Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (22)

21
Неблагоразумие в детективска агенция „Острия“

от Анди Ранд, частен детектив

Бяха минали седмици след срещата ми с Джон Уестмънт, но аз още мислех за това, сякаш беше вчера. Тогава почти през целия път към къщи подскачах. Добре де, не подскачах, но определено стъпвах по-леко. Нямах търпение да говоря с Керълайн и да усетя облекчението й, когато й съобщя добрите новини. Замислих се какво щях да й кажа. „Той не те мами, Керълайн! Ударила си джакпота!“ Звучи непрофесионално, помислих си. За мен е голяма рядкост някой случай да завърши с такъв щастлив край. Всъщност е ставало точно два пъти за трите години, през които съм в този бизнес. Когато човек смята, че половинката му изневерява, повечето пъти е прав. Не говоря за обикновената параноя, която почти всеки изпитва понякога, когато е женен, а за такава, че да потърсиш професионална помощ от детективска агенция. Този случай ми върна вярата в светостта на брака — или поне през 30-те минути, които ми отне да доподскачам до къщи.

Обадих се на мобилния телефон на Керълайн и й оставих съобщение да ме потърси. След няколко минути ми се обади, като шепнеше.

— Защо шепнеш? — попитах аз. Все още бях леко замаяна от откритието си.

— Защото се крия в един гардероб. Джон е тук.

— Пред гардероба?

Той ми каза, че ще се срещнат в 19,00 часа пред ресторант „Льо Сирк“. Все едно ме поляха със студена вода. Дали беше възможно да ме е излъгал? О, боже, обзалагам се, че подаръкът дори не е бил за Керълайн. Прилоша ми.

— Да — отвърна тя, — трябваше да прекарам целия следобед с него! Надявам се да имаш вече достатъчно доказателства, за да отменя плановете ни за вечеря с един грандиозен скандал!

— Прекарала си целия следобед със съпруга си Джон Уестмънт? — попитах аз озадачено.

— Да, и всяка минута с него ме кара да се чувствам все по-зле и по-зле. Не мога повече да издържам. Моля те, кажи ми, че си открила нещо?

— Открих, че ме лъжеш, само че не мога да разбера защо.

— За какво говориш? За какво те лъжа?

— Трудно е да разбереш за какво говоря, нали? Веднъж като започнеш, няма спирка. Ти ми кажи, припомни си всичко, за което си ме лъгала и опитай отново. Да видим дали отново ще ти мине номерът.

Тя мълчеше, а аз все повече се ядосвах.

— Аз прекарах целия следобед с твоя съпруг — наруших тишината аз. — В „Блумингдейлс“ — избирахме подарък за теб за годишнината. Да започнем с това, какво ще кажеш? Защо ме лъжеш?

Тя се засмя. Засмя се. Все едно отговорът й щеше да развесели и мен.

— Добре, хвана ме. Трябваше да съм откровена с теб още от самото начало, но не бях сигурна дали ще го направиш. Аз съм тази, която изневерява, не Джон.

Не можех да изразя с думи колко предадена се почувствах. Подутите й от плач очи и невероятните лъжи са били просто част от плана й да ме накара да се заема със случая. А това, че Джон беше добър човек въобще не ми помагаше. Бях бясна. Никой, освен Дерек не ме е лъгал така — толкова нахално и в лицето ми. Керълайн успя да засегне оголен нерв. Тя продължаваше да говори:

— Всичко това започва да става доста изморително и очевидно не действа. Ще трябва да намерим друг начин. Знаех си, че вероятността Джон да е чист е много голяма — той е самият светец покровител на съпрузите. Надявах се да направи нещо поне малко от малко подозрително, но той е прекалено скучен дори и за това. Но аз имам резервен план — засмя се тя.

Продължи да ми говори за плана си, а аз я слушах, без да кажа нищо — умът ми не го побираше. Трябваше просто да кажа: „Планът ти не ме интересува, ах, ти, лъжлива жено, и да знаеш, вече не си ми клиент!“. Но изчаках, отчасти от любопитство, отчасти, защото все още не можех да осъзная какво става.

Планът й беше доста сложен. Трябваше да си насроча още един час при масажистката и когато остана сама, за да се съблека, да подхвърля доказателства, включително гола снимка на Джон. Тя пък щяла да отиде малко по-късно същия ден при масажистката, за да се разправя с нея, и щяла да „открие“ доказателствата. Казах й, че това никога няма да проработи, че не подхвърлям доказателства и накрая отказах повече да работя за нея и вече не беше мой клиент. Всъщност планът можеше и да свърши работа, но очевидно беше незаконен и неморален и аз по никакъв начин не исках да съм част от него. Прекарах остатъка от нощта, потънала в тъга над чаша каберне. Мислех си за горкия Джон — представях си как подарява на жена си елегантната черна копринена чантичка и розовата картичка с нарисуваното на нея сърце.

