Джоана Шуп
Дяволската лейди (22)

Двадесет и втора глава

Куинт така и не разбра как Уинчестър и Колтън успяха да убедят О’Ший да се качи в каретата му. Напоследък се чувстваше по-добре, но се ужасяваше при мисълта да влезе в претъпканото заведение. Вероятно нямаше нищо да му стане, но не бе изключено и да му призлее. А да получи пристъп точно сега, когато трябваше да разсъждава трезво и бързо, за да помогне на Софи, бе риск, който не искаше да поеме.

— Защо господата смятат, че знам какво се е случило с Нейно благородие? — изръмжа О’Ший от отсрещната седалка. Уинчестър седеше до Куинт, а Колтън и Фицпатрик, слугата на херцога, бдяха отвън.

— Защото прекрасно знаеш, че и тя, и Толбърт са били в „Кралицата“ — натърти Куинт. — Ти ли му плати да я отвлече?

О’Ший се изхили.

— Не бих дал и пукната пара на Толбърт, та дори да ми обещае гърне със злато, дето бълва сапфири.

— Но все пак си я видял.

— Така си е, милорд, видях я. Хем я предупредих да не стъпва повече тук. — Той цъкна с език от възмущение. Бога ми, мислех, че е по-умна.

— Кой я отвлече? — процеди Куинт.

О’Ший бръкна в джоба на палтото си и извади плоско метално шише.

— Дали да пийнем? Може пък да ме убедите да се разприказвам, стига да проявите малко повече уважение, милорд.

— Няма да пия с теб. Дори да пиех алкохол — нещо, което не правя, — не бих изпил и глътка с човек, допуснал да избиват момичета му, без и пръста да си мръдне да ги защити.

Уинчестър цял настръхна, ала О’Ший само се подсмихна и отвори шишето. Надигна го и отпи голяма глътка.

— И защо според вас не съм си мръднал пръста, Ваше благородие? Може пък да се опитвам да намеря решение по моя си начин.

— Не ти вярвам — отсече Куинт. — Ако беше така, виновникът щеше да виси от моста, обесен на червата си.

— Нещата невинаги се решават с насилие, милорд. Може да се добереш до информация и по друг начин.

— Да разбирам ли, че изнудваш убиеца?

О’Ший изви уста иронично.

— Схватлив сте, Ваше благородие. Хубаво е да знаеш, че някои слухове отговарят на истината.

Куинт не му обърна внимание.

— Значи не е Толбърт. — Толбърт не може да си позволи да плаща на изнудвач. Бил е прав през цялото време. Но ако не е Толбърт, тогава кой?

— Не е Толбърт — кимна О’Ший и отпи още една глътка. — Лорд Уинчестър? — той вдигна шишето. — Искате ли да опитате пак?

— Не — твърдо отказа Уинчестър. И не беше за чудене, защото последния път, когато пи с О’Ший, се наложи да го изнесат на ръце. — Кой е тогава? Кой отвлече лейди София?

— Все пак Толбърт е замесен — каза Куинт, а мислите му препускаха. — Иначе нямаше да го пуснеш да припари до заведението. За какво ти беше? — Той стисна клепачи. — Изнудваш убиеца, а Толбърт… ти е носил сведения. Работил е и за двамата.

— Как така за двамата? — съвсем се обърка Уинчестър.

— За убиеца би било твърде рисковано да го виждат с всяко от момичетата — обясни Куинт. — Толбърт така и така ходи във вертепите, тъй че уговаря момичетата и се разбира с убиеца. А това обяснява защо точно него са видели последен с Памела.

— Пипна три от момичетата ми, преди да се усетя — рече О’Ший. — Затова мина на уличниците на Хартли. Заплаших го, че ще хвърля топките му на прасетата, ако още веднъж пипне нещо мое. Но честно казано, Толбърт не знаеше, че онзи ги убива. Мислеше, че ги иска за по-груби игрички.

— А когато взеха да вадят момичетата от реката? И да пишат по вестниците?

— Повярва ми чак след последното. Не е от най-умните, нашият Толбърт.

