Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (11)

10
Вечеря в Четирите сезона

от Артър Уинтърс

възраст: 60 години

Закъснявах. Шери мразеше да закъснявам. Планът ми беше да я чакам на масата, а тя да дойде, придружена от управителя Джулиън. Причината за закъснението ми е наистина потресаваща — трябваше да се преобличам пет пъти. Шери бавно се опитваше да промени стила ми на обличане към „по-модерен“ и аз се бях съгласявал в повечето случаи. Миналата седмица обаче й отказах, защото ми беше купила чифт очила от някаква известна оптика Warby Parker. Тя каза, че със сегашните ми очила съм приличал на Уорън Бъфет и че всъщност трябвало да изглеждам като Уорън Бийти^[1]. Зарадвах се, че за пръв път бях разбрал една от нейните закачки, но не се поддадох. Харесвам си очилата, жена ми ги беше избрала.

Не е нужно да ми казвате колко нелепо звучи това. Напълно съм наясно, че се срещам с момиче, което може да ми бъде дъщеря, и че с нея имаме много малко общо. Ето тази вечер например. Не бях направил резервацията за тримесечния ни юбилей в „Четирите сезона“ заради всички прекрасни причини, поради които човек би избрал този ресторант, за да отпразнува специален повод. Избрах го, защото Шери ми сподели, че винаги е искала да отиде там. Това ме направи щастлив, докато тя не добави и причината защо — защото сватбата на любимата й риалити звезда Бетъни Франкъл била там и я давали по телевизията. Това ме накара да се разсмея повече на себе си, отколкото на нея, защото си представих предстоящите разговори всеки път, когато гледаме телевизия заедно.

Не съм глупак, въпреки че осъзнавам, че може би изглеждам като такъв. Честно казано, не ме интересува. Загубих любовта на живота си и това момиче Шери е на светлинни години от Мерилин. Но у нея няма нищо, което да ми напомня за моята Мерилин и се чувствам добре от този факт.

Никога не съм си мислел, че ще се срещам с толкова младо момиче като Шери. Запознахме се на двойна сляпа среща, когато наскоро разведеният ми съквартирант от колежа ми каза, че ще се вижда с момиче, което има сестра, и ме попита дали не искам да направим двойна среща.

Не бях напълно готов да излизам по срещи, но започнах да се опасявам, че вероятно никога нямаше да бъда, затова се съгласих. Стигнах до заключението, че това щеше да бъде добра възможност да опитам нещо ново — започвайки с маса за четирима, нямаше да бъде толкова плашещо, колкото ако масата беше само за двама. Пристигнах на срещата и какво да видя — момичето, с което имаше среща приятелят ми, беше с двайсет години по-младо от него, а сестра й Шери изглеждаше на годините на дъщерите ми. Смутих се леко, но се постарах да не го показвам. Шери не го беше забелязала или поне не го показа. Лееше се вино и разговорът беше лек и приятен. Смях се с глас за първи път след смъртта на Мерилин и не се чувствах изпълнен с вина. Когато сестрата спомена, че иска да види Тони Бенет и Лейди Гага в „Рейдио Сити Мюзик Хол“^[2], приятелят ми предложи да купи билети и да отидем четиримата. Шери изглеждаше доста развълнувана, а всъщност на мен ми допаднаха и двете. Две срещи доведоха до поредица от вечери, след това вечери с преспивания и брънчове и неусетно без никакви планове — ето ни тук, празнуващи четвъртия месец от онази първа среща.

Влязох във фоайето, развълнуван да покажа на Шери „Четирите сезона“, макар да знаех, че тя иска да го види по причини, които не разбирах. Управителят Джулиън ме посрещна, както се посреща редовен клиент, и ме заведе до дамата ми, която ме чакаше на бара с гръб към нас. Когато влязох, видях гърба на малката черна рокля, която бях изпратил от „Блумингдейлс“, но тя не беше на гърба на Шери. Жената в роклята стоеше права и се обърна с лице към мен. Усмихна се приветливо. Беше ослепителна. Това беше Фелиша.

Стоях безмълвен и объркан. Не само, че не очаквах да видя нея, ами тя изглеждаше по начин, по който никога не я бях виждал. Поздрави ме с целувка по бузата и каза:

— Здравей, Артър, изглеждаш доста изненадан да ме видиш.

Аз все още не бях способен да обеля и дума. А тя продължи:

— Знам, че изглеждам доста по-различно отколкото в офиса.

Все още мълчах…

— Просто малко грим и…

Дойдох на себе си и я прекъснах:

— Не, не, изглеждаш прекрасно, Фелиша! Толкова е хубаво да те видя навън… вечер. Просто не съм свикнал да те виждам извън офиса — казах аз и бързо се огледах наоколо, за да се уверя, че Шери не беше някъде там.

