Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (13)

12
Искам неделна любов^[1]

от Артър Уинтърс

Закъснях, защото се преобличах пет пъти. Виждах тази жена почти всеки ден през последните седемнайсет години, а изведнъж започнах да обръщам прекалено много внимание на облеклото си. Нямаше логика. Това не беше среща, просто разходка по мост, по който никога не бях минавал. Еха! Ето, това се казва метафора.

Не беше среща, но въпреки това не казах на Шери къде отивам. Казах й, че имам бизнес среща. Излъгах. Беше толкова ядосана, че не бях прекратил веднага вечерята в „Четирите сезона“ — не би приела с радостно сърце да прекарам деня с Фелиша, или както тя я наричаше: „изхабената ти секретарка“. Започвах сам да се питам какви ги върша. Лъжех, имах чувството, че това започва да придобива очертанията на изневяра — не че някога съм изневерявал. Разликата беше, че щях да изневеря на млада блондинка с моята секретарка на средна възраст. Въпреки че изневерите със секретарки са много често срещани. Какви ги говоря, това не е изневяра. Ще поговорим малко за работа, така че после, когато Шери пита, няма да се налага да лъжа.

Таксито спря до кметството и аз видях Фелиша да чака на тротоара. Беше със спортни обувки и три четвърти панталони. Изглеждаше… очарователно. Приближи се към таксито, докато аз плащах на шофьора, и понечи да ме целуне за поздрав. Искаше да ме целуне по бузата, но точно тогава аз се обърнах към нея и устните й се озоваха върху моите. Нещо се отприщи и в двама ни и започнахме да се целуваме на тротоара като тийнейджъри, които нямаха къде другаде да отидат. Изглеждаше все едно целувката няма да свърши, когато шофьорът на таксито ми изкрещя:

— Господине, рестото ви!

Погледнах Фелиша в очите и я попитах, без да съм го планирал:

— Наистина ли искаш да минем по моста днес?

Тя дори нямаше сили да ми отговори, просто поклати глава.

— Задръжте рестото и ни закарайте до 57-ма улица в Сътън Плейс, ако обичате — обърнах се аз към шофьора.

Натискахме се през цялото време по пътя към апартамента ми. Не знам как се сдържахме да не се целуваме, докато минавахме покрай портиера. Посочих към камерата в асансьора и застанахме на разстояние един от друг. Когато вратите се отвориха, беше като надпревара до вратата на апартамента — непохватно започнах да опитвам да отворя с ключовете си, тя ги грабна и отключи. Едва стигнахме до спалнята, а когато най-накрая докоснах кожата й, тя потрепери от желание, каквото не бях виждал. Никога не бях смятал, че съм много добър в леглото. Не беше нещо, за което съм мислил или съм се тревожил, преди да срещна Шери. Но с Фелиша ръцете ми бяха като вълшебни. Всяко мое движение, всеки път, когато я докоснех, минаваше през нея като електрически ток. И беше заразно. Беше толкова хубаво да караш някого да се чувства толкова добре. Аз също се чувствах невероятно.

Не мислех, че някога отново ще се почувствам толкова добре.

Докато не го направихме за втори път. Два пъти. Без виагра. Изневерявах на приятелката ми със секретарката.

След това се сгушихме в леглото и гледахме телевизия. Тя положи глава на рамото ми, докато прехвърлях каналите. И двамата подскочихме, когато видяхме, че дават „Френска връзка“^[2]. Вече беше започнал, но ми хареса това, че го беше гледала и не ми се наложи да й обяснявам за какво става дума. Все пак преминахме по Бруклинския мост този ден, но с Попай Дойл в буик от 70-те години.

— Знаеш ли, че това е първият филм с препоръчителен родителски контрол за лица под 17 години, който печели „Оскар“? — попита Фелиша и добави: — Въпреки че по-късно „Среднощен каубой“^[3] е променен от забранен за лица под 17 години на задължителен родителски контрол за лица под 17, така че всъщност той е първият филм с такава забрана, спечелил наградата.

Нямах представа, че знае толкова много за филмите. Погледнах я изненадано — какво друго щях да науча за нея след време? Сигурно съм я гледал продължително, защото тя се смути.

— Знам много излишни подробности за филмите… В университета имах доста курсове, свързани с киното — смутено обясни тя.

