Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (20)

19
Премиерата

от наложницата от мъжки пол на Примадоната

възраст: на годините на Примадоната

(ако ви кажа, ще се наложи да ви убия)

Знаех наизуст всяка реплика. Всяко сценично решение и описание. Бях репетирал с Джордана и бях играл всяка роля, освен нейната, разбира се. Трябваше да се сдържам, за да не мърдам устни.

Първо действие

Завесата се вдига, Дафни Борьогар е в леглото. Неделя сутрин, около 11,00 ч. Горещ летен ден в Джорджия. Лусинда, прислужницата, влиза с поднос със студен чай и бисквити. Оставя подноса и дърпа пердетата. Дафни все още е с маската за спане на очите, размърдва се в леглото и се протяга към другата половина, където трябва да е съпругът й. Там е празно.

Дафни: Виждам, че Реджи е станал рано.

Лусинда: 11,00 ч. е госпожо Борьогар.

Дафни: Лусинда, момичетата се нуждаят от сън, за да бъдат красиви.

Лусинда оправя пердетата в двата края на прозорците.

Лусинда: Вероятно можете да поспите още няколко часа.

Дафни: Какво каза, Лусинда?

Лусинда: Имам предвид, че господин Борьогар излезе преди часове да язди и още не се е върнал.

Дафни: Ще ходим у семейство Уитман на парти с коктейли тази вечер. Искам да облека малката черна рокля, която си купих миналата седмица в Атланта. Казват, че Джаки Кенеди има същата. Извади диамантите и перлите ми, ще започна да се оправям в 17,00 ч. Ох, кои обувки да избера? По-добре нека всичко е готово в 16,30. Имам да вземам доста решения.

Лусинда: Както кажете, госпожо Борьогар.

Дафни: За десети път ти казвам, Лусинда, няма нужда да ме наричаш госпожо Борьогар.

Лусинда: Извинете, госпожо.

Дафни: Така е много по-добре. Утре ще обядвам в града. Моля те през това време да избършеш праха от колекцията ми от снежни кълба. И гледай да го свършиш, докато Роуз спи. Не искам да ги докосва.

Лусинда: Знам това, госпожо Борьогар.

Дафни: За бога, моля те, наричай ме само госпожо.

В този момент спрях да рецитирам репликите наум. Разсеях се от мъжа, който седеше до мен. Беше извадил малък бележник, а вътре беше написал няколко думи. Проточих врат, за да видя какво е написал.

Голяма лъжица за нейната уста.

Голяма лъжица за нейната уста. О, боже. Дали пък нямаше предвид прислужницата? О, моля ти се, боже, дано да има предвид прислужницата. Може пък да беше от „Нюздей“. Щяхме да оцелеем след лоша рецензия в „Нюздей“. Само да не беше от „Таймс“. Господи, Иисусе Христе, след само седем реплики той вече смяташе, че това е голяма лъжица за нейната уста. А все още не беше забравила да говори с южняшкия си акцент. Това се случва някъде около второ действие.

В този момент съпругът на Дафни вече беше влязъл в спалнята. Очевидно беше, че я презираше. Както беше очевидно, че и критикът я презираше. Той написа една дума, която най-малко очаквах да видя:

Амбициозна

Може би смятате, че това е дума, която описва черта от характера. Но аз знаех, че не е така. Представих си рецензията му:

Госпожица Уинстън можеше да избере не толкова амбициозна роля за дебюта си на Бродуей. Роля, в която нямаше да се налага произношението й да ходи по-далеч от родния й Лос Анджелис, не по-далеч от, да речем — Пасадена.

На сцената: Реджи Борьогар взе най-ценното снежно кълбо на Дафни — антична репродукция на Ниагарския водопад, и го хвърли на земята.

Дафни изпищя.

Дафни: Не и Ниагарския водопад. Знаеш, че беше на мама!

Реджиналд: Е, сега не принадлежи на никого. И ако не престанеш да ми се бъркаш в работата, и ти няма да принадлежиш на никого.

Реджиналд излезе. Дафни се хвърли на леглото и започна да плаче.

Завесата се спусна за края на първо действие.

Критикът и неговият приятел се отправиха към бара веднага щом включиха светлините за антракта. Аз седнах до тях, поръчах си мартини и написах в гугъл „снимки на театралните критици на Ню Йорк Таймс“. Почти се задавих с маслинката, защото от телефона ме гледаше снимката на критика. Човекът, който седеше до мен, беше не кой да е, а Брад Бентли, главният театрален критик на „Ню Йорк Таймс“. Това беше пълен кошмар.

— Прекалено е стара за тази роля, ама наистина е стара. Мъжът, който играе Реджиналд, може да й е син — каза приятелят на критика.