Сърцето на Куинт затуптя като лудо. Щом Толбърт е замесен, значи спокойно е могъл да натика Софи в ръцете на убиеца. Гърдите му се свиха, сякаш притиснати от непосилна тежест.

— Тогава за кого работи Толбърт?

О’Ший се почеса по брадичката.

— Май имам нещо за вас, милорд. И ми се струва съвсем справедливо.

— Хиляда лири.

— Две.

— Имаш ги.

О’Ший прибра шишето и се облегна назад.

— За лорд Хъдсън работи. Знаете ли кой е?

Куинт замръзна, свят му се зави. Мили боже. Хъдсън. Министерството. Той потърка нос.

— La Gauche. Трябваше да се сетя.

— Левичарят? Какви ги дрънкате? — Уинчестър присви очи в пълно недоумение.

— Едно от момичетата — каза Куинт, — третата жертва, е имала редовен клиент. Наричала го La Gauche. Съквартирантката й решила, че го нарича така, понеже членът му е извит наляво, но момичето явно е имало друго предвид. Хъдсън държи бастуна си с лявата ръка.

— Мили Боже — прошепна Уинчестър. — Та Хъдсън е жесток човек. В парламента умират от страх от него.

Куинт много добре знаеше колко жесток може да бъде Хъдсън. Трябва час по-скоро да открият Софи. Той изгледа О’Ший с присвити очи.

— Къде води момичетата?

О’Ший разпери ръце.

— Знам само, че някъде при Блакфрайърс Бридж.

Логично. Всички тела бяха извадени по-надолу по течението. Той кимна към вратата и Уинчестър я отвори.

О’Ший се надигна.

— Милорд — рече той на Куинт с крак на стъпалото. — Още не я е убил. Обича първо да си поиграе с тях, та хубавичко да ги сплаши.

 

 

Софи се опита да преглътне, но затъкнатият в устата й парцал й пречеше. Пък и устата й бе пресъхнала от страх. А може би от ужас? От ужасен страх? О, Господи. Бе на път да изпадне в истерия.

Ръцете й бяха изтръпнали, въжето се врязваше болезнено в кожата. Опита да разхлаби възлите, та да промуши ръце през клупа, но не успя. Да беше й останал поне ножът.

— Много сте привлекателна — рече Хъдсън, сочейки краката й. — Не ми е хрумвало, че жена с мъжки дрехи може да е толкова съблазнителна. Браво на вас, София.

Толбърт я изгледа похотливо и тя потрепери от погнуса.

— Нищо чудно, че не искахте да се дуелирате — Толбърт потърка чатала си. — Ако бях се усетил по-рано, че вие сте сър Стивън, нещата щяха да се развият по друг начин. Мога само да съжалявам.

— Аз пък само да се радвам. — Тъмните очи на Хъдсън блеснаха и Софи усети как я полазва хлад.

— В такъв случай ви оставям да действате. — Толбърт се обърна и пое към вратата. — Утре очаквам двойно заплащане…

В този момент Хъдсън светкавично измъкна от бастуна си дълга, тънка рапира. В следващия миг връхлетя върху Толбърт и Софи успя да види само рязкото движение на ръката му и червените пръски, бликнали към отсрещната стена. Толбърт размаха ръце, сетне се свлече на земята, а под тялото му бързо се образува локва кръв.

Наистина ли го…? Софи зяпна от ужас. Никога не бе виждала да убиват човек. И със сигурност не бе виждала толкова кръв. О, Господи. В гърлото й се надигна жлъч и тя с мъка я преглътна. Опита се да диша през носа, но в дробовете й нахлу неприятна миризма на метал и съвсем я замая. „Дръж се. Не можеш да припаднеш точно сега.“

Извърна поглед и си наложи да се стегне. Хъдсън се разсея за момент и тя отново се захвана с въжето около китките си. Ала то бе толкова стегнато, че при всяко движение се впиваше още по-силно в кожата й. Доплака й се от болка.

— Излишно се мъчите да се освободите. — Хъдсън застана зад нея. Софи не го виждаше и нямаше представа какво се кани да направи, но подозираше, че ще е нещо неприятно. — Съвсем ненужно си причинявате болка. Ще видите как ще се позабавляваме двамата.