— Ами ти си този, който ме покани! — усмихна се и добави: — Дори ми изпрати роклята и аз предположих, че трябва да я облека!

— Точно така! — хванах я под ръка напълно объркан, но необяснимо доволен от развоя на събитията и я поведох: — Да вървим към масата ни.

Тя грабна чантичката си и каза:

— Благодаря ти! Винаги съм искала да дойда в „Четирите сезона“. Знаеш ли, че Джон Кенеди е вечерял тук, когато Мерилин Монро му е изпяла „Честит рожден ден, г-н президент“^[3]?

— Така ли? Не го знаех — отново се изсмях на себе си. Стана ми приятно, че този път разбрах препратката.

— Не се притеснявай, не очаквам и ти да ми изпееш същото.

Вярно. Днес е рожденият й ден. Наредих парченцата от пъзела и разбрах за объркването. Шери сигурно вече беше побесняла.

Вечерята беше прекрасна. Разговаряхме много, смяхме се, пихме вино и в крайна сметка започнах да игнорирам постоянно вибриращия телефон в джоба ми, защото предполагах, че е побеснялата Шери. С Фелиша си говорихме за абсолютно всичко, но нещото, което ме трогна най-много, беше начинът, по който тя говореше за Мерилин:

— Помниш ли, когато Мерилин ти направи онова парти изненада, а аз не можех да те накарам да излезеш от офиса? А помниш ли как Мерилин наричаше новото гадже на Стенли от счетоводството, която бе разрушила семейството му, с името на бившата му съпруга само за да я дразни? — попита тя и заедно доста се посмяхме. В този момент осъзнах как в продължение на шест месеца всички около мен се бяха страхували дори да споменат името на Мерилин, камо ли да си спомнят за нея. Дори и дъщерите ми избягваха да казват „мама това или мама онова“. Сякаш всички си мислеха, че като я споменават, щяха да ме карат да се сещам за нея. Все едно бях забравил за нея, докато някой не каже „Мерилия“ или „мама“. Изглежда Фелиша беше единствената, която знаеше, че аз постоянно мисля за нея, че когато името й се споменава на глас — това ме успокоява.

Наред със смеха, виното и разговора, не можех да не забележа колко красива беше Фелиша. Тази жена, която бях виждал почти всеки делничен ден в продължение на седемнайсет години, беше наистина прекрасна. Просто никога не бях сядал срещу нея на маса и не бях поглеждал в красивите й сини очи. Дори не знаех, че има сини очи. Телефонът ми вече вибрираше постоянно.

Извиних се и отидох да се обадя на Шери от мъжката тоалетна. Тя беше бясна — заради бабешкия кашмирен шал, заради безличната картичка, заради това, че бях пропуснал юбилея ни, заради това, че не бях поправил грешката в минутата, в която бях видял Фелиша, и най-вече заради това, че Фелиша беше облечена в Роклята. Успокоих я, доколкото можах, и обещах да приключа вечерята съвсем скоро и да отида при нея след това. Обещах й, че ще изберем нова дата за празника ни и ще я направим два пъти по-специална. Точно когато си помислих, че съм излязъл от ситуацията, тя каза:

— И да не забравиш да й кажеш, да ми върне роклята обратно! Знаеш колко много я исках!

О, господи. Не можех да сторя това. Върнах се на масата и се случи нещо странно. Щом видях Фелиша, почувствах леко трептене в стомаха. Не беше възможно да имам чувства към жена, до която бях работил редом в продължение на почти две десетилетия. Приписах го на слабостта си към сладкото — гладът за малко захар, който винаги изпитвам след питателна вечеря. За мое щастие, запазената им марка захарен памук и парче торта „Черна гора“, които поръчах за десерт, щяха да ме заситят.

— Така, освен вечеря в „Четирите сезона“, какво друго има в списъка ти с неща за правене в Ню Йорк? — попитах аз.

— Никога не съм гледала нещо в хотел „Карлайл“^[4] — каза тя.

Последва пауза, която може би трябваше да запълня с покана за „Карлайл“, но не исках да й давам празни надежди. Тя сякаш не забеляза липсата на покана и веднага добави:

— А какво има в твоя?

— Хм — замислих се аз. — Никога не съм бил оттатък Бруклинския мост.

— Наистина ли? Ами това е елементарно. Знам къде правят най-вкусната пица от другата страна на моста, така че аз черпя! — каза тя.

— Звучи добре — съгласих се и се усмихнах.

Тя допълни:

— Какво ще кажеш за неделя — времето би трябвало да е хубаво тогава?

Трябваше да кажа, че имам планове за неделя, но нещо ме спря.