Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (36)

35
Всичко е добре, когато свършва добре

от Люк Сийгъл

лекар на възраст за женене

Докато излизах от стаята за прегледи номер 1, телефонът ми отново извести за съобщение. Ставаше ми все по-трудно да не му обръщам внимание. Съобщенията бяха едни и същи: „Обади ми се, когато си в почивка, между прегледите. Обади се на бабчето, Лукас. Не е хубаво така.“

О, как проклинам деня, в който научих баба си да пише съобщения. Мислех, че така ще е по-лесно, отколкото честите телефонни обаждания, но сега беше още по-зле — постоянно ми пишеше. Беше като 17-годишно момиче, което търси гаджето си, защото е изчезнало безследно в деня на абитуриентския бал. Знаех какво искаше. На следващата вечер беше събирането по повод пенсионирането на дядо ми Морис. През последните седемдесет и пет години той беше работил като крояч в Модния център в Манхатън. Седемдесет и пет години — това беше огромно постижение, достойно за рекордите на Гинес. Разбира се, че брат ми и аз щяхме да присъстваме. Но брат ми имаше жена и дете, а аз едва успявах да изляза от спешното отделение на среща, камо ли да намеря време да създам потомство. Дълго време това, че станах лекар, ми осигуряваше статута на любим внук, но напоследък титлата вече се износваше. Наближавах трийсетте и докторската титла вече не можеше да компенсира липсата на г-жа Сийгъл до мен. Липсата на съпруга или на приятелка, липсата дори на такава възможност, беше постоянен трън в очите на бабчето ми. Главна цел на нейното съществуване вече беше да прекрати тази пародия, както наричаше положението ми тя.

— Няма да умра, докато моят Лукас не се задоми — казваше тя.

— Ако наистина е така, тогава никога няма да се оженя! — отговарях аз.

— Nor a shteyn zol zayn aleyn — казваше баба на идиш с усмивка и клатеше глава.

В превод това означаваше: „Само камъкът е сам“. За мен това нямаше смисъл на какъвто и да е език.

Почуках и влязох в стаята за прегледи номер 2, за да прегледам следващия си пациент. Една жена, която изглеждаше доста неспокойна, и приятелката й, която дъвчеше дъвка, седяха напълно облечени на леглото. Здрависах се с тях.

— Аз съм д-р Сийгъл, кой е болен и какъв е проблемът?

Момичето с дъвката отговори вместо приятелката си:

— Бяхме навън, празнувахме рождения й ден и изведнъж започна да я сърби навсякъде и не можеше да спре да се чеше.

И наистина, момичето се чешеше навсякъде, където можеше да се достигне.

— Добре, облечи тази нощница, остави я отворена отпред и не сваляй бельото си. Ще се върна след няколко минути… Искаш ли приятелката ти да остане за прегледа?

— Да, моля… Чете ми едно клюкарско списание, за да ме разсейва.

Изчаках пред завесата и написах съобщение на баба ми: „Какво става, бабче?“, докато приятелката на момичето четеше на висок глас.

— „Годежи.“ Може на следващия си рожден ден вече да си сгодена. Сет ти направи такъв хубав подарък, а сте заедно от толкова скоро.

— Не се увличай, имам предвид — това е страхотен подарък, но все пак кой сега е с мен в спешното?

— Имаш право — отегчено отговори момичето с дъвката и продължи да чете: — „Годежи. Актьорът Джеръми Мадисън ще сключи брак със служителката в «Блумингдейлс» Натали Канарас. Двамата се сгодиха в метрото в Куинс, където Джеръми беше напълнил мотрисата с хора, които изпълниха «Любовта ти ме кара да летя» на Джаки Уилсън. Свидетелите на годежа казаха, че той паднал на колене и предложил брак на Натали с пръстен с 5-каратов диамант.“

— Готова ли сте? — попитах през завесата.

— Готова е — отговори приятелката й. Започнах да се чудя дали някога самата пациентка ще ми каже нещо, когато тя се обърна към мен.

— Предпочитам роклята на Max Hammer пред пръстен с 5-каратов диамант! — каза момичето с обрива, когато дръпнах завесата.

— Ха, бях сигурен, че тази рокля ми е позната — вмъкнах се в разговора аз. — Дядо ми работи за Макс Хамър. Е, поне до скоро работеше — утре се пенсионира.

— Леле, Макс Хамър е любимият ми дизайнер. Сега уча магистратура по дизайн в университета „Парсънс“. Приятелят ми ми купи негова рокля за рождения ми ден тази вечер — каза тя и посочи роклята, която беше закачила внимателно на закачалка, все едно беше безценна. — Това е роклята на сезона — развълнува се тя и за момент забрави за подлудяващия я сърбеж.

Прегледах я. Имаше ужасен обрив, който се беше появил само там, където роклята се е допирала до кожата й.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но се опасявам, че не бива да носите повече тази рокля. Имате контактен дерматит. Той е два вида: алергичен и неалергичен.

Взех картона й и погледнах телефона си, който отново сигнализираше. Погледнах го, за да проверя дали не е нещо спешно. Съобщението гласеше: „Ще доведеш ли момиче на партито?“. Простенах и двете момичета ме погледнаха.