Седмици по-късно все още мислех за него. Беше един от онези дни, в които всяка песен, която чуеш, те разплаква. Беше един от уикендите, в които децата не бяха с мен, и въпреки че това може би звучи забавно и освобождаващо, понякога го намирах за тъжно, самотно и депресиращо. Само ако кучето ми Франи, единственото същество, което ме обичаше безпрекословно, беше с мен сега, нямаше да се чувствам толкова самотно и щях да имам причина да изляза от къщи. Но Франи също беше включена в посещенията на децата при баща им. „Така е по-добре за момичетата“, каза той. Изведнъж вече го беше грижа за децата. Какъв лицемер!

Това е Манхатън и всеки ден има хиляди неща, които можеш да правиш, но тогава седях в офиса си и се чувствах потисната. Реших да проверя какво прави Джон Уестмънт. Искаше ми се да можех да кажа, че това е първият път, в който го проверявах, но щях да излъжа. Първия път го проверих, защото исках да видя дали Керълайн е махнала проследяващото устройство от телефона му, но тя не си беше направила този труд. После се зачудих какво ли правеше той. Поведението ми беше странно, признавам си, но напоследък бях доста отегчена. Той се движеше по Медисън Авеню. Внезапно осъзнах, че това, което правя, си е чисто следене, затова затворих програмата и се заклех никога повече да не го следя. Дори не спрях дотук. Керълайн беше направила така, че да получавам всички входящи имейли на Джон. Понеже явно нямаше намерение да деактивира и тази програма, реших да направя така, че всичките му мейли от сега нататък да отиват директно в кошчето със спам. Далеч от очите, далеч от мислите.

Докато се занимавах с това, видях, че Джон получи нов имейл от магазина на „Ейпъл“ в Гранд Сентръл. Прочетох го. Не трябваше да го чета, но реших, че сигурно не е нещо лично, щом е от магазина на „Ейпъл“. Имейлът гласеше: „Имате запазено място за консултация с наш служител и скоро ще сме готови да ви обслужим. Ще ви изпратим напомняне, когато дойде вашия ред.“

Реших, че сигурно отива към магазина в Гранд Сентръл Стейшън. Сигурно щеше да се забави там много време. Трябваше и аз да отида днес дотам. Беше перфектната работа, която можех да свърша в ден, в който не бях планирала нищо. Имахме само едно зарядно за лаптоп вкъщи и всички се карахме за него. Могат да измислят устройства, които тежат по-малко от килограм, и на тях да качиш всичките си снимки, филми и какво ли още не, но не можеха да направят зарядни, които да издържат толкова време, колкото самите компютри. Облякох си палтото и излязох навън толкова бързо, че да нямам време да се замисля колко неуместно беше поведението ми.

Не можах да не се разсмея, докато минавах с таксито покрай магазина на „Ейпъл“ на 59-та улица — цели седемнайсет преки и три Авенюта по-близо до къщи от другия магазин на „Ейпъл“, където беше Джон. Бях развълнувана, че ще го видя, а шпионският елемент правеше ситуацията още по-забавна — поне за момента. Обещах си, че ако е там, няма да отида при него. Щях да го оставя той да ме намери. Все едно тази сделка с мен самата превръщаше срещата в съвсем случайна, а не в пълна манипулация, каквато наистина си беше.

Проверих мейла си — тоест неговия имейл — отново. Имаше още едно писмо: „Ще сме готови да ви приемем след малко. Моля, елате в магазина на «Ейпъл».“

Беше прекалено лесно. Често се чудех как са работили хората с моята професия преди бума на модерните технологии. Например детективите, които са вдъхновили историите за измислените герои като Шерлок Холмс и Филип Марлоу. Светът е бил напълно различен. Дъщерите ми се бяха запалили по Нанси Дрю напоследък. Обичам да си мисля, че това има нещо общо с професията на майка им. Купих им пълното издание с твърди корици с всички романи за Нанси Дрю. Започнах да си измислям заглавия за романи за съвременната Нанси Дрю: „Тайният уеб портал“ или пък „Тайнствената фейсбук група“. Таксито ми спря до тротоара при гарата.

