Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (30)

29
„ДовериСеНаПрофесионалистите“

от Софи Стайнър

Вече се бях подготвила за коледното парти на „Кристис“, когато получих съобщението на Теа Бакстър и то напълно ме извади от релси:

Ще може ли да ми заемеш роклята на Max Hammer, с която беше на събитието в библиотеката?

Не можех да повярвам, че ме моли за такова нещо в последната минута — аз бях приготвила облеклото си в деня, в който тя ме покани. Бях внимателна, когато го избирах, и реших да нося нещо класическо и скромно. Не исках дрехите да ме определят по никакъв начин. По дяволите. Съмнявах се, че още имат от тази рокля в „Блумингдейлс“.

Можех веднага да й пиша, че съм я дала на химическо чистене, но знаех, че с роклята щях да й се отплатя за поканата. Знам, че една рокля не може да се сравнява с възможно работно място, но роклята наистина си я биваше. Хората щяха да се обръщат след нея в тази рокля. А аз трябваше да направя всичко по силите си, за да си намеря работа. Така че реших да изтичам до магазина с надеждата все още да имат от роклята, да я купя с кредитната карта за извънредни ситуации на майка ми и да я върна в срок. Трябваше да забавя отговора си на съобщението й, в случай че планът ми не проработеше. Имах нужда от „алиграм“.

„Алиграм“ е дума, съставена отчасти от алиби, отчасти — от Инстаграм. Алиграм е, когато използваш Инстаграм, за да подплатиш лъжата си. Когато например качиш снимка, която потвърждава думите ти или мястото, където твърдиш, че си. Навлякох пухкавата си бяла хавлия за баня върху дрехите, вързах косата си на опашка с дебел ластик и се снимах.

#ОбичамМасажите#Блаженство В „Блаженство“

Сега разполагах с 90-те минути, които щеше да отнеме един масаж, за да намеря роклята, или да изпратя извинителен есемес:

Извинявай, че не ти отговорих по-рано, бях в спа център „Блаженство“. ® роклята е в химическото.

Изтичах до „Блумингдейлс“ и едва не се пребих, когато се спънах в някаква огромна цепнатина в цимента, докато пресичах Лексингтън Авеню. Секторът за дамски дрехи беше празен, когато влетях там. Нямаше никого, който да ми помогне. Изглежда всичко вървеше срещу мен днес, а аз нямах никакво време. Трябваше да добавя в Инстаграм, че съм на маникюр и педикюр също така. Огледах се за продавачите навсякъде и тъкмо щях да се откажа, когато ме приближи една по-възрастна жена, която миришеше малко като баба ми Роуз — приятна смесица от парфюм Shalimar, цигари „Марлборо Лайт“ и съвсем леко на пържени лукчета. Беше много изненадана, че няма никого в сектора. Изглеждаше като онези твърди жени, които работят на едно и също от място от години и се гордеят с това. Знаех, че ако някой може да ми помогне, то това е тя.

— Къде, за бога, са всички? — попита тя тихо, а след това по-професионално се обърна към мен: — Извинявайте, мога ли да ви помогна с нещо?

— С всичко — отвърнах аз и се оставих веднага на нейната милост.

Изглеждаше пряма жена, така че не увъртах, а веднага й казах в какво положение съм. Като включих и това, че е почти Коледа, аз още нямам работа и роклята на Max Hammer може да се окаже от решаващо значение. Тя също беше откровена с мен.

— Имам един малък размер в склада, но на нищо не прилича, а и трябва да се върне на производителя.

— Мога ли да я купя днес и да я върна утре? — попитах аз, като се правех на стеснителна и се надявах тя да се смили над мен.

Тя се замисли за момент и се съгласи.

— Разбира се, за да компенсирам това, че нямаше никого тук, за да ви помогне — тя сложи пръст на устните си. — Но не казвайте на никого. Въведоха правила за това наскоро.

— Гроб съм — казах аз, а тя отиде да вземе роклята.

Може би късметът ми се усмихваше най-накрая. Надявах се да е така. Имах чувството, че тази вечер е последният ми шанс. Аз съм почти на 23.

Отговорих на съобщението на Теа Бакстър:

Разбира се, извинявай, че се забавих. Да я оставя ли на портиера ми?

Тя ми отговори веднага, все едно беше чакала до телефона, въпреки че ми прави впечатление, че не е от онзи тип момичета, които постоянно чакат до телефона.

Еха!!!! Да, изпрати ми адреса.

Източна 71-ва, № 40, но ми трябва за една сватба този уикенд.

Ще ти я върна утре сутринта. Кой се жени?

Най-добрият приятел на гаджето ми от „Чоут“^[1]. Мисля, че е член на фамилията Кенеди.

Какво, по дяволите, ми имаше?