— Какво става? — попита директно момичето с дъвката.

— Нищо особено, баба ми е — направо ме подлудява с тези съобщения — засмях се аз.

Момичето с обрива, което, като изключим постоянното почесване, беше много красиво, реши, че това е най-сладкото нещо, което е чувала. Бях сигурен, защото каза:

— Това е най-сладкото нещо, което съм чувала — баба, която пише съобщения.

— Аз я научих — отговорих, като много добре знаех, че вече това ще е най-сладкото нещо, което е чувала. И бях прав.

— О, боже мой, вие сте я научили! Ето, това вече е най-сладкото нещо, което някога съм чувала — усмихна ми се тя, докато се чешеше. Щеше да оцелее. Погледнах картона й.

— Така, Саманта Шварц (еврейка, отбелязах аз наум и също така проклех баба си за това, че ми беше промила мозъка), тук пише, че не сте алергична към нищо. Вярно ли е това?

— Точно така… или поне до днес — добави тя тъжно. Виждах, че много харесва роклята.

— Нека да ви включим система с бенадрил и да погледна от какво е направена тази рокля.

Приятелката й взе роклята и ми я подаде. Наистина беше Роклята на сезона. Знаех това само защото бабчето ми беше изпратила снимка с роклята на корицата на списание „Уиминс Уеър Дейли“ преди няколко месеца. Беше озаглавила съобщението: „Роклята на дядо ти е на върха“. Обикновено не се заговарям толкова много с пациентите, особено като се има предвид, че красивото момиче си имаше сериозен приятел, но дядо ми буквално е моят идол. Гордеех се с него и постиженията му, особено сега, когато щеше да се пенсионира. Взех телефона си и потърсих снимката на роклята, докато една медицинска сестра подготвяше момичето за системата.

— Виж, роклята ти е била на корицата на „Уиминс Уеър Дейли“.

Саманта Шварц взе телефона. Усмихна се и го подаде на момичето с дъвката, което изглеждаше много впечатлено.

— Тя си мечтае да е на корицата на „Уиминс Уеър Дейли“.

Донесоха ми бенадрила и аз включих системата сам.

— Може да ти се доспи от това лекарство, но би трябвало обривът да ти мине бързо. Нека сега да погледна от какво е направена тази рокля.

Взех роклята и усетих позната миризма. Подуших я отблизо и миризмата веднага ме върна назад във времето, когато бях първа година студент по медицина в университета и започвахме да работим с трупове. Формалдехид. Това не е миризма, която се забравя лесно.

— Откъде е купил приятелят ти роклята? — попитах аз.

— От „Блумингдейлс“. Подари ми я в чанта от „Блумингдейлс“ — отговори тя нервно.

— Не ми е приятно да ти кажа, но цялата рокля е пропита с формалдехид.

Саманта Шварц повърна върху обувките ми и започна да плаче. Не можех да я успокоя по никакъв начин. Приятелката й с дъвката ми обясни с какво се занимава приятелят на Саманта и какво най-вероятно се е случило. Трябва да призная, че почти се разплаках от съчувствие. Какъв идиот трябва да си, че да свалиш рокля от труп и да я подариш на приятелката си. Виждал съм много ненормални неща в спешното отделение, но това беше най-гнусното досега.

Телефонът ми кликна отново и този път приех с благодарност разсейването. Беше баба: „Люк, ако си нямаш приятелка, която да доведеш, познавам едно приятно момиче, племенницата на г-жа Манделбаум, която можеш да доведеш на партито. Притеснявам се, че ще дойдеш сам.“

— Отново ли беше бабчето ти? — попита тя между две хълцания. Реших да я разсея и да й разкажа за какво става дума.

— Опитва се да ме накара да отида с момиче на партито на дядо ми по случай пенсионирането му. Казва, че се притеснява, че ще отида сам — усмихнах се аз.

— Нормално е да се притеснява — ти също трябва да си притеснен. Симпатичен доктор евреин, който отива сам на парти — сигурно ще е пълно с любопитни дядовци и баби на момичета, които си нямат приятел. Ще си като жива стръв за тях — сподели мнението си момичето с дъвката.

— Права е, просто заведи някого, когото и да е — съгласи се Саманта и си издуха носа.

— Виж, обривът почти изчезна — казах аз, като погледнах крака й.

— Благодаря… Чувствам се по-добре — усмихна се тя.

— Можеш да се облечеш и да си ходиш…

Всички осъзнахме едновременно каква глупост бях казал. Нямаше какво да облече, освен роклята на мъртвата жена. Прехапах устни. Момичето с дъвката завъртя очи, а Саманта започна отново да плаче.

— Повярвай ми, не за първи път пациент на спешното отделение ще си отиде вкъщи с лекарски дрехи. Ще ти ги донеса.

— Това е първият и последен път, когато нося Max Hammer. И да се случи на рождения ми ден. Искам да умра — каза тя на приятелката си, докато аз се отдалечавах.

Да го направя ли?, чудех се. Не ми беше в стила, но беше най-очевидното нещо, което можех да направя. Взех телефона си и написах съобщение на баба ми: „Ще дойда с момиче, бабче. Мислиш ли, че дядо може да ми даде една рокля?“