Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (34)

33
Още един труп

от Сет Морган

възраст: достатъчно възрастен, че да си намери нещо по-добро

Работя в погребалния дом на Франк И. Кембъл на Медисън Авеню. Може да ви се стори, че се гордея с това, но не е така. Единственото нещо, с което се гордея, са бицепсите ми. Други хора, които работят тук, определено се гордеят с това. Дори и нощният пазач се държи така, все едно пази кралските бижута на Великобритания. Ако тръгнете да умирате в Ню Йорк, мястото, където трябва да отидете, е погребалният дом на Франк И. Кембъл — последният клуб, към който си заслужава да се присъедините. Ще сте в компанията на известни актьори, певци, политици и цяла върволица от невероятно богати хора. Шефът ми все още разказва за погребенията на Джуди Гарланд и Джон Ленън, но ако трябваше аз да се хваля с клиентите ни, щях да спомена името на Биги Смолс и на мафиота Франк Костело. Нямаше да имам нищо против да съм тук за тези двамата. Повечето дни има само нормални хора — нормални мъртви хора, имам предвид.

Надявах се да свърша до 17,00 ч., така че да мога да избера подарък за рождения ден на новата ми приятелка, но този бизнес е отчайващо непредвидим. Шефът ми постоянно повтаря: Винаги трябва да си на линия, Сет. Хората не ни се обаждат във вторник, за да кажат, че смятат да дръпнат шалтера на леля Беки в четвъртък. Никой не изпраща предварително копие на предсмъртното си писмо на погребалния агент — „Чувствам се невероятно депресиран и няма да издържа дълго така. Моля, очаквайте ме следващия четвъртък в 3,00 ч.!“

Смята, че е много забавен и става още по-зле, защото всички се смеят на шегите му. Мен лично това много ме дразни. Всичко друго трябва да се запази предварително — вечери в ресторант, коламаска на гърба, почистване на колата, всичко, но не и смъртта. Ето така жената от първа страница на днешния „Ню Йорк Поуст“ ми обърка плановете за петък вечер.

Донесоха я в 14,00 ч. за балсамиране. Принципно това отнема около три часа, а обличането и гримът — един час. Работата ми беше да обличам и да полагам в ковчега мъртъвците. Не съм учил как да балсамирам хора, а също така ми бяха казали, че не съм достатъчно симпатичен, за да контактувам с роднините. Трябва да си изключително деликатен, а аз явно не съм такъв. По-добре се справям с мъртъвците. Както и да е. Тук се задържах на работа най-дълго, след като отпаднах от колежа, и започвах да свиквам с работата. Въпреки че, повярвайте ми, отне ми известно време, за да свикна.

Дори казах истината на новата ми приятелка за това какво работя. Излъгах предишните две, с които излизах. Но това момиче изглеждаше толкова открито и разбиращо. Запознахме се онлайн преди два месеца. В профила ми все още пишеше, че съм брокер, което беше преди четири други работи. Никога не съм се задържал толкова дълго на някое място, че да се занимавам да сменям информацията на профила ми. А и това не е информация, която да искаш да споделиш в профил за запознанства. Но все пак й казах какво работя и тя го прие много добре. Знаеше, че Хийт Леджър е погребан от нас и дори смяташе, че това е достойна за уважение работа. Може би следващата седмица ще й кажа, че в действителност не съм висок 175 см.

Опитах се да се измъкна, когато дойде време за балсамирането, но шефът ми ме хвана и поиска да му помогна. Един от най-добрите ни балсаматори вече работеше по-малко часове и графикът беше кошмар. Шефът ми все ме караше да изкарам разрешително за балсамиране, като ми казваше, че дори ще го плати, ако сключа дългосрочен договор с него. Обаче аз никога нямаше да се върна в колежа. Това наистина беше убийствена работа.

Казах на балсаматора, един наистина странен тип на име Гюс, че много бързам. Той обеща да ми помогне да облечем жената и да я сложим в ковчега, когато приключим. Това беше добре дошло, но означаваше, че трябва да слушам нескончаемите му глупости. Вече минаваше 17,00 ч., когато приключихме с балсамирането и започнахме да я обличаме. Ако побързах, щях да имам време да избера нещо за рождения ден на приятелката ми. Нямаше да имам време да си взема душ, но затова пък има Drakkar Noir.

Направих грешката да коментирам в какво ще е облечена мъртвата жена, докато вадех дрехата от плика на „Блумингдейлс“. Беше Малката черна рокля от новата колекция на един дизайнер, като от нея все още висеше етикетът.

— Направо си е прахосване на нова рокля — казах аз.

Това накара Гюс да изрецитира цял списък с подробности кой с какво бил облечен на погребението си.

— Принцеса Даяна също била облечена в черна рокля, която купила малко преди това — каза той, все едно беше научил наизуст уикипедия.

Кимнах и продължих.

— Уитни Хюстън пък била погребана с толкова бижута, че все още се нуждае от бодигард! — Той чакаше да се засмея, но аз не го направих.

Когато започна да се чуди дали Майкъл Джексън е бил погребан с белите си ръкавици с пайети, или не, шефът ми влезе, като държеше чифт черни обувки на висок ток и костюм в изумруденозелен цвят.

— Семейството донесе дрехите… Велики Скот^[1], какво правите вие двамата?

— Името му е Сет, сър — отговори Гюс като пълен кретен.

— И двамата сте малоумници! — каза шефът с поклащане глава.

Не исках да ме слага в една категория с Гюс и заради това се защитих:

— Някой вече беше оставил дрехи за нея в чантата от „Блумингдейлс“.

— Казах ти, че тази чанта е била с нея по време на смъртта. Целият град вече знае, че тази жена е била с чанта от магазина при инцидента — той взе костюма. — А ето с това семейството очаква тя да е облечена.

Той остави дрехите и си тръгна, като поклащаше глава и ругаеше под нос си. Аз, от друга страна, прекарах следващия час също ругаейки, но на висок глас, така че всеки можеше да ме чуе, освен починалата жена, облечена в грешната рокля.