Той се пресегна и развърза превръзката около устата й. Парцалът падна на земята и Софи раздвижи схваната си челюст.

— Защо не пищите, София? — Той се подсмихна. — Не че има значение, ако го сторите. Наоколо няма никого.

— Защо съм тук? — Гласът й бе пресипнал.

— Реших, че е крайно време да се срещнем насаме. Напоследък започнахте да ме дразните. Бедничкият Толбърт. Доста го изнервихте тия дни.

Наистина, бедничкият Толбърт. Софи се стараеше да не поглежда трупа.

— Но щом е мъртъв, можете да ме пуснете. Нищо не мога да докажа.

— Хайде, хайде. Мислехте, че Толбърт убива момичета, нали? Не ви ли се иска да разберете какво всъщност се случва?

Колкото повече знае, толкова по-голям ще е рискът за него, ако я остави жива. Тя поклати глава.

— Не. Ще приема, че е бил Толбърт. Истината не ме интересува.

— Вече е твърде късно. Дойде време да бъдем заедно. — Той отиде до дългата маса и остави бастуна рапира върху нея. Софи, която се мъчеше да седне, зърна наредените отгоре инструменти. Скоби и ножове. Шишенце с течност. Господи, това трион за кости ли е?

— Вратата е заключена — осведоми я той, забелязал движенията й. — Прозорец няма. Ако мислите да бягате, няма да успеете.

Трион за кости. Отново жлъч се надигна в гърлото й и я задави. Едва се сдържаше да не ревне.

— Имам няколко въпроса, преди да ви дам това. — Хъдсън застана пред нея с шишенцето в ръка.

— Какво е това?

— Мое изобретение. На крачка съм да направя съвършената комбинация. Ще държи ума ви бистър, та да можем да се забавляваме, и същевременно ще ви направи толкова покорна, че да развържа ръцете ви.

По гърба й се стече вадичка пот. „Накарай го да говори, за да го разсееш.“

— Какви въпроси?

— Къде държи Куинт записките си? Знам, че не са в писалището му.

— Значи вие сте влезли в къщата му!

Хъдсън се намуси, сякаш бе го накарала сам да лъсне обущата си.

— Скъпа моя, имам си хора, за да вършат такива неща вместо мен. Макар че, ако бях влязъл аз, със сигурност щях да намеря каквото търся.

„Съмнявам се.“

— За какво са ви притрябвали записките на Куинт?

— Един познат, важен руски дипломат, разбра за… — той махна с ръка, мъчейки се да намери подходяща дума — заниманията ми с момичетата, които така упорито разследвате през последните месеци. За беда, изчезна някъде, но ми прати съобщение, че няма да ме издаде, ако му предам нещо важно за руското правителство. Разчитането на шифъра, върху който работи любовникът ви, ще свърши чудесна работа, стига да успее да го довърши.

Софи се опита да не реагира на думата „любовник“.

— Тогава помолете Куинт да ви предаде каквото е свършил до момента.

— Помолих го. А той отказа, което е разбираемо. Хора като мен и Куинт се стремят към съвършенство. Не обичаме да оставяме нещата недовършени.

Софи разбра намека, — че е в ръцете му и няма да се измъкне. Ушите й взеха да бучат.

— Не зная върху какво работи, нито къде държи записките си.

Изпитателният му поглед я плашеше. Имаше чувството, че чете мислите й.

— Лъжете — отсече Хъдсън. — Както и да е. Съвсем скоро ще си кажете всичко.

Той махна тапата на шишенцето и пристъпи, леко накуцвайки без бастуна.

— Чакайте. — Софи опита да се дръпне назад, но не можа — ръцете и краката й бяха здраво завързани. — Сигурна съм, че не искате да го сторите. Баща ми…

— Баща ви има известно влияние, но не може да се мери с мен. А и вече съм се научил да прикривам грешките си — той посочи тялото на Толбърт и отново пристъпи към нея.

— Кажете ми — избъбри Софи, преди да я сграбчи. — И Роуз от „Палавото коте“ ли убихте?

Усети, че въпросът й го свари неподготвен. Хъдсън се поколеба.

— Да, макар да не успях да направя с нея каквото ми се искаше. Големи главоболия ми създаде. Наложи се да използвам бастуна си по нея и едва не го счупих.