— Много бих искал и аз да посетя такъв курс — с тези думи се надявах да облекча притеснението й. Бях изумен. Тъкмо бяхме правили може би най-хубавия секс през живота ми и не усетих тя да се притеснява, но сега се смути.

Погледнах часовника. Беше 17,00 часа. Паникьосах се. Кога мина толкова време? Имах среща с Шери и дъщерите ми в „Елиос“ за вечеря в 18,00 ч. Беше семейна традиция всяка неделя да вечеряме в „Елиос“. Започнахме да ходим там, когато момичетата бяха в тийнейджърска възраст, защото така бяхме сигурни, че ще прекарваме известно време заедно през уикендите. Тази традиция се запази през годините. От четирима станахме шестима със зетьовете ми, часът на резервацията също се промени — започнахме да се събираме по-рано, за да може да идва и първото ми внуче. Когато Мерилин почина, ние продължихме да се събираме в неделя. Мисля, че това беше начинът моите дъщери да ме наглеждат и да ме изкарват от къщи, за да не се мотая из апартамента по пижама през целия уикенд. Първия път, когато отидохме в ресторанта без Мерилин, беше много тежко. Нашата маса си беше там в ъгъла с шест стола и един висок стол за внучето ми. Единият от зетьовете ми прошушна нещо на управителя на ресторанта и помощник-келнерът отнесе излишния стол. Всички мълчахме онази вечер. Просто ядяхме в пълна тишина. Сякаш дори и детето усети болката ни, седеше си кротко на столчето и смучеше от пръстчетата си спагетения сос.

През последните месеци, когато се появи Шери, неделите ми коренно се промениха. Преди това с Мерилин включваха изчитането на „Таймс“ от първа до последна страница, може би разходка в парка, гледане на филм — на кино или в леглото, където сега лежах с Фелиша. Неделите ми с Мерилин бяха блажено спокойни и едни и същи. Почти като днес, като изключим моето превъплъщение в Дон Жуан на 60-годишна възраст. С Шери бяха много по-различни. Представляваха брънч в някое „невероятно“ ново заведение в центъра на града с меню, което включваше биосирене и стари сортове нехибридизирани домати, а ако имах късмет и поничка без глутен. Веднъж се пошегувах, че тяхното поколение говори за глутена така, както нашето говореше за кокаина, и всичките й шест млади приятелки ме зяпнаха глупаво. След тези пропити с алкохол брънчове идваше ред на шопинг маратон или посещение на галерия в по-редки случаи. Общото между тези недели беше, че винаги завършваха как аз се отправям към къщи, за да се приготвя за вечерята със семейството ми, а тя постоянно се оплакваше, че не е поканена. Винаги имах добро извинение защо не я канех, но никога не казах очевидната причина. Нямаше да понеса тя да седне на мястото на Мерилин, а също така нямаше да понеса погледите на хората в „Елиос“, когато ме видеха с жена, която е почти на годините на дъщерите ми. Официалното ми извинение се основаваше на правилата, поставени много отдавна от Мерилин за нашите дъщери — без други хора на вечерите в неделя, освен ако не са сгодени вече. Това не означава, че не сме се срещали с предишните приятели на момичетата. Разбира се, че се запознавахме с тях. Някои даже много харесвахме и щеше да ни е приятно да се омазваме дружно със сос за спагети в тяхната компания, но неделните вечери бяха само за семейството и нямаше изключения. И така до вечерта в „Четирите сезона“, когато не успях да й подаря малката черна рокля и неохотно трябваше да се съглася да я поканя на вечерята в „Елиос“. Не ме питайте защо все още държах да се преструвам с Шери. Просто не исках да я разочаровам, въпреки че знаех, че скоро ще ми се наложи да говоря с нея и това щеше да бъде само за доброто и на двама ни. Но тази вечер не беше подходящото време да скъсам с нея. Сега разполагах с един час, през който трябваше да се опитам мило да изкарам Фелиша от апартамента, да си взема душ и да отида там, където едно разглезено дете, с което нямах нищо общо, щеше да седи на мястото на съпругата ми, докато дъщерите ми се правят на щастливи заради мен, а келнерите извръщат очи при гледката на клишето, в което се бях превърнал.