеха, и доведен брат, но това бе друго. Той беше човекът, който я люлееше и успокояваше след всеки кошмар, който й позволяваше да се пързаля по перилата на стълбите, както си е по нощница, който й позволяваше да си гледа прасенце вместо домашен любимец.

— Колкото повече наближаваш трийсетте — не спираше той, — толкова по-трудно ще ти бъде да сключиш подходящ съюз.

Зави й се свят, усети, че се задъхва.

— Кой? Кой е той?

Баща й поклати глава.

— Няма да ти кажа, понеже се опасявам, че ще намериш начин да го отблъснеш, но бъди сигурна, че отговаря на всички изисквания за съпруг на единствената ми дъщеря. Достатъчно е да знаеш, че тази година най-после ще се омъжиш, независимо дали сама ще избереш съпруга си, или аз ще го избера вместо теб. — Той взе да прелиства книжата върху писалището си, неспособен да я погледне в очите, и Софи осъзна, че му е безкрайно неловко.

Не му вярваше. Никога не би я омъжил против волята й. Непременно щеше да размисли, трябваше само да му даде малко време. И да положи известни усилия на тазгодишните балове. Да излезе един-два пъти на разходка в парка с някой обожател. И баща й щеше да омекне, сигурна беше.

И все пак до края на деня не успя да се отърси от известни съмнения по въпроса.