Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (5)

4
Една стара история за големи хора

от Рути, трети етаж, сектор за дамски рокли

възраст: една истинска дама никога не казва

— Арти! Ааартиии!!!

Пронизителният звук дойде от дамските пробни. След двайсет години работа в „Блумингдейлс“ съм виждала всякакви типове жени. Но тези, които викат мъжете си по този начин, докато те, милите, обикновено седят отпред и чакат с дамските им чанти в скута си, са най-отвратителните. Освен това беше неделя сутрин, а предната нощ бях изпила прекалено много некачествено уиски, така че звукът от съблекалнята ми приличаше на дращене с тебешир върху черна дъска.

Мъжете, които избират да седят пред пробните и да чакат, докато жените им решат какво да си купят, са рядко срещан вид. Както можете да си представите, това може да отнеме доста време. Преди години, когато започнах работа, се случваше по-често. „Да заведа женичката си до «Блумингдейлс» и да обновя есенния й гардероб.“ Тези жени буквално овършаваха магазина и накрая връчваха купищата покупки на съпрузите си, за да платят те сметката. Почти винаги в такива ситуации си представях как Глория Стайнем^[1] влита в магазина, крещейки: „Намерете си работа, момичета, плащайте сами покупките си!“. Така аз виждах нещата. Никога не съм искала или изпитвала нужда някой мъж да се грижи за мен по този начин.

Всъщност дразня се най-много на жените. Имам предвид — за какво, по дяволите, крещят? Аз съм точно до тях, може просто да ми кажат: Извинете, госпожице, бихте ли извикали съпруга ми, за да дойде да види как ми стои тази рокля? Не е толкова сложно. Няма нужда да крещят все едно са в крайпътна закусвалня и си поръчват яйца на очи с наденички за гарнитура. И сериозно, какво толкова очакват, че ще каже съпругът им? Този цвят не подчертава предимствата ти. Не. В тази рокля изглеждаш като наденичка. И дума да не става. Изглеждаш прекрасно. Бинго. Това е правилният отговор, даже ако питате и Рей Чарлз. Има и изключения, разбира се. Като за начало стиснатите съпрузи небрежно накланят глава настрани, докато не фокусират погледа си върху цената и по това преценяват какво да кажат. Случва се постоянно пред очите ми. Погледът им достига целта си и след това — воала — Това ти стои страхотно! или Други неща ти стояха далеч по-добре. Другите са метросексуалните или онези с неясна сексуална ориентация — те казват нещо брилянтно и тактично като: Това е доста нестандартно деколте или Би било прекрасно да покажеш малко повече от красивите си крака. Умни мъже. Не толкова умни обаче, колкото онези, които предпочитат да си останат вкъщи, докато жените им пазаруват.

Бедният човечец от днес не принадлежеше към нито един от горепосочените типове. Казва се Артър Уинтърс, а не Ааартиии!!!, и е мой клиент от доста години, още от времето, когато бях при аксесоарите. За пръв път дойде, за да купи подарък за жена си, а не на златотърсачката, която сега крещеше от пробната. Спомням си го много добре. Изключителният Артър Уинтърс — красивият и благороден мъж, който по онова време беше мечтата на все още необвързаните девойки като мен. Тогава той ми се представи и заяви:

— Търся подарък за рождения ден на съпругата си. Тя винаги се усмихва на подаръците ми и ги носи, но си мисля, че го прави просто от уважение. Искам, когато ги отваря, истински да се радва, но се опасявам, че нямам толкова добър вкус, а и не разполагам с много пари.

Заедно избрахме перфектния подарък — пепитен шал от коприна на Oleg Cassini. Казах, че е прекрасен и винаги на мода, а той отвърна:

— Също като моята Мерилин!