Леле! Трябва да тръгвам. Ще се видим тази вечер.

Така се бях вживяла в новото си амплоа, че се почувствах малко виновна, когато отидох на соарето на „Кристис“. Имам предвид, че нямаше значение дали работех в „Сотбис“, или не — всеки в света на изкуството знае, че „Кристис“ и „Сотбис“ са в постоянна конкуренция. Всяко известно произведение на изкуството, което ще участва на търг, е потенциална жертва на едната или на другата аукционна къща, както и на всеки колекционер. Пазарът на изкуството като цяло, независимо дали в момента е безинтересен, или вълнуващ; дали расте, или се свива, се определя от двете аукционни къщи. Миналата година „Сотбис“ се оказа на върха с годишните си продажби. Най-вече заради огромно наследство от импресионистични творби. Предишните години „Кристис“ беше начело. От начина, по който изглеждаше това парти, си личеше, че биха направили всичко, за да са отново на върха. Включително да отмъкнат млад и готин кадър с изключителен вкус и стил, и ако ми позволите да добавя, с последователи в Инстаграм, които до партито вече наброяваха… 1700 души. Най-накрая нещата се нареждаха. Скоро щях да мога да си купя сама Малката черна рокля, без да се налага да я връщам, и да я закача в моя собствен гардероб в собственото ми жилище. Жилище. Почувствах се неловко само като си помислих за думата. Хич не звучах яко.

Теа Бакстър се затича към мен с отворени обятия. Прегърна ме бързо и се завъртя.

— Обичам тази рокля! Ще ми се да можех да я задържа!

Засмях се, както се очакваше от мен.

— Помни, че ще я нося на сватбата този уикенд. Обещай да ми я върнеш.

— Обещавам — нацупи се тя.

Чувствах странна преданост към продавачката в „Блумингдейлс“. Не знам дали се дължеше на това, че миришеше на баба Роуз, или защото изглеждаше толкова отдадена на работата си, но исках да удържа на думата си. Каквото и да струваше „думата ми“ вече.

— Как вървят нещата в „Сотбис“? — тя произнесе „Сотбис“ с такъв тон, с който сигурно би произнесла името на дявола.

— Все същото — отговорих аз все едно това беше реторичен въпрос.

Това проработи и тя продължи:

— Да си вземем шампанско и после ще те запозная с шефката ми Шелдра Файн.

Поведе ме към бара, като говореше за неща, за които си говорите с бивш съученик от гимназията, с когото единствената ви връзка е вашата алма-матер. Неангажиращи и добродушни въпроси за това дали съм чула, че еди-кой си се е сгодил или пък че е в клиника за лекуване на зависимости. Теа беше толкова простодушна. Тъкмо когато вече бяхме изчерпали темите за разговор, Теа срещна погледа на шефката си и тя ни извика. Изглеждаше като жена, която баба ми би нарекла „представителна“.

Говореше с монотонен глас.

— Здравей, София, Теа ми е разказвала толкова много за теб.

Усмихнах и си помислих, че Теа не знае чак толкова много за мен. Тя отстъпи крачка назад и ме огледа от глава до пети, умишлено и без да го крие.

— Кой, смяташ, че е по-голям новатор — Ширага или Ив Клайн?

О, я стига, това беше толкова лесно.

— Ширага рисува с краката си години, преди Клайн да използва тялото си.

Тя не реагира по никакъв начин.

— Шинзо или Кикуджи? — попита тя.

— Ейко — отговорих аз със самоуверена усмивка.

— Фотограф? Само не казвай Морияма или Каваучи.

— Фан Хо — заради драмата и простотата в творбите му — казах аз със самодоволна усмивка, защото това беше отличният отговор.

— Хм, харесва ми стила ти. Ела в офиса ми в понеделник сутринта за официално интервю.

Теа беше по-развълнувана от мен.

— Справи се страхотно! Хайде да изпием по един шот! — извика тя, когато шефката й се отдалечи на достатъчно голямо разстояние, за да не я чуе.

— Два шота с текила Patron, моля — поръча тя на бармана, преди дори да се съглася. Когато се чукнахме с шотовете, аз извадих телефона си и си направихме селфи. Погледнахме снимката, преди да изпием шотовете, за да преценим дали да се снимаме отново.

— Не качвай тази снимка! — бързо се възпротиви тя.

— Защо? Изглеждаш прекрасно на нея — отговорих аз.

— Да, обаче се вижда името „Кристис“ зад нас! — каза тя притеснено.

— И какво от това? — попитах аз спокойно.

— Ами, шефовете ти ще заподозрат нещо!

— Така и така напускам. Каква е разликата? — Цялата тази история започваше да става досадна.

Тя ме изгледа все едно съм абсолютна глупачка.

