Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (25)

24
Обичам Ню Йорк!

от Сали Ан Фенъли, модел, новоизлюпена нюйоркчанка

Ню Йорк буквално ми бе влязъл под кожата и, както изисква етикетът и прочутото гостоприемство на Юга, и аз влязох под кожата на Ню Йорк. Въобще не беше неуловимо, както се влюбваш в Юга, наистина бавно през някой горещ ден през август, докато пиеш сладък чай от стъклен буркан. Беше бързо. Един „Ред Бул“ след два шота „Пейтрън“ в бара на покрива на хотел „Стандарт“ и вече градът ме беше покорил. И повярвайте ми, това не беше като секс за една нощ, защото на следващата сутрин тази любов беше скрепена в магазина за бейгъли на ъгъла. Между двете половини на пресния и топъл бейгъл извираше истинска любов. Сбогом, зърнени закуски!

От този момент аз се влюбвах в града почти всеки ден. И за щастие, чувствата бяха взаимни. Мисля, че Ню Йорк започна първо да се влюбва в акцента ми, който всяка сутрин през първите седмици се опитвах да залича. Но точно заради него хората започнаха да ми обръщат внимание. Оказа се, че хората не са толкова критични, колкото си мислех. Повечето хора, които срещах, ме смятаха за забавна. „Възхитителен“ беше точната дума, която чувах най-много. „Акцентът ти е възхитителен“. Понякога го определяха като „свеж“, често като „очарователен“, а веднъж дори като „омагьосващ“.

И неусетно Ню Йорк си падна по Сали Ан Фенъли. Не заради дългите ми крака, красивата усмивка и вълнистата руса коса, въпреки че съм сигурна, че това ми отвори всички врати. Но това, което казвах, и начинът, по който го казвах, ми осигуряваха поканите. За мен беше от голямо значение, че не само външният ми вид е от значение. Веднага щом го осъзнах, започнах да говоря с южняшки акцент, по-тежък от крава в памукова ливада. Звучи очарователно, нали? Крава в памукова ливада? А дори няма такъв израз, сама го измислих. Точно заради това хората смятаха, че съм непринудена свежарка.

Първо забелязах реакцията на хората по време на вечеря в женския пансион, където бях отседнала. Да, все още има женски пансиони в Ню Йорк. Когато разбра, че ме вземат на работа в модната агенция, майка ми, която през цялото време ме насърчаваше, изведнъж даде на заден. Изплаши се от това, че ще живея в големия град, и започна да търси в гугъл криминални статистики и индекси за замърсеността на въздуха — и това от жена, която е прекарала половината си живот, пушейки цигара след цигара. Но баба имаше план. Тя беше голяма почитателка на Силвия Плат и ни разказа как Силвия Плат се преместила да живее в Ню Йорк и отседнала в женския пансион „Барбизон“, който бил безопасен. Дори ни прочете за него от „Стъкленият похлупак“^[1]. Тази аналогия, която криеше много рискове, проработи някак — все едно самоубийствената Силвия Плат можеше да играе ролята на модел за подражание.

„Барбизон“ беше затворен много отдавна, но имаше други десет пансиона, от които можех да избера. Накрая наех стая в пансион в Горен Уест Сайд, с включена закуска и вечеря, имаше икономка и портиер 24 часа в денонощието. Освен това правилото да не се допускат мъже в пансиона беше желязно. Майка ми се успокои и зарадва, а и честно казано и аз бях доволна от това правило. Не се чувствах по-пораснала или способна да живея сама само защото ме бяха избрали за модел. Имах чувството, че отивам да живея в женско общежитие в някой колеж, а не в големия град, въпреки че, когато пристигнах тук, никой не се държеше много мило с мен — поне не от самото начало.

Първата седмица седях с грешните момичета на масата — две други моделки, които се представиха с една дума и през цялото време обсъждаха само дали наистина черното си отива с тъмносиньо. (Отива си.) В началото на следващата седмица закъснях за вечеря, защото спипаха съседката ми да вкарва момче в стаята си. Икономката беше в коридора и крещеше истерично, а мен ме беше страх да изляза от стаята и да мина покрай нея. Когато най-накрая слязох долу, седнах на единственото свободно място между две елегантни момичета.

Сигурно съм изглеждала доста уплашена, защото и двете веднага ме попитаха какво става. Бях забравила опитите си да смекча южняшкото си произношение и изтърсих:

— Тази икономка е по-луда от мокра кокошка!

Те започнаха да се смеят. Първоначално реших, че ми се подиграват. Почервенелите ми бузи явно ме издадоха, защото тъмнокосото момиче — Марго, веднага се намеси и спаси положението:

— Какъв страхотен израз — по-луда от мокра кокошка. Трябва да си го запиша!

Оказа се, че тя и другото момиче — Холи, са стажантки в „Ню Йорк Мегъзин“. Не им плащаха много, но получаваха покани за всякакви събития. Едната беше от Бруклин, но родителите й поискали да се изнесе от къщи, а другата беше от Бостън.