Дадох му визитната си картичка, а с годините, колкото банковата му сметка нарастваше, толкова времето му да обикаля магазините намаляваше, затова той започна да ми се обажда по телефона, за да обсъждаме вариантите за подаръци. В крайна сметка съпругата му беше намерила изтърканата ми визитка в портфейла му и дойде в магазина, за да види коя съм. Не като луда от ревност съпруга, а като такава, чиито действия показваха колко много обича съпруга си. По онова време аз бях доста привлекателна. Хората ме оприличаваха на Ава Гарднър. В днешно време, тъй като за привлекателно се смята да изглеждаш като анорексичка, младото ми аз нямаше да кара мъжете да се обръщат след мен, но в онези дни жените като мен бяха на почит. Изглежда обаче и напоследък нещата отиваха към по-добро благодарение на всички кампании как да се чувстваме добре в телата си и на всички млади актриси, които не се срамуваха от фигурите си. Трябва да си призная, че това ме радва. Къса ми се сърцето на продавачка да чувам по цял ден „Това прави ли ме дебела?“.

Спомням си, че съпругата му си купи няколко неща тогава и когато плащаше с кредитната си карта, я попитах направо:

— Вие ли сте съпругата на Артър Уинтърс?

— Да, аз съм — усмихна се тя и макар и смутена, си призна, че съм разпалила силно любопитството й. Успокоих я, като й казах, че работя с много съпрузи, но малцина говорят за жените си по начина, по който нейният го прави.

Поговорихме за любимите й предишни подаръци: от сивия кашмирен пуловер за миналия Св. Валентин (и как ще се радва да получи същия, но в друг цвят за пролетта) до лачения кожен клъч, с който беше ходила навсякъде. Тя спомена, че секретарката на Артър скоро имала рожден ден. С усмивка я нарече другата му съпруга и добави:

— Винаги му казвам да й вземе нещо хубаво, той го прави, нали?

Спомням си, че се замислих дали това не е номер — дали тя не ме тестваше?

Артър винаги избираше подаръците за секретарката си Фелиша много старателно: един за рождения й ден и един за Коледа. Бях виждала Фелиша много пъти. Артър често я пращаше от свое име, за да взема подаръците. Само да ги взема, а не да ги избира. Тя беше привлекателна жена, но по един ненатрапващ се начин. Това, което наистина ме бе впечатлило в нея, беше колко много я е грижа за шефа й. Първия път, когато споменах името на Артър, забелязах как погледът й се озари. Чудех се дали между тях няма нещо повече, но тя говореше за жена му с такова уважение и възхищение, че в крайна сметка реших, че както и да се погледне, Фелиша беше тази, която си падаше по Артър, а той си нямаше ни най-малка представа. Фелиша му беше близка, но не можеше и дума да става за романтични отношения. Неговата Мерилин беше целият му свят. До деня, когато нея вече я нямаше.

Миналата година рожденият ден на Мерилин дойде и отмина, а аз като опитна продавачка, си го бях отбелязала в календара. Първоначално се почувствах предадена, защото си помислих, че са се пренасочили към някое по-младо момиче в „Барнис“ или „Бергдорф“. Но не. Всички те бяха изключително лоялни. Накрая реших да се обадя на Фелиша в офиса под претекст да я информирам за предстояща разпродажба и тогава тя ми съобщи ужасната вест. През лятото Мерилин била диагностицирана с краен стадий на рак на кожата и само шест седмици по-късно починала. Артър бил съкрушен. Изпратих му съболезнованията си, тъй като, разбира се, имах домашния му адрес. Няколко седмици по-късно ми доставиха кутия с най-милото послание, което някога бях получавала. Чела съм го толкова пъти, че вече го знам наизуст:

Мила Рути,

През последните двайсет години от съвместния ни живот с Мерилин, ти беше част от всеки един рожден ден, всеки един Свети Валентин и всяка наша годишнина. Помогна ми да подаря безброй усмивки, които да се разливат по прекрасното й лице. Какво ли не бих дал, за да видя още една…

Моля те, приеми този „подарък“ като благодарност за всички усмивки, които й подарихме.

С уважение, Артър Уинтърс

Отворих кутията и какво да видя — там беше сгънат прилежно пепитеният шал Oleg Cassini.

— Артиии!

О, боже. Тя отново крещи името му. Не можах да се сдържа и рязко я попитах:

— Какво има? Мога ли да ви помогна с нещо?