Както винаги, когато влизах в голямото хале на Гранд Сентръл, се изпълних с благоговение пред красотата му. Никога не съм ходила на работа с влак, но ако го ползвах, не си представях, че ще се оплаквам, ако минавах през това място. Има нещо много романтично в това да пътуваш с влак, а като се добави величието и историята на Гранд Сентръл Стейшън, гарата се превръща в омагьосващо място: съзвездията, които покриваха тавана, безбройните пъти, когато посетители и нюйоркчани са казвали: „Чакай ме под часовника на гарата“, величието на мраморните колони и арки. Можех да се любувам на гарата часове наред, но трябваше да продължа — имах мисия. Отправих се към магазина, когато Джон получи още един имейл от „Ейпъл“: „Благодаря ви, че изчакахте. Готови сме да ви приемем. Моля, обърнете се към нашите специалисти.“ Влязох в тесния магазин точно когато Джон Уестмънт беше насочен към масата на специалистите, където трябваше да изчака. Реших да застана в полезрението му, но да не отида при него първа. Огледах зарядните и избрах две, като се правех, че съм изцяло погълната от това. Приближих се към един техник, който внимателно съобщаваше лоши новини за компютъра на някаква жена, която сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Мисля, че и двамата се зарадваха на прекъсването.

— Извинете, може ли да ми кажете кое от двете зарядни е за MacbookAirl Моят е 13 инча — казах аз и нарочно не добавих коя година е, ако случайно ми потрябва повече време, за да ме разпознае Джон.

— Коя година? — попита техникът, както и предполагах.

— 2014 — отговорих аз, а той посочи кутията в дясната ми ръка.

— Не ви ли познавам? — попита Джон, докосвайки лявата ми ръка. Погледнах го, като се надявах изражението ми да е достатъчно учудено.

— Вие сте жената от „Блумингдейлс“, нали така? — Той сведе поглед към обувките си, за да прикрие червенината, избила по бузите му. — Така и не разбрах името ви.

— Не ви го казах. Казвам се Анди — усмихнах се, за да облекча смущението му.

— Просто Анди?

— Точно така — казах аз сдържано.

— Добре тогава — отвърна той и ми подаде ръка. — Аз пък съм просто Джон.

Здрависахме се и все едно през тялото ми премина ток, но това нямаше нищо общо със зарядните, които държах.

— Съпругата ви хареса ли чантичката?

— Мисля, че я смени, или поне каза, че ще го направи — и добави любезно, като премина на „ти“: — Аз мисля обаче, че изборът ти беше много добър, благодаря ти.

Усмихнах се и почувствах леко съжаление. Сега, след като го срещнах, осъзнах, че беше много лоша идея. Последното нещо, от което се нуждаеше този мъж, беше още една жена, която да го лъже. Ще кажа колко се радвам, че съм го видяла, и ще си тръгна, помислих си аз. Цялото това нещо нямаше да свърши добре.

— Колко време ще чакаш? — попита той.

— О, тук съм само за едно ново зарядно — отвърнах аз.

— Това е добре — усмихна се той, — моят компютър така се е бъгнал, че сигурно ще почакам доста.

— Няма ли просто да го оставиш и да се върнеш, когато е готов? — попитах аз, като се надявах едновременно да каже и „да“, и „не“.

— Всъщност ще направя обиколка на Гранд Сентръл — винаги съм искал да го направя.

Лицето ми се озари. Винаги съм искала да обиколя Гранд Сентръл, но никой никога не искаше да дойде с мен. Постоянно канех Дерек да отидем, но той смяташе, че това е тъпо и само за туристи. А през последните няколко години нямаше дори кого да поканя. Тази обиколка определено трябваше да се направи с компания.

— И аз винаги съм искала да разгледам гарата — казах бързо.

Техникът на Джон пристигна точно навреме, представи се и зададе стандартния въпрос:

— Какъв е проблемът?

Това беше шансът ми да се измъкна — просто трябваше да оставя този мъж на мира. Озаптих ентусиазма си и добавих с по-спокоен тон:

— Успех, беше ми приятно да се срещнем отново.

Обърнах се да си ходя, а той ме спря с леко хващане за ръката.

— Чакай, моля те!

И се обърна към техника:

— Тъчпадът се развали отново — миналия път го оправяхте три часа.

После подаде компютъра на техника, който го погледна, натисна няколко бутона, помоли Джон да въведе паролата си и voila.

— Върнете се в 16,00 ч. и ще е като нов или почти като нов.

— Страхотно, благодаря ви! — Джон стана и ме погледна.

— Ела с мен, трябва да дойдеш — каза той мило.

Много ми се иска, помислих си аз, докато отклонявах поканата му.

— Хайде, де. Започва след един час. Преди това може да обядваме в „Ойстър Бар“. Моля те, кажи „да“.