Софи трепна. Бедната Роуз.

— И нейното тяло ли е в реката?

— Точно така, но се постарах да не изплува като другите. Не заслужава да я намерят, след всичко, дето ми причини.

Обяснението му прозвуча нелогично и Софи реши да не му обръща внимание.

— Защо отсичате дясната им ръка?

Устата му се изкриви в студена усмивка, зловеща и същевременно надменна.

— Дяната ръка е най-ценният им инструмент, не мислите ли? Най-важният източник на наслада както за жената, така и за клиента. А и всяка ръка е неповторима. Честно казано, доста са красиви. Жалко, че не мога да ви ги покажа.

Стомахът й се сгърчи от погнуса и тя задиша дълбоко.

— Защо… защо убивате тези нещастни момичета?

Хъдсън се изсмя подигравателно.

— Нещастни момичета? Та това са най-обикновени уличници. Развличам се с тях от години и никой не дава пукната пара.

Години?

— Но телата започнаха да се появяват едва преди четири месеца.

— Защото методите, които използвах, взеха да ме отегчават. Колкото и да е чудно, прасетата изяждат по-малко от очакваното. А що се отнася до другия ви въпрос, правя го, защото се забавлявам. Властта — той вдиша дълбоко и гръдният му кош се изду — е изключително възбуждаща. Когато държиш нечий живот в ръцете си… усещането е несравнимо.

— Хайде сега — той поднесе шишенцето към нея. — Отворете уста като добро момиче.

 

 

— Трябва да е близо до водата — каза Куинт. Барабанеше с пръсти по седалката в пресекливата симфония на едва сдържана паника. Тримата с Колтън и Уинчестър препускаха към Блакфрайърс Бридж. — В някоя изоставена постройка, за да не го издадат виковете.

Колтън и Уинчестър се спогледаха. Куинт не им обърна внимание. Налагаше се да мисли хладнокръвно като Хъдсън, да не допуска страхът и яростта да размътят съзнанието му. Ако се остави на чувствата, те ще го сломят. И никога няма да намери Софи.

— Не би се доверил на слуги, нито на нает файтонджия, така че вероятно сам кара каретата. С този крак и с труп на ръце, та макар и на жена, не може да изкачи много стъпала, така че трябва да се оглеждаме за първи или втори етаж. Постройка без прозорци, стига да е успял да намери.

— Куинт — обади се кротко Колтън. — Дишайте. Ще я открием.

Куинт затвори очи и задиша дълбоко.

— Защо не сте я придружили, когато е излязла, предрешена като сър Стивън? — Бе логично Уинчестър да зададе този въпрос. Открай време обичаше да закриля жените. — Не ви ли хрумна, че може да се случи подобно нещо.

Укорът в гласа му бе ясно доловим, Куинт стотици пъти бе се питал същото. „Как можа да допуснеш това?“

— И защо трябваше да платим на О’Ший цяло състояние, та да дойде при вас, вместо да отидете в заведението? — обади се Колтън.

Не можеше да крие повече. Просто не можеше. Нуждаеше се от помощта им, за да спаси Софи, а и бездруго им дължеше отговори. Куинт заговори със затворени очи.

— Болен съм. Откакто стреляха по мен, имам припадъци.

— Като баща ви? — попита Колтън И двамата знаеха с подробности за случилото се с баща му, така че бе излишно да обяснява.

— Именно. Нямам представа до какво може да доведе пристъпът и гледам да си стоя у дома. Или в карета.

— Дявол го взел, защо не ни казахте? — гласът на Уинчестър изплющя като камшик.

— Защото се справям. Вероятно няма да намеря лек, но търся решение. Някои експерименти се оказаха сравнително успешни.

— Кои например?

Да се люби страстно със Софи.

— Движение. И медитация.

Каретата поднесе на поредния завой и коленете им се удариха.

— И все пак беше редно да ни кажете — отбеляза Колтън, когато си възвърнаха равновесието — София явно е знаела.

Куинт не отговори. Да, може би трябваше да им каже, но не искаше да ги тревожи. Стигаше му, че Софи бе научила.