С намордник, с конско успокоително?

— Да. Искам по-малък размер. Виждате ли как се е набрала тук? — каза тя и посочи към някаква несъществуваща гънка. Беше облечена в размер М от Роклята на сезона Max Hammer, която беше на привършване.

— Все пак трябва да можете да дишате в нея, мила — отвърнах аз.

Тя ме изгледа, сякаш бях луда, и ми заповяда:

— Просто ми донесете по-малкия размер, окей? И доведете Арти.

Спомних си за Арти. Мисля, че той леко се смути, когато го „доведох“. Успях да ги чуя как си говорят само за части от секундата, защото трябваше да се оттегля. Умът ми не побираше как такъв чудесен човек като Артър Уинтърс се беше озовал с такава златотърсачка.

Томас ми помогна да потърсим размер S на Роклята и докато търсехме, му разказах цялата тъжна история. Той много се разстрои. Милият Артър — да загуби прекрасната си съпруга и на средна възраст да се озове с това клише.

— А какво стана с Фелиша? — попита той. — Трябва да бъде с Фелиша, тя го обича!

Съгласих се, но нямаше какво да направя. Томас изведнъж се сепна и извика:

— Dios Mio^[2]! И двамата знаем, че нямаме размер S на Роклята. Това е Роклята. Имаме останали само един M размер, който е върху нея, и две в размер L.

Знаех, че е така, но се страхувах да се върна и да й го кажа. Томас трябва да го е прочел по лицето ми и предложи:

— Нека аз да им кажа. А ти защо не излезеш да изпушиш една цигара?

Прегърнах го. Беше адски мил.

Докато си обличах палтото, дочух как тя недоволстваше от съблекалнята и реших да погледам как се развива сцената отдалеч:

— Искам размер S, не може ли да я намерите от друг ваш магазин? Искам тази рокля! Идеална е! Арти, нали е перфектна?

Артър кимна и излезе от пробните с Томас, като мило го помоли:

— Бихте ли могли да потърсите нейния размер в някой от другите ви магазини и да й я изпратите, ако го намерите?

Томас го съжали, а и знаеше, че Натали ще върне S-та обратно, така или иначе, затова му обеща:

— Ще го намеря, дори ако трябва, ще се обадя и на производителя. Ще имаме Роклята най-късно утре. Става ли?

Артър изглеждаше облекчен:

— Страхотно! Моля ви, изпратете я на този адрес. Също така, секретарката ми има рожден ден утре. Какво мислите за един от тези кашмирени шалове на манекена? Дали ще й хареса? Понякога в офиса става доста хладно.

Томас по-късно ми разказа, че Артър написал две картички.

Едната гласяла:

Камширен шал, за да те топли! Честит празник!

С обич, Артър

Той внимателно я сложил в малък плик, на който красиво написал: За Фелиша.

На другата картичка пишело:

Най-красивата рокля за най-красивата дама в Ню Йорк. Ще те чакам в „Четирите сезона“ в 20,00 часа, за да отпразнуваме големия ден!

Артър

Томас не могъл да се сдържи и попитал:

— Какво ще празнувате?

— О, ами правим четири месеца заедно. Приятелката ми каза, че през първата година от връзката всеки месец трябвало да се отбелязва. Малко съм нов в това. Вдовец съм — прошепнал той.

Върнах се от пушпаузата си точно когато кучката най-нагло дойде на касата с един куп дрехи.

— Ще взема само тези… Съкрушена съм за онази рокля! — изпъшка тя.

Съкрушена? Заради една рокля? Сериозно ли? Има хора в Африка, които носят тениски втора ръка с надпис „Разцепих се на бар мицвата на Бека“.

Артър се усмихна съзаклятнически на Томас, който отвърна на усмивката му и съобщи гигантската сума за „само тези“.

Като си тръгваха, кучката благодари на Артър с абсурдно лигава целувка по устата и изцвили:

— Благодаря ти, прекрасен мой Арти.

Само десет минути след като си бяха отишли, се появи Натали с Роклята. Очите на Томас светнаха.