Отдавна искам да отида в ресторанта за морски деликатеси. Можех да си тръгна, да се кача на метрото и да прекарам целия следобед в лежане на дивана със скъпите ми приятели Дон и Бети Дрейпър^[1]. За щастие, разводът ми съвпадна с феномена на прекалено дългото гледане на телевизия. Сега имах извинение да мързелувам по цял ден пред телевизора — развивах културните си познания.

Или пък можех просто да приема поканата. Винаги казвам „да“, когато мъжът от близкото кафене ме пита дали искам мляко в кафето си. Спрях да правя по цяла кана вкъщи след развода, защото си беше чисто разхищение. И сега можех да кажа „да“.

— Да — съгласих се аз.

— Супер — отговори той и добави: — Винаги съпругата ми е тази, която си намира нови приятели.

Нямаш и представа колко си прав, помислих си аз.

„Ойстър Бар“ в Гранд Сентръл Стейшън е като излязъл от друга епоха. Почти очаквах Дон Дрейпър да седне до нас и да поиска огънче за цигарата си „Лъки Страйк“. Покрай стените имаше барплотове, а в средата бяха наредени маси в стил артдеко. Седнахме на единствените свободни места на плота пред откритата кухня. Гледахме как старите готвачи приготвяха храната, и хората, които се спираха, за да си вземат храна за навън. И двамата си поръчахме супа от миди „Манхатън“ и си разделихме една голяма чиния със стриди. Явно наистина действаха като афродизиак, защото той ми разказа с подробности за голямата любов, която изпитва към жена си. Добави също така, че напоследък усещал, че нещо не е наред, и когато го каза, почувствах как нещо ме бодна в сърцето. Горкият Джон. Осъзна, че ми е споделил прекалено много и че това е странно.

— Извинявай — каза той. — Има нещо облекчаващо в това да си излееш мъката пред някой непознат — преминаваш през невероятен катарзис. Искаш ли да пробваш? Разкажи ми за себе си.

Отклоних въпроса му. Не можех да му кажа с какво се занимавам, а не можех и да понеса да го лъжа, така че му предложих да си говорим като стари приятели, без да си споделяме миналото. Той се съгласи и докато чакахме да стане време за обиколката на гарата, започнахме да си говорим за любимите ни места в Ню Йорк, за политика и за общата ни страст да седим сами на балкона в кино „Париж“.

Обиколката беше много забавна. Научихме както малко известни факти за гарата, така и много интересни истории, които никой от нас не знаеше. Екскурзоводът ни показа снимки на всички известни хора, които са се возили на известния влак „Twentieth Century Limited“^[2]. Мисля, че това беше любимата част на Джон. На мен най-голямо впечатление ми направи историята на „Кембъл Апартмънт“, който през 20-те години е служел за частен офис и приемна стая на един магнат, а после е бил превърнат в бар. Беше като версия на тайната градина. След като обиколката приключи, настъпи неудобно мълчание, което преди това успявахме да избегнем.

— Благодаря ти, че ме покани да дойда с теб. Много ми хареса. Следващия път ще доведа децата — казах аз, като забравих за уговорката ни да не споделяме нищо лично. Той веднага се хвана за това.

— О, значи имаш семейство? — усмихна се той.

— Имам две дъщери, разведена съм.

— Жал ми е за глупака, който те е оставил да му се изплъзнеш.

Аз му се усмихнах в отговор. Беше много мило да каже това. Какъв очарователен човек.

— Знаеш ли, има скрит тенис корт в тази сграда, който обаче не ни показаха днес. Може да поиграем някой път тенис.

Женен мъж ме кани на среща — добре, де, може би не беше чак толкова мил все пак. Зачудих се как да му отговоря.

— Знаеш ли, най-добрият ми приятел наскоро се раздели с жена си. Какво ще кажеш след две седмици да излезем на двойна среща — той и ти и жена ми и аз… Може да отидем да играем тенис по двойки.

Значи не ме канеше на среща — поне не с него. Не знаех дали съм щастлива, или разочарована от тази благородна постъпка. Боже, помислих си, какво правя? Трябва да сложа край веднага и да му откажа.

— Съжалявам, но не излизам с разведени мъже. Те никога не са готови за срещи и не ми харесва да съм в такава позиция.

— Тогава може да отидем само аз и ти. Съпругата ми няма да има нищо против — отговори той по-бързо от Роджър Федерер на тенис корта.

Сигурна съм, че няма да има нищо против, тъжно си помислих аз. Чувствах се отвратително, че не мога да му кажа истината.

— Добре, съгласна съм — отвърнах.

Това е просто една игра на тенис, помислих си. Нямаше да завърши със сватбения марш.