Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (27)

26
Късно за романтика

от Натали

Сутринта не беше натоварено в магазина, което е необичайно. Особено по това време на годината, толкова близо до Коледа и под „толкова близо до Коледа“ имам предвид седмицата след Деня на благодарността. Единственото нещо, което се случи, беше, че ми върнаха Малката черна рокля на Max Hammer, след като Джордана Уинстън я беше наела. Все още мисля за нея като моя, въпреки че вече кой ли не я беше носил. Пристигна от Париж, сгъната в кутия, въпреки че изглеждаше все едно е пътувала на стоп с френски моряк. Лично я изгладих в склада, но за съжаление, реших, че това е краят й. Беше разтегната, изцапана и беше видяла прекалено много свят. Служителите от Max Hammer щяха да си я вземат обратно, защото ни я бяха дали с рекламна цел.

Стана ми мъчно за роклята и за всичко, което се беше случило напоследък, докато пишех бележката за връщане. Защо толкова упорствах и не приех извинението на Джеръми? Може би използвах цялото това недоразумение от страх, че отново ще бъда наранена. Като причина за връщане на роклята написах: „повредена“. Трябва да окача същото определение на врата си, помислих си аз. Окачих роклята на закачалка в склада и оставих бележка на Рути да разреши връщането, когато дойде на работа. Това беше рокля! Чувствах се прекрасно в нея.

Когато обличам такава специална рокля, изникват спомени от детството ми. Сестра ми и аз имахме скрин, пълен с рокли на принцеси и стари рокли за църковни причастия, които майка ми събираше оттук-оттам и прибавяше към колекцията ни. Подскачахме из къщата в роклите с бижута от фалшиви перли, с бели ръкавици и старите обувки на токчета на мама. Мисля, че дали една жена се чувства наистина пораснала в красива рокля, зависи от това колко време е прекарвала като малка да се облича като булка или принцеса. Може би понеже съм все още млада, но всеки път, когато се наглася, когато наистина облека красива рокля, част от мен вярва, че съм като в приказка, където всичко е възможно.

Когато няма никакви клиенти в магазина, може да се отнесеш в размисли, а сега съзнанието ми наистина се беше зареяло из облаците. Добре, че си имах Томас, с когото да си прекарваме времето. С Рути е забавно да си на смяна, когато има много хора, тя е кралица на многозначителните погледи и забавните реплики. Скъсва ме от смях, но когато няма хора, предпочитам да съм с Томас. Когато съм на смяна с Рути и не е натоварено, тя доста често ме кара да излизам в почивка, за да може и тя да излиза по-често да пуши. Тя казва: „Почини си още малко“, така че да може да излезе в допълнителна почивка, което пък на мен ми струва пари, защото се разхождам из магазина и си правя списък на нещата, които искам да си купя на заплата. Обикновено с Томас се подкрепяме взаимно. За да минава по-бързо времето, често играем на „Познай кой съм“ или „Познай какво виждам“. В този ден решихме да играем на „Познай какво виждам“, защото и двамата бяхме изморени и нямахме сили за нещо по-сложно. Беше негов ред.

— Виждам с изморените си, кървясали очи нещо тъжно — той ме погледна и разбрах, че говори за мен. Томас беше много наблюдателен. Напоследък бяхме станали много близки.

— Добре съм. Хайде да продължим играта. Не искам да мисля за нищо днес.

— Добре. Виждам с изморените си кървясали очи нещо синьо — той погледна в посоката на една клиентка и аз се засмях.

— Виждам го — отвърнах аз.

Беше косата на една от онези жени с посивели коси, които се боядисват сами и не забелязват, че цветът става син — малко им е късно да стават звезди на пънк сцената. Беше мой ред. Погледнах през прозореца.

— Виждам с малките си очи нещо като… цепнатина.

— Да не е пропуканият асфалт, който използва и миналата седмица, когато играхме.

— Всъщност да, но виж — дупката е огромна. Вече почти стига от единия от другия край на улицата.

— Леле, някой трябва да направи нещо — каза Томас.

— Така е. Ти си наред.

Той отново насочи вниманието си към вътрешността на магазина.

— Диос мио — извика Томас. — Виждам ниския ти, повърхностен, а сега и безсрамен бивш приятел.

Погледнах натам, накъдето гледаше Томас.

— Боже, виждам го. Оф! Играта свърши.

Флип Робърте вървеше през магазина точно към нас. Беше дошъл с извинението, че търси подарък за жена си. За първи път го виждах след срещата ни на острова, но по-важното беше, че за първи път не усетих нищо, когато го видях.

— Флип, за бога, в този град има хиляди магазини, където можеш да купиш подарък — веднага му казах аз.