Критикът се съгласи и си поръча двоен скоч. Може би щеше да заспи по време на второ действие. Какво щях да правя? Едно лошо ревю в „Ню Йорк Таймс“ щеше да я съсипе. Прекалено стара за ролята? Не можех да си представя ужасите и ботоксът, които щяха да последват подобно изказване.

— Ти поне можеш да си тръгнеш, но аз трябва да остана за второто действие! — каза той на приятеля си.

Приятелят му не го послуша, но аз — да.

Излязох от театъра на бегом, все едно се беше подпалил, и махнах на едно такси. Може би се чудите какво виждам в тази нарцистична примадона, освен безплатен обяд, но аз я обичам. Наистина я обичам. Има нещо под тази лудост, под егото, което ме привлича. И аз съм нейният човек. И всъщност по-добре ми е да съм с нея, отколкото без нея — аз съм безработен актьор, който не е играл в нищо след „Титаник“. И дори тогава героят ми се казваше Първият, който се дави. Днес обаче нямаше да се удавя. Днес щях да скоча от кораба и щях да взема моята скъпа, егоцентрична, главна актриса със себе си.

Погрижих се за всичко, докато пътувах с таксито до хотела, където бяхме отседнали. Второто действие беше само 50 минути, така че трябваше да свърша много неща бързо. Тричасовата разлика между Ню Йорк и Лос Анджелис ми помогна. Обадих се на асистентката на Джордана в Ел Ей и я помолих да ни купи билети първа класа до Париж за полета в полунощ и да резервира апартамент в луксозния хотел „Плаза Атене“. В три през нощта, когато излизаха рецензиите, ние щяхме да сме някъде над Атлантическия океан без интернет връзка. Благодаря на бога и на агента й, че тя така и не подписа договора. Изтичах до апартамента ни в хотела, хвърлих половината й гардероб и някакви неща от първа необходимост в черния ми куфар, взех паспортите ни и се върнах на мястото си в театъра преди края на пиесата.

В мое отсъствие те се бяха върнали от вечерното парти у семейство Уитман, където Дафни обвинява съпруга си, че е опипвал прислужницата на семейство Уитман в килера. За отмъщение той пък чупи всичките й снежни кълба. Това я докарва до истинска лудост и пиесата свърши със сцена, в която Джордана е облечена в бяла риза с дълги ръкави и я отвеждат в лудница. Завесите се спуснаха. Хората заръкопляскаха, мисля най-вече защото пиесата беше свършила, а аз забързах към кулисите по време на аплодисментите, за да я изчакам в съблекалнята й. Вече бях оставил чантата в нейната гримьорна. Тя се появи, преливайки от щастие и надежди. Всъщност това не беше надежда. Беше повече от сигурна, че се е справила блестящо.

— Нали се справих страхотно, миличък! Кажи ми!

Последното със сигурност беше казано с удивителна накрая, а не с въпросителна. Вече се беше съблякла по бельо и посягаше към Малката черна рокля, с която щеше да е облечена на партито по случай премиерата. Нямаше търпение да чуе всичките хвалебствени думи, с които, беше убедена, че ще я обсипят. Казах й всичко много внимателно. Бях сигурен, че няма да я заболи толкова много, ако аз й го кажа. Аз съм нейният човек — това е моята работа.

— Мисля, че игра блестящо, скъпа, наистина, но седях до Брад Бентли, нали се сещаш, критика на „Ню Йорк Таймс“…

Тя ме прекъсна — щастието се беше превърнало в раздразнение:

— Разбира се, че знам кой е Брад Бентли. Не съм вчерашна!

— Ами, той изглежда е забелязал това. Убеден съм, че ще напише, че си твърде стара за тази роля и че пиесата е голяма лъжица за твоята уста. Съжалявам.

Тя седна и си пое дъх. Тя можеше да се държи много трезво, когато ставаше дума за овладяване на щетите върху собственото й реноме.

— Статиите ще излязат в три часа през нощта, нали така?

Кимнах.

— Успя ли да разбереш още нещо?

— Написа думата „амбициозна“ — тихо казах аз.

Лицето й се сбръчка. Знаеше много добре, че тази дума беше фатална.

— Трябва да избягаме колкото се може по-скоро, колкото се може по-далеч оттук, когато статиите излязат! — изстена тя.

— Какво ще кажеш за Париж?

Взех куфара, който бях оставил в съблекалнята и й казах, че съм уредил всичко. Тя съблече Малката черна рокля, сложи я в багажа и навлече дрехите за прикритие, които й бях донесъл — анцуг на Juicy Couture и тъмнокестенява перука. Измъкнахме се през главния вход, защото всички чакаха на страничния вход за актьорите, и се качихме в колата, която ни чакаше.

— Шоуто трябва да продължи без мен! — заяви тя величествено.

— Към летище „Джей Еф Кей“, моля — казах аз на шофьора. Възхищавах се на духа й.