— Няма да ви сполети съдбата на баща ви, Куинт. Няма да го допусна — отсече Уинчестър решително. — Каквито и средства да са ви нужни, лични или политически, знайте, че ще ги имате.

— Благодаря ви — отвърна Куинт сериозно. Тежката миризма на плесен, която се надигаше от Темза, бе се усилила. Почти бяха стигнали.

— Излизали ли сте от къщи преди? — попита Колтън.

— Едва напоследък. Един-два пъти се возих в каретата със Софи. — Тялото му се сгърчи, като изрече името й, и сякаш вътрешностите му се сплетоха от ужас какво ли става с нея в този момент. Ако и косъм падне от главата й, ще разкъса Хъдсън на парчета.

— Колко още има до моста? — попита той, надничайки през прозорчето.

— Пет пресечки. Или шест.

— По-добре да вървим пеша. Хъдсън може да чуе тропота на каретата.

— Ще можете ли? — попита го Уинчестър загрижено.

Куинт имаше опасения. Сърцето му вече блъскаше в гърдите от страх, че няма да я намери навреме. Едно нещо бе сигурно — болестта му нямаше да попречи друг да я намери. Нямаше да допусне Уинчестър или Колтън да се забавят заради него.

На следващия ъгъл подминаха спряла двуместна карета, която Куинт разпозна на мига.

— Спрете, това е каретата на Дженкинс. Изглежда, е проследил Софи дотук.

Уинчестър подвикна на кочияша да спре. След секунди тримата изскочиха навън, а Фицпатрик слезе от капрата. Усетил, че очите му се замъгляват, Куинт взе да мига трескаво. Не, дявол да го вземе. Опълчи се с всички сили срещу нарастващата паника и започна да диша дълбоко.

Нечия ръка го тупна по рамото.

— Добре ли сте?

Куинт кимна на Уинчестър, а Колтън се провикна:

— Каретата е празна. Мислите ли, че Дженкинс е влязъл вътре?

— Най-вероятно да, щом не е тук. — Куинт посочи сградата две къщи по-надолу — голяма постройка без прозорци на втория етаж. Отпред стоеше двуколка — Куинт бе готов да се обзаложи, че е на Толбърт. — Започнете оттам. Единственият ни шанс е да го изненадаме, но трябва да сте бързи и тихи. — Сърцето му биеше твърде силно, твърде припряно. Ушите му бучаха. Тримата го погледнаха нерешително. Софи, трябва Софи да спасят, не него. — Вървете!

Въоръжени с четири пистолета, мъжете хукнаха нататък. Куинт пое бавно след тях, обзет от ненавист към себе си и към безсилието да й се притече на помощ. „Софи се нуждае от теб, безполезен човеко!“

Помъчи се да върви напред, макар да му се струваше, че сградите се люлеят. Имаше чувството, че е попаднал във водовъртеж. На челото му изби пот. „Не мога да се справя.“ Копнееше за Софи. Копнееше да я докосне и да почерпи от силите й. Копнееше да чуе гласа й. Да чуе как го уверява, че болестта не го е победила.

Протегна ръка към тухлената стена вдясно, та да се задържи. Вдиша дълбоко. Въздухът не му стигаше, гърдите го стягаха. Опита да си вдъхне увереност, че ще я намерят. Софи е умна. Ако е имало начин да остави следа, която да ги насочи къде са я отвели, щяла е да го направи.

Внезапно, докато пресичаше тясната улица пред сградата, му хрумна нещо. Как е дошъл Хъдсън дотук? Нима е пътувал с Толбърт? Нещо го караше да се съмнява, че Хъдсън ще се качи в една карета с Толбърт. А и телата неизменно се озоваваха във водата. Далеч по-лесно е да ги хвърли от лодка, отколкото от брега или пристанището. Така би било по-трудно да го забележат.

Присви очи през тесния проход към разпенената река отсреща. Оттук се чуваше само тихото й бучене. Небето бе ясно и луната стелеше бледата си светлина над града. Успя да види, че задната фасада на сградата почти опира в брега.

В същия миг долови раздвижване край водата. Напрегна взор. Пазач? Крадец? Бракониер? Не, сякаш мъж… понесъл човешко тяло.