— Очевидно е, че Шелдра ще иска да й дадеш вътрешна информация, преди да напуснеш, нали се сещаш, корпоративен шпионаж — каза тя, без да се шегува.

— Коя си ти, Едуарда Сноудън? — попитах аз и се засмях на собствената си шега. — Няма начин да шпионирам за вас!

Това, което имах предвид, беше, че не можех да шпионирам никого, защото нямаше как да вляза в сградата на „Сотбис“, но истина беше, че дори и да можех, нямаше да го направя.

Започнах да качвам снимката в Инстаграм, но тя ми взе телефона от ръцете.

— Говоря напълно сериозно, Софи.

Аз също станах сериозна. Това, че лъжех, някак ме правеше още по-уверена в собствените ми морални принципи.

— Виж, Теа, едно е да напусна „Сотбис“, но съвсем друго да ги прецакам и да си тръгна. Ако Шелдра не ме иска заради моя стил и познания, аз не участвам.

— Тогава предполагам, че няма да има предложение за работа — каза тя, остави пълната чашка на бара и ме заряза. Мъглявите ми принципи ме развеселиха. Едно беше да се правя, че напускам място, на което не работех, но съвсем друго да се правя, че прецаквам работодателя си. Когато започнах да се правя на много интересна и да лъжа, не ми мина през ума, че разбира се, няма да мога да шпионирам фирма, в която никога не съм работила. Чувствах се странно добре, че не предадох моралните си ценности, колкото и да бяха сложни.

Мъжът, който седеше до мен, взе шота на Теа и го вдигна за наздравица.

— За теб!

Чукнах чашата си в неговата и изпих шота на екс.

— Това пък защо? — попитах, след като престана да ми пари на гърлото.

— Не срещам често толкова почтени млади хора. Впечатлен съм.

Благодарих му, а той поръча по още един шот.

— Тя добра приятелка ли ти беше?

— Не — отговорих аз, докато прокарвах пръст по ръба на чашката. — Не беше мой тип човек. Тя е сноб, а и парите за образованието й не бяха нейни.

— Имаш предвид, че е имала попечителски фонд?

— Не, баща й плати цялото й образование с откраднатите пари от компаниите си.

Той се разсмя от сърце. Хм, аз съм била не само готина, но и забавна.

— Ще ми се да бях в бизнеса с изкуство, веднага щях да те взема на работа.

— С какво се занимаваш? — попитах, повече от учтивост, а не защото ме интересуваше толкова много.

— Притежавам фирма за маркетинг „Довери се на професионалистите“ — каза той така, все едно трябваше да съм чувала за фирмата му. Изражението ми сигурно ме е издало, защото той продължи: — „Довери се“ е група хора, които въздействат на другите, измисляме идеи, които да споделяме с широката публика чрез социалните медии. Нещо като риалити телевизия за хора, които не си задържат вниманието върху нещо дълго време.

— Всъщност това правя и аз! — възкликнах.

Той ме помоли да му обясня и аз му разказах за пътя, който ме доведе до мястото на бара до него. Разказах му всичко — от първата ми алиграма до заемането на Малката черна рокля от „Блумингдейлс“, като последен и отчаян опит да запазя репутацията си. Докато му разказвах, осъзнах колко много съм се забавлявала. Не с лъжите, а с това, че трябваше да използвам творческата си сила, за да избера правилната снимка, подходящото заглавие за нея. Харесваше ми непосредственото и постоянно удоволствие, което ми носеха харесванията и новите последователи. Биваше ме в това. Всъщност точно това ме крепеше на повърхността, спасяваше ме от депресията, заради всичките откази и неуспешното търсене на работа. Той се наслаждаваше на всяка подробност от разказа ми и ми обеща, че ако започна работа за него, за нула време ще мога да кача в Инстаграм снимка с хаштаг на моето собствено жилище.

— Добре си се дегизирала — дори обувките ти са скъпи, с червени подметки.

Едно нещо обаче не му признах — обувките ми с червени подметки бяха направени от един много добър обущар на 82-ра улица и Трето Авеню. Не бяха истински Louboutan, както бях подвела всичките си последователи с хаштага #АзОбичамLouboutan.

Що се отнася до малките черни рокли, той ми обеща, че дизайнерите ще ми ги изпращат лично вкъщи в замяна на един коментар в туитър или пък снимка с роклята. Искаше да му помогна да зариби цяло едно поколение, моето поколение невинни последователи. В миналото тази чест се е падала на емблематични фигури като Анди Уорхол и Опра, но сега изглежда, че аз, Софи Стайнър, бях достатъчно готина, че да поведа хората.

Хайде де, тагнете ме!

@СофиСтайнър@ДовериСеНаПрофесионалистите

#работа-мечта#готина