— „От всички магазини за дрехи във всички градове по света, той взе, че дойде в моя“ — прекъсна ме, като си мислеше, че е много забавен.

Точно такива „смешни“ коментари ме разсмиваха, когато излизахме. Сега звучаха изтъркано… като него.

— Дойдох, за да те видя — призна си той. — Когато видях снимката в „Ню Йорк Поуст“ тази сутрин, предположих, че сте скъсали с приятеля ти, и исках просто да се уверя, че си добре.

Каква снимка в „Ню Йорк Поуст“? Не успях да скрия изумлението и това, че ми се повдигаше от мисълта за Джеръми с друга жена, така че реших да ги прикрия, като казах:

— Ти си вече женен мъж, Флип. Наистина ли мислиш, че жена ти ще се зарадва, че проверяваш дали бившата ти приятелка е добре?

— Тя не знае, че съм тук — направи жалък опит да ми възрази.

— Това ми е ясно — казах с неодобрение.

— Не мога да спра да мисля за теб, откакто се срещнахме последния път, и когато видях снимката тази сутрин, ами, помислих си, че може би… — най-накрая си призна той.

Не ме интересуваше какво си е помислил и исках ясно да му го покажа, заради това го прекъснах.

— Радвам се, че дойде — отвърнах му доста жестоко и лицето му се озари. — Исках да ти благодаря.

— Да ми благодариш? — попита той объркано, но и с надежда. Не мога да повярвам, че толкова бях хлътнала по този мъж — беше такъв глупак.

— Да… Ако не беше осъзнал, че нещо ни липсва, щях да прекарам целия си живот в една неравностойна връзка. Защото нямаше да съм на висотата на това, което ти заслужаваш.

— Но ти не си по-малко от това, което заслужавам аз, ти си великолепна, а аз просто бях прекалено заслепен от някаква снобска версия на жената, за която си мислех, че заслужавам да се оженя — хвана се той на въдицата.

— Жената, за която заслужаваш да се ожениш? Ще ти кажа едно нещо — не заслужаваш мен! Върви си вкъщи при съпругата си, Флип — извърнах се от него със сълзи в очите и тръгнах към пробните. Не плачех заради Флип Робърте. Плачех за Джеръми.

След като се прибрахме в Ню Йорк, той ми звънеше почти всеки ден. Първоначално съобщенията му бяха гневни, за това кой е бил прав. После станаха извинителни, а в последното казваше само, че ще му липсвам, но няма повече да ме притеснява. Беше минала една седмица оттогава. Докато аз правех от това старогръцка трагедия, той беше минал на холивудската версия и беше продължил живота си.

Томас почука на вратата на пробната. Носеше вестника.

— Съжалявам. Искаш ли да я видиш? — попита той и ми подаде вестника.

На една черно-бяла снимка Джеръми се целуваше с някаква актриса на ски лифт във Върмонт. Заглавието гласеше „Затрупани от снега“. Избухнах в смях, не можех да спра да се смея.

— „Затрупани от снега“ е заглавието на новия му филм — казах аз, като се усмихвах все още, а сълзи от щастие пълнеха очите ми. — Това е актрисата, която му партнира, не му е гадже.

Очите на Томас също се напълниха със сълзи. Той е толкова добър приятел, а също така и непоправим романтик.

— Сигурна ли си? — проплака той.

— Разбира се, че съм сигурна. Прочетох сценария и репетирах тази сцена с него.

— Трябва да отидеш там, Натали! Трябва да се срещнеш с него!

Енергията му беше заразителна. Представих си как отивам във Върмонт и се хвърлям в прегръдките му. Но това не се случва в реалния живот. Дори нямах кола, за да отида.

— Нямам представа къде е направена тази снимка, а и не мога просто ей така да се появя на снимачната площадка. Ще изчакам да се върне.

На Томас не му минаваха такива извинения. Той отново погледна снимката.

— Ами, ако той си падне по нея — погледни я, дори и аз бих си паднал по нея.

Погледнах снимката — беше прав.

— Дори и аз бих си паднала по нея — казах аз.

Докато се смеехме, обмислях какво мога да направя.

— Пиарът му ми даде номера си, когато правихме онази фотосесия — извадих визитната му картичка от портмонето си. Офисът му беше буквално зад ъгъла.

Томас грабна визитната картичка от ръката ми.

— Да отидем там веднага!

— Но така няма да има нито един продавач на етажа.

— Любовта е по-важна от жена, която има нужда от рокля! — Томас ме хвана за ръката.

— Трябва да останеш, може да ни уволнят! — запротестирах аз.

— Няма начин! — извика той. — Аз съм твоята приятелка в трудни моменти, твоята Бони!