Не знам дали упражняваха журналистическите си умения, или просто бяха доста любопитни, но задаваха много въпроси. „Откъде си?“, „Защо пък мократа кокошка да е луда?“, „Какви са момчетата от Юга?“, „Как се забавлявате в Алабама?“ Опитах се да им опиша живота в Алабама като вълнуващ, но не беше лесно. Не мислех, че фермите за памук и футболните мачове в събота вечер ще са им много интересни. За щастие, те се влюбиха в произношението ми. Изглежда, че само като ме слушаха как говоря и то за място, където никога не са били, им беше достатъчно интересно. Това беше първият път, когато си помислих, че може би ще остана в този голям и шумен град, пълен с хора. Всяко място става за живеене, ако там имаш приятели. Номерът е да си намериш няколко наистина близки, а до края на вечерята вече имах чувството, че съм ги намерила.

Една вечер Марго беше осигурила чрез връзки в работата си три места за мюзикъл на Бродуей и ни заведе заедно с Холи. Първото нещо, което баба ми каза, когато разбрахме, че ще отида в Ню Йорк, беше задължително да гледам някой голям мюзикъл на Бродуей. Каза, че винаги искала да го направи, но никога не успяла. Почувствах се толкова благодарна и развълнувана, че ще имам тази възможност, но и малко натъжена, че баба никога няма да може. Казах си, че ще запомня всеки малък детайл и после ще й разкажа всичко, когато се чуем по телефона в неделя. Вълнението ми малко поспадна, когато стигнахме до местата си. Оказа се, че синът на шефа на приятелката ми и един негов приятел бяха на съседните места и двамата бяха доста наперени. Преди да започне представлението, ни поканиха да се присъединим към тях на вечеря в един известен стар ресторант „Сардис“. Благодарение на уикипедия и на невероятно дългата опашка за дамската тоалетна в антракта, научих, че „Сардис“ е популярен със стотиците карикатури на известни личности, които висят по стените му. Звучеше интересно, но двамата мъже въобще не ми харесаха. Колкото повече говореха, толкова по-глупави ми изглеждаха. Абсолютните кухи лейки. Марго настояваше да отидем, за да направи добро впечатление на шефа си, а Холи каза, че трябва да отидем, защото ще е забавно. Така че отидохме, но въобще не беше забавно.

Между предястието и основното вече осъзнавах, че играя ролята на излишното пето колело, извиних се, че трябва да отида „да се изчуркам“, израз, на който Марго и Холи обикновено се заливаха от смях, но тази вечер бяха прекалено заети да впечатлят тези празноглавци и не ми обърнаха никакво внимание. Реших да се забавя още малко, седнах на бара и поръчах един „Космополитни“. Дори не знаех какво има в този коктейл, освен че е розов. Като повечето момичета на моята възраст, знаех как да се държа в бар в Манхатън от повторенията на „Сексът и градът“. Един по-възрастен мъж седеше до мен на бара и по облеклото си личеше, че е някаква важна клечка, въпреки че беше малко пиян. Рисуваше тризъбец и рога на дявол върху една снимка в „Ню Йорк Мегъзин“.

— Приятелките ми работят в „Ню Йорк Мегъзин“ — казах аз, като се опитвах да призова вътрешната си Кари Брадшоу.

— Нямам нищо против списанието — отвърна той, като заваляше леко думите. — Само срещу тази кошмарна жена!

Той подхвърли снимката й към мен.

Под сатанинските му драсканици беше снимката на актриса от състава на „Тази южняшка пиеса“. Забелязах едно странно съвпадение. Погледнах по-внимателно — да, нямаше съмнение, актрисата носеше моята рокля! Е, тя не беше моя, но беше онази, с която попаднах на корицата на „Уимин Уеърс Дейли“ и заради която получих много предложения за работа като модел.

— Това е моята рокля! — извиках аз гордо.

Мъжът тресна чашата на плота, така че барманът да я напълни отново.

— Не му обръщайте внимание, той беше продуцент на една пиеса, която се очакваше да бъде най-гледаната на сезона, но главната актриса офейка без предупреждение — обясни ми барманът, докато неохотно наливаше още едно на мъжа до мен.

— Това е ужасно!

Наистина беше ужасно.

— Тя беше ужасна — отвърна мъжът. — Отвратително имитираше южняшко произношение, а и отзивите на критиците бяха потресаващи. Наех я само защото инвеститорите ме накараха. Никога повече няма да направя подобна грешка.

— Както обича да казва баба: „Когато лягаш с кучетата, се събуждаш с бълхи.“

Погледнах отново осквернената снимка на актрисата и казах с най-провлаченото си южняшко произношение:

— Господ да й прости.

Когато чу произношението ми, мъжът не можеше да осъзнае дали говоря сериозно, или му се подигравам.

— Какво правиш тук, на бара? Някой да не те е изпратил на прослушване? — попита той.

— Прослушване ли? Разбира се, че не, сър. Просто исках да се измъкна от две момчета, които смятат, че слънцето изгрява само за да ги чуе как кукуригат.

Очите на продуцента изскочиха от орбитите.

— Кой те изпрати? Стивън Шуорц? Нейтън Лейн? Говориш с много силен южняшки акцент!

— По-тежък от крава в памукова ливада! — отвърнах аз.

И така, в „Сардис“ протече прослушването ми с продуцента на „Тази южняшка пиеса“ за първата ми роля като актриса на сцената на Бродуей. Скоро ще е дебютът ми на Бродуей! Не е зле за момиче от Алабама.

Не искам да звуча наперено, но аз наистина обичам Ню Йорк!